Ханс Хас
Светът под водата (6)

Изследване с плавници

Почти безразлично е откъм коя точка се приближаваме към тайната „живот“. Ако човек проявява достатъчно интерес и постоянство да не изпусне из око тази точка, това ще го води крачка по крачка все по-дълбоко в една проблематика, която — чрез многото специални науки — днес е разпределена в сто „чекмеджета“, всяко едно от които в крайна сметка съдържа пак същото.

Допреди тридесет и четиридесет години науката за живота в морето все още се ограничаваше главно върху това, което се е изваждало с мрежи или други уловни прибори от дълбочините. Ако всяко животно и всяко растение наистина представляваше изолирано, отделно творение — както например Линей е смятал, — тогава по този начин, както и чрез аквариумни наблюдения биха се получили изчерпателни сведения за живота в морето. При такъв начин на разглеждане е съвсем безразлично дали човек се е спуснал сам надолу и е хванал там животното, или то е попаднало с помощта на мрежа в неговите ръце. Организмът остава един и същ независимо дали е изваден отдолу с мрежа или с ръка — сега става възможно той да се изучава подробно и точно в лабораторията. Откакто обаче се наложи еволюционната теория, нещата изглеждат другояче. Щом организмите не представляват отделни създания, а моментни точки на развитие вътре в извършващата се еволюция, тогава не е достатъчно даден организъм да се сецира в лабораторията или поведението му да се изучава в неестествена обстановка. Щом „видовете“ не представляват нещо окончателно и ясно отделящо се, тогава всяка форма и всяко поведение ще може да се разбере само чрез изучаване на съответната заобикаляща организма среда. С този метод на разглеждане се запознах при следването си в университета, особено чрез грандиозния труд „Структура и живот на животните“ на Рихард Хесе и Франц Дофлайн. С Хесе се запознах лично в Берлин. Беше благ старец с бяла брада, точно както човек си представя природоизпитателя. Моите подводни снимки много го заинтересуваха и той използва една от тях за новото издание на споменатия труд. Той смятаме непосредствения контакт с животните за извънредно важен. Писалището му бе отрупано с купища малки картончета, на които записваше всяка получена информация и по определена схема класираше картончето веднага на съответното място в картотеката си. Десетките малки листчета с данни, които аз можах да му дам, стигнаха до един или друг отдел на голямата му картотека. По-късно на остров Капри се запознах и с Юкскюл, който също подкрепяше намерението ми: Само чрез непосредствени наблюдения сред природата на морското дъно могат да се разберат съществените взаимовръзки там, иначе се стига до погрешни заключения, чиито предпоставки човек сам е създал.

Тогава се видях изправен пред безброй проблеми, но в края на краищата трябваше да реша откъде да започна първите си проучвания. Случайността ми помогна да не се блъскам да търся решение и ме заведе в една област — значи, към едно „чекмедже“, — която безспорно беше една от най-сухите и безинтересните: систематиката.

В подводните пещери, които през 1942 г. изучавахме в Северните Споради, сред пъстрата растителност по мрачните стени, странно оформени сюнгери, корали и други здраво закрепени организми, се натъкнах и на някакво кораловидно образувание — то ми се видя най-красивото и най-нежното, което някога съм виждал. Имаше вид на роза, изработена от най-фин тюл. При това структурата му беше твърда, очевидно от варовик, но доста тънка и чуплива. Понеже в тези пещери нямаше силни течения, само тук са могли да се развият образувания с толкова изтънчена нежност и красота. Няколко седмици по-късно, когато се гмуркахме в протока край Трикери, открих и там подобни формации — междувременно узнах, че се касае за бриозои, на немски „Moostierchen“^[1]. Тук структурата беше значително по-груба и по-здрава. Листата на тези морски рози бяха много по-дребни, по-груби и по-силно накъдрени. Дупчиците в тази дантелена тъкан бяха по-малки. Под бинокулярната призмена лупа можах ясно да различа как се е дошло до тази разлика. Дупчиците бяха образувани от растящите по тях полипи, по-точно от техните черупки, в които полипите можеха да се прибират. Отделните дупчици бяха образувани от множество такива черупки. При намерените в пещерите екземпляри имаше дву или триредови образувания, а отворите им, оформящи цялата мрежа, бяха доста големи. Тук обаче отворите бяха мънички, а черупките — на четири и пет реда, едни до други. Бяха ли това различни „видове“ или въпреки разликата във външността им те принадлежаха към един и същ вид? Тук имаше силно течение — там водата беше съвсем спокойна; това ли водеше до образуването на толкова различно изглеждащи животински формации, или се касаеше за организми с нееднакви наследствени рецепти, с различаващи се вродени „архитектурни“ закономерности? С това стигнах до една от онези безбройни точки, от които може да се хвърли поглед към тайната „живот“. И така определих вече окончателно темата на дисертацията си — тя представляваше исторически интерес, тъй като беше първото изследване, извършено с помощта на автономни леководолазни съоръжения.

Също като Бьолер и Вурциан аз имах щастието да бъда освободен от военна служба заради следването и по моя молба полагащото се на дружеството „Кайзер Вилхелм“ (по-късно преименувано в дружество „Макс Планк“) работно място в Зоологическата станция в Неапол бе предоставено на мен. Поради военното положение аз бях единственият чужденец в института и работех отчасти в лабораторията, отчасти на Капри, където в прочутата Синя пещера се натъкнах отново на същите организми. Междувременно узнах научното им наименование: това бяха „ретепоридите“. Но горко на биолога, който би сметнал, че с това вече се е приближил към същественото! Защото имената не представляват нищо, освен етикети върху създадените от самия човек „чекмеджета“.

С бинокъл, пинцета, тънък скалпел и други научни прибори аз се носех плавно към мрака на Синята пещера и можех да разучавам съвсем подробно условията на околната среда, която при тази високоразвита група животни влияеше върху образуването на варовиковите им черупки. Там, в Неапол, където имаше вече силни бомбардировки, изследвах с помощта на микроскоп фини разрези и т.нар. структурни образувания в най-малки подробности. Тогава бях сам със себе си и с този проблем — и много щастлив. Всяка вечер преброждах нощния Неапол до пансиона „Каза Дорн“, където бях на квартира. Междувременно американците бяха стигнали вече южно до Неапол; ден след ден се колебаех да се откъсна ли от тази среда, а с това и от самия себе си. Все пак успях да се измъкна невредим със сбирките си, преди още американските войски да навлязат там. През следващата година в Берлин получих за твърде обширната си работа оценката „Summa cum laude“ — отличен, — но когато поисках да отида за дипломата си, университетът бе разрушен през нощта от бомби. От стоманения шкаф, изхвърлен през прозореца от пожарната команда и забил се като бомба в меката почва на тревната леха, след като вратата бе освободена с лопата, деканът извади както дисертационната ми работа, така и дипломата ми. Доколкото бе изобщо възможно при военно положение, работата ми предизвика интерес, защото аз сведох закономерността в растежа на тази група животни към основните математически закони. При животните и растенията едва ли някой е успял да направи това досега.

Ако работех само в лабораторията, никога не бих могъл да стигна до такива резултати. Тогава животът ми просто бе раздвоен. От една страна, използвах най-усилено определения за следването ми срок, а същевременно правех всичко, за да печеля пари. Защото междувременно разбрах, че новият изследователски метод на автономно подводно плуване изисква непременно специално съоръжен кораб като база за учените, които трябва да бъдат обучени в спускане под водата; а също така, че и тук, както при всяка нова идея и нов метод, ще са нужни пет или десет години, докато бавният апарат на държавното финансиране най-подир вземе решение да улесни такъв проект. Чрез дописките си в седмичника „Берлинер илюстрирте“ бях станал известен и изнасях много сказки преди всичко в Германия и Австрия, но и в други неутрални страни. Само в Берлинския планетарий съм говорил пред пълен салон не по-малко от 200 пъти, винаги следобед и вечер, а в неделни и празнични дни дори и преди обед. Веднага след тази поредица успешни спектакли заехме „Дойчландхале“ за два последователни дена и местата в тази най-голяма зала, побираща 20 000 души, и двата пъти бяха разпродадени. Тогава печелех от сказка средно по 600–1000 марки, някой път — и значително повече.

Освен това продавах на публиката подводни снимки с моя автограф за по 1 марка броя, дузината — за 10 марки. И така се събираха на сказка от 100 до 200 марки. Към това прибавях и доходите от първите ми три книги; пълнометражният филм „Хора сред акули“, който бяхме заснели в Гърция, впрочем беше вече готов, но бе пуснат по екраните едва след войната. Всеки спечелен по този начин пфениг влагах в свободна от данък банкова сметка, парите можеха да бъдат използувани само за покупка и съоръжаване на изследователски кораб. От тези пари аз самият изтеглях по 300 марки месечно за прехрана.

Още през 1943 г. успях да осъществя намеренията си. От граф Феликс фон Лукнер купих прочутия кораб „Зеетойфел“^[2], с който той бе извършил последното си околосветско пътешествие. Този известен морски герой от Първата световна война, изключителен характер, през това време стана истински мой приятел, който хранеше към мен бащински чувства. Когато при покупката на кораба — а и по-късно при следващата — бях решил да взема ветроход, именно влиянието на Лукнер беше за мен меродавно. На склонността му към романтика аз откликнах с готовност. Заедно с него съоръжих кораба за новата специална задача. На него имаше спални и работни помещения за шестима учени; обзаведохме го с всички съоръжения, нужни за спускане под вода и за подводна фотография. В началото на 1944 г. корабът бе готов за път — това, което единствено липсваше, беше мирът. Що се отнася до целта на първото пътуване, всичко беше изяснено; и по тази точка Лукнер бе оказал значително влияние. Любимото му място бяха Галапагоските острови — за мен като биолог, естествено, те също представляваха най-голям интерес. Защото именно там — при изследователското пътуване на „Бийгъл“ — Дарвин бе натрупал онези впечатления, които накрая бяха довели до учението за произхода на видовете. И тъй като при тези, намиращи се точно на Екватора самотни острови студената вода на идващото откъм Антрактика Хумболтово течение се смесва с топлите екваториални течения, наоколо се срещат близо едно до друго полярни и тропически живи същества: тюлени и пингвини — но и корали. Понеже намиращият се в Хумболтовото течение изобилен планктон не понася сблъскването с топлата вода, загиналите организми непрекъснато падат като лек дъжд към дълбочините. И затова морето тук е особено богато на риба.

Имах известно съмнение по отношение на прозрачността на водата и си бях запланувал на път за там най-напред да поработя усилено в Карибско море, по възможност край Кюрасао и Бонайре. Освен това възнамерявахме да спрем в Атлантика, край Азовските острови, за да се доберем там под водата до кашалоти, най-едрите хищни животни в света. Определено бе Лукнер да бъде капитан при това пътуване. Разбира се, пак той идеше да подбере и екипажа.

Но стана другояче. При свършването на войната „Зеетойфел“ бе конфискуван от съветските войски и от Шчечин, където се намираше, корабът бе откаран за Щралзунд. Там се губеха следите му. Понеже бях австриец и според следвоенното право корабът ми не представляваше германско имущество, възнамерявах да потърся правата си — но това нямаше смисъл, докато не се установеше къде всъщност се намира корабът. Един завърнал се в родината си войник разправял, че го видял край полското крайбрежие; от друг източник чухме, че в ГДР бил използван като учебен кораб на една младежка организация. Но всички тези съобщения не доведоха доникъде. Като летящия холандец се изпари първият екипиран с автономни леководолазни съоръжения кораб за подводно изследване и никога вече не бе видян. По-голямата част от приборите не се намираха на борда, но те се загубиха при бъркотиите в края на войната. Остана ми един-единствен леководолазен апарат, който пазех грижливо като част от тялото си. В Цинкенбах на езерото Волфганг използвах времето си, за да напиша две книги. Бях без пари, не притежавах дори паспорт. По-късно се преместих във Виена, открих малък институт, припечелвах отново пари със сказки, а филмът ми се появи сега по екраните. Но едва към края на 1949 г. можах да започна отначало.

Междувременно Жак Кусто намери в страната-победителка, Франция, по-благоприятни условия. Още към края на войната той ме уведоми за собствените си интереси и работи; възнамерявахме да се срещнем, но това не се осъществи. След приключване на окупацията на Франция от Германия той заедно с Филип Тайе и Фредерик Дюма създаде в Тулон „Група за подводно изследване“, която после бе поставена под управлението на френския флот и се занимаваше преди всичко с изпробването на акваланга и възможностите за използването му и по-нататъшното му развитие. Най-напред се касаеше за прочистването на пристанищата от пречещите останки на потънали кораби и за обезвредяване на мини; покрай това се изучаваше как човешкото тяло реагира на налягането в по-големи дълбочини и на подводните експлозии. Изпробваха се тайни подводни оръжия и се заснеха на филм, екипът на Кусто имаше възможност да си създаде при флота най-добри възможности за работа и за развитие. На „групата“ скоро бе даден на разположение бившият германски кораб „Ели Моние“, най-напред под командата на Тайе. Аз и Кусто преследвахме съвсем аналогични цели — само с тази разлика, че интересът му бе повече от „техническо“ естество и той имаше предвид общото разпространение на автономното подводно плуване. Интересуваше се от подводна археология, разузнаваше и пещери в сладки води, в Англия и Америка изнесе на пазара конструираните от него съоръжения, служещи както за военноморски, така и за спортни цели, засне край корабни останки високохудожествения филм „Epave“^[3], a когато край островите Зелени нос Огюст Пикар провеждаше първите си водолазни опити с батискаф, френският флот му даде на разположение „Ели Моние“ и екипът на Кусто помогна, колкото му бе възможно, при опитите. В този район — това беше през есента на 1948 г. — Кусто влязъл в допир с тропическата морска фауна и плувайки с Дюма в открито море, попаднал на дълбокоморски акули, които твърде много ги обезпокоявали. Двамата се били отдалечили доста от кораба и се намирали в опасно положение. Това преживяване, смятам, е оставило трайни впечатления у него и е решаващо за по-късните му изказвания за акулите.

От само себе си се разбираше, че флотският офицер Кусто иска да има собствен кораб. Докато моят интерес бе насочен преди всичко към морската биология — и нуждата от кораб винаги стоеше пред мен само като средство към целта, — той се стремеше да има кораб, който да се използва по възможност многостранно, и да може постоянно да бъде финансиран от поръчките за подводни спускания. По-късно Кусто ми разказа как майсторски успял да убеди три различни френски министерства заедно да го подкрепят. Най-подир намерил един англичанин, който му помогнал при финансирането.

През 1951 г. Кусто постигна целта си и екипира „Калипсо“, бивш миночистач, като водолазен и изследователски кораб. Той дал да се монтира от долната страна на кораба канал за влизане, така че при лошо време водолазът да може да излезе от кораба през този изход и да се върне отново през него. На носа на кораба монтирал наблюдателна кабина, която после при снимането на филми се оказала много практична. През 1951 г. „Калипсо“ предприе първото си пътуване в Червено море, където аз до това време бях предприемал две експедиции.

През ноември 1969 г. заминах най-напред за Порт Судан, където британският комисар Бил Кларк ме посрещна много сърдечно и ме настани при себе си. Беше страстен въдичар и проявяваше голям интерес към моите планове. Това, че исках да плувам из тези води и при това да остана жив, малко го учуди, но като истински спортсмен, какъвто бе, той ме остави да правя каквото си бях намислил и ми помагаше, с каквото можеше. За мен тази експедиция бе една от най-прекрасните, защото бях в морето съвсем сам и носех отговорност само за себе си. Наех едно малко корабче и от него се гмурках край околните рифове — най-напред в района на Порт Судан, после и край рифовете пред Суакин и край Мохамед Гул. Както бързо установих, ситуацията тук не беше по-различна от тази в Карибско море. И тук опасността от акули много се преувеличаваше. Поведението им не беше различно от поведението на „колегите“ им в оня район. Кораловите рифове се оказаха още по-разкошни — тук липсваха меките люлеещи се горгони, в замяна на това пък, особено в дълбочините от над десет метра, имаше великолепни, също меки, кожести корали. Докато в Карибско море ветриловидните корали бяха зеленикави или жълтеникави, тези тук пламтяха яркочервени. Архитектурата на някои рифове, които изследвах, просто ме караше да затаявам дъх. Между кулите и зъберите имаше места, където външните рифове се спускаха като отвесни стени надолу. Едва на тридесет или четиридесет метра дълбочина — аз се придържах точно към границата за гмуркане от 20 метра — те минаваха в по-малко стръмни сипеи. Точно пред Порт Судан, само на няколко мили разстояние, лежаха корабни останки: на италианския кораб „Умбреа“, който при започването на войната се самопотопил. Макар да лежеше само от десет години под водата, навсякъде по корпуса му вече се бяха настанили корали. Веднага разбрах, че такива корабни останки ще представляват интересни обекти за бъдещите изследвания. Тук много лесно можеше да се определи скоростта на растежа при отделните видове корали: освен това се намираха и редки видове корали, каквито на околните рифове нямаше. Плуващите свободно над останките ларви имаха възможност да се закрепят и да се завият там, докато по живите рифове, както и по камъните и на пясъка това бе по-трудно. Открих после и останките на още един кораб, който лежеше там повече от 60 години и бе обрасъл с корали, сякаш бе розовият храст от приказката за спящата красавица. През шестте седмици на престоя си тук се спусках под водата с кислороден апарат, а в плитчините се гмурках много пъти без него.

Стана ми ясно, че най-добрият ми шанс да съоръжа отново изследователски кораб би бил един успешен филм. От австрийските и германските официални служби след войната нищо не можех да очаквам. Прекалено много други, по-належащи проблеми стояха сега на преден план. Но за да заснема филм, се нуждаех от неколцина сътрудници, подходящо транспортно средство и сложна екипировка. Такова нещо обаче бих могъл да финансирам единствено чрез добри снимки. Понеже бях първият човек-риба, който проникна в Червено море към рифовете, притежавах и изключителен шанс. Трудностите, засечките, неблагоприятните атмосферни условия не ми бяха спестени, но въпреки това успях да направя хубави снимки. Много сполучливи бяха снимките на скатове-мантии, които тогава се смятаха особено легендарни животни. Аз се приближавах толкова близо до тях, че можех да заснема и вътрешността на огромните им уста. Риби-лоцмани се разхождаха в нея — това беше истинско съвместно съжителство. Те чистеха редките зъби на великаните, прочистваха устната им кухина от паразити.

Сметката ми излезе вярна. Тези снимки се изпращаха от Виена по целия свят. Особена помощ ми оказваше Лоте, най-напред — сътрудничка в малкия ни институт, а по-късно — моя съпруга. Ако нашият филм „Приключения в Червено море“, заснет половин година по-късно, т.е. от март до септември 1950 г., бе удостоен на биеналето във Венеция с първа награда и след това бе показан почти във всички страни на света, то на нея се падаше значителен дял от този успех.

Плавателният съд, който тогава използвахме в Червено море, в никакъв случай не можеше да се сравни със загубения „Зеетойфел“. Това беше едно стогодишно суданско дау, живописно едномачтово корабче без мотор, използвано досега за лов на бисерни миди и миришещо съответно. Този кораб не представляваше нищо друго, освен голям изтърбушен корпус с малък бак, върху който ние, петимата мъже и Лоте, се настанихме, колкото бе възможно, удобно, с предна палуба, която беше за екипажа, състоящ се от осмина араби.

Съсредоточихме усилията си главно върху филма, но въпреки това исках да напредвам по малко и в изследователската си работа. Тъй като в Карибско море видяхме как акулите се примамват чрез мятащи се риби, хрумна ми, че това би могло да се използува в практиката и при риболов. Ако запишем на магнитофон шума от мятането им и с подводен високоговорител го излъчим в морето, би могло акулите да бъдат примамени към определена точка. Те могат тогава да се ловят по общоприетия начин със стръв или мрежи или с помощта на електрически ловен метод.

Но това далеч не беше всичко. Направените наблюдения засилваха все повече мнението ми, че рибите са извънредно чувствителни към водните трептения, те ги възприемат посредством особени органи, разположени на „страничната им линия“, с които в мътната и тъмна вода те не само можеха да се ориентират, а и да се разпознават помежду си. Само по този начин хищните риби бяха в състояние да намерят през нощта плячката си, само така бе възможно в мътната и тъмна вода да се намерят партньори по пол и другари от групата. Навярно по този начин би било възможно да се примамят към определено място и други риби — или рибните ята да бъдат насочвани посредством разпръскването на шума от ятото, а после, пак чрез високоговорител, ятото да бъде насочвано към приспособлението за улов.

Исках да патентовам тази идея в различни страни. На „Ел Чадра“ — един стар ветроход — построихме магнитофонна уредба и инсталирахме генератор за задвижването ѝ. Подводни микрофони и високоговорители ни бе изпратила една виенска фирма, която ми даде и техник за из път. Опитите обаче излязоха несполучливи. Първата трудност се оказа в това, че нашият капитан не искаше да пристава край външните рифове, където бихме могли да харпунираме по-големи риби и с тях да примамим акули. Към това се прибави и фактът, че при нашата записваща и излъчваща техника някои работи още не бяха в ред. Три години по-късно подновихме на „Ксарифа“ тези опити в Карибско море при далеч по-добри условия. Но и там времето ни беше доста запълнено със снимането на филм, върху който предварително бяхме направили ипотека, тъй като главно от него финансирахме пътуването си. Тогава се случи и трагичната смърт на Джими Ходжиз. След това се отказах от опитите — оставих ги за по-късно, когато щяхме да имаме време всецяло да се посветим на тази работа, време, което за съжаление никога не дойде. Междувременно в Майами Грубер и Мирберг доказаха, че поне що се отнася до акулите, концепцията ми е била вярна. Постигнаха се успехи в примамването на акули и както Мирберг неотдавна ми съобщи, той можел дори между два високоговорителя, които били пускани в морето на известно разстояние от различни кораби, буквално да гони акулите насам-натам. Близо до всеки звукоизлъчвател стоял на пост в акулоубежище леководолаз; така било възможно да се наблюдава добре ходът на опитите. Щом от единия високоговорител се излъчвали трептения, акулите се втурвали бързо към него; след това той бил изключван и трептенията се излъчвали от другия — сега животните бързали нататък.

Неотдавна се стигнало до съдебен процес заради един малък уред, който примамвал риби. Това нещо струва само 9,9 долара и представлява капсула, от която може да се излъчват светлинни импулси, благоуханни вещества, преди всичко обаче изкуствени вибрации. Както фирмата съобщава в проспектите си, уредът TR VII, наречен „фиш кол“ (повиквач на риби), бил изпробван в ръководения от Кусто „Център за съвременно изследване на морето“ и проспектът показва направена там снимка на висящ във водата инструмент, с риби, доплували любопитно непосредствено до него — „а преди включването на апарата не е имало нито една риба наблизо“. В рекламата си и преди всичко по телевизията американската фирма споменава за тази положителна преценка, а с това и името на Кусто — и така се дошло до спора. Кусто, от когото нито е било поискано разрешение, нито пък получил хонорар, завел дело срещу фирмата за 5 милиона долара обезщетение…

След няколко години аз се отказах от претенциите си за моя патент в тази област. Разноските се бяха увеличили прекалено много, при това тогава не виждах никаква възможност скоро да има резултат.

При първото си пътуване към Червено море през 1951 г. „Калипсо“ имал на борда си учени от различни специалности, които се намирали под ръководството на Пиер Драк, френски биолог. Експедицията работила най-напред няколко месеца по египетското и суданското крайбрежие, след това се прехвърлила на другата страна, край рифовете пред Саудитска Арабия. Постигнали интересни резултати — Кусто описва това, както и следващите пътувания с „Калипсо“ в книгата си „Живото море“. Той говори там за основната ориентация на учения, която — както установихме и ние — често пъти го прави значително по-сигурен и по-смел леководолаз, отколкото отговаря на физиката му и на спортното му обучение. Изцяло зает с увличащи го изследователски проблеми, той няма време за колебания и разсъждения, които затрудняват не един леководолаз. Кусто разказва за Драк: „С лице към рифа той се оставяше да потъва бавно надолу и за пръв път видя живи същества, които познаваше само от книгите или препарирани, обезобразени и избледнели в стъклениците с формалинов разтвор. Той се озова в позната и същевременно нова сфера и скоро се отдалечи от нас. Изпитвах неприятно чувство и заради него направих знак на Дюма. Спогледахме се двамата и се разбрахме, че трябва да внимаваме много за него.“

Кусто продължава да разказва, че после все пак му доскучало да играе ролята на телохранител и започнал да разузнава пропастите, пещерите и склона на рифа Шаб Сулейман. Тогава забелязал акули: „Като се спущах по-надолу, те се извръщаха така бързо, че докато се стараех да не ги изгубя от очи, ми се зави свят. В която и посока да погледнех, аз виждах една или две от тях, а сега започнаха да се приближават. Няколко доплуваха направо до мене с безразлични очи и след това се оттеглиха отново.“ На 45 метра дълбочина, така разказва той, видял да плуват над него цяла дузина, а отдолу още няколко в бледи контури. Той заплувал обратно към Драк: „Най-едрата акула от плуващите наоколо групи, животно, дълго приблизително три метра и половина, се беше насочила като че ли предпазливо към професора. Бях на разстояние девет метра от Драк, а акулата се доближи към глезена му. Да видиш човек, който с любов разглежда рифа, докато една акула Carcharhinus подушва краката му, е ужасно. Втурнах се към него и заръмжах толкова силно, колкото можех през мундщука. Но нямах никаква надежда, че това ще бъде поне малко ефикасно. Драк не чуваше нищо. Когато се намирах на три метра от тях, голямата акула се преметна тромаво и отплува. Потупах Драк по рамото и се опитах да му обясня със знаци какво се е случило. Той ме погледна строго и се обърна отново към рифа. Не искаше да бъде смущаван. Хладнокръвието на учения ми подействува заразително. При всичко случило се изведнъж изпитах странно чувство на сигурност. Спуснах се по-надолу облекчен и ободрен.“

Ще се отнася до акулите, разказът изглежда малко разкрасен, но същността на такива епизоди е точно такава. Когато в Карибско море заведох Айбл-Айбесфелд и Шеер за пръв път под водата, бе същото. Не можех да ги задържа и двамата. Макар че в каската на Шеер бе влязла вода, а при Айбл-Айбесфелд мундщукът не стоеше както трябва и в устата му влизаше вода, това им беше съвсем безразлично. Шеер изпразни маската ей така, между другото, сякаш го е правил вече сто пъти. Айбл гълташе водата и продължаваше да плува. (И при това спускане се появи, макар не цяла глутница, все пак една акула. Тя не душеше ничия пета — обаче се приближаваше целенасочено и любопитно, на два пъти направи кръг на разстояние три или четири метра и после остана известно време в границата на видимостта.) Не можах да ги накарам да изплуват нагоре, докато кислородният манометър не показа точно нула. При това те имаха различни интереси, обектите, които искаха да разглеждат, бяха на разстояние 30 метра един от друг. Най-разтревоженият бях аз. Като подплашена квачка сновях ту при единия, ту при другия. Във всеки случай факт беше, че времето, необходимо, за да се придобие сигурност, практически нямаше никакво значение за тях. Не се нуждаеха от него. Защото това, което ги интересуваше, не им позволяваше да отделят време, за да помислят за себе си и с това да изпитат несигурност.

Благодарение на успеха, който имаше филмът „Приключение в Червено море“, и на още един филмов спектакъл можах отново да екипирам тъй желания експедиционен кораб. „Ксарифа“ беше значително по-голям от кораба „Зеетойфел“: 50 метра дълъг и 8 метра широк, тримачтова шхуна, построена по поръчка на американския „крал“ на шевни машини Сингър като луксозна яхта, пригодена и за воден спорт. После тя минала през няколко ръце и през войната била използвана в Дания за пренасяне на въглища. Тежкият 60 тона оловен кил отдавна го нямаше, липсваха и мачтите. Отзад на палубата бе поставен по-високо мостикът — общо взето, жалка картина. Но най-ценното, стоманеният корпус, с изискано красива линия, бе запазено. Успях да купя кораба на сравнително ниска цена; за щастие, имах само смътна представа колко ще ми струва да го възстановя в първоначалното му състояние и да го съоръжа за нашите цели. За този път към Голготата вече разказвах в друга книга. Противно на мнението на всички разумни търговци в края на краищата наистина успях. Междувременно Лукнер бе остарял — но духът му остана бодър и от самото начало той даваше своя принос в това начинание. Проблемът бе дали да се установя отново на ветроход (550 м2 площ на ветрилото). Защото ветроходният кораб е значително по-бавен и има малко място за надстройки на палубата. От друга страна пък, а това беше всъщност главният аргумент, ни интересуваха преди всичко тропическите морета и трябваше да бъдем подготвени да работим с месеци в райони, където не можехме да си набавим допълнително гориво. Със спомагателния двигател все пак имахме възможност да развием скорост от шест възела, а носехме гориво за 4000 морски мили. Големите пасажи през Атлантическия, Индийския или Тихия океан възнамерявахме да изминем по време на пасатите или мусоните с опънати ветрила. С ветрилата и с двигателя можехме да достигнем скорост 12 възела.

Корабът бе обзаведен с просторни спални и работни помещения за осемте пътуващи с нас учени техници и допълнително — за дванадесетчленния екипаж. Първото ни пътешествие през 1953/54 г. за осем месеца ни отведе — точно според първоначално изработените планове — към Азорските острови, в Карибска море и към Галапагоските острови. Посетихме и малкия Кокосов остров, където били скрити няколко значителни съкровища, и там, в морето, видяхме много интересни неща. Докато през 1955 и 1956 г. обработвахме резултатите от пътуването си, „Ксарифа“ се използваше за туристически сафари в Червено море. През 1957/59 г. предприехме едногодишна експедиция в Индийския океан, главно към Малдивските и Никобарските острови. Тази експедиция също бе изключително успешна — научните резултати в различните специални области бяха анализирани в повече от 200 публикации.

Междувременно в други страни, особено в САЩ, започнаха да се провеждат подобни експедиции, автономното подводно плуване се наложи навсякъде като метод на изследване. Днес просто от само себе си се разбира, че във всяка морско-биологична станция професорите и студентите се спускат с акваланги под водата.