Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава двадесета

На гарата се разплатих с шофьора и отидох право в бюрото за Auskunft[1]. Имах смътни спомени, че около седем часа тръгваше влак за Коар. Проверих набързо червените цифри за бързите влакове, но само за да установя, че нужният ми вечерен експрес се движеше само в съботни дни. Но в колоната Abfahrt[2] с черни цифри, за обикновените, пътнически влакове, съзрях, че имаше влак в 7:15. Часовникът показваше 7:13. Необходимо ми беше да се подкрепя и аз знаех какво би ми помогнало. Имах едва две минути, колкото да отскоча до бюфета, да купя бутилка водка и да профуча през изхода на перон 9, преди вратата да се затвори автоматично.

Влакът положително не беше „де лукс“, а локален влак — най-евтиният и бавен начин за пътуване в Швейцария, което, разбира се, изключваше възможността да има в състава си Speisewagen[3]. Беше почти празен. Кой би пожелал да пътува за Коар по това време на годината и в този нощен час? Докато пълзяхме през предградията на Цюрих, заваля сняг на големи парцали, които се носеха във въздуха, пожълтели от неоновото осветление на мръсните запустели улици. Потреперих, спуснах транспаранта на прозореца в голото купе и без надежда, но точно против правилника, обърнах ръчката за отоплението на няколко деления. Не чух щракане. Очертаваше се дълго, тъжно и студено пътуване. Все пак с похвална за Керъл предвидливост се бях сдобил със средството да се анестезирам против болезненото чувство на провал и отвращение от себе си, отприщено у мен през този следобед. Свих се в един ъгъл на твърдата дървена пейка, вдигнах яката на балтона си и започнах да разглеждам бутилката.

Етикетът бе написан на немски:

ПРЕВЪЗХОДНА СЛОВЕНСКА ВОДКА

СПЕЦИАЛНО ЗА ЕКСПОРТ

ТАЗИ ЧИСТА ВОДКА Е ПРИГОТВЕНА ПО ОРИГИНАЛНА СЛОВЕНСКА РЕЦЕПТА ИЗЦЯЛО ОТ РЪЖ И РЪЖЕН МАЛЦ, А НЕ КАКТО ПО-НИЗШИТЕ СОРТОВЕ, ПРОИЗВЕДЕНИ ОТ КАРТОФИ И ЦАРЕВИЦА.

Може да се има доверие на швейцарците, че ще внесат най-доброто. Двама селяни минаха покрай мен, запътили се към по-предния вагон. Мушнах бутилката в джоба на балтона си. И така, Керъл, помислих си мрачно, сега имаш джоб, пълен с ръж[4], следва естествено след твоите бръщолевения на малолетен, и надявам се, че тази ръж ще утоли глада ти. Време беше да опитам, защото сега бях съвсем сам.

Като умерен или най-малкото предпазлив пияч, повече или по-малко не бях привикнал към якото пиене. Това е алибито, което си създавам, също като чудодейния вятър на вдовицата Девиган, за да се оправдая за последвалите събития в онази невъобразима Валпургиева нощ. Извадих мярката ръж от джоба си. Нямах чаша и това ме принуждаваше да пия направо от бутилката — трудна техника при това късо, тумбесто гърло. Задавих се и се закашлях. Все пак успях да опъна добър гълток, който ме затопли отвътре, но за момента не донесе облекчение на терзанията ми, които по-скоро се усилиха от откритието, че словенците действително бяха отбелязали голям успех не само в чистотата, но и в силата на питието. Тази течност трябва да беше над двеста градуса и вероятно щеше да разтвори черния ми дроб без утайки.

А нима не заслужавах да страдам? Нима не бях кучи син, Гадаренска свиня[5], разлагащо се, вонящо копеле, шибан глупак, който, като капак на всичко, чете проклетото, хубаво стихотворение. Всичко беше магия на Дингуол, разбира се. Вероятно той беше отслужил цяла Новена[6], за да отложи действието, така че да улучи целта и да ме порази точно в психологичния момент, когато бях най-уязвим. Прииска ми се да тегля една здрава ругатня на стария комбинатор, но не, това никога не бих могъл да направя, особено след като бях започнал да се изпълвам с повече надежда след поредния гълток от бутилката. Керъл, рекох си, не се отчайвай, преди разсъмване винаги е най-тъмно.

Окуражен така, опънах си яко за трети път, вече по-умело и с по-положителни резултати. Тази водка може и да не беше здравословна, ала в нея имаше сила и тласък откъм Желязната завеса. Моралът на стария Керъл започна да укрепва, кръвта запулсира бясно, духът се надигна. Да, можех да се съвзема, да се стегна като свестен човек, да забравя всичко, да залича от ума си цялата сложна бъркотия и да се подготвя за бъдещето. Животът беше изпълнен с грешки, всеки ги правеше, защо трябваше аз да съм изключение от правилото? Всички бяхме грешници, човечеството беше податливо на изкушения. Защо да се потапям в лицемерен траур, защо да лея крокодилски сълзи? Няма полза да се плаче за счупена стомна. Единственото разумно поведение беше да се изтрие плочата и да се почне на чисто.

Влакът бавно се мъкнеше през снежната мрачина, оставяйки долината зад себе си, изкачваше се все по-високо към планините, като спираше на безброй малки гари. Продължавах да прилагам вътрешно ръжта от джоба си, като постигнах не само лично оправдание, но и едно състояние на физическа и душевна еуфория, в която всичките ми дарби и способности се бяха разгорели до почти ненормална активност. За това повишено настроение настоящето ми положение в празния вагон не предлагаше нито размах, нито възможност за изява. Разговорът ми с кондуктора, който ме изгледа странно и набързо продупчи билета ми, излезе ялов. Да запея песен при тези обстоятелства, щеше да бъде посегателство към добрия вкус. Вместо това със затворени очи, като се полюлявах едновременно с движението на влака, мислено си представих поредица брилянтни сцени, оправдаващи положението ми. Най-забавната от тях беше в един съд, свикан специално по моя молба във Ватикана, с благословията на Папата. Там успешно обвиних Дингуол в злоупотреба със служебното си положение. За голямо забавление на Негово Светейшество, Дингуол се беше явил пред съда в шотландска пола. Какво, попитах себе си ухилен, е злоупотреба? Както и да е, наистина обичах този стар шотландец.

Два часа по-късно се запрепъвах по пустия перон на гара Шлевалд, оставил празната бутилка на етажерката за шапки във вагона като свидетелство за произхода й.

Все едно че се носех във въздуха, ала все пак с пресметливо и повишено възприемане на собствената ми персона, заобикалящата ме среда и състоянието ми. Последното ме убеди (след грижливо разучаване на гаровия часовник, който при още по-внимателно изследване се оказа, че сочи единайсет и деветнайсет минути), че щеше да бъде неразумно да се представя веднага на добрата матрона. Преди срещата беше препоръчителен един период на охлаждане и поривът на арктическия вятър, зареден с ледени снежинки, който помете пустия перон, ме накара да потреперя предварително. Явно в мое отсъствие се беше разразила снежна буря. Къде бих намерил храна и подслон? Докато преплавах през селото, чувство, за което допринесе и дълбокият мокър сняг, сетих се за кафе, но трябваше да призная, че Еделман бе затворен. Да, по дяволите, всичко сега трябва да е затворено и със спуснати кепенци по мъдрия швейцарски обичай, освен „Пиперената мелничка“. То беше заведение, което неофициално никога не затваряше. Ала там несъмнено би трябвало да пия още и което бе по-смущаващо, да ме налегнат спомените за шахматния мач. Онзи мач, младият участник в него и майка му отсега нататък трябваше завинаги да бъдат заличени от скрижалите на паметта ми.

Налагаше се да поема риск поради възможността Хулда да бъде будна и да ме очаква. Но дори и да ме чакаше, всичко щях да уредя така, че да я задоволи напълно. С това наум, заизкачвах нагорнището към главната улица на селото.

Хълмът беше стръмен, газех до глезените в мокър, кишав сняг, а където вятърът бе навял преспи отпреди, често затъвах до колене. Вятърът, понесъл ледени снежинки, ме шибаше право в зъбите, сякаш искаше да ги избие и натика в гърлото ми. Когато така или иначе достигнах докъм средата на пътя, за моя огромна изненада открих, че едва можех да си поема дъх и всъщност се бях подпрял удобно на една ограда. Това, че оградата принадлежеше на църквата, ми се стори достатъчно забавно, но още повече ми стана смешно като проумях, че тъкмо тази постройка ще ми предостави подслона и отмората, от които се нуждаех, преди да продължа по стръмния склон към „Мейбел“.

Църквата, отворена както обикновено, ме прие в мрака и тишината си, когато се намъкнах в нея, въодушевен от чувството, че участвах в шегата на века.

Затътрих се, естествено, към предната скамейка. Отърсих от себе си мокрия сняг и седнах. Не че мокрото ми пречеше с нещо. Напротив, то ми носеше усещане за топлина и пара, усещане, че съм в сауна, което погъделичка фантазията ми — вземах парна баня в тази тъмна, приласкала ме в себе си църква. Не, не беше съвсем тъмна, защото изведнъж пред мене видях да припламва като око малка червена светлина. Палеха едно кандило под барелефа на стената. Не беше нещо повече от червена стъклена чаша с олио и горящ фитил, но все пак пръскаше светлина и аз знаех, че както обикновено той ме наблюдаваше. Ала тази нощ нищо не би могло да ме разтревожи. Имах отговора на онази идиотска фобия, фактически имах отговорите на всички въпроси и ситуацията изведнъж ми се стори толкова забавна, че избухнах в силен смях и възкликнах:

— Не очакваше да ме видиш тук, нали?

Отговор, естествено, не последва и това ме подразни. Отпуснах гласа си и отговорих вместо Него:

— Наистина не те очаквах, доктор Керъл. — Гласът ми прозвуча ясно със слабо ехо от твърдата гранитна стена. — Както знаеш вече, следях те от години, без особен успех, но сега съм много доволен да те видя.

Отново избухнах в смях. Тук щеше да ми бъде забавно. Извих се, вдигнах краката си върху скамейката и отвърнах на комплимента.

— Не говориш сериозно. Просто си учтив. Боя се, че Те безпокоя.

Пак си отпуснах гласа:

— Нямам нищо против да бъда обезпокоен. Нощта тук е дълга, а Аз съм сам със Себе си.

Диалогът ме забавляваше, исках той да продължи. Така и стана.

АЗ: — Искаш да кажеш, че никой не надзърта при Теб през цялата нощ?

БОГОЧОВЕКЪТ: — Да, отец Зобронски надниква понякога. Той има туберкулоза, знаеш, и кашлицата не му дава да заспи, отбива се да си каже по някоя дума с Мен.

АЗ: — Това развлича ли те?

БОГОЧОВЕКЪТ: — Развлича ме! Но, разбира се, няма да е още за дълго при Мен, защото е записан за пътуване догодина.

АЗ: — Местят го в друга църква ли?

БОГОЧОВЕКЪТ: — Не, ще го погребат. На девети октомври.

Пак добре се посмях, ала не съвсем от сърце. Защо точно на тази дата? Това нещо, изглежда, се изплъзваше от контрол.

АЗ: — Лесно е да познаеш, той вероятно има голяма каверна в единия от дробовете си.

БОГОЧОВЕКЪТ: — И в двата, докторе.

Сега Той отиваше твърде далеч и трябваше да Го поспра малко.

АЗ: — Моля Те, хайде да не се правим на всезнаещи. Нямам желание да Те обиждам, но все пак Ти си… Ти си само една декорация на онази стена.

БОГОЧОВЕКЪТ: — Колко си прав, скъпи Керъл, и много искам да не Ме бяха лепвали върху стената на тази малка, празна църквица. Естествено, радвам се на децата и на добрата част от твоята особа в редките случаи, когато си тук. Ала както се досещаш, често се чувствам крайно самотен и наистина не си струва.

АЗ: — Би предпочел някоя от по-големите градски църкви ли?

БОГОЧОВЕКЪТ: — Да, църква, в която бих срещнал някои от по-големите грешници, а не просто дребните отсевки от мелницата на греха, като теб, доктор Керъл.

Аз ли казах това? Както и датата, то се беше изплъзнало тъй лесно от устата ми и съвсем необмислено, че ме ядоса. Едва Го виждах, но хвърлих оскърбен поглед към Него.

АЗ: — Прощавай, но трябва ли да си отправяме лични нападки? Разбира се, зная, че винаги си ми имал зъб.

БОГОЧОВЕКЪТ: — На много погрешен път си, скъпи ми Керъл. Когато беше млад, Аз ти бях много предан. Вярвам, че и ти поне малко Ме тачеше.

АЗ: — Предполагам. (Измъкна го насила от мен.)

БОГОЧОВЕКЪТ: — Не се страхуваше да Ме погледнеш в очите. Не се опитваше да Ме отбягваш, както правиш сега.

Не казах нищо. Когато започнах тази шега, не бях очаквал, че тя щеше да се изроди в такава дисекция на характера ми. Но тъй или иначе тя продължаваше.

БОГОЧОВЕКЪТ: — Наистина в някои случаи много се гордеех с теб. Може би помниш похвалното си държание, когато те арестуваха, задето помогна на онова нещастно момиче?

Керъл ли каза това? Разбира се, глупако. Не си въобразявай, че разговаряш с Бога. Запален си от ръжената водка и сам си отговаряш на въпросите. При все това всичко беше дяволски странно и аз усетих неприятно настръхване по кожата си, когато Той продължи:

— Ала, когато започна да хайлазуваш и кръшкаш в достойната си професия, вместо да я практикуваш с търпение и човечност, започнах да губя вяра в теб.

АЗ: — И въпреки това продължи да ме преследваш? (Не трябваше да се предавам.)

БОГОЧОВЕКЪТ: — Да, Аз рядко изоставям дори най-безнадеждните случаи, а, разбира се, по рождение и възпитание ти си раздвоена личност.

Тук ме хвана натясно — трябваше да призная.

АЗ — Да.

БОГОЧОВЕКЪТ: — Тъй че винаги съществуваше вероятността твоята по-добра страна да надвие по-лошата.

АЗ: — По-лошата! (Размърдах се на скамейката. Започвах да се нервирам.)

БОГОЧОВЕКЪТ: — О, не съм чак толкова против лъжите ти, често те са твърде забавни. Бих могъл да подмина дори и твоите любовни похождения, за нещастие ти не си особен красавец, но имаш силен сексапил, който кара много жени да искат да спят с теб, а тези, които не успяват, искат да ти бъдат майки, като твоята добра матрона.

Това ми натриваше носа, прозвуча като отмъщение — помислих си за всичките ми техники на ухажване, за усилията ми да създам интимна атмосфера, за грамофонните плочи, които бях купил и просвирил. Той ми нямаше доверие за нищо. Канех се да Му посоча това, когато изведнъж вметна с режещ глас:

— Най-голям ефект постигаше с Четвърта симфония на Брамс, нали? Размекваща и успокояваща музика. Последвана от „Танц със саби“. Див и възбуждащ! Какъв умен, дребен грешник си станал, а, Керъл?

Дъхът ми секна. Беше ли възможно? Той… не, това би могло да бъде само едната страна на личността ми, бореща се с другата. Опитах се да се защитя пред Него.

— Не можеш ли да ми повярваш, че съм влюбен?

— Обич?! Ти не си в състояние да проумееш дори най-слабия проблясък от значението на тази дума.

И продължи да меле:

— Не, Керъл. Онова, което не мога да ти простя, е почти пълната ти безотговорност, липсата на милосърдие и великодушие у теб, нехайното ти безразличие към онези, на които сериозно си навредил.

Гласът — дали Негов или моят собствен, бях твърде разтревожен, за да различа — бе загубил спокойната си логика и сега звучеше твърдо:

— Това е, Керъл, което те доведе до края на силите ти и ако не се поправиш, предупреждавам те с цялата си тежест, ти ще си невъзвратимо загубен.

— Загубен?

Слабият ми глас ли беше това, или просто ехото? В мен се задълбочи ужасното подозрение, че ако все още аз бях говорителят, Той влагаше думите в устата ми.

— Да, загубен, Керъл. Ще ти спестя моралните изводи от тази дума. Но дори и в материалния смисъл ти ще бъдеш загубен. Дотук, с бодрия дух, с природната ти жизненост и остатъците от предишното ти обучение, ти, по собствените ти думи, се беше измъквал от трудностите. Това няма да продължи, Керъл. Без контрол и непосредствено съперничество в професията, когато ти е позволено всичко, ти неизбежно ще се корумпираш и провалиш като лекар. Ще станеш себичен, мързелив, безполезен човек, плаващ по течението, а по-късно — прецъфтял донжуан на средна възраст, похабен, отегчен и преситен от собствените си пороци, измъчван от спомени за пропилени възможности и от съзнанието, че си пропаднал човек.

Исках да Му отговоря. Опитвах се. Не можах! А в последвалата тишина изведнъж ми стана страшно. От известно време вече словенската напитка не ме поддържаше толкова добре, а по-вредните й съставки вземаха своето от вътрешностите ми. Чувствах се слаб, болен и безпомощен. Изведнъж в ужасната тишина осъзнах, че съм откъснат от света. Затрупан от снега, в студена и страховита изолация, като в гроб. Бяхме съвършено сами. Бяхме? Ние? Нима започвах да се побърквам? Обля ме нова вълна на страх, когато гласът се обади:

— Слушаш ли ме още, Керъл? Убедих ли те? Или да продължавам?

Трябваше да сложа край на това или то щеше да ми сложи края. Насилих се да погледна към Богочовека и извиках:

— Престани, за Бога, ако наистина това си Ти. А ако съм аз, накарай ме да замлъкна.

Още преди ехото да заглъхне, се разнесе звук сякаш от отваряне на врата, облъхна ме силно въздушно течение и изведнъж слабата светлинка угасна. Мракът, който настана, ме сграбчи в лапите си и ме задържа като хванат в капан, отвъд времето и пространството, с извънземни и недосегаеми измерения. Исках да стана и да се втурна навън в неистов опит да избягам. Не можех! Крайниците ми отказваха да се движат. Тогава тишината в бездънната тъма се наруши от бавни стъпки, които приближаваха към мен. Смръзнал се от ужас, отново се озовах на онази безименна улица. По-близо, по-близо. Това беше краят на преследването. Опитах се да извикам, но звук не се получи. Изплашен до смърт, чаках каквото имаше да става.

Малък кръг светлина обля лицето ми. Зобронски се беше надвесил над мен с малко фенерче.

— Доктор Керъл… вие сте болен.

— Пазете се! — изграчих аз. — Ще бъда.

С известен напън се разделих със Словения — нямаше с какво друго, тъй като не бях ял нищо от сутринта.

— Съжалявам — успях да издумам задъхан. — И то по пода на църквата ви. Ще го почистя.

— Не, не. Сутринта ще почистя. Винаги съм на крак много преди литургията. Но… вие трябва да дойдете с мен, ще ви направя кафе.

Кафе. Не би могъл да не усети миризмата на чистия алкохол. Оставих го да ме хване за ръка и да ме поведе през ризницата. Имах нужда да бъда воден, сякаш краката ми не бяха моите. Като на филм със забавено движение стигнахме до неговата стая. Знаех, че беше беден: евтина кушетка, дървена маса, два корави стола и едно разпятие.

— Желаете ли да полегнете?

Поклатих глава и седнах на един от столовете.

Той все още ме гледаше изпитателно и загрижено.

— Потърсихте подслон. За тялото, но и за душата.

Трябваше да споделя с някого, да разкажа за преживяното. Все още далеч не бях на себе си. Разказах му всичко и накрая пак го потвърдих.

— Поговорихме си с Него, един с друг, както сега говоря с вас.

Той само сложи ръка на рамото ми и рече:

— Първо… кафето ви.

Излезе. Все още се чувствах като току-що вдигнат от пода, но неизнесен от ринга. Зобронски беше някъде в съседната стая. Чух го да кашля продължително, търпеливо. Това е голямата единична каверна, помислих си. Не, при такава кашлица трябва да е двойна. Той се върна с каничка кафе. Помислих си: „Така трябва да го пият в полските семинарии и това сигурно ще е същото Ersatz[7] кафе.“ Ала за моя изненада — беше добро, истинско и аз смънках това заедно с моите благодарности.

— Моят голям лукс — каза той. — Подарък от добрия Еделман.

Пауза. Какво ли още ме очакваше?

— Чувствате ли се по-добре?

— Да, благодаря ви, отче — казах дори.

Пак пауза. Той седна на другия стол.

— Сине мой — започна и продължи бавно на правилен училищен английски, — аз не съм онзи, който ще омаловажи или отрече чудесата, но отговорът на вашето… вашето болезнено изживяване е много прост. Имали сте диалог със собствената си съвест. — Той помълча, за да потисне нов пристъп на кашлицата си. — Страшно и чудесно нещо е католическата съвест особено когато се е зародила у нас още от ранна възраст. Никога няма да можете да избягате от нея. Дори вероотстъпниците не могат да я загубят съвсем, ето защо вероотстъпникът винаги е нещастно същество. И тази нощ, когато вие бяхте… — той се поколеба, — свръхстимулиран, освободен от обичайните си задръжки, съвестта ви надделя. Обикновено ние изследваме съвестта си. А тази нощ обратно — вашата съвест ви разследва и съди.

Мълчах. Обясненията му изглеждаха логични, ала той ми отнемаше драматизма, сензацията. Не, не съвсем. Не бих могъл да повдигна въпроса за онази фатална дата, девети октомври, но това ми помогна да остана на собствената си позиция.

— А сега, сине мой — каза той многозначително, — вижда се, че сте в тревога. Моля ви, направете ми честта да се изповядате.

Общо взето, бях омекнал. Не бях вече Керъл, бях мокър парцал, прекаран през изстисквачката и още влажен, окачен да съхне. Наведен напред, с ръце на масата, му разказах всичко. Много имаше за разказване и той ме изслуша в пълно мълчание.

— Сега — рече той — ще ви дам опрощение.

— Искате да коленича?

— Не, вие още не сте добре. Аз ще коленича до вас.

Не бих могъл да го спра. Затворих очи, докато той мърмореше думи. Не можех да се изсмея на всичко това, а ако ви е интересно да знаете, и не исках.

Зобронски се изправи, изви се встрани от мен и дълго кашля — беше удържал кашлицата си.

— Сега ще телефонирам на вашата добра матрона да докара колата.

— Тя не е добър шофьор — предупредих го. — Дори и да успее да я докара, никога няма да може да я върне обратно.

— Тогава аз ще ви откарам.

Отиде да телефонира. Отне му известно време. Може би бурята беше съборила жиците. Не, сега говореше с матроната и макар че бях загубил представа за времето, тя, изглежда, пристигна с изненадваща бързина. Не си разменихме и дума, преди да се настаним на задната седалка на опела. Исках да карам колата, но знаех, че е безнадеждно. Главата ми се цепеше от болки. Зобронски настоя да седне зад волана.

— О, колко невярно съм ви оценила — напяваше монотонно Хулда във врата ми. — За толкова дълго да седя и чакам, мислейки вие на някое лошо място в Цюрих. А през всичкото време вие, болен, правите подслон в църквата, и молитви също, както разбирам. — Тя сложи ръката си около раменете ми. — Сега всичко е по-добре между нас, mein lieber Herr Doktor, и когато скоро ви направя здрав, ние винаги работим mit grosser Freundschaft[8].

Зобронски успя най-сетне да се добере до „Мейбел“, макар че на два пъти почти ни килна в канавката. Хулда настоя той да се върне в църквата с колата. После, все още обгърнала ме майчински, ме отведе в моята стая.

— Малко хубава, гореща супа, lieber Herr Doktor, и после във вашето топло легло…

Накрая всичко беше проработило добре за мен. Майчинският инстинкт се беше пробудил у нея и аз можех да се възползвам от това. Отново наставаха щастливи дни в „Мейбел“.

Бележки

[1] Сведение, справка (нем.). — Б.пр.

[2] Тръгване (нем.). — Б.пр.

[3] Вагон-ресторант (нем.). — Б.пр.

[4] Кронин заимства заглавието на романа от детска песничка, послужила и за мото в началото. — Б.пр.

[5] Гадаренските свине се втурнали в езерото и се издавили, след като били обладани от бесове, според Евангелието на Лука (8:26). — Б.пр.

[6] Молитви или богослужения, изпълнени в девет последователни дни. — Б.пр.

[7] Заместител (нем.). — Б.пр.

[8] С най-голямо приятелство (нем.). — Б.пр.