Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (9)

Глава девета

Запрепъвах се надолу по склона в такова състояние на духа, в което гневът, мрачното предчувствие и негодуванието надделяваха над подозрението, че си имах работа с една неуравновесена жена. Естествено, бях я оставил там, без да й продумам дума. Вече бях открил, че никога не си струва да се спори с жена, още по-малко точно сега, с жена, излязла от релси след продължителен период на безсилно отчаяние от разрушения си брак. Дали тя действително си представяше, че бих могъл да бъда изтръгнат от най-добрата ми работа или — ако предпочитате нейния израз — от най-мекото на баницата, на което някога се бях надявал да попадна? Вече бях здраво стъпил в „Мейбел“, говорех свободно немски — нямаше нужда да го фалшифицирам, а членовете на комитета и в двата случая, когато посетиха клиниката, изразиха пълното си задоволство от избора, който бяха направили. Ако валидността на препоръчителните ми писма се поставеше под въпрос, можех да обясня, че съм загубил оригиналите. А не бях ли проявил достатъчно прозорливост да се предпазя от непредвидени случаи, заплаха за сигурността ми? Дръзката и безочлива Катерина не се бе сетила за това. Бях в безопасност. Няма нужда да се безпокоиш, Керъл, момчето ми. И все пак не бях спокоен. В мен оставаше чувството за нещо стаено, нещо на заден план, неизказано, неразкрито, запазено, така да се каже, за Meisterstuck^[1]. По дяволите този немски, исках да кажа coup de grace^[2]. Не, това беше нелепост, глупост на всички езици. Да ме върне в Левънфорд? В онези зловонни бордеи, заседнали в тинята на Клайд^[3]? Да се върна обратно към друго асистентско място на обща практика, наситена с нощни повиквания и денонощно блъскане в амбулаторията с някой стар къркач за началник, повече или по-малко пиян през цялото време. Тя имаше право — би било ад. Никога! Не, дори кръвта ти да изтече капка по капка, Керъл. Бях решен да се боря докрай.

Докато наближавах клиниката, изведнъж чух, че някой ме вика и познах гласа на матроната. Кацнала на задния балкон като кокошка, която сменя перушината си, тя ми махаше с една кърпа. Забавих крачките си, за да не излезе, че съм се разбързал заради повикването й, така че тя имаше време да слезе на терасата и ме посрещне.

— Къде били, хер доктор? — Почти беше с пяна на уста. — Eine Stunde^[4] ви търся вече.

Позволих си свободата за истински мръсен поглед, първия, който някога съм й отправял.

— Къде, по дяволите, мислите, че съм бил? Положително имам право на малко лично време. Разхождах се.

Със задоволство забелязах, че се стресна. С по-умерен тон, макар и с нотка на оплакване, тя обяви:

— Вашият пациент не така добре. Много повръща. Повърна целия хубав обяд.

— Какво! Отново повръща?

— Много.

— Спряхте ли рибеното масло?

— Но то е толкова добро за него…

— По дяволите, казах ви, наредих ви да го спрете.

Тя не отговори, признавайки се за победена.

— Много добре — казах късо аз, — ще трябва да го прегледам.

— Jetzt^[5]. Веднага?

— Първо да се измия. Няма да му стане по-зле, само защото е повърнал.

Това казах просто за да й припомня да си знае мястото. Когато тя изчезна от полезрението ми, отидох право във вилата за гости.

Той, с очи, вперени в тавана, напълно облечен, лежеше в леглото си. Емайлираният леген до него, изглежда съдържаше повечето от обяда му, но не миришеше на рибено масло. Едната му ръка лежеше върху стомаха му сякаш искаше да го предпази. Когато влязох, той бързо я отдръпна, но това не отбягна от погледа ми.

— Така, това пак ти дойде до главата, а, малко плъхче?

Както можете да си представите, не бях в настроение за състрадание и нежна обич.

— Съжалявам — рече той.

— Можеш да съжаляваш наистина. Проклет малък досадник. Знаеш, че съм ти спрял рибеното масло.

— Разбира се. И не го вземах. Изливах го в умивалника скришом от матроната.

— Наистина ли? — Това разклащаше предварителното ми становище. — Хайде тогава, издърпай си ризата нагоре и дай да те прегледам.

— Сега съм по-добре, доктор Лорънс — почти се усмихна той. — Нека не предизвикваме съдбата!

— Не ми пробутвай твоите умни, празни приказки, а се съблечи до кръста!

Видът му, общо взето, не ми харесваше и докато той се приготвяше, мислено подреждах симптомите. Пробата на Пирке се бе оказала отрицателна, температурата му не варираше с повече от частици от една десета градуса и освен онази подутина на шията, не бях открил нищо специфично, което да потвърди наличието на туберкулоза или да обясни биещата на очи бледост, недостига на въздух, сърцебиенето и общата слабост. Започнах да подозирам, че преди да отпътува към необятните канадски простори, доктор Мур ме бе насадил на грешна диагноза. С това предвид, погледнах по нов начин на състоянието на Дениъл, съобразих се с повтарящото се повръщане и отделих особено внимание на корема му. Както и преди, беше ми направило впечатление, че коремната стена е разтегната и отпусната, но този „голям корем“ не беше необичаен у изтощените и недохранени деца, които идваха в „Мейбел“. По-скоро считах, че това се разбира от само себе си. Сега обаче започнах да опипвам внимателно. И този път като че ли всичко изглеждаше наред, но изведнъж се натъкнах на нещо — само опипах ръба му, болезнен и малко подут далак.

— Боли ли те тук?

— Не съвсем… да, малко — призна той, неохотно потрепвайки от болка.

— А боли ли те, когато не натискам? Искам да кажа, когато си изправен и се движиш?

— Не, всъщност… по-скоро нещо като дърпане от време на време.

А сега какво? При опипване болезнен далак, на тази възраст. Погледът ми инстинктивно се върна върху вътрешната повърхност на ръцете му, където можех да различа малки червено-морави петна по кожата. Това ме озадачи.

— Надявам се нищо лошо, доктор Лорънс?

Мълчанието ми го бе обезпокоило.

— Не ставай мъдрец. Това най-вероятно означава, че ти изобщо нямаш туберкулоза. Дошъл си тук с фалшива табелка на врата и всички тези глупости за скрофулозата.

Той ме погледна със съмнение.

— Това ме успокоява. Или не би трябвало?

Оставих това без отговор и рекох:

— Какво друго си крил, малък страхливецо? От известно време си ги имал тези пристъпи на гадене и повръщане, нали?

— От неотдавна. Но като отминат, много огладнявам и мога да ям всичко.

— А какво ще кажеш за тези червени петна по кожата ти?

— Е, да. Имал съм ги от време на време. Появяват се, после изчезват. Мислех, че може би се дължат на възпаление.

— Естествено.

После стрелях напосоки в тъмното:

— А имал ли си напоследък кървене от устата, имам предвид от венците?

Очите му се разшириха от изненада и неподправено възхищение.

— Това е забележително умно от твоя страна, доктор Лорънс. Да, наистина съм имал. Но аз мисля, искам да кажа помислих си, че се дължи на твърдата ми четка за зъби.

Не казах нищо, загледан в него със зле прикрито лошо предчувствие, усилено от тази внезапно появила се и неочаквана перспектива за нови неприятности. В какво всъщност си завирах носа? Малко ли ми беше на главата онази кучка, майка му? Нямаше и следа от туберкулоза в този противен малък умник. Бях изправен пред един от онези неясни кръвни синдроми, които имаха множество различни варианти. Състояния, които никога не се изясняват напълно, продължават с години и съсипват обикновения лекар на обща практика с непрекъснато повтаряни тестове и изследвания, да не говорим за вероятните кръвотечения и кръвопреливания. Не бих се кандидатирал за такова нещо. В този случай моята модификация на Хипократовата клетва беше напълно приложима: „Когато налетиш на труден случай с продължително протичане, отърви се от него!“. Да, бих го подложил на няколко основни изследвания и ако резултатите вещаеха неприятности, той трябваше да бъде хоспитализиран. В болницата „Уинтън Виктория“ биха го приели, ако се окажеше интересен случай от гледна точка на патологията. Настроението ми се разведри, като съобразих, че щом го изпратехме обратно у дома, майка му не би имала оправдание да остане повече в клиниката. Щях да се отърва и от двамата, да убия с един куршум два заека и отново да съм свободен.

Естествено, не можех да му загатна за подобна перспектива. Той съсредоточено ме наблюдаваше, сякаш се опитваше да разбере какво ставаше в главата ми. Взех емайлирания леген с израз на весело дружелюбие, синтез на моето най-добро държание край болничните легла.

— Не мога да те оставя така, да пилееш хубавата храна, млади приятелю. Ще трябва да се направи нещо.

— Можеш ли?

— Защо не? Нищо му няма на стомаха ти. Анемичен си. Ще ти взема кръвна проба, за да съм сигурен.

— Ще ми пуснеш кръв? Като старите аптекари?

— О, зарежи тези глупости! Това е по-просто и е научно обосновано. Няма да те заболи ни най-малко.

Имах известно затруднение да намеря и проникна във вената му, която беше тънка като конец, но той се държа много добре, почти не помръдна. Изтеглих пет кубически сантиметра кръв, направих няколко намазки, запуших епруветката и весело възкликнах:

— Така-а-а! Когато тези стъкълца изсъхнат, ще ги боядисаме. И утре ще знаем всичко за твоите червени кръвни телца. Дори ти самият ще можеш да им хвърлиш един поглед през микроскопа.

Това малко го ободри.

— Колко интересна ситуация. Момче да си изследва само собствената кръв. А какво ще правим с епруветката?

— Ще я използваме за определяне на кръвния ти хемоглобин и — добавих неопределено — за други неща.

Явно той много ми се възхищаваше, затова не ми се щеше да призная, че щях да изпратя епруветката в кантоналната болница в Цюрих.

— Сега почини малко. Трябва да се обадя в кухнята и да им кажа нещо за диетата ти.

— Хляб и вода? — Той унило се усмихна.

— Заслужаваш го. Все пак какво ти се яде?

— Сега съм много гладен след това изпразване на стомаха. — Замисли се за момент. — Картофено пюре и — той пак се усмихна — онази „гадост“.

Невъзможно ми бе да не отвърна на усмивката му.

— Ще го обмислим. Най-малкото можеш да получиш пюрето и вкусния сос от печената „гадост“. Сега бъди весел! Ще направя каквото мога за теб.

Излязох от стаята, а собствените ми думи ечаха подигравателно в ушите ми. „Ще направя каквото мога за теб.“ Да, по дяволите, щях да направя поне толкова, колкото беше разумно.

Естествено, избегнах офиса, където знаех, че и двете ми неприятелки щяха да ме очакват. Вместо това запалих си цигара и влязох в лабораторията. Не би му навредило да почака за вечерята си. Макар че му казах, че ще оставя намазките до сутринта — не исках да ми се мотае наоколо — бях твърде любопитен да им хвърля един поглед.

Все още с цигара в уста, оцветих ги — бърза и проста работа и сложих едното стъкло върху масичката на превъзходния микроскоп „Лайц“. За да не хабя цигарата, една от специалните „Абдула“, които Лоте ми доставяше безмитно чрез нейната авиокомпания, разположих се удобно и я допуших, преди да се надигна и хвърля поглед в микроскопа.

Отначало помислих, че имерсионната ми леща не беше добре нагласена, но както и да я фокусирах, появяваше се все същата картина. Тя ме накара да затая дъх. Не съм виртуоз в лабораторията, но тук нямаше грешка — всичко биеше на очи.

Чаровно, приковаващо погледа по свой зловещ начин, тук виждах нещо, което като лекар на обща практика не бих могъл да видя през целия си живот. Зрителното поле бе претрупано с лимфоцити — бели кръвни телца, умножени пет или шест пъти над нормата. Можех да различа и незрелите им форми, миелоцити — големи незрели клетки от костния мозък, които никога не се срещат в здрава кръв. Бе очевидно, разбира се, какъв процес се развиваше. Хиперплазия^[6] на предшествениците на белите кръвни телца в костния мозък, прогресираща и неконтролируема, изтласкваща незрелите форми на червените кръвни телца и тромбоцитите, дори разяждаща самата кост. Преместих в полето второто стъкло с измервателната скала, капнах още малко, грубо преброих в едно от квадратчетата и умножих. Вече имах отговор на въпроса.

Не можех да откъсна окото си от окуляра на микроскопа. Това беше един от онези моменти, толкова редки в нерадостната и сива лекарска практика, смилаща всички пориви и интереси като в мелница. В такъв момент се сблъскваш с изключителното, оказваш се достатъчно добър и подготвен да го откриеш. После виждаш като на длан пред себе си цяла поредица от събития: минали, сегашни и бъдещи. Бъдещето? Тук трябваше да спра и да се потупам по гърба. Това под микроскопа беше лоша вест за младия Капабланка — в действителност най-лошата. Странно, но когато за пръв път зърнах на летището бледото му, тъжно личице, почувствах, че бе нещастен, че някак си беше белязан от зла участ. Роден за беда от онзи невъзможен, пропаднал брак, с клеймото на Девигановци на челото. А сега, уви, злото го бе настигнало. Все пак не можех да отрека, че то разрешаваше проблема ми, макар че бог знаеше, това бе последното, което бих му пожелал. Няколко минути премислях ситуацията цялостно, после взех двете стъкла с намазките и отидох в офиса.

И двете ме очакваха, по една от всяка страна на бюрото ми, а смелата Хулда всъщност бе заела стола ми.

Тя ме погледна с известно неудобство, но и със загатнати неподчинение и пренебрежение, което ми подсказа, че работейки един вид извънредно, двете допълнително бяха разисквали моя характер.

— Дойдохме да попитаме какво трябва да яде за вечеря Дениъл.

— По-късно — сметох встрани въпроса й. — Ако мога да седна на бюрото си, сестро!

Останах прав, докато чаках тя да се надигне и стане, което стори, макар и неохотно. Когато се настаних на стола си, отсреща ми се оказа вдовицата Девиган. Сега възнамерявах да я наричам така или просто Девиган. Тя доброволно се бе присъединила към това племе и в края на краищата никога не ме беше назовавала по друг начин, освен Керъл. Щях да й кажа всичко направо, без заобикалки. Тя не можеше да очаква кралска милост от мен.

— Нещата стоят така — казах аз. — От известно време подозирах, че сме подведени с невярна диагноза. Не се отнася за туберкулозна инфекция. Момчето ти никога не е имало туберкулоза.

— Тогава какво? — обади се тя с подозрение.

— Току-що направих една кръвна намазка. Ето стъклата. Те показват масивно увеличение на броя на левкоцитите. Вместо нормалните пет до десет хиляди в кубически милиметър, те са почти шейсет хиляди… плюс ненормално увеличение на миелоцитите.

За нея това не означаваше нищо, но то попари матроната.

— Сериозно ли говорите, хер доктор?

Хареса ми това „хер доктор“, първото от няколко дни насам.

— Напълно сериозно, за нещастие.

Девиган, объркана, отмести погледа си от мен към матроната.

— Нещо лошо ли е?

— Би могло да бъде… но естествено, не сме сигурни.

Намесих се твърдо:

— Съжалявам, но трябва да ти кажа, че съм напълно сигурен. Случаят е съвършено ясен. Момчето има миелоцитна левкемия.

Разбра ли в действителност Девиган какво означаваха тези две думи? Не мисля. Или поне не напълно, защото не се оклюма и не посърна, а само се изчерви. Подозренията й към мен, които никога не липсваха, изглежда, сега се задълбочиха.

— Не разбирам тази ненадейна промяна на диагнозата и това някак си не ми харесва.

— Да не би да намекваш, че аз я харесвам или че по какъвто и да е начин съм отговорен за „ненадейната промяна“?

— Всичко е много странно… не разбирам…

Матроната, съвзела се, изведнъж се намеси:

— Кои сме ние? Катерина hat recht^[7]. Трябва да потърсим повече съвет. Ein zweiter мнение, und der beste^[8]. Трябва да доведете специалист, хер професор Ламот от Цюрих.

— Само ще му изгубим времето. А той няма време за губене. Пък и не би дошъл чак дотук…

— Тогава трябва да заведете момчето в кантоналната болница! — настоя Хулда.

На устните ми беше да й откажа, но изведнъж промених решението си. Още едно мнение, особено това на Ламот, би ме отървало от натиск от тяхна страна. Никога не биха могли да заобиколят неговата диагноза. Тя би била непоклатима. А това бе всичко, от което се нуждаех. Бях спокоен и уверен в себе си.

— Много добре, съгласен съм. Ще му позвъня в Цюрих и ще поискам консултация за най-ранната дата. А сега — обърнах се към матроната, — тъй като бяхте много загрижена за вечерята на Дениъл, може би ще се разпоредите да му дадат малко консомѐ и Kartoffel puree^[9] със сос от печеното.

Тя искаше да каже нещо, но помисли и премълча. Когато излезе, станах и се запътих към вратата, но Кети ме пресрещна. Руменината бе изчезнала от лицето й. Изглеждаше изпито, със стиснати устни.

— Знам, че си намислил нещо, Керъл, но те предупреждавам. Не опитвай който и да е от мръсните си номера с мен, иначе за теб ще стане по-лошо.

С ледено мълчание вперих поглед в нея и това я обърка. Как другояче да постъпиш с такава повлекана?