Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава осемнадесета

Бяхме във влака, минахме Килхберг без да спрем, и наближавахме централната гара в Цюрих. Прогнозата на Шварц напълно се бе оправдала. Обилен, продължителен снеговалеж беше блокирал шосето в долината над Коар и бе направил движението за автомобили невъзможно. Това всъщност не бе толкова лошо, тъй като сега пътувахме с онези улеснения, бързина и удобства, които са характерни за най-добрите железници в света — швейцарските. Освен всичко друго, чрез предвидливо разпределение на местата избягнах смущаващата близост в малкия, затворен автомобил. В мотрисата Девиган, заедно с Джемисън и Хигинс, заеха местата си най-отпред, а Дениъл и аз, един срещу друг, се разположихме на другия край на дългия вагон. Какво облекчение изпитвах, че ми бе спестено пресиленото благоприличие на последните два дни — напрегнатото усилие да изглеждам нормален и спокоен в една ситуация, която би могла да експлодира като полева мина. Аз трябваше да връча тази мина на Девиган. Но и да имаше чувства, тя много успешно ги бе потиснала. Никакъв белег на отчаяние или болка, нито пък дума или поглед, които биха могли да я издадат. Дори беше запазила една ярка и лъскава усмивка за матроната, когато й благодареше за нейната любезност и се сбогуваше с нея. Да, корава жена се показа тя през последните четиридесет и осем часа и спести на „Мейбел“ превръщането му в бойно поле на ругатни, укори и взаимни обвинения.

Моето главоболие обаче бе малкият мозъчен тръст, който като пиявица се беше залепил за мен. Без да храни и най-слабо подозрение за истинската причина на отпътуването им, изглежда, той все пак си имаше нещо наум. Дори сега, сгушен на седалката си, продължаваше да ме фиксира с поглед крадешком, мислейки, че не гледам към него и когато го хванах в тази игра, се стресна като подплашен заек. По думите му се чувстваше, че му липсваха обичайният живец и настроение. През време на пътуването изчурулика две-три плоски забележки, които очевидно прикриваха някакъв вътрешен смут.

— Трябва да кажа, че чудесно прекарах в Швейцария, Лорънс. Много красива страна. Снегът е чуден! — И на два пъти повтори: — Може би ще имам възможност пак да я видя, да видя и теб някой ден.

Затруднявах се да намирам подходящи отговори на различните му въпроси и размишления, без да разтягам действителността твърде надалеч. Но скоро затрудненията ми щяха да свършат. А сега имах възможността да проявя здрав разум, ако реално и трезво погледнех в лице основните факти, измежду които най-голямо задоволство изпитвах от всепризнатата истина, че миналото не може да бъде съживено. Все пак това, което главно ми служеше за опора, бе твърдото убеждение, че покойният, нещастен Девиган е станал жертва на жена си. Да, положително тя го е убила. Какво бих могъл да правя с такава жена? Да й съчувствам? Да изпитвам съжаление към нея? Отговорът и на двата въпроса бе отрицателен и най-вече това ме правеше твърд и непреклонен. Признавах, тя имаше и своите достойнства. Беше корава и решителна, а в леглото направо върхът. Ала кой можеше да гарантира, че през някоя от тези омайни утрини не бих се събудил, изпълнен още с любовни копнежи, за да открия арсеник в кафето си?

Влакът забави хода си, плъзгайки се безшумно в гарата.

Изправих се и откачих палтата ни от куките над седалките. Девиган помагаше на другите двама. През време на цялото пътуване не се бе наложило да разговарям с нея. Смъкнах прозореца и направих знак на един носач да вземе куфарите.

Слязохме от влака и последвахме количката с багажа по перон №7 към терминала на „Суис еър“, който удобно е долепен до гарата. След още десет минути бързо обслужване бяхме вече в автобуса на аерогарата на път за Клотен. Преди това направих справка за движението на самолетите: пистите бяха почистени от снега и полетите се извършваха по разписание. Всичко вървеше гладко, всички гледаха съвестно работата си. След по-малко от час щях да се отърва от тях. Щях да бъда свободен.

Бях вече на път да се поздравя с успеха, но странно, все повече и повече у мен се промъкваше обезпокоителното подозрение, че нещо особено ставаше с Дениъл. Все още увиснал на ръката ми, сега, макар и по-малко приказлив, той неспокойно се въртеше на седалката си, бършеше потните си длани на коленете и от време на време ме стрелкаше с въпросителен поглед. Тези признаци на повишена възбуда започваха да ме безпокоят. Невъзможно бе да започва друг кръвоизлив толкова скоро. Беше пълен с моите тромбоцити. И все пак, ако тази малка вероятност станеше реалност, това би убило цялата ми програма.

— Добре ли си? — попитах го рязко.

— Да, благодаря… Близо ли сме до аерогарата?

Автобусът се движеше по новата обиколна отсечка зад Глатбруг.

— Още десет минути само. Защо питаш?

— Просто се надявах, че имаме още малко време да бъдем заедно.

Това ме накара да замълча. Досега, въпреки че бяхме в добри отношения, не се бях опитвал да анализирам неговите чувства към мен отвъд факта, че не му бях антипатичен. Надявах се, че нямаше да се разциври и изложи на този финален стадий. Бърз поглед през пътеката между седалките ме увери, че поне Девиган напълно се владееше.

Автобусът направи полукръг и спря пред аерогарата. Останалите пътници продължиха нататък, а ние изчакахме, за да проверим багажа. Носачът се погрижи за него.

— Малко хора този път, хер Керъл.

— Повече ще пристигнат преди Коледа. Най-малко трийсет души.

— Е, добре тогава. Тези деца от „Мейбел“ винаги са много приятни.

Дадох му монета от два франка. Не е прието да се дава бакшиш, но ако дадеш, ставаш им още по-симпатичен.

Влязохме през автоматичната прозрачна врата. Главната чакалня на аерогарата се простира на повече от петдесет метра, с изглед към пистите през остъклената фасада. Вдясно има редица щандове на „Суис еър“, а отляво — банки, магазини и офиси на чужди авиокомпании. Чакалнята, колкото и голяма, е винаги претъпкана и в навалицата в един момент аз като че ли загубих моята група. После, докато си пробивах път напред, изведнъж се спрях и изпуснах една ругатня. Те стояха пред шведския щанд с Лоте.

— А ето го и нашия добър приятел, доктора. Как си, скъпи Лорънс?

— Все още жив… предполагам.

Тя се засмя, изучавайки ме внимателно.

— Шегите му винаги са плоски. Правил ли си е шеги с вас, мисис Девиган, докато бяхте в „Мейбел“?

— Не такива, че да ги запомниш.

Тя видимо отговаряше с мъка и с вътрешна борба да запази самообладание.

— Поне ви предупредих за него. Вярвам, че не е развалил хубавата ви почивка. Толкова добре го познавам. Нали, Лорънс? Е, както и да е. Той ще ми разкаже всичко, след като си заминете.

По дяволите, дори със своя лош английски, Лоте добре ме нареди. А беше изумителна, показно елегантна, по-хубава от всякога, същински модел на Диор. Пред нея Девиган изглеждаше с пет години по-стара. Лоте го знаеше. Знаеше го също и Девиган, с раздърпания си стар костюм, с онова измъчено изражение, замръзнало на лицето й. За бога, не бях забелязал досега, че беше нахлузила на краката си онези ботуши за сняг. Изведнъж ми дожаля за нея.

— А сега ще пиете ли кафе? — Лоте бе поела ролята на домакиня. — Не? Тогава, ако ми дадете паспортите и бордните си карти, ще ви заведа до самолета.

Поне ги махаше от главата ми.

— Вижте — продължи тя, — понеже бях тук при посрещането, мисля, че вежливостта изисква и да ви изпратя.

Вече се бяха насочили към паспортната контрола, когато някой ме дръпна за ръката. Наведох се. Дърпаше здраво.

— Искам да ме заведеш в тоалетната.

Това ме стресна. Нима съвсем накрая щеше да направи някой кръвоизлив?

— Хайде, побързай тогава.

Заведох го надолу по стълбището, покрай кафе барчето, в мъжката тоалетна.

— Влизай вътре.

Още ме държеше за ръка, въведе ме в едно от сепаретата и затвори вратата. Целият трепереше.

— Бързо — казах, — смъквай гащите.

— Няма нужда да ги смъквам, Лорънс. Но трябваше да ти го кажа. Не можех да понеса, че ще те напусна и може би никога няма да те видя отново, а ти да останеш с мисълта, че не те обичам и не съм ти разкрил тайната си.

Абсолютно изненадан, седнах на цокъла. Той се приближи до мен и ускореното му дишане облъхна страната ми.

— Ето как точно се случи нещастието с баща ми. От седмици, докато довършваха голямата сграда, баща ми бе много разстроен. Винаги си е пийвал по малко уиски, но сега започна да пие много повече от обичайното. Вкъщи избухваше, гневеше се, дори викаше, че по право сградата и целият нов комплекс трябвало да принадлежат на него.

Пое си бързо дъх, сякаш искаше да се удържи, за да не заплаче.

— В съботния следобед, когато ни заведе да ни покаже строежа, мама не искаше да ходим. На обяд той беше пил порядъчно. Но отидохме. Качени горе, той пак започна да натяква как всичко било загубено за него. После извика: „Не мога и няма да понеса това. Ще им покажа аз“. Мама разбра какво щеше да последва и се опита да го задържи, но той рязко се дръпна от нея, така скъса роклята й и скочи. О, беше ужасно да видиш как се превъртя във въздуха.

Той изхлипа остро, болезнено. Свързан така с него, самият аз едва си поемах дъх.

— Разбира се, всички мислеха, че се е подхлъзнал, поне в началото. Каноникът Дингуол винаги е бил наш приятел, затова веднага отидохме при него и го попитахме дали да разкрием истината. Той ни изслуша и разбра всичко. Каза, че е по-добре да премълчим, да не правим от татко самоубиец, което щеше да бъде голям скандал за Църквата, а да му оставим онова, което той нарече милостта на съмнението. Имаше и друга причина. Татко нямаше никакви пари, не беше оставил абсолютно нищо. Имаше обаче застрахователна полица на негово име от дядо Девиган за две хиляди лири, определени за моето образование… — той се поколеба, — а при самоубийство тази полица се анулираше и въобще нищо не струваше.

В застрахователния договор е имало забранителна клауза в случай на самоубийство и Кети, абсолютно невинна, бе поела върху себе си цялото подозрение, всички укори, за да осигури образованието на Дениъл. Сега, уви, той никога не би имал нужда от тези пари. Как се чувствах ли? Струва си да погадаете.

Истински разплакан, той ми подаде ръката си. Поех я и я задържах. Мисля, че искаше и да ме целуне, но това не бих могъл да понеса. Бих се почувствал като Юда, само че обратното — целунатия Юда.

Изведнъж от решетъчния отвор на тавана се обади високоговорител: „Всички пътници за полет 419 на «Суис еър» до Лондон, да се отправят към самолета през изход №8“.

— Бързай! — подканих го аз.

Все още се държеше за мен, докато бързахме по стълбището. Лоте бе оставила паспорта му на контролата. Взех го и се спуснахме тичешком надолу към долния салон. Чакаха ни на изход №8.

— Искаш да изтървеш самолета ли? — смъмри го Лоте.

Ръкувах се за сбогом с Джемисън и Хигинс, после трябваше да се изправя с лице срещу Девиган. Сега храброто изражение на лицето й бе страшно изтъняло и аз се боях, че тя нямаше да може да го удържи. Все пак успя. Да, усилието я стапяше, износваше, просто я убиваше. Господи, сега тя изглеждаше стара, бледа, с изпито лице, отвратена от всичко. Ръкувахме се, просто за лице. Беше приготвила думите си за мен:

— Благодаря ви, доктор Керъл, за всичко, което направихте за Дениъл. — Тя потърси нещо в чантата си. — Беше ми приятно да се запозная с вас. И тъй като повече няма да се срещнем, давам ви това. Много дълго време съм го пазила за вас. — Подаде ми увито в кафява хартия пакетче. — През онази сутрин, когато си тръгнахте, за да отидете на кораба си, оставихте това в стаята ми.

С глупашки вид приех пакетчето, без да имам представа какво би могло да съдържа. После те минаха през вратата. Останах загледан след тях, докато се отдалечаваха.

— Изчакай ме! — подвикна ми Лоте през рамо.

Седнах в салона и разгледах пакетчето. Какво ли имаше в него? Адска машина? Не се чуваше тиктакане. Но самият аз не тиктаках съвсем нормално. Както и да е, какво толкова му мислиш, Керъл? Отворих го. Резултатът беше несъизмерим с очакванията. Съдържаше книга. Същата, която Дингуол ми бе подарил в деня на ръкополагането на Франк. Тръгнал съм си без нея в онази ранна утрин, когато се бях запътил за кораба. Сложих я в джоба си.

Лоте се връщаше от изхода.

— Сега, Лорънс, какво ще кажеш за свое оправдание? Приложил си пак някой от твоите гадни трикове. Искам големи обяснения, преди да се сдушим отново.

— Няма нищо за обясняване…

— На онази нещастна жена й се къса сърцето, задето те напуска. Сълзите й рукнаха момента, в който влезе в самолета. И страшни, горчиви сълзи бяха…

— Не са за мен. Малкото момче е много болно.

— Все още?

— Да, все още.

— Не беше само от това. Мисля, че спиш с нея.

— Казах ти вече, онова е древна история. Мислиш ли, че спя с всяка, която ми падне? А какво ще кажеш за себе си?

— Би ли могъл да ме упрекнеш, ако го правя? Щом като ме оставяш толкова дълго сама. Но не го правя. Тази е разликата между нас. Е, както и да е. Остави това. Все още много те харесвам и сега ще сме заедно достатъчно дълго. Дежурна съм до шест часа, имаме чартърен полет от Хелзинки. Ето, вземи ключа от апартамента, иди и ме чакай там.

Взех ключа.

— Приготви коктейлите за шест и половина. — Лоте ми дари широката си изкусителна усмивка.

Тя се отдалечи и изведнъж ме обзе трескав копнеж да изляза отвън, на откритата тераса, да наблюдавам излитането на самолета, да видя последното, останало от тях. Ала изтласках този копнеж надолу в гърдите си, там, където ме ядеше онази странна болка под ребрата, и… го задуших. Обърнах се, насочих се към изхода и си изпросих едно возене от познат автобусен шофьор на „Суис еър“. След двадесет минути ме стовариха пред апартамента на Лоте.