Ханс Хас
Светът под водата (2)

Раждането на човека-риба

Ако обитателят на сушата иска да се превърне отново в амфибно същество, той ще се изправи пред същия проблем, както предните му, когато от водата се заселили на сушата: той ще трябва да разреши въпроса за дишането. Днес в повечето книги за леководолазния спорт и леководолазната техника аквалангът се окачествява като начало и изходна точка на модерното спускане под вода. Това може да е правилно дотолкова, доколкото чрез този уред гмуркането се е популяризирало по целия свят: аквалангът беше първото съоръжение, което стана търговски обект. Но не е точно така — всъщност спускането под водата започна с друго съоръжение. А това е важно, тъй като междувременно развитието на водолазната техника е „свърнало“ отново именно към тази друга, първа конструкция. Защото да се достигнат дълбочини над 100 м — днес вече 300 метра при продължителност на престоя долу до шест часа — беше възможно само чрез по-нататъшното усъвършенстване на този най-начален автономен плувен апарат.

За леководолаза съществуват две възможности за удължаване на късия интервал между две вдишвания, а предварителното условие е да носи със себе си съответен запас от въздух. Човек може да диша дълго под вода, ако носи на гърба си нормален сгъстен въздух в бутилки и вдишва от тях посредством намаляващ налягането клапан. След това водолазът изпуска продишания въздух във водата. Можеш да носиш със себе си само нужния за организма кислород. В този случай издишаният въгледвуокис, който е отрова за организма, трябва да бъде абсорбиран посредством съответни химикали. Леководолазът вдишва практически все един и същ газ; нищо не се изхвърля във водата. Този тип съоръжение се нарича „дихателен апарат със затворен цикъл“. Издишаният въздух не се губи, а само се пречиства; изразходваният кислород се попълва и вдишалият газ отново се връща в устата на леководолаза. Както се вижда, вторият тип е по-сложен. Всяко от двете съоръжения си има своите плюсове и минуси, които решително са повлияли върху развитието на подводното плуване.

През есента на 1940 г. се завърнах от първата си презокеанска експедиция към Уест Индия, а още през пролетта на 1941 г. посетих завода „Дрегер“ в Любек, който тогава — както и днес — се ползваше в Германия със също такова добро име, както в Англия — фирмата „Зибе и Горман“, която от 1837 г. насам произвежда водолазни съоръжения. Немският „папа“ на водолазите (и автор на излезлия тогава наръчник за спускане под вода) бе главният инженер Херман Щелцнер, много симпатичен мъж, който беше не само изтъкнат теоретик, а бе натрупал особено много опит и като водолаз-професионалист. Ние двамата се сближихме от първия миг, а господин Хайнрих Дрегер прояви силна лична заинтересованост, така че аз получих всестранна подкрепа. Седяхме заедно около масата и разисквахме основни въпроси.

— Можем да ви доставим съоръжения от двата типа — заяви Щелцнер, — но трябва добре да помислим кое ще бъде най-целесъобразно за вас. Всъщност един дихателен апарат със затворен цикъл имаме вече тук. Ако пожелаете, може да го изпробвате. Конструиран е като спасителен уред за екипажи на подводници. Ако някоя подводница не може да изплава отново нагоре, тогава мъжете го препасват и така могат да изплуват догоре от значителна дълбочина.

Разбира се, нямаше нужда да ми се казва два пъти, веднага изпробвах това устройство в опитния танк на завода „Дрегер“. То беше учудващо малко — нещо като жилетка, която се навлича и пристяга. На колана бе прикрепена 0,6-литрова бутилка, съдържаща чист кислород с налягане 200 атмосфери.

— По моя преценка можете да стоите един час на десет-петнадесет метра дълбочина, ако не се занимавате с прекалено тежка работа.

Бутилката имаше автоматичен клапан за дозиране и през тънък маркуч течеше определено количество чист кислород в поставена около главата торба, прикрепена към тръбната част на жилетката. От тази торба водолазът вдишваше през гофриран маркуч с мундщук, а през друг маркуч издишваният въздух се връщаше отново в торбата. Този въздух минаваше през намиращия се в торбата патрон с атемкалк^[1]. Торбата можеше да се отвори и после отново да се затвори херметически, за да се напълни патронът с нов атемкалк преди гмуркане.

— Това, разбира се, не бива да забравяте! А също така е важно, когато подготвяте апарата, най-напред да изсмучете от торбата всичкия останал въздух. Както знаете, нормалният въздух за вдишване съдържа 78 процента азот, а той трябва да се елиминира в дихателен апарат със затворен цикъл. В уреда вие дишате чист кислород, а полученият въгледвуокис непрекъснато се абсорбира.

— А защо не бива да има азот в дихателния газ?

— Първо, защото при вдишване на азот има опасност от кесонна болест: трябва да спазвате точно определеното време за изплуване на повърхността, в противен случай може да получите емболия. В кръвта ви ще се образуват азотни мехурчета, англичаните ги наричат „бендз“. И, второ, съществува опасност от аноксия^[2].

Това, което неспециалистът не знае, е, че не липсата на кислород затруднява дишането и издишването, а насищането на кръвта с отровния въглероден двуокис. Когато човек спре да диша и получи задух, това не означава, че в кръвта няма достатъчно кислород. Нашият организъм работи така, че особени вътрешни сетивни органи реагират на увеличаването на въглеродния двуокис (CO2) в кръвта. Достигне ли съдържанието на въглеродния двуокис известна доза, тогава тези сетивни органи извършват чрез централната нервна система, рефлекторно, едно дихателно движение.

— Вие разбирате за какво става въпрос. Ако по някаква причина в дихателната торба е останал само азот, спокойно продължавате да дишате, без да изпитвате ни най-малко неприятно чувство. Нали атемкалкът абсорбира непрекъснато получения въглероден двуокис — дишането ви въобще не се затруднява — и въпреки това в кръвта не влиза пресен кислород. И само след няколко минути това вече е предизвикало увреждания в мозъка, които не се лекуват. Вие умирате от аноксия. Тъй като и до днес нямаме никаква възможност да измерим по някакъв начин колко процента кислород се съдържат в газовата смес — искам да кажа, във водолазния апарат; на сушата можем да установим това — трябва целият азот да се елиминира преди потапянето. Вие трябва да изсмуквате от дихателната торба всичко, а и да изкарвате всичкия въздух от белите си дробове. Щом се придържате към това, не може да ви се случи нищо. Дишането на чист кислород до известна дълбочина е напълно безвредно.

— До каква дълбочина?

— Е, по този въпрос още не сме на едно мнение. Бяха проведени вече редица опити с животни. Така например плъхове и кучета понасяха чист кислород при 5 атмосфери свръхналягане — това отговаря на 40 метра дълбочина във водата — от два до шест часа. В монографията ми „Водолазна техника“ можете да го прочетете. С човек такива опити, естествено, бяха правени само докато се появяваха при него опасните симптоми. Капитан-лейтенант Бройтигам и нашият майстор по гмуркане Готлебсен дишаха в камерата за налягане 90-процентов кислород при 3 атмосфери свръхналягане — което отговаря на 30 метра дълбочина под водата — в продължение на 29 минути, после Бройтигам загуби съзнание. Самият аз прекарах в морето на 25 метра дълбочина със 70 процента кислород 80 минути, след това получих в ухото странно чукане и прекратих опита. Тогава работата ми във водата се състоеше само в обикаляне насам-натам. Но трябва да имате предвид, че подводното плуване навярно ви уморява по-малко, значи, вършите по-малко работа, отколкото ние, които сме в скафандър. Според една американска публикация Бенке, Шоу и някои други смятат за напълно възможно да се издържи при покой половин час на 30 метра дълбочина, като се вдишва чист кислород. Проф. Хедерер от Тулон обаче, който ми съобщи тези данни, смята това вече за опасно. Ако питате мен, така, по усет, бих казал: „Безопасната граница с този апарат е 20 метра дълбочина.“

И до днес още не е съвсем изяснено защо кислородът става отровен при по-високо налягане. Една приемлива, но спорна теория се основава на това, че всяка течност под по-високо налягане отделя газове, значи, същото е и с кръвта. Докато нормалното транспортиране на кислород от белите дробове до клетките се извършва чрез червените кръвни телца, при такова високо налягане кръвната течност сама би се наситила с толкова разтворен кислород, че клетките вече биха получили достатъчно от него и червените кръвни телца не биха могли да се освободят от своя кислород. Но те имат и допълнителна задача: при връщането си към белите дробове да откарват насъбралия се в тъканите въглероден двуокис. При натовареността с кислород те не биха могли да извършват това. Следователно не би имало възможност отровният въглероден двуокис да бъде откарван — по този начин кислородното отравяне практически би било отравяне с кислороден двуокис.

— А ако употребявам сгъстен въздух…?

— В такъв случай просто можете да издишвате във водата. Тогава ще ви е необходим голям запас от въздух, значи, ще трябва да носите на гърба си две големи бутилки. Такъв апарат също можем да ви изработим. Чрез изменяне на нашия водолазен автомат, при който правилното налягане се наглася на две фази, навярно това ще се постигне лесно. През 1919 г. конструирахме подобен апарат за японците и с него бе достигната дълбочина над сто метра. По принцип обаче достатъчно е модернизирането на конструирания още през средата на миналия век от Рукайро и Денайруз акваланг…

Спрях се на дихателен апарат „със затворен цикъл“. За нашите цели той имаше решаващи предимства. Беше толкова малък, че можеше да се помести в кожена чанта, а чист кислород се намира навсякъде, понеже се използва при всички заваръчни работи. Можехме да го прелеем от големите бутилки; освен това Дрегер ни доставяше и предпазна помпа, така че можехме да нагласим съдържанието на малките бутилки с налягане 200 атмосфери. Трябваше да носим със себе си само съответно количество атемкалк (за 100 часа престой под водата — около 80 килограма), което винаги можехме да изпратим предварително с кораб. Особено важно ми изглеждаше, че този апарат не предизвиква никакъв шум под водата. В двата дихателни маркуча бяха поставени два клапана, които съвсем лекичко щракаха, това беше всичко. За наблюдение на животни това ни изглеждаше по-подходящо, отколкото редовното издишване на въздух във водата. А що се отнася до границата на дълбочината, отначало 20 метра ни бяха предостатъчни. В кораловите рифове животът се развива точно на тази дълбочина. Ако само снимахме или наблюдавахме, според всичко казано, навярно бихме могли да достигнем и 30 метра.

— Едно удобство при употребата на апарата със затворен цикъл — каза Щелцнер — е възможността вместо чист кислород да се вдишва смес от хелий и кислород. В момента хелий едва ли може да се намери, всички източници са в САЩ. При нас може да се получи по скъпа технология от въздуха. Но дано един ден да свърши тази война, а дотогава ние можем да изработим и сигурно работещ дозировъчен клапан, който според дълбочината да ви дава добра хелиево-кислородна смес. С устройство, в което азотът е заменен с хелий, при правилна дозировка навярно ще можете да се гмуркате до 250 метра дълбочина, а може би още по-дълбоко. Мошини има вече патентован спасителен апарат с хелий и кислород, който работи с три привързани към пояса бутилки. Него обаче не бих ви препоръчал — тази работа ще стане интересна едва когато се намери начин съдържанието на кислород в газовата смес да се проверява постоянно. Но без съмнение той има бъдеще — техниката напредва много бързо.

Щелцнер почина само година по-късно; неговите предсказания междувременно се сбъднаха. Това, което той не можа да предвиди, беше, че този необходим технически напредък ще постигнем при изследването на космоса, тоест при опитите да стигнем до Луната.

В Дрегеровия спасителен апарат за водолази — наречен още „контра-дробове“ — не одобрявах две неща, но получих съгласие те да бъдат изменени според моето желание. Първо, неподходящо за нашите цели беше да се слага дихателната торба около главата като спасителен пояс. За да се осигури при гмуркането правилно разположение на центъра на тежестта, тя трябваше да се намира на гърба. Второ, нямах доверие в автоматично дозиращия клапан. При нас не се налагаше да изплуваме от подводница нагоре, ние работехме на различни дълбочини ту с по-малко, ту с по-голямо напрежение. С това автоматичната дозировка нямаше да се справи.

— Просто ще я махнем — казах аз. — Стига ми едно бутонче. Няма ли достатъчно въздух в дихателната торба, натискам копчето — и мога да регулирам подемната си сила според дълбочината.

През пролетта на 1942 г. изпробвах апарата край о-в Егина в Гърция. Преди нахлуването на германските войски там били изхвърлени пръчки барут от крайбрежните оръдия в морето. Сега барутът лежеше на 20 м дълбочина. Морето бе прозрачно. Отначало се привързвах със спасително въже към лодката и се спусках без затруднения надолу. След това се отказах от въжето, гмурках се и изплувах на няколко пъти, пренесох десетки такива пръчки на повърхността. След това ги запалихме на брега. Когато въздухът не е изолиран, барутът не експлодира, а изгаря в буен пламък. „Хубаво начало за една нова епоха“ — си казах.

Три месеца по-късно ние, шестима мъже, натоварени с голям багаж, се завърнахме отново в Гърция. Тогава Егейско море беше военна зона и германската флотилия съвсем не бе във възторг от нашата дейност. Чрез публикациите си обаче бях станал известен и си бях създал много приятели. Както после узнах, дори Хитлер прочел книгата ми „Сред корали и акули“. Във всеки случай ние срещахме не само кисели физиономии, а намерихме и влиятелни приятели, готови да ни помогнат. Йорг Бьолер и Алфред фон Вурциан, които ме придружаваха и при експедицията ми към Карибско море, взеха отново участие. След известни трудности в началото получихме разрешение да използваме в продължение на няколко месеца някогашния изследователски кораб на Виенския университет — „Университас“, който служеше сега като почивен кораб за офицери. Веднага след това получихме за два месеца кораба „Султана“, чудноват плавателен съд, който поради това, че беше много тесен, вече се бе преобръщал, бе потъвал и бе ваден два пъти от морето.

Първото изследователско спускане под вода с новия водолазен апарат извършихме на 12 юли 1942 г. край малкия остров Ари Рониси в Евбейския залив. Този пръв мой час на истинско превръщане в амфибно същество ме порази. От изумление стоях на 15 метра дълбочина, изопнат отвесно с главата надолу, премятах се, стрелвах се като полудяла хищна риба през рибните ята, които изплашено и със страхопочитание образуваха шпалир. Стигнах до скала, където нещо бяло танцуваше нагоре-надолу. Това беше примамка, спусната от някой рибар, който някъде горе се клатушкаше в лодката си и се опитваше да примами някакъв октопод вън от скривалището му. Той гледаше през кръглата тръба надолу, но още не ме забелязваше. Застанах мирно и го наблюдавах. В тъмна цепнатина видях очите на октопода; скоро се показа едното пипало, което жадно се протягаше към въртящата се примамка. Примамката веднага се измести. Октоподът я последва — така рибарят успя да го изкара от дупката му. Кожата на малкия октопод се оцвети: беше възбуден. Изведнъж той се стрелна напред и сграбчи примамката. Рибарят горе дръпна връвта, но не достатъчно бързо. Избухна мастилен облак и се разля из водата — и когато тя отново се избистри, опънатата връв водеше направо под скалата. Октоподът бе успял да побегне в дупката си. Той впрочем висеше още на връвта, но това не улесняваше с нищо рибаря. Заплувах нататък, за да помогна на рибаря. Опитах се да измъкна октопода: за съжаление направих това много несръчно и куката се измъкна. Видях как горе две лица се показваха едно след друго в кръглата далекогледна тръба. Рибарите гледаха надолу към едно същество, каквото досега никога още не бяха виждали. Махнах им с ръка…

Още при това спускане под вода преодолях двадесетметровата граница. Чувствах се неописуемо добре. Понеже риболовът тук ставаше с динамит, в горните слоеве имаше малко риба; тук долу по склона обаче видях дебели зъбати костури и цяло стадо едри риби-сенки — изглеждаха като нарисувани върху раздвижена от лек бриз завеса. Всичко ми изглеждаше недействително и прекрасно. По-късно изучих много точно, на свой гръб, тези симптоми на настъпващо отравяне с кислород. Те са подобни на дълбочинното опиянение при дишане със сгъстен въздух. Загубват се нормалните задръжки, изпада се в чудно настроение. Една малка ниша в скалата, пъстро обрасла с корали, гъби и други формации, приличаше на малък олтар. Още по-встрани, в цепнатина, бе застанал зъбат костур, тежък сигурно шест килограма. Ако имах харпун, той нямаше да ми избяга. С острието щях да го изтласкам в най-потуления ъгъл и после чисто и просто щях да пробода тялото му. Пред китния олтар се обрекох, че никога няма да ловя риба, когато съм с водолазни прибори. Крайно недостойно е. Като човек-риба превъзхождаш твърде много животните. Признавам, че съм нарушавал понякога този обет, но само тогава, когато кухнята го е изисквала.

Изплувах отново горе. Сякаш в някакъв блажен полет се завърнах на горния свят. През следващите седмици плувах с филмовата камера сред огромни скатове — морски лисици, които на 20 метра дълбочина се намъкваха в пясъка и за които аз не съществувах. В началото имахме само един уред и аз се гмурках винаги сам. Моите другари използваха водолазен шлем или ме наблюдаваха отгоре. Край о. Гиура в Северните Споради претършувахме скалните дупки за тюлени — тук би трябвало да има тюлени; при това открих една подводна пещера. Беше с огромни размери и след като очите ми свикнаха с мрака, видях, че тя прилича на странно украсен индийски храм. Украсата се състоеше от сюнгери, корали, бриозои, варовикови водорасли — една тогава още съвсем неизвестна симбиоза на безразборно оплетени един в друг, буйно растящи организми. Край о. Пелагониси се натъкнахме на подобна, по-лесно достъпна пещера и откъртихме многобройни едри скални отломъци с всичките здраво сраснати с тях животински и растителни формации. Поставени в няколко дузини заварени ламаринени бидони и в много напълнени със спирт стъкленици, тези сбирки стигнаха по-късно до Берлин, където в природонаучния музей трябваше да бъдат грижливо изследвани. Но дотам не се стигнало: тези първи документи на една още неизвестна пещерна фауна се загубили, когато се водели боевете за Берлин. Незасегнато обаче остана нашето филмово завоевание, което превърнахме в пълнометражен документален филм: „Хора и акули“. Последната, пета част, от филма показваше как акули — малки и големи — след барутните взривове се втурваха сред сребристия дъжд от ранени или зашеметени риби и ги налапваха „на едри залъци“. Заснет през 1942 г., този филм още буди интерес. Междувременно с друго съоръжение заснехме на филм обстановката под вода след такава експлозия, и то най-напред в канала между островите Скиатос и Скопелос и после по крайбрежието на о. Санторин. Макар риболовът с динамит да беше строго забранен, тамошните рибари усърдно го прилагаха. За съжаление, този скандален лов и до днес е широко разпространен.

По време на тази четиримесечна експедиция преживяхме две премеждия. Когато край Трикери на двадесет метра дълбочина се занимавахме със събиране на материал, явиха се смущения в зрението ми. Това ми се случваше за втори път; първия път изплувах веднага по-нагоре и симптомите изчезнаха. Този път останах долу и се наблюдавах сякаш съм опитно зайче. По-разумно щеше да бъде да изплувам нагоре, да се привържа със спасително въже и едва тогава да започна героичния си експеримент. Но отравянето с кислород вече оказваше влияние върху действията ми. Не можех да виждам части от зрителното си поле. Обзе ме мъчително чувство на страх… Повече не усетих нищо. Загубил бях изведнъж съзнание. Само съм успял да се отблъсна оттам, така съм станал по-лек от водата и съм се понесъл нагоре. Спасили ме, а когато се събудих, бях загубил паметта си. След един ден полека-лека тя се възвърна.

Второто премеждие се случи към края на експедицията. Водата бе станала твърде студена, но въпреки това си наложих да направя още няколко снимки. Дишането ми чувствително се ускори — и този път изпаднах в несвяст. Резултатите от нашите проучвания се публикуваха като подлистник от декември 1942 г. нататък в седмичника „Берлинер илюстрирте“, а след това в „Сигнал“, който излизаше в голям тираж във всички окупирани тогава от Германия области, на съответния език. През 1943 г. работих в Зоологическата станция в Неапол и към дисертацията си „Растежът на ретепоридите“ прибавих една глава, в която разглеждах подробно възможността за подводно плуване с кислороден апарат със затворен цикъл. С тази си работа през април 1944 г. се дипломирах, но тя бе публикувана едва след войната, през пролетта на 1947 г. в „Zoologica“ („Зоология“), издадена от Швайцербарт, Щутгарт. Излязлата през същата година в Швейцария моя книга „Хора и акули“ бе издадена през 1948 г. и в САЩ и Англия, а също — във Франция, Италия, Испания и в други страни. Споменавам това, защото в тази нашумяла и широко разпространена книга описах всички подробности на това действително начало на спускането под водата, при което приборът се използваше както за научни, така и за филмови цели.

През 1943 г., приблизително по същото време, когато изследвах ретепоридите в Синята пещера на Капри, Жак Кусто изпробва своето съоръжение със сгъстен въздух. Той бе минал по друг път и също бе намерил всичко, което му е било нужно, почти готово конструирано. Френският инженер Емил Ганян измислил в Париж редукционен клапан за горелки на светилен газ, който с малки изменения точно съответствал на дадените изисквания при гмуркане със сгъстен въздух. Първите преживелици на Кусто, по-късно публикувани в книгата му „Светът на мълчанието“, приличаха на моите. Той също бил извън себе си от възторг, виждайки се превърнат в рибоподобно същество. И също навлязъл в пещера, по чийто свод били накацали многобройни лангусти. Откъснал две от тях, заплувал нагоре и ги предал на съпругата си Симон, която плувала на повърхността и идвала към него. Един седнал върху скала рибар — също така изненадан, както моят ловец на октоподи — видял с учудване как госпожа Симон изплувала с тези прекрасни лангусти.

Тогава имаше глад във Франция. „Можете ли да ми ги пазите?“ — рекла морската нимфа и се спуснала отново под водата. Изплувала още на два пъти, с още по две лангусти. „Задръжте си едната — казала тя най-подир, — толкова лесно ги намирам.“ Предполагам, че очите на човека са се опулили също както тези, които видях през далекогледа на рибарите, когато бях в пещерата на октоподите.

След войната Кусто и Ганян изкараха „акваланга“ на пазара. През 1950 г. той стигна до САЩ и скоро бе използван от спортните леководолази в целия свят. Когато войната свърши, аз вече бях загубил почти всичко и едва през есента на 1949 г. можех да започна отначало с единствения останал ми апарат. Заминах за Порт Судан в Червено море, където никой още не се бе спускал под водата. През 1950 г. се завърнах в същия район с група от шестима души — участваше и една жена, Лоте, която стана по-късно моя съпруга. В продължение на пет доста напрегнати месеца снимахме там филма „Приключения в Червено море“, който на състоялото се през 1951 г. във Венеция биенале получи първа награда в групата на пълнометражните документални филми. Филмът бе продаван после в целия, свят, а приходите от него ми дадоха възможност да съоръжа изследователския кораб „Ксарифа“. И при първата експедиция с този кораб през 1953 г. към Карибско море и към Галапагоските острови използвахме главно нашите дихателни апарати със затворен цикъл и едва след това преминахме към употребата на апарати със сгъстен въздух. С кислородните апарати сме прекарали общо 2000 часа под вода в Егейско и Червено море, край Азорските острови, в Карибско море и край бреговете на Галапагос, като се придържахме към допустимата граница от 20 метра дълбочина. Жена ми извърши над 250 доста трудни спускания под вода.

Двата смъртни случая, които имахме, не се дължаха на апарата. Загиналият в Червено море Клаус Висел страдаше от порок на сърцето, което поради жегата и преумората доведе до спиране на сърдечната дейност само на два метра дълбочина. Лейтенант Джими Ходжиз загина в Карибско море вследствие на аноксия. Това беше през великденските празници; той демонстрираше пред посетители на борда кислородния апарат. Погрешно сметнал, че дихателната торба е изсмукана докрай. Гмурнахме се заедно, всеки самостоятелно вършеше работата си; намерих го после с изплют мундщук, безжизнен, на дъното. Изплувах с него нагоре, но беше вече мъртъв. Той загуби живота си, подлагайки се на опасност, която се появява при кислородните апарати и за която Щелцнер толкова настоятелно ни беше предупреждавал.

Щом леководолазните съоръжения станаха търговски артикули, неизбежно бе да се появят и конкуренти с подобни апарати. Самият аз никога не изкарах на пазара нашия кислороден апарат, но в Италия имаше подобни прибори, използвани през войната от военни плувци. Когато се говореше много преувеличено за опасността от отравяне с кислород, което ние много добре познавахме от нашата многочасова работа с него, и кислородните прибори по всевъзможен начин бяха хулени, аз не предприех нищо, за да окуража спортните леководолази. Днес в специалната литература за леководолази, употребяващи чист кислород, за допустима граница на дълбочина са посочени седем метра, което според всички наши опити е прекалено предпазливо. Напълно споделям мнението, че тези апарати не са подходящи за спортните леководолази, но бих искал да посоча, че на тази дълбочина те не са ни изневерявали и са ни служили отлично. На тях, а не на акваланга се пада честта за въвеждането на подводното плуване в масовата практика; както в областта на изследванията, така и при снимането на филми и при фотографирането под вода благодарение на тях бяха извършени успешно обширни работи. Самият аз нерядко съм се спускал до 25, дори до 30 метра дълбочина, но, разбира се, не всички организми реагират еднакво. Освен това познавах у себе си много точно симптомите на приближаващата се опасност.

Междувременно дойде и времето да се сбъдне предвиждането на главния инженер Щелцнер. Благодарение на космическите изследвания се конструираха сензори, с които е възможно да се определи съдържанието на кислород в газовата смес. Пуснатият в продажба в САЩ „електроланг“, след който по-късно последваха други, още по-усъвършенствани леководолазни съоръжения, очевидно представлява по-нататъшна разработка на нашия, въведен през 1942 г., кислороден апарат. Леководолазът получава нужната за съответната дълбочина, точно регулирана с компютър хелиево-кислородна смес. С тези апарати стана възможно спускането на дълбочина до 300 м, с престой под водата до 6 часа. Външно те се различават от нашите кислородни апарати само по това, че се носят съответно в по-големи бутилки, също както при акваланга, на гърба. Дихателната торба се намира отпред на гърдите.

Ако се има предвид еволюцията, всеки водолазен апарат представлява изкуствен орган, който се оформя — не чрез диференциране на клетките, а посредством интелектуални действия — от чужд на нашето тяло материал. Но все пак водолазните апарати не бива да се наричат „изкуствени дробове“, защото с тези функционални единици нашите бели дробове нито могат да се заместят, нито да се облекчат напълно. По-скоро те представляват прибавени към тялото газови съдове — сродни с всички онези животински и растителни органи, в които се натрупват нужните за тялото вещества. При модерните апарати с хелий и кислород компютрите (за по-сигурно, обикновено те са два) представляват допълваща нашата централна нервна система единица. Сензорите, които установяват съдържанието на кислорода, са допълнителни вътрешни сетивни органи; компютрите заместват ганглийните клетки, като степенуват и преработват постъпващите от сензорите съобщения и след това регулират целесъобразно дозировката.