Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава трета

В планините на Швейцария се съмва рано. Сутринта на седми октомври, макар и неохотно, станах с изгрева. Минах набързо на визитация в отделението. Имахме само пет случая и нито един сериозен: двама, оставащи за наблюдение след прекаран плеврит; един с аденит; друг със синовит на коляното или така наречения „бял оток“; и двата случая сигурно причинени от говеждия тип туберкулозни бактерии. Петият случай беше начално изкривяване на туберкулозна почва, което бях сложил в гипс.

Към осем и половина часа вече бях закусил и давах допълнителни инструкции на матроната, която предварително информирах накратко. За моя изненада тя прояви твърде голям интерес към очакваните гости. След това подкарах опела на клиниката към Цюрих. Защо толкова рано, Керъл? Защо е тази неоправдана припряност? Моралното ти задължение да посрещнеш и поздравиш „скъпите пътешественици“ не можеше да се осъществи преди пет и половина часа. Дали не си бе поставил определена цел, преди да проведеш онзи телефонен разговор снощи, след като добрата матрона си бе легнала, и дали ти пак не поставяш удоволствието преди работата?

Планинският път е стръмен, тесен, с много завои, но след Йеназ се разширява и навлиза в долината Коар. По това време на деня, освен няколкото фермерски камионетки, по пътя няма голямо движение. Карах бързо и малко след единайсет часа навлязох в Тилщрасе, като се оглеждах за неплатен паркинг.

Често пъти заклеймяват Цюрих като град на тайни, задкулисни банкери. Аз нямам нищо против банкерите, тъй като не съм срещал никой от тях и искрено обичам този красив, богат град, господстващ над широката река и Цюрихското езеро с достойнството на мъдър държавник. В Цюрих никога не се струпват зазяпали се туристи, тъй като повечето чужденци идват съвсем безшумно, просто за да посетят парите си. Една разходка по Банхофщрасе, където се отбих в магазина на Гридер, за да си купя няколко връзки, ме отведе в „Бор-о-Лак“ тъкмо преди дванайсет. Влязох в градината и си поръчах сухо мартини. Питието пристигна веднага, неподправено и истински сухо, с тънко резенче лимон, което потвърди безпристрастното ми присъждане на пет звезди за този превъзходен хотел. Естествено тук беше скъпо, но тъй като сега имах известен доход, правеше ми удоволствие да го харча, още повече че посещенията ми тук не бяха чести. Освен това струваше си да глезя Лоте, която обичаше всичко от класа „де лукс“.

Тя се появи в същия момент, гологлава и усмихната, облечена с вкус, с обикновен, но ефектен светлокафяв костюм, който точно отиваше на сламенорусата й коса. Трябва да обясня, че Лоте е шведка с цвета на расата си. Не както обикновените, недоносени блондинки, а едро, безгрижно и хубаво момиче с непринудено държание, с атлетичното тяло на шампионка дискохвъргачка и засмени очи с цвят на мед, които никога не помръкват. Разбира се, тя не хвърля диск. Сега е бивша стюардеса, повишена е в представителка на голямата шведска авиокомпания в Цюрих „Svenska Ornflyg“. С богат опит в това изкуство, двамата с нея взаимно се бяхме свалили в бара на аерогарата преди около четири месеца, когато изпращах група момчета за Бирмингам. Оттогава се привързах към Лоте и дори насмалко не се влюбих лудо в нея. Сега целият се подпалих, когато тя седна и кръстоса крака изпод късата си пола. Келнерът вече стоеше изправен до лакътя ми.

— На едно повече съм от теб — казах й на немски.

Като част от работата си, тя говореше пет езика и, обучавайки ме по най-добрия начин, беше довела моя немски до равнище, което с право бихме могли да наречем „върха“. Често се смеехме заедно за начина, по който бях обработил комисията с моето „Entschuldigen Sie, mein Herr, konnen Sie mir zeigen, wo der nachste Abort ist?“.

— Можеш ли да се справиш с двойно? — продължих аз.

— Ако пиеш и ти едно.

След като келнерът се отдалечи, наведох се към нея.

— Изглеждаш непоносимо привлекателна, скъпа.

— Благодаря ви, сър.

— Посрещала ли си много важни[1] личности напоследък?

— Купища. Много и много. Все красиви мургави мъже.

— Х-м-м. Африканци или бирманци?

— Не, не. Един италианец, един французин.

— О-о! Смесен вермут.

Тя се изсмя късо и присви котешките си очи.

— Наистина сериозно говоря, Лорънс. Двама разкошни мъже.

— Лъжкиня. Само недей спа с тях, че ще ти счупя шведския врат. Случайно да си свободна този следобед? — додадох аз с лека тревога в гласа. — Снощи, когато ти се обадих по телефона, не беше много сигурна.

— Какви ще са твоите медицински занимания?

— Заедно ще работим по тях.

За момент тя ме задържа на ръба на неизвестността, после кимна дружелюбно.

— Свободна съм до пет часа.

— Чудесно. Аз самият трябва да съм по това време на аерогарата. — Обясних й накратко, че посрещам един пациент и майка му.

Келнерът ни донесе два листа с менюто и напитките. Мълчаливо ги разучихме, поръчахме си и след половин час влязохме в ресторанта — остъклена пристройка с изглед към градината и реката от другата страна.

Добре си спомням изискания обяд, последния, преди да започнат неприятностите ми. И двамата започнахме със замразен пъпеш, златист, много зрял и леденостуден. Лоте, която, изглежда, никога не се замисляше за последиците или може би не се нуждаеше да ограничава допълнително своята жизненост, избра за главно ястие калкан в холандски сос и пресни картофи vapeur[2]. Аз си взех дебел резен филе миньон au point[3] със спанак и ябълки. Пихме две от най-добрите и все пак сравнително евтини швейцарски вина. Тя взе лекото „Дьоле Йоханесбургер“, аз — червеното „Пино Ноар“. Не говорехме много. Само се наслаждавахме на храната и се гледахме един друг. След като не ни остана да си пожелаем друго, освен кафето, ние го изгълтахме подозрително бързо.

Апартаментът на Лоте беше в един нов блок в Клотен, съвсем близо до аерогарата. Отидохме дотам с колата, паркирах зад сградата и вече бях до нея пред входната врата тъкмо когато превърташе ключа в бравата. Обстановката ми бе добре позната: всекидневна с малка кухня, спалня и баня с красиви плочки, всичко мебелирано просто и функционално, в съвременен скандинавски стил и изключително чисто. Когато и да влезехме, тя придърпваше завесата в спалнята, даряваше ме с широката си топла усмивка и със съвършена естественост, без да отмества погледа си от мен, започваше да сваля дрехите си. Скоро бе вече простряна на леглото.

— Ела бързо, Лорънс. Толкова време мина от последния път… Искам много и много любене.

Съвсем гола, с тяло, светнало от проникващата през завесата дневна светлина, тя предлагаше физическия акт непринудено, естествено и с неподправено желание.

След това, загледана в мен, тя внимателно изучаваше лицето ми. Това, изглежда, я забавляваше.

— Трябва да си запалим по една цигара. — Тя се претърколи като голяма, ленива, хранена със сметана жълта котка и протегна ръка към нощното шкафче, говорейки на английски, който знаеше средно добре. — След това пак ще го направим както си знаем.

Точно в това беше бедата ми с Лоте. Потапяше ме в блаженство, докато се любехме, а после — нищо. Никаква нежност, никакво трайно чувство за принадлежност, нищо от онзи копнеж, който извира не от тялото, а от душата. Разбира се, излишъкът от копнеж би могъл да бъде опасен. Бях вече платил цената, за да узная колко трудно е да се отървеш от някоя копнееща, особено от сантименталния тип. Ала, казвах си, положително би трябвало да има нещо, някаква сърдечна връзка, по-трайна от временната възбуда на надбъбречните жлези, нещо, което да продължи и след екстаза на сливането. Не исках ли прекалено много? В този случай — може би. Шведките, мислех си тъжно аз, бяха известни като неизтощими в леглото. Те подхождаха към секса като атлетки, като към гимнастическо упражнение.

Лоте смучеше цигарата си с мисли, вече отклонени към земния живот.

— Кои са тези хора, които ще посрещаш?

— Казах ти, скъпа. Едно малко момче с майка си. Интересно, но… преди години си въобразявах, че съм влюбен в нея. Всъщност почти я мразех по един странен начин.

— Гледай да продължиш с омразата. Да няма повече от другото.

— Можем да се обзаложим за това… но, Лоте, ти в действителност не ме обичаш.

— О, ти искаш да бъдеш обичан? Сърце до сърце. И червени рози наоколо.

— Не се присмивай, Лоте. Имам предвид нещо по-дълбоко… нещо, на което можеш да се уповаваш, когато ти е нужно… когато не си на върха.

Тя избухна в смях.

— Когато кучето те лае в твоята тъмна улица.

Веднъж, без да преценя, бях опитал да й се доверя. Сега замълчах. Може би тя усети, че ме е наранила и каза бързо:

— Ох! Какво е любовта, освен да си навлечеш неприятности? Аз много те харесвам. Даваме си един на друг много наслада и удовлетворение. При това аз не съм златно кюлче.

— Златотърсачка[4] — поправих я аз.

Тя повтори думата, изсмя се, после ме обгърна с ръце.

— Хайде. Забравихме да се любим и наслаждаваме един на друг.

Беше пет без четвърт, когато тя стана от леглото и се облече. Подложил ръце под главата си, аз я наблюдавах с едно око. В комедията на живота няма нищо по-красиво от младо момиче, което измъква нозете си от къси, чисти бели гащички — задръжте за вас всичките начини това да се изрази по-прилично. В обратния процес, обуването на гащичките, което в момента се разиграваше пред очите ми, има нещо буржоазно. Като че ли собственически спускаш кепенците или затваряш магазина. Ала в нейната съвършено прилепнала светлосиня униформа, в шапчица с кокарда — семпла, не от обикновения, натрапващ се тип, а елегантна — тя изглеждаше опустошително привлекателна. Следобедът, който леко потъмни собствения ми блясък, я направи да разцъфти още повече.

— Трябва да бързаме, ще закъснея.

Аз въздъхнах и скочих от леглото. Коленете ми изхрущяха. Вече не бях толкова млад и здрав.

— Наистина мразя да те напускам така бързо, Лоте. След като бях тъй близо до теб… това си е жива раздяла.

Тя поклати глава.

— Ти си мил човек, Лорънс, към който много съм привързана. Никога не съм предполагала, че мога да изпитвам такива чувства към един англичанин. Не разваляй всичко с твоя сантиментализъм.

— Сантименталност — поправих я тъжно. — Освен това съм шотландец.

Докарах колата до предния вход и потеглихме към Клотен. Можете да ме обвините, че съм прекалено прехласнат по Цюрих, след като препоръчвам аерогарата Клотен като най-добрата в Европа — уредена, безупречно чиста, с първокласен ресторант и закусвалня, които сервират най-хубавото кафе, което някога съм пил. Изпихме по едно кафе на крак. Типично, нямаше никой зад щанда на „Бритиш Юропиън Еъруейс“[5] но Лоте се завърна от дългата редица швейцарски гишета от другата страна с лоша новина.

— Твоят полет закъснява със седемдесет минути.

— По дяволите!

Тя показа всичките си красиви зъби в една дразнеща усмивка.

— Ще трябва да седнеш в бара и да си помечтаеш за мен, liebling[6]. С твоето тъй нежно шотландско сърце. Не се безпокой, когато приятелите ти пристигнат, ще ги преведа бързо през митническата проверка.

Слязох в долния бар, намерих си тихо кътче и поръчах един кирш[7]. Изведнъж се почувствах уморен и необяснимо потиснат. Не, не бе необяснимо — беше старото съжаление след полов акт. Сетих се за баналната фраза на Августин: „Post coitum omne animal triste est“. Колко вярно, колко неизменно вярно! Обикновено мога да я пренебрегна, но днес не успях да се отърся от тази потиснатост. Подмятането й за моята тайна халюцинация ме бе разстроило. Какъв глупак бях да си губя времето, че и себе си, фактически да пропилявам живота си с тези незначителни, елементарни интимни връзки. Лоте не беше лошо момиче, но какво всъщност означавах аз за нея? Партньор в леглото. И макар че не беше от онези, които се отдават безразборно, имах мрачното чувство, че не бях единственият, с който тя споделяше подозрително широкото си, със здрави пружини легло. Ала това бе най-малката причина за внезапно обзелото ме униние. Връщаше се онова познато, проклето настроение, епигастралният синдром или по-просто казано, онзи психологичен юмручен удар в стомаха. Не можех да избягам от себе си. Никога. Дори като отстъпник не можех да се отърва от чувството за вина. Бях израснал в грях и от двата вида — и простим, и смъртен, а ако последният не ми бе опростен, той ставаше прелюдия към проклятието. О, господи, какво всъщност беше Доброто и как тази всеобхватна дума се изплъзваше от всякакво определение.

Я стига с това, Керъл. Не ставай дете. Ти отхвърли онези глупости още преди години. А сега кой, дори за миг, би си помислил за тях? Ако пък искаш да спорим, нима последният събор на християнските църкви не освети практически всички форми на предбрачния секс, че като десерт притури и някои начини на самообслужване. После извика сърдечно, по християнски: „Три пъти ура за «Любовника на лейди Чатърли»!“.

С усилие насочих мислите си към предстоящата среща, която колкото и нежелана, очаквах с определен интерес. В известен смисъл интересно ми бе все пак да видя Кети и да узная дали бе съхранила нещо от юношеското си чувство към мен. Тази вероятност раздвижи смътни спомени и насърчен от още един кирш и питателен сандвич, аз отплавах в мислите си обратно в Левънфорд, към онзи паметен ден и събитията, довели до него. Тогава за последен път видях Кети Консидайн и Франсис Енис. Беше денят на ръкополагането на Франк за свещеник.

Бележки

[1] Игра на думи. На големите аерогари има отделно помещение за „много важни личности“ — Ви Ай Пи (VIP). — Б.пр.

[2] На пара (фр.). — Б.пр.

[3] Добре опечено (фр.). — Б.пр.

[4] Жена, която се облагодетелства от връзки с богати мъже (англ. жаргон). — Б.пр.

[5] Английска авиокомпания. — Б.пр.

[6] Любими (нем.). — Б.пр.

[7] Черешова ракия. — Б.пр.