Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (20)

17.

Отново поклатих глава, когато най-после вдигнах мобилния телефон и го поднесох към ухото си.

Щом шефът ме търсеше в почивния ми ден, това със сигурност можеше да означава само едно — експресна доставка от лоши новини.

— Бенет слуша — започнах аз.

— Слава богу — възкликна отсреща прекият ми началник Хари Гресъм. Хари е главен детектив, ръководещ отдела, в който работех — отдел „Убийства“ към полицията на Манхатън — север. Ако имаш правото да заявиш, че служиш към тоя елитен отдел, със сигурност можеш да очакваш почтително кимване на повечето от банкетите, организирани от полицейските служби в нашия град. Ала точно сега, в този миг, с радост бих заменил тази завидна привилегия срещу две вдигащи пара пържени яйца. И в добавка — вкусна кифличка с пълнеж от боровинково сладко.

— Чу ли какво се случи преди малко? — изрече на един дъх шефът ми.

— Къде? Какво? — попитах, готов за най-лошото. Сигурно в тона ми се е прокраднала силна тревога, защото Мери Катрин рязко се извърна от мивката. След 11 септември 2001 г. за повечето от нюйоркчани — най-вече за нюйоркските ченгета, пожарникари и особено за екипите от спешната помощ — въпросът бе не дали е нанесен следващият терористичен удар, а кога и къде.

— Какво, по дяволите, е станало? — попитах задъхано.

— Успокой се, Майк — изрече Хари. — Няма експлозии. Поне засега. Това, което ми докладваха преди десетина минути, беше, че са проехтели изстрели в катедралата „Сейнт Патрик“. Ала по туй време там трябва да се извършва погребалната церемония в памет на Първата дама лейди Каролайн Хопкинс, така че никак не звучи на добре.

— Терористи? Откъде са?

— Не мисля, че още можем да отговорим на този въпрос — изпъшка угрижен шефът ми. — Зная само, че Уил Матюс, командирът на Екипа за спешно реагиране от Манхатън — юг, вече е на местопрестъплението и те иска там, колкото с възможно по-скоро.

„В качеството си на какъв“ — зачудих се аз, защото преди да се преместя в отдел „Убийства“, работех към Екипа за водене на преговори за спасяване на заложници към главното управление на нюйоркската полиция.

И не бях ли достатъчно съсипан от кризата в моето семейство, та да се нагърбвам и с чужди неволи?

Но нали неслучайно се казва, че магаретата ги търсят само за работа. Така е в моя живот. Надявах се да става дума само за някакъв инцидент, който може да се реши с преговори. Или пък можеше да е нещо по-лесно за уреждане. Може би командир Уил Матюс се нуждае от мен само заради едно-единствено убийство? Умеех да се справям с преговори и убийци. Единствено терминът оръжия за масово унищожение ме караше да настръхна.

— Да не би да ме търси за преговори? — попитах шефа си. — Или в катедралата вече е извършено убийство? Подскажи ми, Хари.

— Заляха ме с такъв порой от крясъци, че не успях да попитам — отвърна колебливо той. — Едва ли обаче те викат, защото не им достигат момчета за олтара. Затова просто си завлечи задника дотам и се опитай сам да разбереш. А после ми съобщи какво, по дяволите, става.

— Вече съм на път — рекох и затворих мобифона.

Изтичах в спалнята и си нахлузих джинсите, горнището на анцуга и якето, отпуснато ми от нюйоркската полиция. Онова с надписа на гърба: Отдел „Убийства“.

Наплисках лицето си със студена вода и извадих служебния си глок от сейфа.

Мери Катрин ме чакаше в антрето с термос, напълнен с кафе. Кифличките беше напъхала в кафява кесия. Дори и в това притеснено състояние, забелязах, че Соки, който мразеше всички, освен Мейв, Криси и Шона, сега й се умилкваше, потърквайки мустачките си в глезените й. Тъкмо търсех най-подходящите думи, за да й благодаря за загрижеността, както и да й дам последните си инструкции за поддържане на реда в домакинството, когато тя просто отвори вратата и рече:

— Тръгвай, Майк!