Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Джоб, пълен с ръж

Преводач: Веселин Кантарджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИнфоСпектър

Град на издателя: Стара Загора

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 954-8205-06-03

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8616

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Докато се тътрех по двора срещу вятъра, със звук, приглушен от налитащата лапавица, селският часовник удари два. Във вилата само един прозорец хвърляше тесен правоъгълник светлина. Влязох, без да почукам. Бързах. Нуждаех се от сън и исках да свърша бързо.

Тя седеше на ръба на леглото си в тънкия си евтин пеньоар, наведена напред, подпирайки се с лакът върху коляното си. Въпреки че беше хвърлила палтото и мократа нощница, ботушите за сняг все още бяха на краката й.

— Донесох ти две хапчета за сън.

Тя трепна и дойде на себе си. Не помръдна и не проговори. Приближих се до нея и й дадох таблетките. По-точно ми позволи да ги сложа в шепата на свободната й ръка. На тоалетната маса имаше бутилка. Видях специалния клиничен знак върху етикета, големите букви с копирно мастило: „МВ“[1].

— Открадната от шкафа със запасите — казах аз.

— Как иначе можех да си я доставя? — попита ме тя с тъпо изражение и добави: — Знаеш, че нямам пукната пара. А бог знае, че не съм пияница, но както и ти, Керъл, понякога се нуждая от едно питие. А тази нощ ми бе много необходимо.

Можех да се съглася с нея по този пункт. Тя имаше същия съкрушен вид, който бях забелязал у нея на летището, но сега й липсваше желанието за борба. Това ме обезпокои.

— Тогава не вземай хапчетата. Конякът не бива да се смесва с барбитурати.

— Какво ми пука? — Тя отпи от коняка си. Пиеше го чист.

И двамата мълчахме.

— Мисля, че трябва да ти благодаря — наруши мълчанието тя.

— Спести си го. Отивам да спя.

— Не би ли могъл да се справиш с едно питие? За сметка на заведението.

Поколебах се. Не бях съвсем добре, стените на стаята бяха започнали да се накланят, но пък оригиналният етикет на бутилката гласеше „Мартел — три звезди“.

— В твой собствен интерес — рекох, след като си донесох водната чаша от банята — не допускай твоята дружка, матроната, да види тази бутилка. Тя има вече силни подозрения по отношение на теб. Между другото, ти ли събори една стъклена колба от шкафа, когато си тършувала там?

— Да. Чух, че някой идва. Счупи се.

Е, какво? Просто си казах: „Бих забравил за това, ако бях на твое място“.

Конякът обаче беше хубав. Единственият стол бе зает от мокрото й палто, окачено на облегалката да съхне. Седнах на леглото. Тя бе до такава степен неестествено мълчалива и потисната, че аз трябваше да узная защо.

— Какво те мъчи, Девиган?

Тя не отговори веднага.

— Едната причина е, че току-що проумях колко болен е Дениъл.

— Тревожиш ли се?

— Мислиш ли, че не се тревожа?

— Съдя по някои признаци, че ти си добре закален характер, Девиган.

— Какви признаци, Керъл?

— Косвени.

— Защото не скимтя и не плача ли? Сдържах чувствата си толкова дълго, че ми стана навик изобщо да не ги показвам.

Дали не беше от коняка? Разменяхме си остроумни реплики като клоуни на цирковата арена. Това трябваше да се прекрати.

— Нека просто кажем: „Имала си суров и тежък преход в живота си и то ти личи, Девиган“.

След пауза тя отвърна:

— Да бъде както ти казваш, Керъл. Твоят проблем е, че мислиш за хората само най-лошото.

— Виждал съм само най-лошото.

— Това е единственото, което си търсил — и тя ми отправи дълъг, тъжен поглед, който ме накара да сведа очи надолу. Съвсем естествено, погледът ми падна на некрасивите й, смешни ботушки.

— Защо не събуеш тези проклети ботуши — извиках аз, като я тласнах назад в леглото, наведох се, с два замаха дръпнах циповете им и ги събух от нозете й. Изтегната назад върху леглото, с раздалечени колене и разтворен пеньоар, тя ми отправи тих поглед, изпълнен с мълчалива молба и плах зов, който ме порази като с бомба. Изглежда, всичко стана инстинктивно и ние изведнъж се озовахме под одеялото, а ръцете й се сключиха около мен и ужасно мокрите й сълзи закапаха по бузата ми.

— Каза, че никога не плачеш, Кети — прошепнах аз.

— Това май е единственият ми голям шанс да си поплача.

Никой никога не ще узнае какво се случи в онези последвали дълги моменти. Защо трябва да угаждам на мръсни мозъци като моя и да осквернявам онова, което до него ден положително беше най-сладкото, а впоследствие и най-разбулващото душата изживяване в моя малко поопетнен живот. Още повече защото можеше да вдъхне фалшивата и гибелна надежда, че сега всичко бе подготвено за едно щастливо и сантиментално повторно събиране. При все това позволено ми е да разкрия, че и след сливането ни ръцете й все още ме обгръщаха, не ме пущаха, както и моите — нея. Тя нямаше желание да се освободи от прегръдката ми, да се претърколи до нощното шкафче и да запали цигара, докато страстта ни подтикне към ново усилие. И аз нямах желание да я пусна. Спокойни и усмирени, продължавахме да си принадлежим, съединени от акта и благодарни един на друг. Всичкото отчаяние и антагонизъм отминаха. Тя ми даваше нежност, която никога не бих повярвал, че съществува у нея, никакви задръжки не охлаждаха нейния ответ на ласките ми и тя напълно ми се беше отдала. Нека бъдем цинични и употребим ироничната фраза на Лоте: „То бе сърце до сърце и рози наоколо“.

Най-сетне тя въздъхна и без да ме пусне, прошепна:

— Защо не можа да ни потръгне, Лори? Защо всичко бе такава мъка и бъркотия? — Не бих могъл да я спра и тя продължи: — Девиган знаеше, че Дениъл не е негов. Никога не ме остави да забравя това. Бедният човек, мисля, че също страдаше. Знаеше защо се бях омъжила за него. О, ако само бе отговорил на писмото ми.

— Какво писмо?

— Онова, което ти изпратих до кораба.

— Никога не съм получавал такова писмо! — казах бавно аз и това беше божията истина.

— Как мога да ти повярвам, Лори? Ти си такъв ужасен лъжец, скъпи. Но аз те обичам, винаги съм те обичала и бог да ми е на помощ, винаги ще те обичам! Знаеш ли какво, скъпи?

— Не — казах аз.

— Всичко идва от оня ден в гората, като хлапета. Онова безсилие, отчаянието… изпитано в самия момент… то ни възправи един срещу друг, то ни накара да воюваме един с друг. Често съм мислила за това. А ти?

Бях ли мислил наистина за онази случка в гората? Казах:

— Чуйте малката Крафт-Ебинг[2]!

— Но е вярно. Нека не се караме повече, Лорънс. Толкова си мил, когато поискаш.

— Трябва ли да поискам пак?

— Не осквернявай това, Лори. Не е само сексът. Обичам те в сърцето си.

Наистина беше така, заедно с всичко останало. След това, сгушена в мен, тя сънливо прошепна:

— Не ме карай да ставам рано, обич моя. Това винаги ми е тежало най-много. Да се помъкна сутрин в студената тоалетна като някоя повлекана.

Когато започна да диша дълбоко и спокойно, топла и мека, с ръце, все още обвити около мен, аз усетих че потъвам дълбоко, дълбоко в здрав и блажен сън.

Бележки

[1] Медицински коняк. — Б.пр.

[2] Рихард фон Крафт-Ебинг (1840–1902) — виден немски психиатър. — Б.пр.