Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (17)

Глава седемнадесета

Сякаш сто години по-късно се събудих стреснат. Трябваше наистина да са били най-малко сто години, защото и аз се чувствах на толкова. Лежах на лявата си страна, а на гърдите ми бе положена нежна ръка. С усилие измъкнах моята изпод одеялото и погледнах часовника си. Девет и десет! Невъзможно! Ала беше така, ярка дневна светлина изпълваше стаята. Ярка дневна светлина и полъх на студен въздух. Той ли ме бе събудило? Обърнах се с усилие. Отсреща, в рамката на отворената врата, стоеше матроната. Неверие и ужас бяха изписани на лицето й.

Не, това не бе нощно видение, а непоносима реалност. Финалната унизителна сцена, разкрита на сутринта, шегата на комедианта във вид на най-долнокачествен фарс в спалнята: „Какво видя икономът през ключалката!“. Можете да го възпроизведете за едно петаче и едно завъртане на дръжката на някой античен панаирджийски автомат.

Не го намирах забавно. Сепването, с което се бях събудил, беше разбудило и третата участничка във фарса и за един дълъг, предълъг момент тягостна тишина се спусна в спалнята.

— До един час да дойдете в стаята ми! — Хулда ми отправи тази команда накрая. Отиде до тоалетната маса, взе бутилката, обърна се и излезе, държейки я далеч от себе си като ръчна граната. Затръшването на вратата разтърси вилата като експлозия.

— О, боже! Съжалявам, Керъл.

— Да — казах аз, — не е нещо, което да отминем със смях.

Бавно се надигнах от леглото. Тя бе станала преди мен.

— Дай ми само няколко минути и ще ти приготвя закуска. Моля те, Керъл, толкова много искам да ти я приготвя. В кухнята има нескафе, хляб и пресни яйца. Имаш нужда от подсилване, Керъл.

— По-добре ще е да не оставам.

Тя разбра, че говорех сериозно.

Докато ме гледаше загрижена, започнах да навличам дрехите си. Ставите ми пукаха. Мястото на пункцията в бедрото ме болеше. Почувствах се напълно квалифициран кандидат за AHV, което, ако не сте запознати с тези инициали, означава: „Швейцарска пенсия по старост“.

— Какво ще стане сега?

— Най-лошото.

— Съжалявам, скъпи — повтори тя с ръце, притиснати една в друга. — Обичам те, а ти нося само беди и нищо друго.

Прекосих двора и отидох в стаята си. Никакво кафе, никакви кифлички, никакви пресни плодове на бюфета. Лишен от тези живителни благинки, духът ми спадна още по-ниско. Бих дал много за глътка от коняка. Нямах нищо друго, освен кирша, но засега само мисълта за това благо лекарство ми бе достатъчна. Един хубав горещ душ щеше да ми дойде много добре, но вече се бях облякъл. Измих зъбите си, без да се гледам в огледалото, после започнах да се бръсна по навик. Естествено, порязах си брадичката. Сега вече трябваше да се видя в огледалото. Още кръв, помислих си, водниста и рядка. Най-накрая успях да закрепя късче памук и излязох.

Първо трябваше да видя fons et origo^[1], причината за всичките ми нещастия. Той седеше изправен в леглото, измит, сресан, с вид, по-добър от нов. Какво друго би могъл да очакваш, Керъл? Всичките скапани, болни левкоцити бяха изхвърлени от кръвта му и здравата ти, прясна кръв бе изпълнила съдовете му. Беше напращял и поруменял от моите здрави червени кръвни телца. За момента просто бе едно чисто ново малко копеле. Бих могъл да го убия.

— Добро утро, Лорънс. Копнеех да те видя. Как си?

— Wunderbar^[2]. А ти?

— Също wunderbar. Чувствам се в страшна форма. А преди малко изядох богатата закуска, която матроната ми донесе.

— Какво яде?

— Сириалс^[3] със сметана, рохко сварено яйце и чаша сок от праскови.

— Караш ме да преглъщам.

Джобният шах беше на нощното шкафче до леглото му.

— Как върви играта?

— Матроната не ми разрешава да разгъвам дъската на коленете си. Не още. Така че мислено преигравам партията с хер Бемел. Сега виждам къде бих могъл да направя по-добър пети ход: с коня на G7.

— Внимавай — казах. — Не оставяй Бемел да спечели тази партия.

— Е, този път за разнообразие ще го оставя.

— Как е малката драскотинка на шията ти?

— О, добре е. — Той ме изгледа дяволито. — Изглежда, сякаш съм се порязал при бръснене, нали?

— Да — съгласих се кисело, — нека кажем, че бръсначът е минал много ниско.

В сутрин като тази за мен това беше умерено остроумно, но той не можеше да разбере смисъла. Нямаше си представа какво е преживял. Проверих пулса му.

— Вътрешностите бунтуваха ли се тази сутрин?

— Да. Матроната каза, че било съвсем нормално.

Хулда ме беше изпреварила.

— Добре, не обръщай внимание. По-късно ще намина пак.

— Моля те, Лорънс… Знам колко мразиш онова, което наричаш лигавене… но благодаря ти за всичко.

След като бях вече там, помъкнах се към болничната стая. Чисто малодушие, разбира се, исках да отложа злокобния момент. Малкият Хигинс, със синузита, вече бе напълно излекуван и можеше да си замине у дома заедно с оздравялото от плеврит момиче Джемисън. Това би освободило повече места за групата, която щеше да пристигне за Коледната ваканция. Но защо се готвиш за Коледа, Керъл? Тогава ти няма да си тук, скъпо момче. Мобилизирах всичката си кръв или каквото беше останало от нея, и почуках на вратата на матроната.

— Herein!^[4]

Влязох. Тя беше зад бюрото си, седеше изправена и ме чакаше.

Този офис е по-малък от моя и бе мебелиран с нейни собствени вещи, изненадващо женствени — странно, никога не бях мислил за нея като за жена. За мен, въпреки внушителните си млечни депа, тя бе безполова. Два фино изработени ковьора висяха на стената — кога ли бе намерила време да ги избродира? — и между тях стара групова снимка: няколко редици млади сестри, вече обезличени в белите си одежди, послушнички в нощните бдения. Беше ли и тя между тях? Хулда обичаше цветята и една ваза с жълти хризантеми на прозореца привлече погледа ми, който инстинктивно бях отклонил от нея.

— Sitzen!^[5] — каза тя и ми посочи стол.

Седнах. Огледа ме. Вече бях загубил инициативата и контрола върху предстоящия разговор.

— Никога — продължи тя, — през целия си живот никога не съм изпадала в такъв шок, в такъв ужас. Да се държите така, докато онова мило дете, толкова болно, спеше.

Мълчаливо разучавах хризантемите. Бяха от кичестия, пернат сорт, който струваше пари.

— И то с майката, което прави всичко да изглежда най-отвратително.

Въпреки че направо колеше синтаксиса, от нейните думи се почувствах извършител на най-гадна низост. За момент ми мина мисълта да се измъкна чист и да хвърля цялата вина върху Девиган. Но не, това не би ми помогнало. Тя никога нямаше да ми повярва. Това е най-лошата последица от флирта с истината. Дори когато четеш Божията молитва, мислят, че ги будалкаш.

— Да развалите толкова добре свършена работа снощи с такъв лош морал — продължи тя с чувство. — Не се ли срамувате?

— Можех и да се срамувам, сестро, ако не бях толкова гладен.

Тя ми хвърли още един продължителен поглед и удари малкия ръчен звънец на бюрото си. Влезе стажантката с големите очи, твърде изплашена, за да ме погледне. Дали не беше подслушвала до вратата?

— Донесете крем кафе и кроасан.

Едва повярвах на ушите си. Имаше ли, нима можеше да има искрица надежда или просто изпълняваха последното желание на един осъден?

— Ja — каза тя, прочитайки изненадата в лицето ми. — Вие не заслужавате. И най-напред аз ядосана so^[6], че започвам писмо до комитета.

Тя млъкна. Кафето и кифлата с форма на полумесец бяха пристигнали на един поднос. Сигурно са били приготвени и чакаха до печката. Закрепих подноса върху облегалката на креслото и натопих полумесеца в кафето.

— Сега мисля по-добре. Може би не е цялата вина на вас. За един мъж може би такова нещо е необходимо, дори простимо. Виждате, макар аз alte und grosse^[7], добре разбирам мъжете и техните нужди.

С леко намигане тя ми отправи разбиращ поглед, придружен с полупохотлива усмивка, сякаш току-що бе прочела доклада на Кинси^[8]. Щеше да бъде комично, ако не бе толкова благоприятно за мен. Дали пък наистина знаеше за нуждите на мъжете. Може би някой мръсен, дърт швейцарски доктор я бе съблазнил, когато е била млада стажантка. Не, невъзможно, Хулда си беше изцяло, ненарушимо девствена.

Тя пое дъх остро, между зъби, и продължи:

— Ала за нея, за тази жена, с всичките претенции за доброта и толкова скоро умрял съпруг, това е голям грях, престъпление, фалшивост.

— Но вижте, матрон…

— Не говорете. Сега виждам ясно. Тя се опитва отначало да направи мене срещу вас, докато в същото време да ви вземе в леглото. И да открадне коняк от моя склад. Всички drei^[9] бутилки изчезнали.

— Тя има нужда от едно питие. Нощем, матрон. За да може да спи.

— Ах, не е, че й трябва за сън! Не може да се прости. Особено като счупила в бързината вакуумната Flasche^[10].

Погледната от такъв ъгъл, картината изглеждаше черна. Не можеше да се отрече, че тази гледна точка имаше известно оправдание. По един или друг начин, с всички тези сложни мотиви, Девиган се бе оплела в дяволски заплетен възел. Свалих подноса долу и се загледах в хризантемите, питайки се как, ако изобщо можех, да го разнищя.

— Всичко беше наред при нас, преди да дойде тази жена. Аз добре ви помагах. И това ще се върне, когато тя си отиде, което трябва да стане веднага. Да, тя трябва да си върви с момчето — сега специално, когато за ваши благодарности, той е по-добре.

— Но какво ще стане с нея? Тя няма пукната пара.

— В началото, за да покаже, че е добра Hausfrau^[11], тя ми казва, има предложението да поддържа дома на някой доктор.

— Доктор Енис?

— Това е името.

Ето че във всяко едно отношение се бях откачил от въдицата. Би трябвало да изпитам облекчение.

— Ценя вашата… вашата любезност към мен, матрон — издумах аз, — но не мислите ли, че би трябвало да сте еднакво щедра и към нея?

— Защо искате това? От седмици вие се опитвате да я изпратите у дома.

— Мислех за болницата… за лечението на Дениъл — смотолевих плахо аз.

— Тогава той ще бъде у дома и там ще има лечение в болница, както вече препоръчахте, което е добро. А за нея няма значение. Цялата вина е нейна. Тя трябва да си иде.

Какво да кажа? Получавах точно това, което исках. Аз бях на чисто. С един замах се бях отървал от онова противно петно в тетрадката ми. Като някой ученик. Все пак това не ми изглеждаше много почтено, но бях загазил, бяха ме сгащили натясно и нямах изход.

— Трябва вие да й го кажете — казах аз накрая. — Не бих могъл да направя това.

— Отивам право при нея. А вие телефонирайте до Флугхафена за места. За същия ден, в който изпращаме Хигинс и Джемисън. Това прави едно пътуване за всички.

Тя се изправи и приближи към мен с почти майчинска и някак покровителствена усмивка.

— А сега, хер доктор, ще имаме добро поведение. Ако сте съгласен, искам да ви задържа. Имате сръчност и сте умен. И така?…

Боже помози, с това тя всъщност ме поглади ласкаво по гърба. Започваше да ми става майка.

Трябваше да изпълня заповедта. Отидох в моята канцелария и позвъних на аерогарата, като преди това добре се заключих и барикадирах. Не желаех да играя никаква роля в онова, което щеше да се случи във вилата, въпреки че, както се оказа, не настъпи олелия, нямаше скандал и всичко мина мирно и тихо. Веднага се свързах с Цюрих и поговорих с Шварц, чиновника от „Суис еър“^[12], който обикновено обслужваше „Мейбел“. Той ме познаваше добре и след като направих резервациите за полета с „DC-6“^[13] в 2:10 в петък — четири до Хийтроу^[14] и две до Уинтън, чрез връзката с „Вангуард“^[15] в 4:30 — той задържа линията, за да си побъбрим, както обикновено.

— Как е времето при вас?

— Лошо — отвърнах.

Това е стандартният увод. Швейцарците се изтъкват с това, че са най-големите песимисти на тема време. Не можеха без фьона през лятото и биза през зимата.

— Ще стане и по-лошо. Задава се още сняг.

— Вероятно си прав — казах аз.

— Между другото, докторе — гласът му придоби интимната закачливост на швейцарците, когато споделят пикантни мъжки тайни, — една твоя приятелка непрекъснато пита за теб.

— О! — казах аз предпазливо.

— Да, винаги се интересува кога следващия път ще дойдеш в Цюрих. — Смехът му прозвуча като конско цвилене. — Мисля, че много липсваш на хубавата фройлайн Андерсен от Aktiebolaget Svenska Ornflyg^[16].

Аха, Лоте пита за мен и аз й липсвам. Това донякъде ме разведри, повиши настроението ми и сложи малко балсам на самолюбието ми.

— Уведоми я, че скоро ще я посетя. Не уточнявай кога. Само кажи през следващите няколко дни.

— Аха! — изцвили той отново. — Искаш да я изненадаш, naturlich^[17].

Поставих слушалката на вилката. Лоте щеше да отвлече вниманието ми от другите неща. Щеше да ми подейства добре. Керъл, рекох си, скоро ще се върнеш отново в собствената си кожа. Мерзавец си ти и винаги ще си останеш мерзавец. Това е точно за тебе, а дяволски не ти подхожда да се опитваш да следваш стръмната и тясна пътека, която води само нагоре през целия път.