Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (118)

115.

— Ис-ис-ка-а-м адвокат — заекна Пол Мартели, когато половин час по-късно го приковахме с белезници към крака на бюрото в кабинета ми в нашия отдел в Манхатън.

Нямаше и следа от самоувереното му спокойствие, с което го бях запомнил от дните и нощите, през които бяхме заедно пред катедралата „Сейнт Патрик“. Сега ръцете на мъжа, седящ пред мен, трепереха неудържимо. Тъмни кръгове от пот бяха избили под ръкавите на чистата му, безупречно огладена синя риза. В коридора беше пълно с федерални агенти, цяла армия, която чакаше да се заеме с него.

Ала имаше още едно нещо, което исках да си изясня.

Джак вече ми бе разказал по-голямата част. Как той и Пол Мартели на бърза ръка се сприятелили след драматичната ситуация със заложниците в затвора „Райкърс“. И как открили, че споделят еднакво, нестихващо презрение към системата; как изпаднали във възторг, като установили какви блестящи възможности се разкриват пред тях.

Мартели бил техният вътрешен човек по време на обсадата на катедралата. Той умело насочвал нашите ходове в най-изгодната за похитителите насока, като винаги действал прикрито, зад сцената, ловко използвайки грешките ни. Можеше да се каже дори, че направлявал цялата обсада като по учебник, понеже прекрасно знаел какви ще бъдат реакциите ни. Освен това още от самото начало на обсадата е имал значително влияние върху всички нас.

— Не е нужно да ти обяснявам как се играе тази игра, нали, Пол? Сътрудничеството с нас е единственото, което може да те спаси — заговорих аз. — Точно сега музиката все още свири, но ще ти подскажа нещо: местата в залата вече са почти изцяло заети.

Мартели продължаваше да седи насреща ми, примигваше и се потеше. Струваше ми се, че нагледно виждам как мислите му трескаво препускат в мозъка му. Дясното му коляно внезапно започна да подскача.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш, но при едно условие — отрони накрая той.

— И какво е то? — полюбопитствах аз.

— Това място е ужасно мръсно — присви устни агентът от ФБР. — Имам нужда от влажна тоалетна кърпичка. Нервен съм, Майк.

— Как успяхте да убиете Първата дама? — запитах го, след като му подхвърлих книжна салфетка, напоена с освежителна течност с мирис на лимон, която измъкнах от чекмеджето на бюрото си. Мартели не промълви и дума, докато не избърса старателно лицето си и китките си. Вече изглеждаше значително по-спокоен.

— Алварес я уби.

— Хосе Алварес? — учудих се аз. — Похитителят, който загина при бягството в шоурума на автосалона?

— По-точно братовчед му Хулио — поясни Мартели. — Трябваше да се прицелим много нависоко — продължи той, загледан в задната страна на монитора на моя компютър. — За да има държавно погребение, на всяка цена трябваше да разполагаме с много високопоставен покойник. И на всичкото отгоре смъртта на тази личност трябваше да изглежда като причинена от нещастен случай. В продължение на много месеци издирвах най-подходящата жертва сред всичките налични възможности. И щом прочетох за алергията на Първата дама, както и за ежегодната им, традиционна вечеря в ресторанта „Л’Арен“, прецених, че сме намерили решението. Тогава се събрахме, обмислихме всичко още веднъж и се споразумяхме. Хулио напусна работата си като надзирател и постъпи в ресторанта като стажант готвач в „Л’Арен“. Когато Президентът и Първата дама се появиха там, той капна малко фъстъчено масло в порцията й гъши дроб.

— Значи всичко е било само заради парите? — попитах аз високопоставения агент от ФБР.

— Майк, не можем всички да сме благородни и безкористни като теб — въздъхна преговарящият и за пръв път от началото на разпита събра кураж, за да ме погледне в очите. — Разбира се, че беше заради парите. Искахме да изработим тези толкова богати и надменни задници, които взехме за заложници. Те самите ще ти го потвърдят. Ако благоволят да разговарят с теб, разбира се. Парите винаги са движили този мръсен свят, Майки.

Изгледах Мартели с отвращение. Един млад агент от ФБР с жена и две деца беше убит при опита ни да проникнем в катедралата, но Мартели очевидно никак не се тревожеше от това.

Ала видях как в очите му се надигна паника, когато кимнах към вратата и федералните агенти влязоха, за да го отведат.

— Няма ли възможност да ми услужиш с още една освежаваща салфетка за из път, Майк? — забързано попита той.

Отворих чекмеджето на бюрото си, но след част от секундата го затръшнах с все сила.

— Няма да повярваш, но кърпичките ми са свършили.