Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (19)

Глава деветнадесета

Не мога да обясня защо, но се колебаех цели пет минути, крачих напред-назад пред входа, преди да се вмъкна вътре и да запаля лампите. Изпитах облекчение поне от това, че не бях отвън на студената влажна улица с мръсен сняг, струпан по бордюрите от двете й страни.

Апартаментът бе подреден, топъл и чист, както винаги. Беше ми поръчала да разбъркам коктейли за шест и половина, но се нуждаех от един веднага. Отидох до количката с напитките. Взех шепа ледени кубчета, залепнали в термосната кутия, разчупих ги и сипах направо отгоре им джина и вермута.

Ако се опитам да опиша състоянието на духа ми, може и да не ми повярвате. Вярно че сега всичките ми неприятности бяха отминали и аз бях свободен и волен като птичка във въздуха. При все това бях потънал в най-тежката депресия, която някога ме е налягала. Начинът, по който си бях изградил лъжеобвинението срещу Девиган и напълно погрешно я бях оценил и експедирал набързо като щайга бракувана стока, беше нещо, което щеше да ми бъде трудно да изживея. За пръв път от много, много години изпитвах угризения, утежнени още повече от мисълта, че направо бях дошъл тук, за да се отъркалям в леглото с тази сексуална шведска палавница със сладкия, меден поглед. Не, не, поспри, момчето ми, много далеч отиваш. Стегни се, Керъл, имаш нужда да се поотпуснеш, да се поразвлечеш, да вкусиш малко от сладостта на живота. Какъв смисъл има да се тормозиш за нещо, вече потънало в миналото. Щастливо се измъкна от една направо отвратителна ситуация. Пък и какво друго би могъл да сториш? Да наемеш някой от самолетите на Лоте, да ги настигнеш във въздуха и да им кажеш съжалявам, моля ви, нека се целунем и бъдем добри приятели? Забрави това!

Както си седях и отпивах от питието си, напипах издутината в страничния джоб на сакото си. Книгата на Дингуол — „Събрани стихотворения от Франсис Томсън“. Смътно си я спомнях — хубаво томче в зелена кожена подвързия. Страниците бяха малко нечетливи от годините, типичната училищна награда за семинаристите. Погледнах часовника си. Имах да чакам още почти час и за да се разсея, потърсих стихотворението, което „Макиавели“ бе отбелязал за мен. Така мислех сега за Дингуол, потулващ самоубийството, защото — „целта оправдава средствата“. Намерих стихотворението с помощта на иконката, която той използваше за отбелязване на страниците — беше я избрал специално, много я харесвах някога, в ранните ми години. Заглавието, което вече бях забравил, бе „Небесната хрътка“.

Хвърлих повърхностен поглед върху първите няколко реда:

Бягах от Него през нощите и дните,

Бягах от Него през сводовете на годините,

Бягах от Него по пътищата лабиринти,

На разума си и в мъглата на сълзите,

Крих се от Него и в несекващ смях,

Бързах подир съзрени далеч надежди,

А профучавах стремглаво надолу

Към титаничния мрак на бездна от страх

Далеч от онез силни Стъпки, които ме

следваха, следваха, следваха.

Прекъснах рязко четенето и изведнъж в съзнанието ми изплува споменът за празната църква след ръкополагането на Франк, където бях седнал и прочел цялото стихотворение. Напълно бях забравил за случая и сега взех книгата и започнах отново, по-бавно да чета. Колкото повече навлизах в нея, толкова по-силно ми се искаше да я оставя. Не беше любимият ми литературен жанр, и по-специално — днес. Ако някога съм бивал в понижено настроение, сега потъвах още по-дълбоко. Ала нещо ме караше да продължа четенето и когато свърших, така си останах там, абсолютно неподвижен, поразен и пленен от красотата и мистерията на прочетеното.

Сега ми стана ясен произходът на онази фобия, която от време на време ме тормозеше, мистериозното, неуморимо преследване, от което не можех да избягам. Сам в празната църква, много по-възприемчив от настоящия момент, набързо бях преминал с поглед по редовете на стихотворението, но без видим ефект, просто за да убия времето, едва съзнаващ смисъла им. Умът ми бе изпълнен с други проблеми, но подсъзнанието ми е схванало смисъла им и е заровило дълбоко в себе си темата за грешника, безспирно преследван от Богочовека по пътищата — лабиринти на живота.

Символът на Хрътката като знак на Избавлението също пасваше на място. Да, можех да осмисля разумно цялото стихотворение, но това никак не ми помагаше. Не изглеждаше да е пълният отговор, тъй като аз се чувствах „съвършено беззащитен. Омърсен, овалян всред праха на годините, затрупали мъртвата, осакатена младост“.

Бях оставил недопито половината си питие. Смесено набързо, то не ми помогна с нищо. Никога не може да се поправи лош коктейл, като му се добави джин. Нуждаех се от друг, пресен и силен. Изправих се бавно, минах през спалнята, влязох в банята и излях чашата си. Като се връщах, напълно погълнат от мислите си, все още чувствайки се „измежду всички човеци изваян от най-мръсната глина“, мерна ми се крайчецът на вратовръзка, показващ се над ръба на едно затворено чекмедже в спретнатия малък шведски скрин на Лоте. Помислих си разсеяно, че трябва да е моя. Една от двете, които неотдавна си бях купил от магазина на Гридер. Изтеглих чекмеджето.

Не беше моята вратовръзка. Въпреки стремежа ми към висшето общество, не можех да си позволя да нося вратовръзките на Контес Мара̀, а двете връзки бяха красиво маркирани с коронката и инициалите „КМ“. В чекмеджето имаше и две суперскъпи копринени ризи, свежо изпрани, много шик, ръчна изработка, с избродиран монограм „С. де В.“ и малко етикетче на яката: „БРИОНИ, РИМ“.

Стоях втрещен и разглеждах тези луксозни вещи като клептоман в универсален магазин. Май че това „де“ ме беше заинтригувало. Бивах, разбира се, понякога доста подозрителен към Лоте, но същевременно винаги се ласкаех от мисълта, че за момента съм единственият й партньор в леглото. Жалко.

Затворих чекмеджето и пристъпих към вградения гардероб. Беше пълен с хубави дрехи, излъчващи аромата й, вероятно, съобразих сега, купени от С. де В. Както и да е, накрая една закачалка ми предостави недвусмислено, макар и нараняващо ме сведение: сив мъжки костюм на тънки райета от най-високо качество. Вулгарно любопитство ме накара да се самонараня още повече. Погледнах етикета на вътрешния джоб. Я виж ти: „Д. КАРАЧЕНИ, ВИА БОНКОМПАНИ 21, РИМ“ — най-добрият шивач в Италия, а вероятно и в Европа. С. де В. трябваше да е най-малко принц или поне мръсен спекулант. Винаги си бях обещавал, че ако някога ми паднеха истински пари и отидех в Рим да посетя папата, бих си ушил костюм при Карачени. Сега видях точно същия костюм. Уви, не беше мой.

Бутнах вратата на гардероба и се върнах във всекидневната. Сега си направих истински здрава напитка, като капнах съвсем малко мартини върху джина, и я излях направо в гърлото си. Разбърках си още едно от същото, взех чашата в ръка и седнах. Още не бях отпил и глътка, когато чух превъртането на ключа в секретната брава. Колко ли ключа имаше, запитах се, докато Лоте се втурваше в стаята.

— Е, хубава работа — спря се тя. — Гостът си пийва, преди да е дошла домакинята.

— Сега ти не си домакиня, а посрещачка от VIP на много важни персони.

— Не бъди толкова умен, защото мога да бъда и по-строга с теб. По-трудно ще ти бъде простено.

— Простено какво?

— Ще чуеш.

Тя се приближи, хвърли на кушетката униформеното кепе и чантата си с презрамка; седна, показвайки, както обикновено, хубавите си дълги крака. Ала тази вечер те не ме впечатлиха.

— Сега ми налей едно, преди да се изкъпя и преоблека.

Налях в чашата й воднистите останки от стъкления смесител.

— Да — тя отпи и направи гримаса, — трябва да знам повече за твоята жена Девиган. Въпреки че не мога да повярвам, че си спал с нея.

— А защо не можеш да повярваш? — Не исках да знам защо, само исках да я подразня.

— Защото, макар и да е ясно, че е лудо влюбена в теб, тя е толкова непривлекателна. Не жена, а малка торба.

— Тя не е влюбена в никого. И не е торба.

— Грешиш. До уши е хлътнала по теб. Колкото до вида й, много е износена. Не забелязваш ли бръчките под очите й?

— Бедната жена е имала труден живот. — Нелогично, но по някакви необясними причини започвах да се дразня от това охулване на Девиган. — Особено напоследък. Все пак може би ще ти е интересно да узнаеш, че на твоите години тя беше дяволски по-добре сложена и по-добре облечена от теб.

— Благодаря за комплимента, мой шотландски джентълмен. — Лицето и шията й ярко почервеняха. Най-лошото при тези блондинки е, че когато се изчервят, придобиват суров и недодялан вид, като дъщерята на касапина, с оксиженираната коса. — Но да си дойдем на думата. Изневери ли ми с тази жена?

— Ревнуваш ли? — Да я навивам, ми доставяше болестно удовлетворение.

— Ако имаш желанието да ме разбереш — тя присви устни и ме погледна право в очите, — не съм толкова банално проста, че да изпитвам ревност, но съм привързана към теб и болезнено изживявам мисълта, че можеш да се любиш с друга извън привилегията, която ти дава моето легло.

— Тъй че ме цениш само там… в това светилище?

— А не би ли трябвало? — Сега тя губеше самообладание, иначе не би говорила толкова открито. — То е нещо, в което си много добър, най-добрият, когото съм познавала. И после, когато не си такъв, какъвто си тази вечер, ти наистина си приятен мъж, много забавен с лъжите и шегите си, с които ме разсмиваш. Както и да е, сега искам да узная истината. Защо спа с мисис Девиган?

Погледнах я право в очите.

— А ти защо спа със С. де В.?

Всичката кръв се отдръпна от кожата й. Сега вече не беше блондинка. По-скоро албиноска. Последва дълга пауза. Тя облиза устните си.

— Кой ти е говорил за него? Шварц ли?

Поклатих глава.

Тя пак се опита да разбере с горчивина в гласа:

— Някой друг от моите „добри приятели“ от аерогарата?

Не отговорих нищо и тя продължи:

— Той е просто приятел. Много изтъкнат възрастен, доста стар всъщност, италиански джентълмен.

— Не толкова стар, щом сменя ризите си в спалнята ти.

— О, така ли? Ти си подъл, долен шпионин.

— Да, долен съм. И тази вечер не мисля да се преструвам, че съм нещо друго.

Тя направи опит да се овладее:

— Хайде, нека забравим за това, Лорънс. Ти сгреши. Сгреших и аз. Така че две грешки правят нещо правилно.

— Само в Швеция — казах аз и се изправих. — Отивам си и няма да се върна.

— Недей… ще приготвя малка вечеря… пак ще се гушкаме заедно… както винаги. — Тя протегна ръката си. Опитваше се да се усмихне и ми се предлагаше. — Какво ти става, Лорънс? Винаги си ми казвал, че за мен имаш по две от всичко.

— Е, сега имам по едно от нищо. — Знаех, че сечах клона, на който седях, но това трябваше да излезе от мен, за да ми олекне поне малко.

Тя сякаш бе онемяла от яд и, мисля, срам. После, докато излизах през вратата, извика:

— И да не си посмял да се върнеш някога!

Подминах асансьора и се спуснах надолу по стълбището тъкмо навреме, за да взема едно такси, от което слизаше пътник. Исках това да беше С. де В., но не бе той. Хвърлих се на задната седалка и казах: „Централната гара, Цюрих“. Адски бях ядосан на себе си, така както и тя на мен. Съзнавах напълно, че бях изпортил всичко през този ден, че бях повален на ринга. Сега само раздавах безпомощно хилави удари от пода, опитвайки се някак да компенсирам, да се измъкна от бъркотията в самия мен и преди всичко, умирах за още едно отчайващо нужно питие.