Ханс Хас
Светът под водата (22)

Жилище под водата

Ще се засели ли завръщащият се в морето човек там долу? Ще се създадат ли там градове и комуникации, барове, ресторанти, училища, дансинги, театри, музеи? Ще изтичваме ли по подводните стълбища до подводния си съсед за клечка кибрит или сол — за малко водорасли, малко хрян? Ще се разхождат ли безгрижно по подводните алеи елегантно облечени младежи, за да се харесват на подводните девойки? Ще влизаме ли със страхопочитание — или само от любопитство — в подводни църкви? Ще има ли подводни демонстрации, увеселения, избори?

В началото на човешкото развитие на сушата е стояла колибата, къщата, домът — голямата защитна обвивка, в която тялото се оттегля, за да може необезпокоявано да се нахрани, да си отпочине. Около тези жилища се е развила човешката култура. Сега пред нас се изправя жизнено пространство, над два пъти по-голямо от площта на сушата. Дали и тук жилищата ще станат изходна точка за по-нататъшното развитие? Ще се разпространи ли и тук, около такива защитни обвивки, цивилизация и култура?

Първото настъпление в тази област предприел американският леководолаз Ед Фишър, когато решил да прекара 24 часа под водата в един коралов риф край Флорида. За тази цел той не си построил къща, но въпреки това се настанил удобно в подходяща вдлъбнатина сред корали. Това се случило на 21 август 1954 г., опитът му започнал в 3 ч. следобед. В закотвена съвсем наблизо лодка се намирал помощният екип, който се състоял от седем водолази, двама подводни фотографи и един подводен репортер.

Това, което му било нужно за тези 24 часа, Фишър си занесъл в торба на дъното. Обмислил всичко обстойно и се подготвил добре. Докато фотографите — Джери Грийнбърг и Питър Стакпоул — снимали усърдно, той стигнал на дъното, отворил торбата си и едно по едно извадил: подводна лампа, подводен бележник с мазен молив, една по-голяма плочка за рисуване, сладки и смокини във воднонепроницаем сак, кожени ръкавици, вълнени чорапи, сигнален револвер, навит на руло тел, клещи, надувни балони, мрежи за колекциониране, несесер за шиене, термофор, ръчна помпичка за пиене на вода, чук, длето, торбичка с акулопредпазно средство, пликче с аспирин, няколко въжета и пр. Той носел със себе си и специален харпун и резервни връхчета. Също — надувна гума, която закрепил към коралите. Надута, тя се издигала във водата над тях. Това било приготвеното легло за през нощта. Той можел да се настани удобно в него, макар че носел на гърба си дихателната бутилка.

Първата работа на Фишър била да изследва най-внимателно коралите около своя къмпинг. В един рогов корал той издълбал името си, след това направил точна скица на мястото, което си избрал за живеене. По-късно, когато огладнял, взел харпуна и тръгнал на лов. Уловил една средно голяма млада щука. Очистил я от люспите и я направил на филета. Нарязаното на ивици месо изял, по японски, сурово. В бележника си записал: „Съвършено безвкусно.“ От термоса отпил бульон. Разбира се, за да стори това, трябвало да извади от устата си мундщука на дихателната тръба, но за един опитен леководолаз това било лесно. Когато опразнил едната бутилка, колегите му подали друга и той я сменил с празната. Близо до него винаги се намирал водолаз; такова дежурство било предвидено и за през нощта. Фотографите също се спуснали долу при него, заснемали всичките му действия. Постепенно настъпил мрак, стъмнило се. Тайнствената тъмносиня вечерна светлина се стелела над морския ландшафт. Появили се нощните обитатели на рифа, а тези, които били активни през деня, се оттеглили да спят. Долу Грийнбърг нагласил статива и закрепил върху него светкавицата, която била свързана с камерата посредством 20-метров кабел. Така той успял да направи няколко много ефектни нощни снимки, но при манипулирането, без да забележи, стъпил върху морски таралеж. Предвидено било Фишър да диша през нощта сгъстен въздух, подаван чрез дълъг шланг от три намиращи се в лодката бидона; да не носи бутилките на гърба си му било далеч по-удобно. Но от дългия шланг въздухът имал много неприятен вкус на гума и Фишър взел отново нормалния уред, а шланга използвали придружителите му, които се сменяли на вахта. Настолна лампа, висока метър и половина и захранвана от шест големи батерии, била спусната надолу и поставена до коралите на пясъчното дъно. Тя имала зелен абажур и осветявала пясъка в диаметър от пет метра. През цялата нощ малки риби и прозрачни скариди плували около лампата. Фишър почувствувал студ и затова решил да плува известно време наоколо. При едно сменяне на бутилките той забравил да извади запушалката от мундщука и на няколко пъти трябвало да диша от уреда на колегата си. Това обаче било само нищожна задръжка, която веднага била отстранена. По-късно малка акула преплувала през светлинния сноп. Когато при зазоряване изпратил плочката горе, на нея пишело: „Едва ли ще мога да издържа повече от час.“ Фотографите се спуснали набързо долу и започнали отново да снимат. Това, изглежда, дало на Фишър нов импулс. Очевидно му било студено, ръцете му били набръчкани, но решил все пак да остане още долу. За да минава времето, пускал въздушни мехурчета от бутилката с въглероден двуокис. После се заловил да направи няколко рисунки. Както се разказвало после, в торбата си имал и капан за мишки — какво е искал да прави с него, никъде не е споменато. Петнадесет минути преди 3 часа следобед той заплувал към котвата на лодката и по веригата ѝ се изкачил нагоре до 3 метра под повърхността. Понеже прекарал 24-те часа само на 10 метра дълбочина, декомпресията изглеждала излишна, въпреки това той постоял там 15 минути. След това поискал да се провери дали часовникът му е верен. Оказало се, че е с три минути напред. Изпратили му друг точен часовник и след като изминали тези три минути, той изплувал и се покатерил в лодката. Събличането на неопреновия костюм се оказало много болезнено. Фишър бил съвсем изтощен. Както Грийнбърг разказва, следващите два дена той се чувствал като премазан и болен — „но в края на седмицата отново се спусна под водата“.

Трябваше да изминат само няколко години, за да се стигне до първите истински опити за заселване под водата. Те се родиха от идея, не по-малко оригинална от идеята на Келер и Бюлман. И тя пак бе рожба на запален леководолаз и професионален физик.

Днес в доста публикации „ефектът на насищане“ при гмуркането се обявява за изобретение на Кусто и на екипа му, но това не е така. Автори на тази съвършено нова идея бяха американците Едуин А. Линк и Джордж Ф. Бонд. Щом човек я разбере — тя му се струва съвсем проста. Предпоставката е човешкият мозък да стигне до такова понятие, което „се разбира от само себе си.“

Тук се касае за голямото затруднение, което трябва да бъде преодоляно при настъплението в морето: декомпресията. Наистина, като се използваха смесените газове, спускането на по-големи дълбочини стана възможно — и Келер, и Бюлман успяха чрез рафинирани трикове да намалят значително декомпресионния режим, но все пак леководолазът трябваше да прекара още една фаза на приспособяване към налягането на повърхността, чиято продължителност не зависеше от времетраенето на активната му дейност в по-голяма дълбочина. На Линк и Бонд им хрумнала идеята, че не е нужно постоянно да се връщат на повърхността. Какво би било, така разсъждавали те, ако леководолазът извършва долу работата си, като излиза от потопен на дъното водолазен звънец, където да прекарва като у дома си с дни и дори със седмици? В такова подводно жилище налягането би било същото, както в района на действието му, следователно водолазът би могъл да работи там толкова дълго, колкото иска. Но какво става в такъв случай с декомпресионния режим?

Бонд, който служел във флота на САЩ като лекар, веднага се заловил с опити, за да изясни два изключително важни въпроса. Първо: колко време животните и човекът могат да живеят под по-високо налягане в хелиево-кислородна смес? Второ: какво става с нужното декомпресионно време при по-продължителен престой под водата и при по-високо налягане — увеличава ли се все повече и повече, или остава същото?

Още физиологът по гмуркане Халдейн бе установил, че след известно време тъканите се насищат напълно с газ. Както първата серия експерименти показала, животните и човекът могат да живеят добре по-продължително време при повишено налягане — разбира се, при условие, че дишат подходяща газова смес. А при втората серия се установило, че след 24-часов престой при по-високо налягане всички тъкани на тялото концентрират напълно съответните газове, тоест те „се насищат“ с тях и после е напълно безразлично дали човекът ще прекара един, или двадесет дена под това налягане долу. Нужният декомпресионен режим остава тогава същият.

Това е наистина гениална концепция за гмуркане с насищане, която позволява на човека по-дълъг престой в по-големи дълбочини. В участъка, където трябва да се работи, на дъното се спуска подводно жилище, което отдолу е отворено като водолазен звънец. Тъй като то се пълни догоре с газова смес, отдолу в него не може да влиза вода. Ако това жилище се намира на дълбочина около 100 метра, тогава в него ще има същото налягане, както във водата — тоест 11 атмосфери. Акванавтът се спуска сега надолу към това жилище, където ще живее. Тук ще спи, ще се храни; оттук ще плува до работното си място. По този начин той може да работи, колкото иска, на всякаква дълбочина, тъй като когато се прибере отново в подводния си дом, няма да се е променило нищо по отношение на налягането, следователно той няма да има нужда от декомпримиране. Декомпресията ще стане нужна едва по-късно, когато — след дни и седмици — той поиска да се върне отново на повърхността. Тогава трябва да спазва съответния обменен режим — който е същият, както ако би престоял долу само 24 часа. Това изравняване с налягането над водата става най-добре в спусната във водата декомпресионна капсула. Водолазът, чието тяло е наситено с газ, напуска жилището си и се прехвърля в капсулата, която се затваря херметически, и се изтегля нагоре до кораба. После на борда може да се премести в херметически свързана с нея по-голяма и по-удобна барокамера, където може да лежи в походно легло, да чете вестници, да гледа телевизия, докато измине определеното време. Тук под контрола на лекар постепенно се понижава вътрешното налягане и междувременно се правят нужните корекции в газовата смес.

Предишните опити в танк със свръхналягане Бонд нарекъл символично „Дженесис“ („Генезис“). Първият практически опит по новата концепция бил проведен на 6 септември 1962 г. край Вилфранш по средиземноморското крайбрежие. В 4-метрова алуминиева тръба, която, както водолазната камера на Келер, имала отдолу затварящ се отвор и представлявала едновременно водолазен звънец и барокамера, Робер Стенюи, най-опитният в екипа на Линк, се спуснал на 60 метра дълбочина, където останал едно денонощие. Той дишал смес от 97 процента хелий и 3 процента кислород, плувал с дихателен апарат, който съдържал същата смес, редовно излизал през отворения люк на разходка в морето, извършвал полезни работи, а останалото време прекарвал в тръбата, седнал малко присвит до писалищната маса. Нужното продоволствие му спускали в херметически затворен контейнер по въже надолу и той го прибирал при разходките си. През нощта се опитал да поспи, колкото може, на седалката. Когато след 24 часа получил отгоре нареждане да затвори люка, за да бъде изтеглен отново нагоре и декомпримиран, той се разсърдил — защото първоначално било предвидено да остане две денонощия долу. Едва след това узнал, че един контейнер с хелий се бил загубил, но не му казали, за да не го тревожат.

Междувременно Кусто, който знаел за концепцията на Линк и Бонд, построил подводно жилище, което 12 дена след спускането на Стенюи било използвано за работа под водата край Марсилия. При този свой опит той се задоволил с дълбочина 10 метра, в която двама акванавти — Албер Фалко и Клод Весли — трябвало да прекарат цяла седмица. Акцията била наречена „Преконтинан I“. Подводното жилище също имало цилиндрична форма, но с дължина 5 метра, 2,5 метра в диаметър, тоест било значително по-удобно. За разлика от потопяемата барокамера SDC, в която прекарал Стенюи, „Преконтинан I“ бил поставен хоризонтално върху дъното и затова обърнатият надолу изходен люк се намирал надлъж. На 14 септември 1962 г. двамата акванавти се настанили в това жилище. Поради неголямата дълбочина те дишали обикновен сгъстен въздух, който им бил подаван чрез шланг от сушата. Изолацията от порест каучук и инфрачервени отоплителни лъчи им осигурявала топлина, два телевизора им давали възможност да наблюдават всичко, което ставало „у дома“, имали телефонна връзка с повърхността, а спалните койки, радиото, библиотеката и грамофонът увеличавали комфорта им. Не по-малко от 60 души помощен персонал наглеждали двамата акванавти, които работели всеки ден по пет часа на дълбочина до 25 метра и два пъти на ден били преглеждани от слизащите при тях лекари. Първия ден и двамата още свирели заедно на хармоника, след това Фалко станал раздразнителен, спял лошо, измъчвали го кошмарни сънища. На третия ден написал в дневника си: „Изпитвам страх, голям страх.“ Веели го заболял зъб, но веднага му изпратили зъболекар, за да го лекува. Общо взето, експериментът минал успешно.

Още на следващата година Кусто направил втори опит, като го свързал много сполучливо с филма си „Светът без слънце“. В Червено море, недалеч от Порт Судан, било построено — пак на 10 метра дълбочина — „подводно селище“, състоящо се от звездообразно подводно жилище, което имало няколко комфортни помещения за живеене, подводен гараж за подводното превозно средство „Дениз“, подводен хангар за малки подводници и една по-малка подводна постройка, разположена по-долу на рифовия склон, на 27 метра дълбочина. В наподобяващото морска звезда жилище шестима човека и един папагал живели 30 дена като дишали атмосферен въздух. Двама от тях — Фалко и Веели — после се преместили за една седмица в жилището на склона, откъдето предприемали обиколки на дълбочина до 100 метра. И този експеримент, наречен „Преконтинан II“, имал отличен успех.

Модата и рекламата също се спускат под водата.

Американската филмова звезда Дон Адъмз изпълни в игрален филм египетски подводен танц.

Фотомонтаж от Юрген Клаус: акт, море и космос.

(На фолио.) Тълпа водолази: ужасна представа за бъдещето (Паоло Курто)

"Коралов бог": картина на Дитер Валерт.

Спускащият се под вода човек дири своето минало: етюд на италианския пионер-водолаз Виктор де Санктис.

Средновековно изображение на легендарното спускане под водата на Александър Велики. Според съобщенията край стъкления му кафез минало чудовище — толкова голямо, че повече от един ден затъмнявало видимостта му. Как в тази бъчва е ставало обновяването на въздуха, не се споменава.

През юни следващата година отново дошъл ред на американците. Междувременно изобретателният Линк измислил пак нещо ново — една конструкция, която навярно ще отвори път на много бъдещи подобрения. Вместо компактното подводно жилище — Кусто го бе построил от бетон във форма на морска звезда и то тежеше много тонове — Линк измислил SPID, портативно, надуваемо подводно жилище. То представлява гумена палатка, която може да се свива като колбас и да се спуска с баласт надолу на морското дъно, където после се надува. В района на Бахамските острови тя била потопена на 132 метра дълбочина. Този път двамата акванавти — Стенюи и Джон Линдбърг, син на известния американски летец Чарлз Линдбърг, който пръв прелетя над Атлантическия океан — били спуснати в цилиндрична декомпресионна капсула надолу до палатката. Двамата отворили люка на пода и заплували навътре в палатката, в която имало спални койки, телевизионни камери за наблюдение на акванавтите, инфрачервени отоплителни и други съоръжения. От външната страна на SPID били закачени бутилки с хелий, с прясна вода, сонарни уреди, камери, разни инструменти, както и провизии в херметични контейнери. Докато акванавтите се настанявали в „подводната палатка“ и включвали електрическия кабел, се получили някои повреди. Лампата експлодирала, вентилаторът на уреда за отстраняване на образуващия се въглероден двуокис не работел. Понеже съдържанието на въглероден двуокис застрашително се повишавало, наложило се двамата да се върнат обратно в декомпресионната капсула и да изчакат там, докато осигурителният кораб „Сий стар“ изпрати нужните резервни части долу. После те се върнали отново в палатката и всичко протекло в пълен ред.

Двамата акванавти останали две денонощия на тази голяма дълбочина, събирали проби от дъното и изпълнявали редица задачи, някои от които били доста трудни и изморителни. Консервите, които ядели, много им се усладили, макар че от налягането били силно обезформени. През нощта в снопа светлина, хвърлян от прожектора под отворения люк на пода, се събирали безброй малки рибки. Привлечен от светлината едър зъбат костур няколко пъти се блъснал силно в палатката. През деня той проявявал интерес към плавниците на двамата акванавти и им позволявал да го погалват. И тук срещнали особено затруднение, каквото още Цетерстрьом наблюдавал във водородно-кислородна смес: и в атмосфера, състояща се от 97 процента хелий и 3 процента кислород, гласовете на акванавтите също оставали неразбираеми. За да се разбират с колегите си горе на повърхността, трябвало да напишат всичко на лист хартия и да я държат пред телевизионната камера. Само след първите 24 часа Линк поздравил акванавтите: „Вие сте първите хора, които са прекарали цяло денонощие на 130 метра дълбочина!“ Те останали долу още едно денонощие, което преминало също както първото. После двамата заплували до декомпресионната капсула, затворили люка и били изтеглени на борда и поставени в по-голяма декомпресионна камера. Там останали 92 часа. Най-важното в този исторически експеримент Стенюи обобщил с думите: „двете денонощия, прекарани на тази дълбочина, ние заплатихме — за по-сигурно — с четири денонощия декомпресионен режим. Но да бяхме стояли и две седмици или два месеца долу, декомпресионното време щеше да бъде същото.“ С това новата техника издържа едно изключително изпитание — за бъдещите подводни операции пред пионерите-акванавти се откриват съвсем нови перспективи.

Последваха много други опити в тази насока. Навигацията на САЩ подготвила с американска прецизност спускането на подводна лаборатория: „Сий лаб I“. Тя имала цилиндрична форма, дължина 12 метра и диаметър 3 метра. Била спусната само три седмици по-късно, на 18 юли 1964 г., в района на Бермудските острови на 58 метра дълбочина. В нея, под контрола на Бонд, четирима акванавти прекарали 11 дена, като изпълнявали обширна експериментална и изследователска програма в околните рифове. Опитът трябвало да трае три седмици, но на 11-ия ден се задала буря, която можела да бъде опасна за осигуряващия кораб. Поради това експериментът бил прекратен. Между другото една от научните задачи била да се изпробват акустични и оптични средства за отбрана срещу акули, през тези 11 дена обаче не се появила нито една акула.

През септември 1965 г. били започнати почти едновременно в Калифорния и по френското крайбрежие на Средиземно море още два големи експеримента. Край Ла Хола лабораторията „Сий лаб II“ — сега вече 19 метра дълга и с диаметър 4 метра — била спусната пак на 60 метра дълбочина. Този път три групи от по 10 човека трябвало да прекарат по 15 дена под водата. Край Кап Фера, пак под командата на Кусто, била спусната на 100 м дълбочина кълбовидна двуетажна подводна станция, с диаметър — почти 6 метра, в която после живели шестима акванавти в продължение на 3 седмици („Преконтинан III“). За дейността на акванавтите били изработени обширни програми, които включвали както спасителни работи и монтажи, така и различни научни изследвания. Едновременно с това били подложени на основни изследвания със съответни апаратури почти всички физически функции на акванавтите. Подобно на астронавтите, и акванавтите станали опитни зайчета, с които се занимавали десетина научни сектора. Като венец на всичко това идва участието на астронавта Скот Карпинтър, който по време на експеримента на „Сий лаб II“ се превърнал в акванавт. Единствен той участвал в две последователни серии от тестове и затова прекарал цял месец под водата. За пръв път в човешката история бе осъществено и едно ново техническо постижение — директната връзка между Карпинтър и Гордън Купър, който точно тогава обикаляше земното кълбо с космическия кораб „Джемини 5“. Втори разговор Карпинтър водил с екипа на Кусто, който се намирал на разстояние 6000 морски мили: морски обитател — с морски обитател. Междувременно американците бяха успели да отстранят затрудненията в говора, които се явяват в атмосфера с хелий, като с помощта на технически гласо-изправител направили човешката реч разбираема и в присъствие на хелий. В такива случаи французите употребявали временно инертния газ неон.

Отрицателни резултати: Акванавтите страдали от влагата — получавали обриви по кожата и възпаление на ушите; в атмосфера с хелий страдали от студа — за пръв път им били раздадени загряващи се водолазни костюми, електрически одеяла, но трябвало да си правят и топли душове. Както в окопи, и тук те страдали от теснотията, ставали по-раздразнителни; да пушат било невъзможно, тъй като при три процента кислород пламък не се образува. Хелият се отразява лошо и на някои уреди: телевизионните лампи трябвало да бъдат сменяни всеки ден. Когато излизали от жилището си — „Habitat“^[1], — водолазите се бояли да не се загубят из мътната и тъмна вода. Само завръщането им отново в жилището означавало за тях по-нататъшен живот, защото изплуването нагоре към повърхността би им донесло сигурна смърт.

Положителни резултати: Мъжете (както едните, така и другите) издържали, не се случила никаква сериозна злополука. Успешно били извършени и тежки спасителки работи. При „Преконтинан III“ една фирма за нефт инсталирала на морското дъно близо до подводното жилище пробивна корона за нефт, при която трябвало да се извършат трудни работи. Близо до „Сий лаб II“ пък бил потънал катастрофирал самолет и трябвало да се монтират приспособления за изваждането му. Американците работели на дълбочина до 90 метра, французите — до 125 метра. Леководолазите били много доволни, тъй като за пръв път имали на разположение истински тоалетни. Веднъж любопитен морски лъв надзърнал в „Сий лаб“ през люка в пода. Дресираният делфин Тъфи се оказал сигурен и послушен помощник. Той бързал с вести нагоре към повърхността, донасял надолу инструменти, придружавал леководолазите, завеждал ги обратно до подводното жилище, на сигналите им се отзовавал веднага, донасял им спасително въже.

Не толкова щастливо приключила американската серия със „Сий лаб III“. Лабораторията била потопена край остров Сан Клементе по калифорнийското крайбрежие на 180 метра дълбочина. В нея 12 човека трябвало да прекарат две седмици, като използуват дихателна смес от 2 процента кислород, 6 процента азот и 92 процента хелий. При спускането на тежащата няколкостотин тона къща се оказало, че на едно място не е плътна. Тогава били изпратени двама леководолази с декомпресионна капсула надолу и единият, Бери Канън, заплувал към нея, за да отстрани дефекта. Но той — както с ужас видели горе на екрана — припаднал. Веднага било дадено нареждане на втория леководолаз, също екипиран с управляван с компютър дихателен апарат със затворен цикъл, да прибере изпадналия в безсъзнание Канън. Така и той напуснал декомпресионната капсула, заплувал нататък и прибрал безжизнения си другар с големи усилия обратно. Човекът обаче бил вече мъртъв. При прегледа се установило, че причината била една глупава грешка в организацията. Забравили да напълнят този уред с дихателна вар. Така Канън станал жертва на същата опасност, пред която бяхме изправени винаги и ние с нашите дихателни апарати със затворен цикъл. Получаващият се в дишащия въздух въглероден двуокис не можел да се абсорбира и Канън получил виене на свят. Преди още да успее да доплува обратно, изгубил съзнание — и когато колегата му най-после успял да го прибере, той вече бил издъхнал, сърцето му не издържало. Един действително трагичен случай! Този, организиран по американски и подготвен с щедри средства експеримент се провалил заради една-единствена грешка, преди още да е започнал. Предизвиканият от смъртния случай шок в обществото и в официалните среди бил толкова голям, че — без да било необходимо — цялата акция била прекратена. Държавните субсидии били зачеркнати. Оттогава насам почти във всички морета се спускат надолу в подводни жилища изследователски екипи; те експериментират там със себе си и с околния свят, правят всичко, каквото може да се върши под водата, изучават, събират данни, усъвършенстват екипировките и уредите. Подводни домове спускат Англия, Германия, Италия, Холандия и Австралия, както и Съветският съюз, Чехословакия, Полша, Румъния, България и Куба. При започнатото в САЩ изпълнение на програмата „Тектайт I“ в Карибско море четирима учени живели в продължение на 2 месеца на 12 метра дълбочина; при „Тектайт II“ под водата работели вече 17 изследователски колектива от по 5 души — между които и първият женски колектив — също на малка дълбочина. Всекидневните разходи за всяка от тези операции възлизали на 2,5 милиона долара. Освен други многобройни проучвания изследвано било и поведението на лангустите; прикрепвали на коремчетата им малки предаватели и по този начин проследявали придвижванията им. Един от тези раци изминал за четири часа 240 метра. Първото подводно жилище под леда на едно замръзнало през зимата езеро построил чешкият подводен клуб „Пермон“. Обслужващият екип на сушата мръзнал много повече, отколкото двамата водолази, които прекарали четири дена в него. През 1973 г. под ледената покривка на Арктика, само на 78 мили от Северния магнитен полюс, било построено под ръководството на Джоузиф Макиниз подводно „иглу“ от напълно прозрачен материал, в което няколко леководолази прекарали на смени един месец в пълна тъмнина и наблюдавали под леда, при светлината на прожектори, неимоверно богатия живот в морето. На леководолазите хрумнала забавната идея да се разхождат с главата надолу по ледената покривка. Един от тях, Пол Станг, разказва: „Получава се съвсем сюрреалистичен ефект. Особено защото въздушните мехурчета от маската се насочват в съвсем погрешна посока.“

Опитите с барокамери вече показват, че чрез ефекта на насищане може да се осъществяват по-продължителни престои и да се работи на дълбочина до 600 метра, а според Бюлман и Бонд — евентуално дори до 2000 метра. На практика това означава разширяване на властта, завладяване на целия континентален шелф, на горните зони на склоновете и на купените на много подморски, подаващи се от океанските дълбочини планини. Градове в истинския смисъл на думата обаче — по моя преценка — никога няма да има. Защото да се живее под водата е прекалено неудобно и скъпо. Да се прекара сватбената нощ в разположен дълбоко в морето хотел може да е забавно, а има и хора, които не жалят пари, за да си разнообразят живота. Общо взето, подводни селища ще изникнат само на места със стопанско или военноморско значение. Разбира се, ако леководолазите трябва да работят със седмици или месеци под водата, рано или късно и жените им ще ги последват там. Тогава ще изникнат увеселителни локали, барове, кина, дансинги, а също и църкви. Обмисляно е как би могло такива квартали да станат съвсем автономни: атомен реактор ще ги снабдява с електрическа енергия, ще добива от морето кислород и прясна вода. И за да не се лишат хората от обичайната си храна, в подводни обори ще трябва да се отглеждат сухоземни животни, а растенията от сушата — в изкуствено осветявани подводни градини. Ако искаме да ни излезе по-евтино, могат да се докарват свинско месо и зеле с подводни лодки до подводните селища.

Използването на преносими подводни жилища ще е целесъобразно там, където за определено време трябва да се извършат някои работи на морското дъно. На семинара, който архитект Карл Шванцер и аз водехме във виенското висше техническо училище, студентите имаха доста интересни идеи за конструиране на подобни домове. Скицираха такива жилищни блокове, които можеха да се отварят като чадър, други, които се разгъваха като цвят. Един студент поддържаше идеята железопътен вагон да откарва подводните туристи от родната им гара направо до морското дъно, а там да служи за жилище. Нахвърляни бяха планове на паразитни домове, които да се прикрепят към корпуса или мачтите на някой потънал кораб.

Каквито и да бъдат тези жилища, за тях са нужни съответни превозни средства. Конструираният от Брукер — физик в Карлсруе — подводен плавателен съд „Мермайд II“, при изпитването на който самият аз взех участие като консултант, трябваше да служи именно за такива цели; той представляваше нещо като Фолксваген, тоест едно по възможност евтино и всестранно използваемо подводно средство. То може да плава на дълбочина до 300 метра. Размерът и капацитетът му са съобразени с неговите функции. В едното отделение, където налягането е нормално, двама души се грижат за навигацията; в другото, което служи за декомпресионна камера, има място за двама акванавти, които после напускат кораба през люка на дъното, изпълняват задачите си и след това се връщат в подвижния си дом. През шлюза е възможно да се преминава от едното отделение в другото. Превозното средство има такива размери, че лесно може да се пренесе със самолет до мястото, където ще действува.

Друг по-голям кораб, „Аржиронет“, Кусто е конструирал по подобен принцип: 600 метра дълбочина на спускане под водата, шест души екипаж в отделението с нормално налягане и четирима леководолази в другото — със свръхналягане. За съжаление, осъществяването на идеята, макар и доста напреднало, било прекратено поради големите разходи. В замяна на това пък случайно узнах, че подвижен подводен дом вече съществува и работи усърдно. Той води един вид пиратско съществование и се е специализирал в прибиране на намиращите се в корабни останки съкровища. Незабелязано обикаля из тъмните бездни, засича с модерни локационни уреди съответните обекти, настанява се до тях и тук започва да служи като жилище. Леководолазите излизат от него, пробиват си път със заваръчни горелки към вътрешността на кораба, после се връщат отново в жилището.

Проектирани са подводни станции за по-големи дълбочини и навярно през идните десетилетия и те ще бъдат използвани. Изработената от германския завод „Дрегер“ станция за големи дълбочини „ТК 500“ позволява вече спускане в дълбочини до 500 метра при използване на „ефекта на насищане“. В САЩ фирмата „Дженеръл дайнамикс“ е проектирала пететажна подводна станция за водолази на дълбочина до 2000 м, а „Дженеръл илектрик“ прави опити с кълбовидни стъклени и керамични тела, с които щяло да бъде възможно да се създават „подморски градове“ в дълбочина до 4000 м. Тук обаче се касае за затворени корпуси, които биха могли да послужат само за управляване на работи, извършвани от роботи. Човешкият организъм едва ли ще може да се приспособи към налягането в тези изключителни дълбочини. Но тъй като се предполага, че точно около цокъла на стръмно спускащите се континентални склонове има богати нефтени залежи, може да се допусне, че ще си струва да бъдат създадени и такива заселища и един ден хората лека-полека ще се заселят там.