Ханс Хас
Светът под водата (1)

Назад в морето

Целият живот на сушата е живот в емиграция. Първите живи организми възникнали в морето преди 2–3 милиарда години. Те представлявали особен вид съвсем мънички молекулни групи, които имали способността да си присвояват, да овладяват повече енергия, отколкото била нужна за жизнената им дейност. Това било в началото. Те се делели, размножавали се и развивали по-нататък онова, което ние наричаме жизнен процес. Еволюирали в разновидни форми; наложили се ония, които били по-дееспособни. Растенията си набавяли в плитките водни слоеве енергия от слънчевите лъчи; животните вземали надмощие над растенията, а помежду си съперничели, присвоявали си енергия, натрупана от други. Във форма на водорасли, червеи, медузи, раци, акули, миди, морски таралежи животът се разраствал в морето — предавал се от един организъм на друг. На първо време сушата не била засегната от това развитие. Жизненият процес се пренесъл във въздушния свят едва преди около 500 милиона години. Началото поставили — принудително — растенията: за да изградят своята структура, на тях им бил нужен само неорганичен материал. Необходимата енергия (от слънцето) тук била достатъчна, но те трябвало да търсят вода, за да се предпазят от изсъхване. Животните успели да ги последват едва тогава, когато на сушата вече имало достатъчно храна: когато там се срещали и други организми, чиято структура можели да разградят и да си присвоят натрупаната в тях енергия.

Стъпка по стъпка жизненият процес се разпространявал по сушата подобно пожар. Всеки сухоземен организъм представлява живо същество в емиграция, което трябва да носи със себе си свое необходимо, малко море, трябва да го обновява, да го предпазва от изпарение. Тук, на сушата, растенията трябвало да развият корени, за да могат да извличат от почвата вода заедно с разтворените в нея градивни вещества; животните трябвало да свикнат да движат туловищата си по земята против притегателната и сила, за да стигат до своята храна и до водоизточниците. Поради подемната сила под водата собственото им тегло не играело никаква роля; на сушата обаче те били напълно зависими от гравитацията. Тук растенията започнали да се борят за всяка педя земя, животните — да си съперничат за всеки източник на храна. Морските червеи се превърнали в сухоземни червеи, от ракообразните животни се развили защитени с външна броня насекоми; от рибите, които в началото ходели с перките си като на кокили насам-натам по крайбрежието, произлезли земноводни и влечуги. От тях се развили в едно разклонение птици, а в друго — бозайници. Всичко това науката е установила напълно сигурно по редица вкаменелости. Откритият вкаменен археоптерикс (Archeopteryx), свързващото звено между влечугите и птиците, вече притежавал криле, но му стояла и гущеровата опашка. За да се предпазят от температурните колебания на сушата, бозайниците и птиците се превърнали в топлокръвни.

От групата на бозайниците, от рода на маймуните, най-подир произлязъл човекът. Благодарение на особено развития ни мозък и на унаследените от маймуните ръце ние сме в състояние да прибавяме към тялото си изкуствени органи, функционални единици, които вече не произхождат от сложното диференциране на клетките. Такива изкуствено произведени органи — като допълнение към образуваното от клетки тяло — са например облеклото, оръжията, инструментите; в по-нататъшния развой — помагащите ни хора, работещите за нас машини или цели организации от хора. Тези създадени и управлявани от човека жизнени единици подчиниха едно след друго всички сухоземни растения, всички сухоземни животни — победиха „природата“ на сушата.

Навсякъде ландшафтът получил отпечатъка на човешката интелигентност: появили се селски стопанства, пътища, градове, фабрики. Този клон на жизнения процес се разпространявал все повече и повече и върху неограничената, „мъртва“ материя — камъни, метали, дървета и т.н. Тя станала функционална, жизнена.

Морските простори, истинската изходна точка на цялото това развитие, в началото останали незасегнати от тази фаза на еволюцията. Там долу нищо подобно не станало. Обратът бе извършен — според космическата мярка за време — само преди няколко секунди. Самият аз участвувах с едно „колелце“ в този процес.

Живеехме във Виена, на една от най-старите улици, наречена „Хаархоф“. Баща ми беше адвокат. Дълги години той защищаваше интересите на австрийския тютюнев монопол, държеше някои от конците в икономиката и политиката, печелеше добре, живееше според положението си. Майка ми беше отлична и гостоприемна домакиня; през ваканцията баща ми отиваше на лов, а майка ми и аз обикновено пътувахме из Франция, където хората ни смятаха по-скоро за брат и сестра. На седемнадесет години заминах като студент на разменни начала за Англия. Когато навърших осемнадесет години и издържах матурата, за пръв път отидох сам във Франция — и там срещнах съдбата си в лицето на един американец, който плуваше с копие в морето, изчезваше безшумно във вълните и след това отново се появяваше на повърхността с набодена на копието риба. От него научих изкуството на подводния лов, което тогава — през 1937 г. — малцина владееха.

Когато се върнах във Виена, престраших се и поговорих сериозно с баща си. Трябваше да следвам право, за да поема после кантората му. Наистина ли трябваше да сторя това?

„Виж, татко — казах, — светът всъщност може да се раздели на две части. Едната част е над водата, а другата — под водата. Всичко, което днес се намира над водата, всички тези необикновено големи възможности — спорт и филми, туризъм и комуникации, изкуство, изобретения и така нататък, — всичко това, което го има тук горе, там долу го няма. Две трети от земното кълбо още не са изследвани, не са завладени, едно огромно пространство, което предлага хиляди възможности и за развитие, и практически за всичко, което тук горе ни се струва съвсем естествено. Един ден там долу също ще го има.“

Баща ми седеше до писалището си и ме погледна любопитно и малко подигравателно. Родителите ми винаги са зачитали волята ми, а майка ми разбуждаше тази воля с всички възможни средства и настояваше да разбера, че не живея за тях, за родителите си, а за себе си, и че от самия мен зависи дали ще стана нещо или не. Така че от сериозна съпротива от страна на баща си нямаше защо да се страхувам. Щом не исках да приема кантората му, той щеше да я даде на друг. Той ме обичаше, интересуваше се от мене, беше ми близък и същевременно далечен; гледаше на мене, нали беше юрист в края на краищата, като на „казус“.

Мина доста време, докато ми отговори. Изведнъж вдигна глава и рече: „Е, да… страхувам се, че там долу няма да видиш скоро тържествено шествие.“

Каза да си помисля все пак. Със своята зоология съм щял да свърша като уредник на някой музей и съм щял да имам по-малко пари за пътуване в далечни страни. Като адвокат обаче бих се радвал на добра осигуреност и през свободното си време бих могъл да си позволя каквото пожелая. Послушах съвета му и се записах да следвам право. Следвах два семестъра, тоест цяла година. След това ме обзе неспокойствие, прехвърлих се към машиностроене и архитектура — и най-после се добрах до биологията.

„Тържественото шествие“ под водата вече се формираше. В тази точка аз бях по-прав от умния си баща. Що се отнася до мене, не се занимавах само с „ловене на риба с копие“. Още през следващото лято, в Далмация, направих първите си подводни снимки, а една година по-късно заминах с двама приятели за Уест Индия^[1], където поради войната в продължение на осем месеца ловяхме риба сред кораловите рифове, правехме снимки и филми, наблюдавахме. Завърнахме се през Япония и Русия. Тогава изобретих леководолазно съоръжение, което ни превърна в рибоподобни същества. Списанията публикуваха моите дописки, книгите ми станаха бестселъри, изнасях стотици беседи. 21-годишен, имах вече доста голям влог в банката. Купих си първия кораб. Войната спъна всичко, но след това интересът към подводния свят се разпространи навсякъде. Навред хората си набавяха плавници, нахлузваха подводни маски; откриваха морските бездни, някогашните си съродственици, някогашната си родина.

Човекът, в проимитиран облик на риба, се завръщаше в морето. Това, което най-напред беше само ексцентрично занимание на неколцина смелчаци, отприщи като лавина цял процес, който се разви в съвсем човешки мащаби.

Новият спорт се разпространи навсякъде — като, разбира се, автоматично привлече и всички ония, които можеха да спечелят от този новосъздаден интерес, от тази нова човешка страст, тоест можеха да увеличат своя енергиен потенциал. Производството на маски, шнорхели, плавници, леководолазни съоръжения, харпуни, подводни фотокамери създаде нова индустрия: днес, само четири десетилетия по-късно, от нея се печелят милиони. Годишният оборот на спортни артикули в света достига половин милиард долара. Едва ли има крайбрежие, където да не се спускат под вода спортни леководолази. Няколко хиляди човека са загинали. Само във ФРГ има над сто клона на подводни клубове, в Европа — над хиляда, по целия свят — сигурно повече от пет хиляди. Организират се международни състезания по подводен лов, при които победител става този, който за определено време убие най-много риба. Други спортни леководолази пък замениха харпуна с фотокамера. В крайбрежните зони на седемте морета едва ли има вид риба, който да не е бил заснет под водата от различно разстояние; дори най-малките подробности за начина му на живот са ни известни от наблюдения. Всяка година на стотици състезания се дават награди за най-добрите подводни снимки, всяка година излизат от печат редица книги с подводна тематика, прожектират се многобройни филми за подводния свят. Пионерите на леководолазния спорт извършиха уникална работа. След известно колебание в началото, и за биологичното проучване на морето сега широко се използва подводната техника. Около 10 000 научни труда се основават вече върху извършени на самото морско дъно наблюдения и експерименти. След чисто научното изследване дойде ред — както винаги — на икономическата ориентация с цел да се набавят и произвеждат потребителски стоки. Храна от морето, суровини от морето, отначало смятани — като се изключи риболовът — за не толкова важни, сега за заинтересованите частни и държавни стопански групи се превърнаха в лозунг, с който днес се оперира и политически. В лабораториите на всички по-големи държави усилено се работи върху конструирането на нови, все по-добри леководолазни съоръжения. За тази цел се изразходват много парични средства от военния бюджет. Бъдещата война ще бъде — така каза един американски генерал — подводна война. Това, което става под водата, не може да се наблюдава от сателити, не едно нападение би могло да се извърши по-добре под вода, за което пък са нужни и подводни отбранителни мерки. Онова, което важи за военните мероприятия, важи и за нарушенията на законите. Където и да отиде човек, придружава го, за съжаление, и престъпността. Убийства и мошеничества при застраховките срещу злополуки под водата отдавна вече не са нещо ново. Колкото по-дълбоко се гмурка човек, толкова повече се увеличава достъпът му до останки от разбити кораби и до потъналите с тях съкровища. Археолозите са установили, че морското дъно представлява идеално поле за разгадаване на миналото. Заседнали дълбоко в глинестия нанос, лежат непокътнати товарите на много кораби от близкото и далечно минало, потънали при бури или морски битки. Товарът им ни дава ценни сведения. Учени-юристи по целия свят се мъчат да открият чия собственост са такива кораби, чия собственост са лежащите под водата нефтени и минерални залежи и на кого в края на краищата принадлежат самите морета. Под водата се строят къщи, запланувани са подводни селища. Междувременно от сухата палуба на корабите океанографи спуснаха към морските бездни подводните си ръце и очи много по-дълбоко, отколкото гмуркащият се човек. С мрежи, измервателни уреди и пр., тоест с изкуствени органи с особено широк обсег, бяха проучени най-големите дълбочини; за изследването на дънната плоча бяха направени сондажи в морското дъно, дълбоки стотици метри. Ето един от многото резултати: сега знаем със сигурност, че континентите действително се движат. Африка се отдалечава от Америка с два сантиметра на година.

Подводната сфера привлича много силно човека на изкуството… В сините простори и между пъстрите рифове естетическият му усет намира нов стимул, нови възможности за творчество. Художниците са открили морето като място, в което е възможно разширяване на цялата духовна сфера, като среда за раждането на ново етично чувство: по-добро, което би могло да окаже въздействие върху цивилизацията на сушата. Японски архитект е изготвил план за плаващи градове с един-два милиона жители, в утопични романи се разказва за живота в градовете на бъдещето, намиращи се на хиляди метри дълбочина. Китовете щели да се отглеждат като говеда, чрез ултразвуци щели да се теглят огради из морските простори. Чрез атомни реактори, поставени дълбоко долу на морското дъно, би могло да се произвежда топлина; така би се образувало издигащо се нагоре течение; изкуствено ще се тори висящата под повърхността морска „ливада“, растителният планктон, с който пряко или косвено ще се хранят почти всички морски животни. Тъй като житото за нашия хляб, ябълките, които ядем, говедата, които колим, са без изключение все продукти на продължително отглеждане, очертана е следващата крачка в морето: отглеждането на вкусни или просто полезни морски растения и морски животни. Делфините биха могли да станат верни подводни домашни животни, изпускащите парлива течност медузи обаче би трябвало, също както хапещите насекоми на сушата, да бъдат унищожавани. Докато на сушата негативните последици от някое човешко преобразование са се разбирали едва когато вече са дали отрицателно отражение, при нашествието в морето — при обратното нахлуване в морето — съществува възможност да се избягнат грешките, преди още да са станали. И затова в тази зона положението е друго. Стопанското и туристическото настъпление все пак са свързани със спирачката: „защита на околната среда“. Тук има по-малко опасност кулминиращият в човека поток на жизненото развитие — натрупването и сублимирането на енергията — да се саморазруши.