Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (21)

Глава двадесет и първа

Слязох от досадния влак, вън от мръсното купе, все още пълно с тунелен дим от по-долното равнище железопътни линии, и заслизах по стълбището на гарата под звуците на музиката, която се чуваше наоколо.

Дали градската духова музика не бе дошла да ме посрещне? Нищо не звучи толкова гостоприемно и ободряващо, както един безгрижен марш от Суса^[1]. Ала от дайрета и един хармониум на колела към мен се носеше музиката на момичетата от Армията на спасението^[2]. Бяха застанали в кръг под влажните сводове на горната платформа, докато едно бездомно куче с нос, протегнат към небето, започна сдържано да им приглася. Спомних си, че жените от Армията на спасението или алилуйките, както ги наричаха на подбив, тръгваха рано в съботните следобеди, преминаваха през центъра и пристигаха на Маркет Скуеър точно в часа, в който отваряха кръчмите. Освен тази група, нямаше никой под капещите сводове, ако не се броеше и един самотен носач. Никаква следа от такси. Пуснах чантата си на земята и се обърнах към него:

— Има ли някакъв шанс да намеря такси?

Облегнат на един стълб, с фас между палеца и показалеца си, той беше изцяло зает с опита да извлече и последната капка никотин от фаса. Изхрачи се, преди да ми отговори:

— Всички са на футболен мач.

— Няма ли възможност да позвъня на Хендерсънови?

— Затворени са в събота следобед.

Подръпнах пак струните на паметта си.

— Ами Маклоклънови?

— Там сега е погребално бюро.

— Май ще трябва да повървя, а?

— Ти го каза, брат ми.

Този братски поздрав, макар и да напомняше с нещо за влиянието на Холивуд, изказан на фона на внезапното кресчендо на дайретата и протяжния кучешки вой, бе в най-малка степен окуражаващ. Благодарих му вежливо, взех чантата си и тръгнах. Със зле прикрито недоверие носачът проследи с поглед как се отдалечавам.

Отвън, на откритото пространство, валеше дъжд, но според местните стандарти — нищо повече от шотландска мъгла. В чантата си имах книги, вследствие на което тя не беше никак лека, а бях уморен след дългия нощен полет. Защо, питах се, гадната ми съдба ме подреди да мъкна багажа си пеш в този сив, малък град, където вече личаха белезите на отвратителното модерно строителство. То щеше да унищожи самобитния характер, който градчето притежаваше някога. Старата академия с хубавите си старинни кули-близнаци сега беше заместена от магазини и офиси, побрани в сграда от стъкло и стомана, в която няколкото работещи извънредно чиновници се движеха бавно като тъжни морски чудовища, затворени в аквариум. А философският клуб с колоните си в джорджиански^[3] стил, в който дядо ми бе членувал, не красеше повече мрачната улица. Вместо него съперничещи си представители на тази или онази верига магазини бяха окачили бляскави реклами, които дразнеха погледа.

Колко по-различна щеше да бъде повторната ми поява върху тази безрадостна сцена, ако някое любезно сърце се беше сетило да издигне триумфална арка, украсена с гирлянди и серпантини и обкичена с изкуствени рози.

Но кой ли знаеше за завръщането ми? Дядо и баба, последните Брюсовци, отдавна си бяха отишли от този свят, прилично погребани под келтски кръст^[4] в местното гробище. Вярно, оставаха ми отец Франсис и несъкрушимият Дингуол, но когато веднъж решиш да направиш от себе си грандиозен глупак, разумно е поне да отложиш всякакви смущаващи контакти. За днешния ден ми стигаше злото, което той носеше със себе си, още повече че си го бях създал сам.

Повървях малко по Хай стрийт, после рязко свих наляво в по-тихата Бърнсайд Роуд, която поне външно изглеждаше непроменена. Библиотеката на Карнеги все така си беше обвита в мантия от викторианско спокойствие и достолепие. До нея беше същото малко магазинче, от което понякога, в събота вечер, си бях купувал пържени картофи за едно пени, забравяйки васалната си вярност към царствените Брюсовци.

Движейки се по тази улица, трябваше да мина покрай църквата, но в този час тя положително щеше да е пуста. Последвах завоя на пътя, като преместих чантата в другата си ръка.

Пак не позна, Керъл! Пред очите ми се показа църквата „Сейнт Патрик“ с дълга редица коли пред входа и множество хора, тълпящи се около тях. Погребение вероятно. Може би старият каноник най-после бе опровергал мита, че е безсмъртен и вечен. Не, беше сватба. Можех да различа белите панделки, развяващи се по потеглящите коли. Поколебах се. Пак ли ще трябва да се превърнеш във фантом, Керъл? Никога! Достойнството ми и правото ми да ползвам улицата, както всички други, не допускаха това. Още повече че много вероятно беше да се промъкна незабелязан покрай шумната навалица.

Ускорих крачките си, но колите бяха по-бързи и насочили се към ресторанта, който някога наричахме „Фукнята“, разчистиха пространството пред църквата.

Голямата кола с влачещи се и подрънкващи отзад празни тенекиени кутии и надпис „Току-що венчани“^[5] потегли, а зад нея, боже опази, през пролуката съзрях как преподобният Франсис подканя гостите да побързат.

Зърнах го с крайчеца на окото си, докато с глава, обърната в другата посока, маскиран с накуцваща походка, леко прегърбен, с отработеното изражение на пътуващ амбулантен търговец, който предлага тоалетни дреболии на доверчивите домакини, се опитах да мина незабелязан.

Безполезно. Видя ме. С един отскок почти прелетя половината ширина на улицата.

— Лорънс! — Прегърна ме и за момент се побоях, че може и да ме целуне. Беше напълнял, закръглен и розовичък, с блажена усмивка, облечен в безупречно чисто расо от най-висококачествен плат, върху което някой бе забол малка розова пъпка. Послужих си с нея, за да се освободя от възторжената му прегръдка.

— Това не противоречи ли на канона, отче?

Той се изчерви.

— Една от шаферките настоя, Лорънс.

— Онази хубавичката, нали?

— Всички бяха хубавки. И разбира се, ще откача розичката, като влезем вътре.

— Ще влезем вътре?

— Разбира се, мой скъпи Лорънс. Откакто научихме от отец Зобронски, че идваш, каноникът те варди в градината на сестрите с разписанието на влаковете върху коленете си. Дал е строги указания веднага да бъдеш отведен при него.

Е, и това трябваше да мине по реда си. По-добре сега, отколкото по-късно. Оставих Франк да ме поведе по страничната пътека в църквата към конвента. Вече бе свалил розата и я беше мушнал в малкото си джобче. После може би щеше да я сложи в чашата за зъбни четки в банята си.

Доближихме до статуята на Дева Мария над свода, през който се влизаше в градината, и той измърмори:

— Ще те оставя тук, драги Лорънс. Но сега ще се виждаме много, много пъти, да благодарим на Бога. — После с шепот на суфльор изсъска: — Дингуол е сляп с едното око, а и другото му запада. Налага му се да употребява силно увеличително стъкло, но в никакъв случай не му споменавай за това. Много се ядосва.

Изчаках, докато си отиде, после се запътих към стария, почти сляп човек в инвалидната количка, спряна под покрива на открита лятна беседка. Застанах пред него. Видя ли ме или просто усети, че съм там?

— Самолетът ти е пристигнал навреме. Хванал си влака в 12:15 от Централната гара.

— Да, Ваше Преподобие.

— Изчисленията ми са били правилни. Това винаги е много лош влак. Работнически, нали?

— Да, Ваше Преподобие.

— А какво те накара да избереш този неприятен нощен полет от Берн? И то с „Дъглас-3“?

Забелязали ли сте как понякога старите хора обичат да си чертаят планове за пътувания, които никога няма да предприемат?

— Избрах него, защото е неприлично евтин полет.

— Значи си закъсал, Керъл?

— Без пукнато пени съм, отче — потвърдих аз и добавих: — Тъй като желаете да ме обидите.

Потрепване на усмивка ли премина по старото, много старо и изпито лице? Мина и отмина.

— Е, както и да е. Ти се завърна, Керъл.

— Да, дойдох им до гуша и ме изхвърлиха.

— Една от хубавите ти лъжи, Керъл. Твоят странен полски приятел ми пише, че са те молили и настоявали да останеш и матроната, и комитетът.

Не казах нищо.

— Между другото как е онзи добър отец със странното име?

— Болен е — рекох и продължих, като го наблюдавах внимателно: — Много е болен. Каверни и в двата дроба. Очаквам лоша новина за него на девети октомври.

Не, датата не означаваше нищо за него. Просто каза:

— Жалко. Бих искал да се запозная с него. Но все пак… този неприятен нощен полет…

Малко се унасяше и на моменти, изглежда, потъваше в себе си. Опитах се да внеса малко лекота в разговора.

— Напоследък играете ли шах? — и добавих по-високо, за да го събудя: — Шах… Ваше Преподобие?

Той се завърна.

— Не, младият ми противник не се навърта често насам. Между другото, Керъл, те нямат представа, че се завръщаш, а и аз не ги уведомих.

Това бе добра новина и тъкмо се канех да му благодаря, когато той допълни:

— Не че исках да ти запазя радостта от изненадата при завръщането на блудния син, ами, виждаш ли, боях се, че в последния момент може и да не се явиш.

Пауза. Не казах нищо. Може би беше прав.

— Очевидно ти е отнело време да решиш. Разбира се, знам, че си бил и болен. Лека простуда, нали?

Кимнах. Неговата „лека“ простуда в действителност беше развита и типична. Той явно знаеше, че съм прекарал вирусна пневмония, но аз продължих в неговия дух:

— Настинах от една сауна в местната църква.

— Аха! — рече той, но с безпределна наслада. — Двойно пречистване в една такава сграда. После е трябвало да чакаш заместника си. Три месеца, нали?

— Да — потвърдих, като си помислих, че това беше дало време на добрия Зобронски да поработи над мен, като същевременно умираше прав, без оплакване и стон.

— Е, щом сега си тук, Керъл, по неведомите пътища на Всемогъщия Бог, задната врата е отворена за теб — прости ми, ако те отегчавам, като ти напомням за една забележка, която някога мислех, че е подходяща — сега си тук, за да останеш. Защото скоро ще разбереш колко много и на кого страшно много си нужен. Ако предадеш тях и мен, душата ти е загубена, Керъл. Когато отида горе, на небето, а това може да е съвсем скоро, лично ще уредя да не бъдеш допуснат там. — Той замълча, наблюдавайки ме с крайчеца на здравото си око. — Кажи нещо, Керъл. На моя страна ли си?

— Да — рекох. Какво друго можех да кажа на този шотландски Макиавели?

— Добре. Тогава искам да дойдеш безшумно тук в петък следобед, точно както преди. Само че искам ще доведеш онази измъчена бедна жена, която скоро ще стане майка на второто ти дете.

Какъв поразяващ удар! Сякаш покривът на беседката се стовари над главата ми. И все пак някъде в подсъзнанието си се бях страхувал от това. Керъл потентният! Керъл, разпространителят на вярата! Сега обаче бях здравата захапал въдицата заедно със стръвта, кордата и тежестта.

Той продължи:

— Отец Франсис извършва венчавките. Той действително обича сватбите и е любимец на дамите, но тази венчавка ще направя аз. С мен ли си, Керъл?

— Да, отче — измънках аз.

— Добре. Радвам се, ликувам от радост, че поне веднъж проявяваш необикновено положителен и верен усет за нещата. — Той протегна ръката си в посоката, от която чуваше гласа ми. Взех я — само кожа, кости и сини вени.

— А сега ме остави! Наближава да дойде дебелата ирландска сестра, която ненавиждам и която крие енфието ми. Нуждая се и от яденето си, ако може да се нарече така кашицата, която ми дават. Бог да те благослови, мой скъпи, скъпи Лорънс. И помни за петък!

Чантата ми беше до вратата. Взех я и тръгнах. В началото стъпките ми бяха бавни и колебливи. Завършилият преди малко разговор, най-меко казано, не ме развесели. При все това в изпълнената с обич последна фаза намерих странно облекчение.

Задминаха ме група мъже, забързани за футболния мач. Вървях с наведена глава, мъкнейки чантата си, която ритмично се блъскаше в глезените ми. Мъжете крачеха по паважа пред мен, а до ушите ми долиташе ехото от стъпките им. С пълна липса на всякаква логика си помислих, че аз бях вече този, който вървеше отзад. Не бях повече преследваният.

Стигнах до ъгъла на Рентън Роуд и докато свивах в познатата странична улица, неусетно крачките ми се ускориха. Сърцето ми озадачаващо започна да бие по-бързо. За нула време се озовах на Крейг Кресънт срещу къщата на Енис, която изглеждаше по-западнала отпреди, с олющена боя по кепенците и счупен прозорец на чакалнята пред кабинета, пред която се бяха събрали няколко пациенти. Погълнах с поглед всичко това и употребявайки най-омразната ми швейцарско-немска дума, си рекох: „Керъл, ти направи своя Rundfahrt^[6]“.

Поех си дълбоко дъх, прекосих пътя, минах по насипаната с едър пясък буренясала пътека, бутнах предната врата и влязох направо вътре.

Всекидневната беше вляво и доктор Енис лежеше, опънат на кушетката, заспал с отворена уста, леко похъркващ през носа си. До него на пода лежеше акушерската му чанта. Въпреки че чашата с обичайния му ободрител беше празна, той изглеждаше трезвен, лицето му бе румено, небръснато, с малка пръска от храчка върху рунтавите мустаци. Не бе красива, но все пак човешка картина. Най-малкото това бе лице, с което, знаех, ще мога да живея и може би щях да отида за риба на езерото през някой свободен следобед.

Обърнах се, без да го събудя, и излязох от стаята. Краят на коридора се стесняваше от огромна махагонова закачалка за дрехи и шапки, на която стърчаха като зелки шапките на доктора от най-различни видове и фасони. До закачалката имаше врата към кухнята. Беше отворена. Все още с чанта в ръка, се приближих и застанах на прага. Никой от двамата не ме видя.

Зад ниската кухненска маса бе седнала тя, извита малко встрани, за да облекчи натиска върху видимо издутия си корем. Облечена в аспидносиня работна манта, тя подпираше косо главата си с едната ръка, докато с другата държеше лъжица, с която хранеше Дениъл от купичка с бульон. Той седеше близо, облегнат на нея, със сив шал, метнат около раменете му. Това, че бе прекарал и друг кръвоизлив, бе видно от цвета на лицето му, от изражението на апатия към всичко, на отпадналост и примирение, които сякаш обгръщаха и двамата и ги свързваха в едно цяло. Картината беше чист Пикасо, най-доброто от синия му период и ме прониза като с нож.

Оставих чантата си на пода. Сърцето тежко разтърсваше гърдите ми с ударите си. Те вдигнаха очи. Видяха ме. Не издадоха никакъв звук, но по лицето на детето просветнаха почуда и изненада, заменени постепенно от тиха радост. На лицето й се изписаха невяра и шок, които бавно, много бавно се разтвориха в една-единствена сълза, потекла на тънка струйка по бузата й.

Оставих това да продължи един дълъг, мълчалив момент, момент, който, изглежда, бях чакал през целия си живот. През това мигновение на мълчалива горест, от мен като ненужна дреха се свлече цялата противна индивидуалност, която беше Керъл, и аз изживях милион години на чиста, неосквернена радост. После отново станах Керъл.

— Завърнах се — рекох.

Глупаво потвърждение на очевидното, но това бе всичко, което можах да кажа.

Бяха започнали да думкат по вратата на амбулаторията. Вероятно Енис е бил зает през цялата нощ с някой случай и беше пропуснал сутрешните часове за амбулаторни прегледи.

— По-късно бих хапнал от този бульон — казах на излизане и скромно добавих, — ако остане нещо от него.

В края на краищата след твърдата като камък кифла от бюфета на гарата не бях слагал нищо в устата си.

Слязох по десетте изтъркани стъпала в малката стаичка, която служеше за лекарски кабинет. Облякох една не съвсем безупречно чиста бяла престилка, която висеше зад вратата, взех слушалката на доктор Енис и я сключих зад ушите си.

Отвън вече бяха започнали и да ритат по долната панела на вратата. Преминах, без да бързам, шестте крачки през малката чакалня и с рязко движение отворих вратата.

— Какво, по дяволите, си мислите, че ще постигнете, като вдигате тази проклета дандания? Аз съм новият лекар тук и няма да търпя такова нещо. Влизайте тихо, по реда си или ще ви изхвърля осигурителните картони.

Мъртва тишина. Навлязоха тихо в чакалнята.

— Кой е пръв? — попитах, сядайки зад бюрото.

Една старица на около седемдесет се довлече до мен в кабинета. Черна шапчица, карирана наметка от вълнен плат, износени, но някога с претенции за елегантност черни ръкавици. Докато тя с хриптящо, затруднено дишане бавно сядаше на стола, огледах я мълчаливо в очакване да заговори. Познавах нейния тип — закалена ветеранка на обществено осигурителната здравна система, преливаща от диагнози: артрит, неврит, бронхит, подути стави на ходилата и вероятно варикозни язви. По начина, по който седеше, се досещах и за хроничен запек и хемороиди.

Бих ли могъл отново да поглъщам и понасям горчивото лекарство на професията както преди?

Да, с Дингуол, стъпил на врата ми, с Франк, увиснал около него, с онези двамата в кухнята и третия, нероден, за които трябваше да се грижа. Не биваше да се предавам, трябваше да устоя. Най-малкото, щях да опитам.