Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава петнадесета

Вечерта, след като заключих вратите, до късно седях в стаята си, като посръбвах кирш и премислях онази проклета поговорка „Мълчанието е злато“. Какво клише! Беше ли това просто едно нареждане на Дингуол, което означаваше „Дръж си човката затворена“? При все това подобна фраза бе последното, което би могло да се очаква от човек с толкова проницателен ум. Тази мисъл по-скоро принадлежеше към захаросаните мъдрости от рода на: „Кръпка навреме спестява девет кръпки бреме“ или „Не брой пиленцата, преди да са се излюпили“. Вярно е, че употребяваше думите пред едно дете. Не, не беше това. Не и пред този млад мозъчен тръст. Положително налице беше заповед: „Мълчи, не говори!“. Въпреки всичко трябваше да има още едно, скрито внушение, може би в думата „злато“. Помислих си, не можеше ли тази дума да се отнася за монетата от половин лира, дадена му от Дингуол точно в онзи момент, за да гарантира солидарност и съучастие? Глупост. Отхвърлих мисълта като напълно противоречаща с характерите и на двамата. При все това „злато“ предполагаше пари, богатство, нещо скъпоценно. Нищо не би могло да бъде по-очевидно от това, че Дингуол нямаше пари. Със сигурност знаех, че вдовицата нямаше и петак. Бях видял матроната тайно да пъхва няколко франка в кесията й, преди онази да се върне с нов чифт топли ботушки за сняг.

Накрая се отказах да гадая, заключих бутилката в шкафа, съблякох се и дори се сетих да измия чашата, за да не оставя улики, които Хулда щеше да забележи. Малко след полунощ заспах.

Не беше изминал и час, когато, сепнат, се събудих. Някой чукаше с все сила по прозореца. С препъване се изправих на крака и го отворих. Посрещна ме порив на лапавицата, през който смътно съзрях вдовицата Девиган по пеньоар, гологлава, с развети от вятъра коси, която ме гледаше с див, тревожен поглед.

— Ела бързо! Дениъл е зле!

— Какво му е? — трябваше да викам. — Стомашно разстройство?

— Не. Кървене. Бързай. Моля те, бързай. Изглежда ужасно зле.

Без да се церемоня много, ще посоча, че тя имаше вид на обезумяла. Махнах й с ръка да се прибира и затворих прозореца. В тъмното никога не мога да намеря ключа за осветлението. Най-сетне го напипах, навлякох панталоните и пуловера върху пижамата за спане, пъхнах краката си в чехлите, взех „спешната“ чанта, която винаги стоеше в хола, и отключих предната врата.

Беше адски противна нощ с бурен вятър и гъста лапавица. Изругах се наум, задето бях забравил да сложа дъждобран, и хубаво се намокрих, преди да стигна до вилата.

Всички лампи светеха. Девиган бе оставила вратата отворена. Влязох. Той лежеше по гръб на леглото си, отпуснат, потънал в себе си, бял като платно. Не напипвах пулс. Не реагираше на присъствието ми.

— Как стана това? — отварях чантата си бързешком.

— Имаше разстройство. Отиде до банята. — Тя цялата трепереше. — Оставих го там да го видиш.

Надникнах в банята. Един поглед ми бе достатъчен — проклятието на миелоцитната левкемия е склонността към масивни кръвоизливи. На практика той беше останал почти без кръв. Докато счупвах ампулата с камфор и изтеглях съдържанието й в спринцовката, разпоредих:

— Облечи си някаква дреха или палто, за бога, и изтичай да събудиш матроната. Страничната врата не е заключена.

Нямаше видим резултат от инжекцията, но постепенно се появи слаб пулс в сънната артерия. Взех свободното одеяло от края на леглото, разстлах го и загънах в него момчето. Увит в двете одеяла, той беше почти безтегловен, докато го отнасях през двора в малката странична стая до отделението. Девиган, навлякла палто и нахлузила новите си ботушки за сняг, беше там преди мен.

А сега какво? Още от първия поглед, който му хвърлих, започнах да се ругая сам. Знаех, че би трябвало да подготвя поне на първо време кръвна банка за него. Професор Ламот също ми бе наблегнал на тази предвидливост. Но какъвто съм си, аз бях отлагал, небрежно бях подминавал тази задача, изглежда, просто бях забравил. Незабавно трябваше да му се прелее кръв и единственият начин за мен беше да бъда едновременно и дарител, и изпълнител. Въпреки че звучи отвратително сантиментално, това бе неотложна необходимост. Може би сте лежали на спокойствие, с чувството, че сте достойни за похвала, великодушни и милосърдни, докато сестрата, без да ви заболи, изтегля и бутилира триста и петдесет кубически сантиметра кръв, а после, сладко усмихната, ви завежда в барчето на кафе с бисквити. Тук това щеше да включва и двете действия, но по съвсем различен начин. Едва имах само най-необходимата екипировка, нищо не ми беше готово, а пациентът, на практика почти без вени, бе в терминално състояние.

— Кърви ли още?

Беше се появила Хулда, поне веднъж без да вдига шум, и невероятно, но в пълна униформа. Никога не се бях радвал повече на появата й.

— Изгубил е почти всичката си кръв — казах аз. — Трябва да я възстановим веднага.

— Но как?

— Аз съм от универсалния тип „0“. Той е „AB“ група. Нека направим преливането колкото може по-бързо. В „спешния“ шкаф на кабинета ми има вакуумна трансфузионна колба. Донеси я веднага.

— Вече ходих там. — Тя не се помръдна. — Някой взема неща от шкафа. Може би е счупена, но вече не е там.

Бях твърде потресен дори за да изругая.

Това бе последният, довършващ удар. Тези вакуумни колби, обработени с противосъсирващо средство, например натриев цитрат или още по-добре — хепарин, и запушени херметически с тънка гумена запушалка, в която може да се проникне със спринцовка, са крайно необходими в стандартната практика. Имах намерение да я напълня от моята лакътна вена, да я окача на статив и да му прелея кръвта. Сега, ако изобщо можех да направя нещо, щеше да е само директно кръвопреливане, от вена във вена, а аз знаех пълното значение на тези думи. Беше безполезно да опитвам директно преливане от моята вена в неговата — венозното налягане бе твърде ниско. Той се нуждаеше от силно артериално налягане и артериална кръв.

Всичко това премина като светкавица през ума ми, а Хулда трябва да го е прочела върху лицето ми. Защо ли се бях опитвал да я правя понякога на глупачка? Старата бойна брадва беше солиден помощник, спокоен, умеещ и опитен. За четири минути, докато измервах кръвното му налягане — то беше под петнадесет, тя бе събрала, стерилизирала и сглобила тръбите, канюлата и иглите — все примитивен инструментариум по стандартите на кантоналната болница, който обаче щеше да свърши добра работа. Тя дори избърса с кърпа дъжда от ръката ми и като посочи към стола, каза:

— Искате ли да седнете?

Поклатих отрицателно с глава. Струята щеше да е по-силна, ако стоях прав.

— Затегнете турникета на мишницата му.

Започнахме. Наведох се напред, за да вмъкна иглата. Пристягането би трябвало да напълни лакътната му вена, но нямаше нито приток на кръв, нито вена. Опипвах, търсех, после отново и отново. Нищо. Започнах да се потя.

През годините практика има някои умения, които се усвояват, но има и такива, които завинаги остават недостъпни. Няма да изреждам кое ми се удаваше трудно, но това поне можех. Шест тъжни месеца работих в една кожно-венерична клиника в Плимът. Там вземах кръв за пробата на Васерман, инжектирах венозно салварзан и може би съм пробил стотици вени, преди да се усъвършенствам така, че дори на сън можех да намирам вена от първото убождане. А сега, когато това ми бе жизнено необходимо, бях с вързани ръце.

— Май ще трябва да направя разрез и да преливам през шийната вена.

Тя вече държеше в ръка скалпела. Дениъл бе отишъл твърде далеч, за да усети разреза, който направих на шията му. Очите му, изцъклени като очи на мъртва риба, бяха втренчили стъклен поглед в тавана. Накрая намерих вената, тънка като трахея на птиче. Въведох канюлата, после със свободната си ръка просто скъсах ластика на панталона от пижамата си и той, заедно с обутия отгоре, се смъкна в краката ми. Като държах здраво другата игла между палеца и средния си пръст, потърсих със свободния показалец силния пулс под слабинната ми гънка. Намерих го. Накрая, като си мислех: „Това е тя!“, забих иглата дълбоко и встрани в дясната ми бедрена артерия. По цялото ми тяло премина тръпка и веднага почувствах, че съм улучил големия съд, захранващ целия ми крак.

Контролирах обема на кръвопреливането, като притисках тръбичката между показалеца и палеца си. Не исках още от началото рязко да натоваря кръвообращението му. След известно време, което продължи доста дълго, матроната се обади:

— Добре върви, хер доктор. — Пръстът й бе на лявата му сънна артерия. — Пулсът започва.

Промяната, ако не сте я виждали или може би не бихте и пожелали да видите, бе драматична и впечатляваща. Той започна да губи своя безжизнено отпуснат вид. Тялото му, свито и безжизнено, сякаш започна да се пълни и да добива цвят, като балон, който надуваш. Пулсът на шията му сега беше видим и дробовете му усилено наваксваха загубеното време. После в очите му заблестя колеблива светлина и той ме погледна.

Изпитах най-идиотското и смешно чувство, което някога съм имал през целия си живот. Исках да се пръсна, смеейки се на себе си. Керъл — мечта за всяка писателка на сантиментални романи! Какъв герой, застанал прав, изваден от калъфа си, облегнал се на леглото за опора и с панталони, смъкнати около глезените, а интимният му орган, така че всеки да го види, виси и се поклаща на воля. Как, в името на всичко прилично и порядъчно, бях попаднал в такава клоунска ситуация? Само защото съдбата ми беше винаги да съм стъпил накриво! Нещастната ми звезда с дяволско чувство за хумор бе уредила това за мен. Не можех да го избегна. То бе едничкото ми алиби, което ме избавяше от чувството, че съм влечуго. Намразих положението си още повече, когато Хулда се обади:

— О, добре, добре, fuhlt sich viel besser[1].

Тъй като не отговорих, тя бързо попита:

— Но той пак кърви?

— Сега получава достатъчно здрави тромбоцити, които ще му осигурят съсирваемост за седмици напред.

В действителност бях започнал да чувствам слабост в коленете, но за да се самонакажа и защото не исках да повтарям това представление, щях да му дам всичката необходима кръв.

— Мисля, че сега той направо заспива — издиша Хулда в лявото ми ухо.

Може би алкохолът от изпития кирш, който все още бе в кръвта ми, го приспиваше. Щеше да е полезно за малкия плъх. Изглежда, беше по-добре да обясня това на матроната.

— Преди да легна, взех леко приспивателно. Вероятно е поел следи от него в кръвта.

— Добре.

Това все някога трябваше да свърши. Дениъл бе получил повече от достатъчно кръв и беше заспал. Изтеглих иглите с цената на още един спазъм на бедрото ми и сложих два шева на шийния му разрез. Той почти не шавна. Матроната бе приготвила всичко и без да й мигне окото от интимните ми части, грижливо и здраво пристегна с превръзка мястото на пункцията на артерията ми. После намести Дениъл удобно в леглото и го зави. В момента не исках да го виждам повече.

— Отивам да кажа на горката майка, всичко е добре.

— Направи го — рекох, — но не й разрешавай да го безпокои.

— Бързо ще се върна.

С радост се отпуснах върху стола. Затворих очи и подпрях с ръка главата си. Усещах я лека, сякаш му бях прелял мозъка, а не кръвта си. Не че той се нуждаеше от него.

Матроната се завърна.

— Ах, тя има такова облекчение, горката жена. Но вие трябва да дадете нея също приспивателно хапче, иначе сигурно няма да си почине.

— Окей — съгласих се аз, произнасяйки най-глупавия утвърдителен отговор в целия християнски свят. Това само показва колко долен се чувствах.

— Сега ще ви приготвя кафе.

Отказах:

— И аз искам да поспя.

Изправих се. Тя бе застанала между мен и вратата. Не можах да се отдръпна, когато тя ме хвана за ръката. Какво става с теб, Керъл, всеки иска да стисне ръката ти?

— Хер доктор — тя пое дълбоко дъх, — аз мисля… аз знам, че не съм ви оценила правилно! Това беше добро действие, отлично изпълнено.

Хайде пак същото. Зелени светлини и тиха музика. Керъл — героят! — кръводарител, гордостта на комиксите.

Старата бойна брадва ме убиваше. Тя продължаваше грижовно да ме наглежда като майка квачка, докато изваждах от чантата си две таблетки натриев амитал — тези червено-зелени нокаутиращи хапчета.

— Лека нощ — казах аз.

— Gute Nacht, mein lieber Herr Doktor.[2]

Бележки

[1] Чувства се много по-добре (нем.). — Б.пр.

[2] Лека нощ, мой мили господин доктор (нем.). — Б.пр.