Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Глава тринадесета

Същата вечер, вече в стаята си, си налях един успокоителен кирш и се отпуснах в креслото, за да премисля нещата. Току-що особено съсредоточено и внимателно бях минал обичайната си визитация в отделението. Изписах Гарви, по-стария от случаите с плеврит, който утре щеше да отпътува за дома. Беше оздравял напълно, но матроната зорко ме наблюдаваше от страничната си стаичка, а сега политиката ми беше да си възвърна загубената територия и отново да заработя с нея. Вече се бях отказал от първоначалната си идея да подхвърля броя на „Хералд“ на бюрото й. Тя четеше лошо английски и милата госпожа Девиган щеше да се измъкне по дузина начини — какъв шок за нея е споменът за нещастния случай, не би могла да понесе не само да говори, но и да мисли за него! Не, това нямаше да бъде решителният удар, истинският, необорим аргумент.

Труден случай излезе тази госпожа Девиган. Беше ме разтревожила не на шега, действаше ми на нервите. Не се издаваше, таеше нещо, а аз се безпокоях заради нейното „Все още мога да те съсипя, Керъл!“. Какво ли искаше да каже, накъде би могла да бие? Не блъфираше, сигурен бях. Държеше в резерва нещо важно, което криеше от мен. Сега вече бях убеден, че тя бе дала фаталния тласък надолу. Горе на парапета, отвратена до смърт от него. А пропастта под тях зеела подканящо, почти в очакване, и изведнъж, обзета от непреодолим импулс, тя почти рефлекторно го блъсва надолу. В опит за самосъхранение той посяга, сграбчва ръкава на роклята й, откъсва го и полита надолу към смъртта си. Уравнение, просто за решаване. Ала бяха нужни доказателства.

За да стимулирам мозъчната си дейност, отпих бавно от кирша, който, с резултат достоен за уважение, се приготвя от най-добрите швейцарски череши. Да, отговорът сигурно се криеше в онова, което можеше да се нарече съюз между Дингуол и Дениъл. Въпреки че изглеждаше невъзможно, между тези двамата съществуваше разбирателство или за да бъда по-точен, някаква тайна, неразкрита или нарочно потулена, може би изключително важна улика, която има отношение към случая. На пръв поглед ситуацията бе абсурдна, една немислима хипотеза, включваща две противоположности — възрастния каноник на Църквата, накиснат в добродетелност, изсушен от святост, и едно малко момче, сина на жертвата, не по-голям от седем години. И все пак двамата бяха близки, единият като учител, другият като ученик, обединени от силен взаимен интерес и преданост. Нещо повече, поведението на момчето, потайната му сдържаност, с която посрещаше колебливите ми опити да узная нещо, бяха доказателство за обет или поне за дадено обещание да не се разкрива тайната.

Колкото повече размишлявах по това, толкова повече растеше любопитството ми, но и толкова повече проумявах, че никога не бих се добрал до голата, неподправена истина, освен ако не я научех от Дениъл. А това беше от жизнена важност за мен. Не можех по никакъв начин да насилвам момчето, но имаше и по-лукави и изтънчени способи да го надхитря. В чест на това решение довърших кирша.

Знаех, че не бих могъл да заспя с всичко това в ума си, така че отидох до бюрото си и набързо написах писмо на Лоте, в което й обяснявах колко съм бил зает и как съм се надявал и искал да я видя, но засега трябваше да продължа да спазвам стриктно изискванията на службата. Вече бях получил две писма от нея, след като ми бе телефонирала, а второто писмо бе повече от нетърпеливо. Когато накрая залепих плика, беше вече късно. Прозинах се, съблякох се, взех горещ душ и легнах. Дори и тогава не можах да заспя. И този път причината не беше в моята фобия. Освен кашата, забъркана с Девиганови, твърде дълго не бях спал в леглото на Лоте.

Ала на другата сутрин станах бодър, рано се озовах в офиса при матроната и за точността си спечелих кратко, одобрително кимване с глава.

— Знаете, че днес ще изпращаме Гарви у дома, нали? — казах, след като поздравих.

— Jawohl. — Хвърли ми особен поглед, зареден с подозрение. — Значи ще ходите пак на аерогарата?

— Не, матрон — казах доверчиво, почти гальовно. — Напоследък много често ми се налагаше да ходя там. Омръзна ми това място. Гарви е голямо момче. Ще го кача на влака в Давос със самолетния билет в джоба и с етикетчето на „Мейбел“ на бутониерата с имената и адреса му. От него се иска само да прекоси от гарата в Цюрих до терминала на летището. Там нашата клиника е добре известна.

— Ach, so — изглеждаше доволна, дори ме дари с полуусмивка. — Това аз харесвам, по-добре за него… — И добави многозначително: — Пък и за нас, хер доктор.

Това бе второто „хер доктор“, което получавах за седмицата.

— Ако и с вас всичко е наред, матрон, знаете, че винаги се консултирам, мислех да взема и Дениъл със себе си. Промяната ще му подейства добре.

— Наистина ли? Мислите, че е достатъчно закрепнал?

— Знаете какво му готви бъдещето, матрон — показах й най-човеколюбивото си изражение. — Не чувствате ли, че му се полага малко радост в краткия живот? Поне докато е в този период на подобрение.

— Да, добре казано. Съгласна съм — кимна тя и пак ми дари онзи поглед, варианта на Хулда за оригинална приумица. — Поне той ви пази от пакост и беля, което е добро.

Както можеше да се очаква, Девиган беше в кухнята, заета с произвеждане на апетитни миризми от цяла редица тенджери. Без да прекъсвам работата й, успях да се добера до Дениъл, който, въодушевен, подскочи от неочакваната възможност да се поразходи.

Седнахме в опела, Дениъл и аз отпред, Гарви отзад. Той беше тромаво и глуповато момче на петнайсет години, което никога не бе имало какво да каже за себе си. Откакто плевритът му бе отшумял, той бе напълнял, изглеждаше добре и макар че не умееше да го изрази, разбирах, че бе благодарен за онова, което бяхме направили за него.

— Радваш се, че си отиваш у дома, а, Гарви? — казах през рамо, за да стане разговор.

— Тъй, тъй, господине. — Той почти изпя това.

— Домъчня ли ти вече за твоите хора?

— Е, най̀ ми липсват Шпорите[1].

— Липсва ти какво?

— Има предвид футболния отбор „Тотнъм Хотспърс“ — обади се малкият всезнайко до лакътя ми.

За половин час бяхме в Давос и след като настаних Гарви, добре етикетиран и надписан, във влака за Цюрих, изпихме по чаша горещ шоколад при Земер, на главната улица, след което, както бях планирал, го заведох на голямата покрита пързалка. Току-що бе започнал хокейният мач между „Вилар“ и „Давос“.

Мислех, че това ще му достави удоволствие, но чак пък толкова не бях допускал. Жадно поглъщаше всичко и викаше за домакините, сякаш бе най-старият кореняк, жител на Давос.

След края на последната четвъртина, на излизане от стадиона, каза:

— Много бих искал и аз да можех да се пързалям така, доктор Лорънс.

— А защо не?

Той се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че шахматът ще бъде моята игра.

— Тя си е твоя — признах аз искрено. — Ако все още ти се играе, бих могъл да уредя нещо за теб в „Пиперената мелничка“.

— О, да! — потвърди той с въодушевление. — Ще бъде голямо удоволствие за мен.

— Тогава нека определим дата — предложих аз. — Какво ще кажеш за идната събота?

В отлично настроение, той започна да се смее.

— Мога ли да погледна в бележника си, да видя дали съм свободен?… — После стана сериозен. — Наистина би било чудесно.

В Давос има един реномиран и тих ресторант — „Флухгас“. Заведох го там. Макар че Грисонс е немскоговорещ кантон, многообещаващото меню бе написано на френски и след дружеска консултация с моя компаньон, колкото за показ, избрах филе миньон dux bolets[2] с pommes frites[3] и купа силен бульон от говежда опашка за начало. В Швейцария омръзва вечното варено телешко и крехката розова пържола щеше да му дойде много добре. Поръчах и половин бутилка „Вал д’Ор Йоханесбургер“ — леко, много приятно вино от Сион. Една чаша не би му навредила.

Той потри ръце:

— Тук е много уютно.

Бяхме в ъгловото сепаре близо до камината, в която тлееше боров клон. Сприятелявахме се, ставахме свои повече от всякога, както го бях планирал. Беше твърде лесно за постигане и нека си призная, не ми бе неприятно. Малкият жабок имаше добри обноски — никога не отегчаваше, нито пък се заяждаше и знаеше кога да млъкне.

Изгълта набързо бульона и след първата хапка филе изви поглед към мен.

— Опитай глътка вино.

Опита го.

— Също е много хубаво. Щипе като мед на езика. Добре че матроната не може да ни види, доктор Лорънс.

— Защо не изпуснеш това „доктор“ — предложих аз. — Казвай ми направо Лорънс.

Той спря да дъвче.

— Какъв комплимент!

— За мен или за теб?

— За мен, разбира се!

И като вдигна поглед, той ме дари с топла, свенлива усмивка. Тогава ме порази усмивката му, удари ме право между очите, беше като изплющяване на камшик. Къде я бях виждал преди? Дали на някоя стара пожълтяла снимка, или това бе бледо отражение от отдавна забравеното минало? „Я се усмихни сега, скъпи, гледай право към фотоапарата.“ Не се ли усмихвах по същия начин в огледалото, любувайки се на новата си ученическа фуражка. Да, това беше моята усмивка. Такава, каквато бе, преди годините да помътнят блясъка й.

Почувствах се празен, разочарован, потресен. Господи! Това наистина бе моментът на истината. Защо не се бях сетил досега? Нали тя ми бе казала, че „нещото“ ме гледало право в очите (кръвната група AB би трябвало да ме предупреди! — почти естествена последица, когато бащата е от група 0). Ала се бях измъквал от толкова много легла, свободен от данък и задължения, че дори не си и помислях, че съм си направил вече потомство, и то тъкмо в нейното легло. А Девиган изчакваше, готова да го изстреля в лицето ми, пазеше го за финалния нокаут. Това ме стресна. Наистина ли тя очакваше да захлупя глава в пазвата й и да заплача? Нежна музика и „младите влюбени“ най-сетне отново са събрани. Каква надежда за бъдещето, ако се осъществеше! Не бях обаче от тези, които се размекват и падат в несвяст. Щях да измисля нещо, о, щях да измисля…

— Добре ли се чувстваш, Лорънс?

Дойдох на себе си. Той ме гледаше загрижено.

— О, чудесно — в края на краищата той не беше виновен, — само дето нещо не стана… не стана както трябва.

Никога не бях произнасял по-верни думи.

С помощта на силно черно кафе и коняк довърших обяда. Дойде време да потегляме.

Настаних го да легне на задната седалка. Както през нощта, когато се запознахме. Не ми се бъбреше, а и той се нуждаеше от почивка. От яденето му се бе доспало. Карах бавно, като автомат, без да забелязвам завоите по трудния път, загледан право пред себе си.

Мисълта, че бях съпритежател на тази изоставена малка собственост на задната седалка, на този тъжен, малък особняк с крехка физика и преждевременно развит интелект, ярък ум в невзрачно тяло, тази мисъл ме мелеше като в каменотрошачка, съсипваше ме, повярвайте.

Въпреки това, докато продължавах да карам слепешката, разумът започна да се налага. Каменотрошачка ли? Че защо, Керъл? Защо, момчето ми? Я не избързвай да се броиш извън играта, че още дори не си се качвал на ринга. Всичко това е минала работа. Отдавна, отдавна минала. Автоматично влязох в един завой, като се разминах на косъм с друга кола почти без да я видя. Да, книгата беше отдавна затворена и не можеше да се отвори отново. Пък и видял ли те е някой да се връщаш от пътя си през онази нощ, да се шмугваш потайно… е, нека бъдем правдиви и кажем, да бързаш задъхан към къщата на Консидайнови? Само Всевишният, а малко вероятно е Той да го разгласи по небесното радио. А не беше ли топло посрещнат? Беше, Керъл. Много топло посрещнат. А после, докато ти оставаше в пълно неведение, тя бе поела отговорността, омъжвайки се за Девиган, и бе прикрила ситуацията, вживявайки се в нея. Кой ще й повярва в този късен стадий на играта, ако тя се опита да забоде на ревера ти някаква вина? Можеш ли да си я представиш как отива при Хулда: „Извинявайте, матрон, забравих да ви спомена нещо, просто ми излезе от ума, тъй да се каже… истината е…“. Тя, увита в шала си, а навън вали сняг. Каква картина! Никога не би го направила, твърде е… твърде е упорита и корава. Би трябвало да знае, не всеки би се скъсал от смях. Не се втурвай там, където ангелите се страхуват да пристъпят.[4] Харесваше ми този идиом — винаги ме караше да се усмихвам. Да, мълчи си, трай си и изчаквай развитието на нещата, ако има такова. А засега, за твое добро, дръж се до момчето за по-нататъшни разкрития, Керъл.

Почувствах се някак по-добре, облекчен физически след това самопричастие. Когато стигнахме „Мейбел“, с обичайното си самообладание бях напълно готов да се изправя срещу матроната, която вече ни очакваше.

— Така-а, благополучно си отново у дома, Дениъл. Добре ли прекара?

— Великолепно, благодаря, матрон…

Стоях отстрани, докато той й скицира програмата ни.

— Ach, so! — Тя се обърна към мен с доволен вид: — Не изглежда много уморен, нали?

— Бях извънредно внимателен — казах сериозно аз, окуражен от държанието й, което сега беше кротко, дори почти любезно — може би Девиган най-сетне ми бе дала почивен ден.

— Добре, а сега в леглото — каза Хулда, като го хвана за винаги готовата му ръка. — Ела. Майка ти пазарува в селото, затова аз ще те сложа да спиш. — На излизане ми хвърли поглед през рамо: — В термоса ви има горещо кафе, хер доктор.

Тази идилия нямаше да трае дълго, разбира се. Чак до мозъка на костите си усещах, че занапред предстоеше бурно време, но засега почти се чувствах член от семейството.

Бележки

[1] „Спърс“ (шпори) — съкратено разговорно от „хотспърс“ (буйни глави). — Б.пр.

[2] С гъби (фр.). — Б.пр.

[3] Пържени картофи (фр.). — Б.пр.

[4] Не се впускай в нещо необмислено. — Б.пр.