Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (7)

Глава седма

Ако този факт не е вече очевиден, желая твърдо да заявя, че нямам никакво влечение или слабост към децата. По време на нашите „преходи за здраве“ малките хлапета, строени по две, образуваха печална процесия, която се тътреше по склона в дъжда, а прозрачните полиетиленови пелерини пляскаха по голите им кокалести колене. По пътя си те с любопитство надничаха в някой заслон за крави, скубеха див киселец, като възторжено крещяха „еделвайс“ на някакъв странен немски, спираха да пишкат или да издухат носовете си, или пък за да ми покажат мазолите по петите си. После подхващаха нестройна песен с пискливите си гласчета. Е, нека все пак призная — при вида на тази картина изпитвах нещо като угризение. Заради работата си трябваше да проявявам поне някакъв показен интерес или съчувствие, дори сърдечност към децата, но от тези неща почти ми се гадеше, толкова противни на природата ми бяха те. Така че не ме обвинявайте в нещо повече от едно неохотно изпълнение на поет ангажимент, когато ви кажа, че в три часа отидох на терасата, където бях настанил отрочето на Девиган, готов да го взема за една разходка с колата. Дан беше буден.

— Идваш, за да разопаковаш мумията ли? — усмихна се той.

— Не си ли спал?

Той поклати глава.

— След твоята забележка на обяд си представих, че съм един от фараоните и че ти ще трябва да ме изкопаеш от гробницата ми.

— А как се чувстваше в гробницата?

— Много студено ми беше.

Той избухна в смях и ми подаде ръката си. Беше леденостудена. Бизът^[1] бе задухал, а аз не го бях завил достатъчно.

— Защо не повика за още одеяла?

— Не говоря египетски.

Това щеше да ме убие.

— Не му мисли толкова — рекох. — Ще се поразходим пеш до селото и ще ти купя нещо загряващо.

По пътя ни надолу се сетих, че след като вече сам си бях намерил тази работа, съвсем прилично и законно можех да се възползвам от случая.

— Дениъл — казах му свойски, — от много време не съм бил в Левънфорд. Все така ли процъфтява строителната фирма „Девиган“?

— Е, процъфтява, и то буйно. Но не и за Девиганови.

— Защо не? — попитах бързо.

— Че ти не знаеш ли? Това е стара история. Дядо Девиган се провали и банкрутира.

— Не мога да повярвам.

— Напълно вярно е, за нещастие. Банката си поиска обратно голяма сума, която той бе заел. Преди още къщите да бяха довършени. Забърка се страшна каша. Изгуби всичко.

— Мили боже! — възкликнах аз, маскирайки по този начин вътрешното си задоволство. Опитах се да изкопча още нещо от него. — Ами положително твоят баща… преди да се разболее… искам да кажа не беше ли и той свързан с имуществото?

— Беше нает от новите собственици, но само като зидар.

Вече нямаше нужда да се правя на изненадан. Направо бях поразен. Наистина старият Девиган си беше пълен дръвник, но бе хитър и познаваше работата си. Очевидно непредпазливо се бе измъкнал от дълбокия си подмол и някоя по-едра риба го бе изгълтала.

— Лош късмет, Дениъл! Вече не си богат.

— Фукара съм, искаш да кажеш — говореше философски. — Така подвикваха след мен и момчетата в училище. Сега поне, след като татко вече не е жив, няма да го предъвкват повече. А то нямаше край!

— Баща ти внезапно ли заболя, Дениъл? — попитах тактично.

— Не беше болест, а… нещастен случай… Ако нямаш нищо против, доктор Лорънс, да не говорим повече за това… разстройва ме дори само като си помисля за него.

Не знаех накъде да погледна. Изведнъж се почувствах виновен и засрамен! Каква долна, мръсна и непочтена хрътка съм аз, да измъквам информация от него по този начин! Въпреки че любопитството ме изяждаше, казах бързо:

— Няма да говорим повече за това, Дениъл. — И добавих, макар че не го мислех сериозно: — Никога повече.

В това време вече приближавахме площада на Шлевалд и той, съвземайки се, започна да се оглежда наоколо. Стигнахме до брега на реката, прекосихме я по моста под въжената линия и влязохме в долната част на селото. Тя е строена предимно през седемнайсети век и наистина привлича окото. Можах да забележа, че и той я хареса.

Пред сладкарницата на Еделман го хванах за ръката. А тя беше тъничка като на пиле.

— Ей тук ще влезем.

Влязохме и той попита:

— Това ли е шахматното кафене?

— Не. Но тук тортите са най-хубави.

Заведението на Еделман действително беше прочуто в цяла Швейцария.

Лицето на Дениъл се разведри още повече пред изложените върху дългата витрина зад тезгяха съблазнителни пасти. Доволен, той се засмя, когато казах:

— Сега ще вземем по една чиния от онези до прозореца, ще отидем пред тезгяха и ще избираме.

— Ние сме двойка Луди Шапкари.

— Какви сме…?

— Не си ли спомняш Шапкаря от „Алиса“. Винаги си носел празна чиния. В случай че някой му предложи торта.

Седнахме и той бавно изяде пандишпана си със сметана, сякаш му бе за пръв път. Наслаждаваше се на всяка малка хапка, докато я поливаше с горещия шоколад, който бях поръчал за двама ни. Когато свърши, забеляза замислено:

— Това беше най-добрата торта, която някога съм вкусвал в живота си. Съвършена амброзия.

— Най-хубавата, която и аз някога съм ял, а съм живял значително повече от теб. Искаш ли още амброзия?

— Представям си колко са скъпи.

— Е, можем да си позволим веднъж.

— Не, не мисля. Но може би ще ме поканиш друг път, ако го имаш на сърце.

И откъде това дете бе придобило тези добри обноски? Дали не измежду онези Девигановци? Или може би от Кети? Ако е така, още една добра оценка за нея. Все пак по-вероятно на тях го бе научил старецът в инвалидната количка.

На тръгване от будката до гарата си взех моя „Дейли Телеграф“, който Джина, продавачката на вестници, редовно ми запазваше. Тя беше тъмнокоса италианка, преливаща от жизненост, с черни очи и бели зъби, откриващи се от ослепителната й усмивка. Макар че носеше венчална халка, нямаше видими следи от съпруг наоколо, което я правеше интересна перспектива. Вече бяхме отбелязали известен напредък с нея и докато момчето стоеше и ме чакаше, си разменихме няколко остроумия.

На връщане поех по главния път, за да направя изкачването по-леко за него. Изведнъж той спря.

— Онази малка църква е много красива, доктор Лорънс. Наша ли е?

Кимнах с глава.

Това беше един от малките, ултрамодерни римокатолически храмове, които като част от новото движение за принадлежност към Църквата бяха започнали да никнат в Швейцария. Цялата постройка се състоеше от криви ъгли, изработени от дърво, стъкло и бетон. Църквицата — половината имитация на Франк Лойд Райт^[2], а другата половина чист Дисниленд — стърчеше в старото село като ранен палец.

Пред нея на нещо като бесилка висяха несиметрично няколко камбани. Вътрешността й бе изградена от гол камък, достатъчно студен през зимата, че да ти измръзне и мозъкът.

Сигурно се досещате, че не можех да понасям това място. Всъщност мразех го. И тъй като неведнъж в неделен ден, по различни поводи, трябваше да водя там децата католици, тази църквица наистина ми бе опротивяла. Обикновено, след като ги натиквах в църквата, излизах навън, за да изпуша една цигара или пък се шляех из селото до будката на Джина, която в неделя винаги бе отворена и тя продаваше безалкохолни напитки и цигари на селяните, които нахлуваха в Шлевалд в свободния си ден.

— Постепенно започваш да я оценяваш, не от пръв поглед. Харесвам я. — Беше завършил огледа си. — Нека влезем вътре.

Това беше прекалено. Затворих му устата:

— Достатъчно видя и опита за един следобед. По-добре е да се връщаме.

По нагорнището въздухът не му достигаше и той от време на време се спираше, за да си поеме дъх и да каже:

— Забавлявах се чудесно, благодаря ти, доктор Лорънс.

— Добре — казвах накъсо. Не исках никакво лигавене и сантименталничене в каквато и да е форма. — Когато се приберем, ще ти измеря температурата.

Виждах, че трябва да го наблюдавам по-отблизо. Изглежда, май трябваше да се откажа от по-нататъшни екскурзии с него пеш до селото. Той целият беше ум, дарби и самочувствие, но уви, нищо друго.