Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (6)

Глава шеста

След напрежението от предния ден, на следващата сутрин спах до късно. После изядох кифличките и изпих кафето си, което винаги се държеше горещо в термоса във всекидневната и без да бързам се запътих към офиса. Матроната, седнала зад бюрото си, хвърли многозначителен поглед към часовника, докато й казах guten Morgen^[1], но все пак й личеше, че бе в много добро настроение.

— Ах, хер доктор — започна тя със светнало лице. — Много харесвам вашата братовчедка Катерина. Да, тя вече ме помоли да я наричам така. Стана толкова рано, облечена, готова, а като разбра, че персоналът е недостатъчен, започна да ми помага в работата.

— Много се радвам, сестро — успях да издумам, макар и слисан.

— Аз също. Това е най-добрата и приятна жена.

Тези суперлативи ме свариха неподготвен, но продължих да се усмихвам.

— Къде е тя сега?

— В Kuche^[2], така че не я смущавайте. — Тя заплашително повдигна пръста си, после кимна с одобрително кискане. — Приготвя за Mittagessen^[3] шотландско ядене… задушена гадост^[4].

По дяволите, старата бойна брадва ме убиваше с двойно изопачения си жаргон, каквото и да искаше да каже с него. Ала все още бях малко поразглобен от вчера, както винаги след среща с Лоте. Мислите ми бяха лениви, не си бях отпочинал напълно и от нощното шофиране. Така че дори не се разсмях, а само можах да й отвърна с усмивка.

— Е, тогава ще я оставя на мира. Ужасно съм доволен, че вече сте приятелки. Сега, преди визитацията ми в отделението, ще отида да видя момчето.

Бавно се запътих към вилата за гости, като се питах какво, по дяволите, бе намислила тази Катерина. Да разиграва пиеси, за да спечели Хулда? Би могла, за да удължи престоя си. Или пък, след годините, прекарани с Девиган, дали просто не се бе превърнала в опитомена и наплашена малка къщовница? Задушена кълцана гадост. Това би разсмяло дори и кон!

Отворих вратата на вилата, надявайки се да намеря детето в леглото, но и той като милата си добра мамичка вече бе станал, облечен в къси панталони и блуза, наведен над някаква абсурдна, шарена дъсчица на масата във всекидневната.

— Добро утро — казах с достъпната ми непринуденост, която прилагам към всички деца. — Приемаш ли посетители, Дениъл?

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Заповядай в бърлогата на лъва^[5].

Изразът не изглеждаше подходящ за възрастта му, но навярно го бе научил от някого.

— Какво правиш?

— О, просто разработвам една идея.

— Обичаш ли шахмата? — попитах с любопитство.

— Да.

— Винаги ли играеш сам със себе си?

— О, не. Само когато премислям някой проблем. У дома играя с каноника.

— Дингуол?

Той кимна.

— Държат ли се още старите му кости?

— И още как. Макар че сега е при сестрите в манастира и не се движи много-много. Обича да изиграе една партия… обикновено след църковната служба. Той пръв ме научи на тази игра.

— Предполагам, че здравата те е тупал на шах.

Той ме изгледа косо.

— Е, когато се срещнеш с равностоен шампион, невинаги побеждаваш.

Забележката му ме накара да млъкна. Франк не грешеше в писмото си. В този малък хлапак имаше нещо доста извън познатите рамки и разбрах, че го знаеше, затова ми се дощя да му натрия малко носа.

— Някога ще изиграем с теб една партия. В занималнята има нормално голяма дъска.

— О, чудесно. Често ли играеш?

— Е, сегиз-тогиз, така да се каже. В селото има едно кафене, където действително винаги можеш да срещнеш първокласни противници.

— Идеално! Това ми допада. Можем ли да изиграем една партия още сега?

— По-късно, млади приятелю. Първо трябва добре да те прегледам.

Той веднага стана от масата. Тръгнахме покрай главната постройка и го отведох в малката амбулатория, в съседство с отделението. Дениъл бе неспокоен, но се стараеше да не го показва. Продължаваше да хвърля погледи към шкафа с инструментариума и редиците шишета с реактиви върху лабораторната маса. Разбрах, че матроната бе постъпила умно, като го настани във вилата с майка му, а не в отделението. Разсъблечен до кръста, от фигурата му не оставаше почти нищо, нищо не напомняше за достойния му, покоен родител. Повечето от децата идваха при нас в това състояние — мършави, малки градски врабчета. Почти автоматично, или може би защото не исках Катерина да ме упрекне в нещо, аз го прегледах извънредно внимателно и задълбочено: дробове, сърце, стави. Посветих му повече от половин час. Като прибирах слушалката си, той се обади:

— Ти ме преглежда по-дълго от доктор Мур.

— Той ли е твоят лекар?

— Помощник е на доктор Енис. Засега. Ще заминава за Канада.

Още един, помислих си, който се опитва да избяга от скапаната държавна медицина.

— Как е доктор Енис?

— Много е добре, мисля. — Той отклони погледа си встрани. После додаде: — Поне понякога.

— Разбирам.

Дениъл все още лежеше върху кушетката и аз се наведох да хвърля последен поглед на подутата му шийна жлеза. Освен този твърде обичаен симптом на туберкулозата у децата, не бях открил нищо друго, положително нищо, което да е сериозно и в най-малка степен. Ала исках да бъда съвсем сигурен. В съседство с амбулаторията имахме добре обзаведен рентгенов кабинет. Изобилните фондове в разположение на клиниката „Мейбел“ бяха осигурили това важно диагностично средство, което беше и напълно съвременно. Разбира се, по правило децата смъртно се боят от рентгена, така че колкото можах по-спокойно го подготвих за това:

— Нямаш нищо против да влезем в съседната стая и да направим една снимка на ребрата ти, нали?

— Рентген? — бързо попита той.

— Нищо страшно няма.

— О, не се страхувам, доктор Лорънс. — И бързо добави: — Мога ли да те наричам така?

„Опитваш се да го даваш храбро — помислих си. — Пускаш в играта и малките имена.“ Не му отговорих.

Влязохме в съседното помещение и след като спуснах тежките завеси, го прегледах на екрана — основно и изчерпателно. Дениъл премигваше и бледнееше от просветващите искри в апарата, но иначе стоеше съвсем мирен и спокоен. Когато свърших, той каза:

— Беше много интересно изживяване.

Изгледах го строго. Въобще не си падах по този речник и по този преждевременно зрял начин на изразяване като у някой малък лорд Фаунтлерой^[6].

— Това, което би трябвало да те интересува, е, че няма дори и петънце на някой от дробовете ти. И двата са абсолютно чисти.

— Не съм изненадан — каза той спокойно. — Разбирам, че онова, от което страдам, е кралската болест^[7]. Позната ти е — добави той, — скрофулоза.

— Кой ти е надумал тези средновековни глупости? — избухнах аз.

— Моят приятел, каноникът. Обсъждахме го по време на партия шах. Аз също мисля, че е глупост. Бяхме склонни да се усъмним в ефикасността от докосването на кралската ръка^[8]… като лечебно средство.

Какво можех да сторя, освен да му отправя още един студен поглед. Той започваше да ме нервира.

— Твоето лечение ще се състои в това да се подчиняваш на предписанията ми. И, за бога, моля те, престани да говориш в стил сякаш си глътнал „Детската енциклопедия“ или ще започна да мисля, че ти си само една малка, философски настроена жаба.

Лицето му помръкна. Бях го наскърбил, но той се опитваше да се усмихне.

— Не би ли могъл да кажеш поне попова лъжичка… звучи по-добре. И не съм гълтал „Детската енциклопедия“. Само я прочетох веднъж. Съжалявам, доктор Лорънс, но не съм виновен, че си падам малко умник. То е един вид проклятие, но въпреки това, надявам се, ще можеш да ме понасяш. Виждаш ли, макар че отначало и ти не ми се понрави, сега съм твърде склонен да те харесвам.

Мили боже, какво ми пробутваше този? Трябваше да узная!

— Защо не ме хареса в началото?

— Защото разбрах, че онази груба шведска стюардеса ти е приятелка.

Всичко дотук ми се стори предостатъчно за един разговор.

— Обличай се! — казах му и започнах да попълвам историята на заболяването му. Беше много слаб, с тегло под нормата, но за това щях да се погрижа. Жлезата не беше болезнена и нямаше сраствания. Безсмислено бе да го държа на легло. Щях да му направя пробата на Пирке и да наблюдавам температурата му. — Момент. Запретни ръкава си. Ще ти направя малка драскотина на ръката.

— Това ли е лечението? — попита той загрижено.

— Не, това е тест. Лечението ти ще се състои от много чист въздух, много галони^[9] мляко, много ядене и задължителна почивка на легло следобед.

Когато свърших с него, беше почти пладне и едва ми остана време да направя предобедната си визитация в отделението. Швейцарците вземат своя Mittagessen рано и тъй като това е главното им ядене за деня, винаги обядвахме заедно с матроната. Днес масата, сложена за четирима, беше необикновено празнична, украсена с голяма ваза африкански теменуги, този специалитет на швейцарските цветари. Кети, облечена със семпла блуза и пола, бе вече там и след като й издумах нещо приятно, не пропуснах да направя комплимент и на стария дракон.

— Да, прекрасно е да имаме Gastes^[10]. — Тя се усмихна на гостенката, която с хрисимо смирение седеше от дясната й страна. — Без децата наоколо сме толкова самотни.

Х-м-м! Преди не бе имала нищо против да е сама с мен!

Докато започвахме с гъстата зеленчукова супа със сирене, рекох:

— Нека ти кажа нещо успокоително, Кети. Не съм загрижен от прегледа на твоето момче. Ще го оправим.

— Ах, това добре, хер доктор, но и вашата братовчедка има нужда от грижите ви. Тази сутрин сподели с мен, че много страда от загубата на съпруга си и други беди, които са я сполетели. Положително трябва да остане с Дениъл, докато се възстанови и тя.

— О, разбира се — съгласих се аз, давейки се с лъжицата си. — За нас ще е удоволствие.

Кети вдигна очи към матроната, после пак сведе поглед.

— Само ако ме оставите да ви помагам.

— Jawohl, meine Катерина.^[11] — Тя се наведе напред, за да я потупа леко по ръката. — Aber nur ein wenig.^[12]

Добре, добре, помислих си, сигурно тази сутрин Катерина набързо е сготвила нещо в кухнята — извод, който напълно се потвърди, когато се появи следващото ядене, донесено от прислужницата Роза тържествено, сякаш поднасяше глава от глиган на някой пир. Матроната твърде професионално опита яденето, като претърколи цяла лъжица от него между изкуствените си челюсти и млясна с устни, после се облегна назад и плесна с ръце:

— Wunderbar^[13], Катерина! Много вкусна гадост.

— Ще го приготвям винаги когато пожелаете — каза скромно Кети. — Много е хранително и не е скъпо.

— Прилича ми на… — Матроната претърколи още една пълна лъжица през отвора под носа си. — Прилича ми на… гулаш или рагу.

— Моят Дан много го обичаше.

— Ach, so! Бедният ти съпруг?

— А на теб харесва ли ти, братовчеде Лорънс? — За пръв път от пристигането си тя ми отправи поглед право в очите, безизразен поглед, може би малко сатиричен.

— Най-вкусната шотландска „гадост“, която някога съм опитвал.

След кратко мълчание, насърчен от онзи поглед, макар че нехаех за мнимото братовчедство, предложих:

— Може би ще ти се понрави една кратка разходка с колата следобед. Да поразгледаш околностите.

— Не, благодаря — отказа тя веднага. — Госпожа матроната мисли, че трябва да почивам този следобед.

— Да, besser^[14] е да си отпочине хубаво — съгласи се матроната. — След това уморително пътуване. Но защо не вземете Дениъл? Една разходка с кола би ти харесала, нали, Дан?

— О, неизмеримо.

— Дениъл също трябва да почива — казах твърдо аз. — Ще го настаня вън на балкона, изпънат и увит като египетска мумия.

— А след като стане? — настояваше матроната.

На устните ми беше да кажа „Не!“, но съобразих, че за момента трябваше да плувам по течението.

— Добре, ще видим — изсумтях аз.