Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава десета

Цюрихската кантонална болница е удобно разположена в Цюрихберг, жилищен район, разпрострян по високия ляв бряг на Лимат. Превъзходно място, но типично зле избрано за болница — докато стигнеш до нея по безкрайните стръмни стъпала, вече си на половината път до инфаркта. Болницата е масивна сграда, строена по швейцарски вкус, но за съжаление с доминиращи модерни пристройки, все пак донякъде балансирани от няколко високи стари дървета. За пациентите, на които това би било интересно, от болницата се откриваше прекрасен изглед към три странни църкви: Predigerkirche[1], Grossmünster[2] и Fraumünster[3]. Тези църкви заедно с безбройните банки олицетворяваха раздвоението в духа на този град — преданост и към Мамона, и към Господа Бога.

Следващата седмица, в събота следобед, заедно с Дениъл излязохме през летящата врата навън от терапевтичното отделение. Денят беше хубав и ние изпуснахме въздишка на облекчение, посрещнати от късното есенно слънце и освежителния хладен въздух.

— Е, доктор Лорънс, радвам се, че и това свърши.

Той се засмя и ме хвана за ръката. От това действие, не е нужно да добавям, много се смущавах, чак ми докарваше тръпка на ужас, както биха се изразили в Шотландия. Не бях в най-доброто си настроение. След всички неприятности по осигуряване на консултацията допълнително бях зает и през по-голямата част от следобеда. Едва два пъти, за кратко, ми се отдаде възможност да телефонирам на Лоте. Опитах се да й обясня защо съм в Цюрих, без да мога да се срещна с нея, и тя много добре ме нахока за старанието ми. Все пак при тези обстоятелства не можех да направя нищо друго, освен да го оставя да се мъкне с мен.

— Не беше много лошо, а? — казах аз.

— О, не. Доктор Ламот ми хареса. Много е сериозен с този си начин да прониква в теб, сякаш те чете като книга. Но пък толкова мило ми се усмихна на излизане. Умен е, нали?

— Върхът е! — казах късо. — Френски швейцарец. Те са най-добрите… интелектуално.

— Не мислех обаче, че ще ме прати при младите дами, които ми правеха най-различни неща.

— Тези момичета са лаборантки… всяка от тях е обучена да прави някое специално изследване.

— Като например?

— Е, ами от всичко по малко, например всичко, що се отнася до кръвните ти телца и разбира се, кръвната ти група.

— А ти не би ли могъл да изследваш това, доктор Лорънс?

— Естествено, стига да имах тяхната апаратура. Ако те интересува, твоята кръвна група е AB.

— Това нормално ли е?

— Напълно. Тя е най-рядко срещаната кръвна група.

— А ти от коя група си?

— От нулевата група съм.

— Не ми се стори да са много заинтересувани от кръвта ми. — После размисли и додаде: — Може би не е достатъчно синя. — Той вдигна поглед, като че очакваше да се засмея. — Надявам се, доктор Ламот добре ти обясни състоянието ми.

— Разбира се, че ми го обясни добре — потвърдих аз, като се освободих от малката му потна ръка, за да го потупам насърчително по гърба. — Ще поговорим за това.

Движехме се по алеята между платановите дървета. Сухите нападали листа хрущяха под краката ни. Не бях ял нищо за обяд, освен сандвич със студено говеждо, затова предложих:

— Да хапнем нещо, преди да тръгнем обратно.

— Чудесно! — възкликна весело той. — Действително сега, след като приключихме с изследванията, съм много гладен и готов за всичко.

За момента това ми затвори устата.

Качихме се в опела, който бях паркирал на болничния паркинг, и го отведох в закусвалнята на Шпрюнгли, която по това време, между обяда и следобедния чай, не беше препълнена с посетители. Настанихме се на една маса до прозореца на горния етаж, поръчах яйца на очи върху препечен хляб за него и крем кафе за мен.

— И нито една от хубавите пасти, а? — намекна ми той. — Спомни си, че имахме нещо като споразумение…

— Ще получиш две, след като си изядеш яйцата.

Тъй или иначе какво значение, по дяволите, имаше това? Нека се порадва малко на живота си, докато още го имаше.

Наблюдавах как бледото му, напрегнато лице се проясни. Хвърлях от време на време и бързи погледи навън през прозореца. Гледах, без да виждам, голямото движение по Банхофщрасе и дългите сини трамваи, които заобикаляха острова с вестникарската будка на Параде Платц.

Класическа левкемия. От злокачествения, миелоцитен тип. Причина — все още неизвестна. Ламот ме бе поласкал, като потвърди диагнозата ми и я поукраси с някои подробности. Безпощадно прогресиращо заболяване. Размножаващите се ненормални клетки завладяват различните органи на тялото, задушавайки черния дроб, далака, бъбреците, белите дробове. Костният мозък ги произвежда и бълва непрекъснато в кръвта. Симптоми: остра слабост и изтощение, увеличен корем, кръвоизливи от стомаха и червата, оток на краката вследствие запушването на лимфните съдове. Лечение: специфична терапия, засега неизвестна. Облъчване с малки дози — недостатъчно. По-големите дози разрушават и малкото здрави клетки. В спешни случаи — кръвопреливания. Прогноза: неопределена по отношение на времето, но неизбежно фатална. След минимум шест месеца, най-много след три години.

Лошо, много лошо, естествено. Но той не беше първото дете, получило тази съдбовна повиквателна заповед. Изведнъж си спомних епидемията от цереброспинален менингит, с която се бях сблъскал в Ронда. Колко ли мръсни одеяла бях придърпвал над главите на онези малки нещастници? Нищо чудно, че загрубяваш. Основите все пак трябваше да се положат и по-добре сега, отколкото по-късно. Наведох се към него, докато дояждаше второто си яйце.

— Как е кльопачката?

— Първокласна.

— Добре. Това е част от лечението ти. Никакво рибено масло повече. Само много белтъчини. Мисля, споменах ти, че си анемичен.

— Да, каза ми. Ти си единственият, който в действителност го забеляза. Ами… доктор Ламот съгласи ли се с диагнозата ти?

Кимнах с глава.

— И лечението, което ти приложих, е било резултатно. — Замълчах, после бодро добавих: — Жалко, че не можем да прилагаме най-важната част от лечението ти в „Мейбел“.

Той отвори уста като закачила се на въдицата пъстърва, а част от яйцето падна от вилицата му.

— Защо да не може?

— Нямаме необходимата апаратура.

Той бавно преглътна това.

— А не бих ли могъл да постъпя в кантоналната болница? Както днес?

— Боя се, не, Дениъл. Твърде далеч е от Шлевалд. Нуждаеш се от системно лечение. И естественото място, където можеш да го получиш, е болницата „Виктория“ у дома.

Брадичката му клюмна надолу към тънкия, пилешки врат.

— Искаш да кажеш, да се върна в Левънфорд?

— Защо не, момчето ми? — засмях се аз. — Ти живееш там, нали?

— Да — каза бавно, — наистина живеех там. Но аз… мама каза… надявахме се, че ще прекараме по-дълго време в Швейцария.

— И аз така се надявах, но нуждата налага… пък и какво му е лошото на милия стар Левънфорд?

Той не отговори, впил поглед в чинията си.

— Не бях особено щастлив там, откакто баща ми почина.

— Мъчно ти е за него?

— Мисля, че да. Но не… не е само това.

— Какво тогава?

Устните му бяха побелели и изведнъж ми се прииска да стана, да платя и да отидем в колата. Ала нещо ме задържаше там, наведен над него, очакващ отговора му. И той не закъсня. Като говореше бавно, без да гледа към мен, каза:

— Когато баща ми умря или се уби, падайки от покрива, понесоха се неприятни клюки.

Замълча и мисълта ме порази като електрически ток: нищо чудно, че маминка не иска да се върне обратно в Левънфорд.

— Да, Дани? — подканих го аз.

— Момчетата подвикваха разни неща след мен. И на следствието, след като каноникът Дингуол ми каза…

Той млъкна и вдигна нажален глава да ме погледне, а аз видях как сълзите се стичаха по бузите му. Колко ниско можеш да паднеш, Керъл? Зарежи това, за бога! Вече чу предостатъчно.

— Хайде, Дани. Ни дума повече. Не бива да се разстройваш за нищо на света. Ето, вземи кърпата ми, а аз ще надникна в бюфета за пастите ти.

След пет минути, като се правех на добър и сърдечен, го успокоих и обърсах сълзите му, а той вече ядеше сладкиша си, като само понякога изхълцваше.

Надявах се, че няма да се случи, но това стана по пътя към колата, която бях паркирал на Тилщрасе. Първо ме хвана за ръката, а после обичайното:

— Благодаря ти, че си така мил към мен, доктор Керъл.

Ала казваш ли се Керъл, дори след момент на слабост можеш да отхвърлиш встрани всякакво угризение. Самосъхранението е първият закон на природата. Всичко, което носеше името Девиган, за мен винаги бе означавало отрова. Трябваше да се избавя от тях. Нямах нищо против това малко късче одушевено сиво вещество, но майка му щеше да ме унищожи. Тя винаги щеше да държи ножа си опрян на гърлото ми и един ден, Бог да ми помага, щеше да ме изхвърли от „Мейбел“.

Когато влязохме в колата, небето бе сивосинкаво и във въздуха прелитаха оскъдни снежинки.

— Виждаш ли, Дениъл — разсъждавах аз, — започва да вали сняг, скоро ще дойде зимата, а това не е много подходящо за теб.

— Обичам снега — каза той, загледан в красивите перушинки, които падаха от небето, и измърмори наполовина на себе си: — Сякаш ангелите горе се замерят с възглавниците си.

— Голям бой с възглавници пада — рекох, защото снегът се усилваше. Не казах нищо повече, пуснах двигателя в ход и тръгнахме.

Пътуването не беше леко, ледоочистителят не работеше добре, а на едно място близо до Коар спрях, за да сложа веригите на колелата. Малко след десет часа стигнахме до „Мейбел“.

Оставих момчето във вилата, където майка му чакаше, за да го сложи да спи, и продължих към главната сграда. Привлечена от светлините, защото снеговалежът заглушаваше всякакъв шум, матроната ме чакаше на вратата и за моя изненада, държанието й, макар сдържано и формално, не беше враждебно.

— Schlechte Nacht[4], хер доктор. Добре сте успели да дойдете благополучно. — После, след като си свалих палтото и шалчето: — Haben Sie Hunger?[5]

— Практически нищо не съм ял цял ден.

Тя кимна с глава и се запъти към кухнята. Очакваха ме и други изненади. В стаята ми печката беше напалена, масата сложена за вечеря и почти веднага старата бойна брадва се появи с поднос, на който различих супник с гореща супа и нещо, което не бях виждал от години — голяма овална чиния с половин баница с пълнеж от месо и бъбречета.

Нямах търпение да се нахвърля върху вечерята си, но размекнат, без да сядам, рекох:

— Предполагам, че ще искате да чуете всичко.

— Nein, Herr Doktor[6] — и докато невярващ се взирах в нея, тя продължи: — Трябва да ни простите, но Катерина станала много тревожна, че телефонирах на старшата сестра на доктор Ламот. Уви, знаем всичко. Също така, че всичко, което вие казали за тази лоша болест, е вярно и правилно.

Беше много приятна отплата да чуя това от Хулда — ако не бях премръзнал толкова, направо щях да пламна от удоволствие. Ала докато се отпуснах в стола си и започнах да поглъщам супата, тя продължи:

— Сега, не ще и казване, Катерина и момчето трябва да останат. Днес след обяд писах бързо писмо до хер Скрайджмур и му обясних колко необходима ми станала тя, както нямам подходяща помощница. Той ще се съгласи. Сигурно е. И така, хер доктор, желая ви gute Nacht.

С тези думи тя ми отправи лекия поклон с глава, който бе усвоила напоследък, и излезе.

След супата започнах баницата с месо и бъбречета, бавно и замислено, наслаждавайки се на вкуса на хубавото шотландско ядене. Изядох я цялата и наистина — не би могла да бъде по-вкусна. Смелата Катерина явно допълнително и умело бе обработила Хулда, която пък много обичаше да се храни добре. Така да бъде, рекох си, засега ще се направя, че играя по тяхната гайда. Аз държах картата, която щеше да ги прецака. В момента все още не я криех в ръкава си, но и това щеше да стане, защото знаех къде да я търся.

След като привърших с яденето, макар че се бях натъпкал до насита и бях адски уморен, седнах решително и написах писмо до отдел „Разпространение“ на левънфордския „Хералд“ с молба да ми изпратят с обратна поща всичко, което са писали за следствието по смъртта на Девиган.

Бележки

[1] Проповедническа църква (нем.). — Б.пр.

[2] Голямата съборна църква. — Б.пр.

[3] Женската съборна църква (нем.). — Б.пр.

[4] Лоша нощ (нем.). — Б.пр.

[5] Гладен ли сте? (нем.). — Б.пр.

[6] Не, господин докторе (нем.). — Б.пр.