Ханс Хас
Светът под водата (11)

Спускането в дълбините — прогрес и трагедия

Арне Цетерстрьом е роден през 1917 г. Син е на директор във флота и израства в Стокхолм, където завършва Висшия технически институт като инженер. Още от момче се интересува от водолазния спорт. Военната си служба отбива в шведския военноморски флот като подводничар. Там скоро започва да се занимава с проблема, как би могъл да бъде спасен екипажът на подводница, претърпяла авария на голяма дълбочина, тоест да бъде изваден на повърхността. Участващият заедно с него в експериментите военен морски лекар го охарактеризира като „обаятелен млад мъж и гениален конструктор“. В своя малка работилница Цетерстрьом изобретява разни допълнителни уреди за плуване под водата: компенсираща налягането подводна лампа; предпазен клапан за подводен шлем, който под името „цетерстрьомов клапан“ се използва и до днес; дихателна маска, която се слага под шлема и плътно приляга. Чрез нея при дишането с нормален въздух се избягва насищането с въглероден двуокис вътре в шлема и така се икономисват около 50 процента от въздуха. След това Арне работи четири години в Кралския технологически институт в Стокхолм в тясно сътрудничество с шведския флот. И тук главният му интерес е насочен към развиване на нов метод за спускане на големи дълбочини с помощта на специална газова смес.

Както вече споменах, проблемът за слизането на по-големи дълбочини е свързан с физиологичните процеси вътре в нашия организъм. Увеличаващото се налягане съвсем не смачква човека, както мнозина все още смятат; тялото ни се състои преди всичко от вода, а водата не се свива. Дори на дълбочина 1000 или 2900 метра, където налягането достига вече от 100 до 200 атмосфери, нашето тяло не би се деформирало. Свива се само затвореният в съответните съдове въздух — преди всичко въздухът в нашата дихателна система (в белите дробове, трахеята, устната кухина, синусите и пр.), евентуални газове в червата и най-подир — въздухът в някой кух зъб.

Първите водонепропускливи кутии за нашите фотокамери бяха изработени от дебела месингова ламарина — и на 20 метра дълбочина вече виждахме как се вдлъбват вследствие на налягането. Самите ние обаче не чувствахме нищо при това налягане. Ако въздухът в дихателната система се намира под същото налягане, както в заобикалящата ни вода, тогава и на дълбочина 60 метра и повече не се усеща никакво налягане върху тялото. Днес това е известно на всеки леководолаз-спортист.

Затрудненията се състоят във физиологията на обмяната на веществата — и това Цетерстрьом обобщи в публикуваната в „Teknisk Tidskript“ през 1945 г. научна статия, която по отношение на яснотата и нагледността едва ли ще бъде надмината от друга.

Въздухът, който дишаме, се състои — като се абстрахираме в дадения случай от съдържанието на водна пара в него, — от 78 процента азот и 21 процента кислород. Останалият един процент съдържа следи от въглероден двуокис и озон, а също — разни химически инертни газове (аргон, неон, хелий, криптон, ксенон). При нормално положение през алвеолите на белия дроб, които имат обща повърхност 80 квадратни метра и стените им са много тънки, се предава на обвиващите ги кръвоносни съдове нужният за клетките в организма кислород. Съдържащото се в червените кръвни телца желязно съединение — хемоглобинът — свързва по химически начин кислорода и го предава отново на клетките. Тогава той поема насъбралата се въглена киселина — като чрез образуване на един бикарбонат я транспортира обратно в алвеолите, където тя отново се предава на вдишвания въздух и с него ние я издишваме. При повишено налягане всички течности поемат разтворените газове. При азота това става опасно. Защото той преминава не само през алвеолите в кръвта, а чрез кръвта преминава и в тъканите. Азот поемат предимно мастните тъкани, в двойно по-голяма концентрация, отколкото самата кръв и другите тъкани. Изплува ли водолазът бързо нагоре, налягането се понижава; тогава в тъканите и в кръвта се образуват газови мехурчета; това води до водолазната болест (бендз), а тя не е нищо друго, освен емболия. Газовите мехурчета блокират кръвните пътища — стига се до парализи, а в тежки случаи — и до смърт. За да се избегне това, водолазът трябва да спазва „режима на декомпресията“ и в зависимост от престоя във водата и от дълбочината постепенно да се върне отново към нормалното налягане.

Друго неприятно свойство на азота е това, че при повишено налягане има наркотизиращо въздействие, което е подобно на опиване с алкохол. От 50-метрова дълбочина надолу то почва да става опасно; на 70–90 метра водолазът почти не е в състояние да извършва и най-проста работа. И трето неудобство при дишането на нормален въздух под повишено налягане се състои в това, че в по-голяма дълбочина компримираният съответно въздух се „сгъстява“ още повече, така че вдишването и издишването изискват все по-големи усилия. На 90 метра дълбочина дишането при пълен покой е все още възможно, но при най-малкото напрежение то така се затруднява, че може да доведе до колапс.

Ето защо най-напред трябва да се отдели азотът с вредните му свойства. Първа възможност: да бъде заменен с кислород, тоест да се диша чист кислород. Както пише обаче и Цетерстрьом, тогава дълбочинната граница става 20 метра. Затова именно азотът трябва да се замени с друг газ. Въпрос може да става само за газове, по-леки от азота, за да не се сгъстяват много на по-голяма дълбочина: към тях спадат водородът, инертните газове хелий и неон, и метанът. Метанът обаче се изключва, понеже при налягане оказва много силно наркотично въздействие. Тъй като неонът трудно се добива, отпада практически и той. Много подходящ е хелият, но в ония дни в Швеция той не можеше да се намери, тъй като само в САЩ се добиваше в по-големи количества. И така остана само водородът — при него са налице подобни благоприятни предпоставки, но има и неудобството, че заедно с кислорода образува водородно-кислороден избухлив газ, чрез зарядите на който се образува вода.

Междувременно стана известно, че щом във водородно-кислородната смес кислородът не надвишава 4 процента, няма опасност от избухване. Това беше изходната точка на Цетерстрьом. При нормално атмосферно налягане 4 процента кислород не са достатъчни за човешките нужди, но в дълбочина от 30 метра надолу 4 процента стигат, понеже тогава кислородът е съответно компримиран, 4-те процента отговарят там на четворно по-голямо количество, което е съвсем достатъчно за снабдяването на тъканите с O2. Изводът: съществуваше възможност за спускане под водата с водородно-кислородна смес. Водолазът трябваше да диша от две различни бутилки. Най-напред до 30 метра дълбочина той трябваше да диша нормален сгъстен въздух; оттам надолу можеше да премине към дишане на газова смес, състояща се от 4 процента кислород и 96 процента водород.

Затруднение обаче представляваше това, че водолазът не може да премине веднага от едното към другото дишане. При допира на водородно-кислородната смес с нормалния атмосферен въздух се образува избухлив водородно-кислороден газ: водолазът, така да се каже, експлодира. И затова истинският проблем бе как да се мине от едната към другата смес. Цетерстрьом разреши въпроса чрез трета бутилка, напълнена със смес от 4 процента кислород и 96 процента азот. На практика процесът бе следният: до 30 метра дълбочина водолазът дишаше от първата бутилка, съдържаща обикновен сгъстен въздух. Там трябваше да направи почивка и да превключи на втората бутилка, съдържаща смес от кислород и азот. От нея вдишваше, докато се изчерпа намиращият се още в дробовете му (21 процента) кислород. След това вече не съществува пречка за превключване на третата бутилка със смес: от кислородо-водород. Опасността от експлозия е преминала.

Нужния за третата бутилка водород Цетерстрьом произвеждаше сам в специално устройство на борда на кораба, като го отделяше от амоняка. Тогава се получават 75 процента водород и 25 процента азот. И затова третата бутилка на Цетерстрьом съдържаше не идеалната смес от 4 процента кислород и 96 процента водород, а точно 4 процента кислород, 72 процента водород и 24 процента азот. Тъй като азотът при това разредяване няма никакво наркотично въздействие, това изменение беше без значение.

Първият опит Цетерстрьом провел от военния кораб „Белос“. Той стигнал до 40 метра дълбочина. Всичко функционирало отлично. Но на тази дълбочина вече се оказало, че връзката с повърхността е затруднена. Както при потопяването с хелия, се установило, че звуковите вълни в новата газова смес се разпространяват по-бързо; така звуковите честоти се увеличават и говорителят не може да бъде разбран. Една друга неприятност Цетерстрьом открил в по-високата топлопроводимост на водорода: бързо му станало студено.

Вторият опит, пак от същия кораб, се състоял на 14 декември 1944 г., този път вече на дълбочина 110 метра. В действителност „Белос“ бил закотвен във води със съответната дълбочина и Цетерстрьом бил спуснат надолу върху дървена платформа, висяща на телени въжета, с лебедка, от задната част на кораба. Отдясно и отляво на платформата имало парапети, за които той се държал. За да се избегне извъртяването или отнасянето на платформата, тя била свързана с предната част на кораба с още едно въже. По телефона Цетерстрьом давал нарежданията си. При спускането надолу на 30 метра дълбочина трябвало да се спре за малко, докато той се прехвърли от първата бутилка към втората и според предвиденото време към третата, след това платформата била пусната на 110 метра дълбочина. Цетерстрьом се чувствал там долу отлично. Както после заявил, съпротивлението при дишането било „незначително и наркотизиращото въздействие практически — нула“. По изработената от Цетерстрьом декомпресионна таблица — пак съобразно заповедта му — бил изтеглен на етапи нагоре, за да декомпримира съответно и на 50 метра дълбочина да премине от третата бутилка през втората отново към първата — значи, към нормалния въздух. И този път всичко вървяло отлично.

С това бе доказана приложимостта на Цетерстрьомовия метод за спускане под водата. Сега водолазът можел да извършва полезната си работа без затруднения в дишането на дълбочина повече от 100 метра, като същевременно не бил изложен на никакво наркотизиращо въздействие. Това ще рече, че на тази дълбочина той можел да мисли напълно ясно. Откриха се съвсем нови перспективи за спасяване на екипажа на всяка катастрофирала подводница, а това представляваше триумф на човешкия изобретателен гений. Следващият опит Цетерстрьом възнамерявал да извърши на дълбочина 150 метра, тоест само 26 метра под тогавашния световен рекорд за водолази с шлем.

Опитът се състоял на 7 август 1945 г. Цетерстрьом бил тогава на 28 години, баща му се намирал също на борда на кораба. За да може при съществуващото течение платформата да се задържи водоравно, към нея било привързано още едно добавъчно въже, което се управлявало с помощта на прикрепена към носа лебедка. И този път в началото всичко вървяло според плана. Цетерстрьом достигнал предвидената дълбочина от 150 метра и според изпратените нагоре сигнали се чувствал там съвсем добре. Изтеглянето на платформата обратно нагоре ставало също според неговите нареждания. На първото, изчислено от него стъпало изпълнил предвидената декомпресия, след това дал сигнал да бъде изтеглен нагоре на 50 метра дълбочина. Кой всъщност е бил виновен за несполучливото маневриране над водата, едва ли някога ще се установи. Денис Йостерлунд, един от най-добрите шведски водолази, на когото дължа запознаването с много подробности за Цетерстрьом и за неговата работа, написа към доклада на свой приятел, който също е бил на борда, следния коментар: „Според мнението на очевидеца, при тази водолазна акция е имало твърде много началници. Поради неясните заповеди платформата била издигната прибързано от 50-метрова на 10-метрова дълбочина.“ Какво в действителност се случило? Намиращият се на бака екипаж изтеглил, както било наредено, платформата на 50 метра под повърхността. Но човекът, който се намирал на носа на кораба и обслужвал лебедката на водещото въже, продължил да извива въжето и издигнал платформата до 10 метра дълбочина, макар да се чувствало все по-голямо съпротивление. Платформата, значи, е била съвсем наклонена. По този начин Цетерстрьом не могъл нито да спази режима на декомпресията, нито да мине от бутилка 3 през бутилка 2 към дишането с нормален въздух. На дълбочина 10 метра 4-процентовият кислород е бил недостатъчен за него. Според съобщението на споменатия очевидец той бил вече мъртъв, когато го изнесли на палубата. При аутопсията се установило, че е умрял от остър недостиг на кислород и от тежка емболия.

С това, от една страна, бе поставен нов световен дълбочинен рекорд и отново бе доказана годността на един нов водолазен метод, а същевременно бе взето решение засега той да не се прилага. Оттогава насам никога вече не се приложи спускането под вода с водород. Тъй като след войната хелий можеше отново да се набави, нямаше и непосредствена нужда от водород. Между впрочем и хелият спада към суровините, които в недалечно бъдеще ще станат дефицитен продукт — не само поради растящата, нужда от него за дълбоководни плувания, а и поради използването му за индустриални цели. Разузнавателни балони и луминесцентни лампи се пълнят с него, нужен е при преработката на титанова руда, за заваряване на алуминий и неръждаема стомана, за вкарване на гориво в ракетните дюзи, за производство на лазерни лъчи; преди всичко обаче в атомната индустрия — за реакторната система и за охлаждане на свръхпроводими генератори на бъдещето. Тъй като освен това се смята, че на дълбочина над 1000 метра и хелият има наркотично въздействие, каквото водородът при още по-голямо налягане не притежава, то не е изключено в недалечно бъдеще водолазната техника отново да се върне към метода на Цетерстрьом — ако това отдавна вече не се прави при опитите на различни лаборатории на военноморския флот.

Духовитият писател Джеймз Дугън писа в книгата си „Man explores the Sea“^[1] (1956 г.): „Кратката експериментална дейност на Цетерстрьом доведе до цяла редица смели мисли за възможността един ден човек да диша вода. Цетерстрьом дишаше смес от водород и кислород, а водата се състои почти изключително от тези два елемента. Дали не би могло в човешкото тяло да се трансплантира хирургическо приспособление за дишане на вода, с което би се приключил жизненият цикъл, когато той, произхождащ от морето, отново се върне в морето.“

Аз лично смятам, че тази мисъл е повече поетична, отколкото осъществима. По-нататък на друго място, във връзка с изказалите от Кусто мисли от подобен характер, ще се върна още веднъж към това.

Не по-малко драматично протекоха експериментите на швейцареца Ханес Келер през 1953–1963 г. Те сякаш изведнъж направиха безсмислени всички дотогавашни изгледи за спускане в дълбочините. При рекордното спускане на 305 метра дълбочина на 3 декември 1962 г. Келер беше 28-годишен, също колкото Цетерстрьом при последния си водолазен опит. Ханес Келер, с когото се сприятелих, е строен човек, у когото спортни амбиции почти не личат. Той има съвсем различен характер в сравнение с характера на Цетерстрьом. Обича разнообразието и е правил опити в различни дейности — винаги с успех. Веднъж ми каза буквално: „Удоволствие ми доставя да осъществявам идеи. Да живееш, това за мене значи да минаваш през най-важните, интензивни преживявания — това между другото значи да рискуваш. Обикновеното градско съсловие не ми допада, но нямам и нищо против него. Работата е там, че аз живея, както на мене ми се харесва; другите смятат, че съм луда глава.“

Най-напред Ханес Келер бил професор по математика във Винтертур, покрай това се проявил и като отличен пианист. После под влиянието на един приятел се насочил към леководолазния спорт — а това го сближило с Алберт Бюлман, професор по физиология в Цюрихския университет. Бюлман, чист теоретик, застъпваше теза, от която Келер извънредно много се интересуваше. Ставаше въпрос за дотогава от никого неоспорвано и предавано от един водолазен физиолог на друг убеждение, че на по-голяма дълбочина азотът става отровен и причинява така нареченото дълбочинно опиянение. Бюлман се базираше на факта, че при едночасов престой на 30 метра дълбочина в организма се разтваря далеч повече азот, отколкото при само няколкоминутен престой на 90 метра дълбочина. Въпреки това на 30 метра не се получава дълбочинно опиянение, а на 90 метра — веднага. Тук нещо не беше в ред. Азотът изобщо не можеше да бъде причина за този феномен.

Теорията на Бюлман гласеше, че състоянието на опиянение трябва да се дължи на нещо друго, на първо място — на съдържащите се 21 процента кислород във въздуха, който нормално дишаме. На 90 м дълбочина това количество би трябвало вече да е компримирано десеторно и да действува върху организма подобно на чист кислород в дълбочина под 20 метра. Тогава в кръвта би се разтворил толкова много кислород, че червените кръвни телца не биха могли да изпълняват функцията си. Така погледнато, дълбочинното опиянение нямало да бъде азотно, а кислородно отравяне. А това би могло да се докаже лесно — и Келер веднага се поставил на разположение. Във водолазен звънец, който по липса на парични средства бил изработен от обикновен варел за минерални масла, през ноември 1959 г. той се потопил с дихателен апарат, съдържащ смес от 5 процента кислород и 95 процента азот в Цюрихското езеро на 120 метра дълбочина, където престоял 4 минути. Ако азотът действително притежавал наркотичен ефект, тогава тази по-висока концентрация би трябвало да предизвика още по-силно опиянение. Ако, напротив, този ефект се дължал на кислорода, който от 21 процента бил намален само на 5 процента, тогава не би трябвало да се стигне до дълбочинно опиянение.

Смелият експеримент на Келер подкрепя теорията на Бюлман. И на 120 метра дълбочина не настъпило никакво опиянение.

С това обаче — според мнението на Бюлман — феноменът бил изяснен само наполовина. Всъщност тук било важно още едно обстоятелство. Както вече бе споменато, на по-голяма дълбочина тежките газове, като азота и кислорода, се сгъстяват извънредно много и трудно биват транспортирани от дихателната мускулатура навътре и навън. Съпротивлението на алвеолните стени е съответно голямо — освен това се предизвикват турбулентни явления, които увеличават съпротивлението. Както при астматичен пристъп това води най-подир до недостиг на въздух, като дишането става бързо, спазматично. С това турбулентните явления се увеличават още повече. Резултат: В тънките белодробни съдове вече не става достатъчна обмяна на газовете и се стига до насищане с въгледвуокис, който не може по нормален начин да се оттича. Така според Бюлман и по тази втора причина дълбочинното опиянение всъщност би трябвало да е отравяне с CO2. Първо, чрез пре-големия натиск на кислорода би се парализирала функцията на червените кръвни телца и с това би се попречило на транспорта на CO2 в кръвта; второ, чрез турбулентността и хиповентилацията намиращият се в алвеолите CO2 не би могъл да бъде издишан. Следователно, за да не се получават при работа на по-голяма дълбочина наркозни състояния, би било нужно не само да се намали съдържанието на кислород, но и да се замени азотът с друг, по-лек газ.

Едно куриозно съвпадение: Цетерстрьом беше намалил съдържанието на кислород на 4 процента, за да не се образува избухлив газ. И той на дълбочина 150 метра също не почувствувал никакво дълбочинно опиянение — смятал обаче, че причината за това е заменянето на азота с водород. Сега се оказало, че това било във връзка с ниското съдържание на кислород и освен това — с малкото съпротивление при дишането, което дава водородът. Въпреки теоретично погрешните предпоставки той стигнал до желания резултат.

И друг проблем занимавал Бюлман — декомпресионният режим, който твърде много затруднява потапянето в дълбочините. Всички тогавашни таблици се базираха върху направените през 1909 г. от английския физиолог Халдейн заключения. Това, че те невинаги се оказваха верни, доказаха разни нещастни случаи; затова към тези стойности се добавяха емпирично още някои други за по-голяма сигурност и така се бяха получили доста различни таблици за декомпресия при френския и при американския военноморски флот. Още Халдейн казвал, че това се дължи на факта, че при налягане отделните тъкани на човешкия организъм не се насищат еднакво бързо с газове. По този въпрос Бюлман извършил грижливи изследвания. Те показали, че някои тъкани — например мозъкът, бъбреците и черният дроб — се насищат много бързо с газове и при намаляване на налягането ги отделят също така бързо, докато други органи с по-малко кръвоносни съдове, като мускулите, мастните тъкани или ставите, се насищат постепенно и отделят газовете съответно по-бавно. „Полувремената“ — времето, в което тъканите се насищат наполовина — имали големи разлики, както например стойностите 5 и 120. Този фактор трябвало да се вземе под внимание за правилната декомпресия, а това означава, че за по-слаби хора изчислението трябва да се прави по-другояче, отколкото за пълните. Други фактори, които трябвало да се имат предвид, били още свойствата на различните газове. Сега можел да помогне математикът Келер. Двамата заредили не по-малко от 25 000 статистически стойности в компютъра на IBM в Цюрих и по този начин изготвили 400 различни дълбочини на потапяне или престой долу. По този въпрос Бюлман пише: „Цялото спускане под водата с времетраенето на потапянето, продължителността на престоя долу, сложността на работата, плуването и пр. и накрая изплуването отново нагоре трябва да бъде предварително точно програмирано и след това контролирано не от самия водолаз, а отгоре, от повърхността. Ако се случи нещо непредвидено и ако има промени във времето, те трябва да бъдат установени при престоя долу и взети под внимание според значението им за декомпресията. Водолазът вече не е единственият актьор и «звезда», а част от колектив, чиито членове имат да изпълняват точно определени задачи.“

На 30 юни 1960 г. в сп. „Лайф“ бяха поместени всички тези снимки надве страници фолио и след това се препечатаха в „Щерн“ и в „Уийкенд мейл“. При по-точни проверка се установи, че това са трикови снимки за реклама на филм.

Косатката (китът-убиец) се смята за много нападателна. Поведението и спрямо човека-риба обаче е боязливо, дори дружелюбно.

Две истински нападения на акули.

Поле с амфори на 50 метра дълбочина

Американският подводен фотограф Джери Грийнбърг и неговият склад от подводни камери. Преди да слезе под водата, той спуска от лодката голям брой камери, вързани на въжета.

Истинската рецепта остана в дълбока тайна и едва през 1965 г. Келер и Бюлман я откриха в едно съвместно съобщение. Тя се състои преди всичко в това, че преди потапянето на по-голяма дълбочина трябва да се диша приблизително един час чист кислород. В нормално състояние тъканите на човешкия организъм са силно наситени с азот, тъй като той се съдържа в обикновения въздух, който дишаме; разтвореното количество азот може да се отстрани чрез дишането на кислород. А това представлява вече важен напредък, тъй като по този начин насищането с газове, които могат да предизвикат емболия, се забавя. За потапянето се използват газови смеси с малко съдържание на кислород, което при увеличаване на дълбочината още намалява, а главната им съставка е лекият газ хелий. При изплуването нагоре обаче се употребяват смеси от по-тежки газове (азот или аргон), след което на последното декомпресионно стъпало се диша отново чист кислород.

На 4 ноември 1960 г. в лабораторията на френските военноморски сили в Тулон бе проведено първото зрелищно спускане под вода. Тук по инициатива на Филип Тайе била построена барокамера; в нея можело да се произвежда налягане до 45 атмосфери, което отговаря на дълбочина от 450 метра. Дотогава тази възможност била малко използвана, всички опити се ограничавали само до 100 метра дълбочина. В долната, напълнена с вода част от барокамерата с високо налягане Келер се потопил с дихателните си съоръжения и разни бутилки. В горната, отделна част се намирала група френски лекари. По команда на Бюлман налягането в долната барокамера за 10 минути било повишено на 25 атмосфери, което отговаря на невероятната дотогава дълбочина на потопяване 250 метра. В горното отделение екипът бил поставен също така бързо под налягане, отговарящо на 60 метра дълбочина. Там царяло тягостно мълчание, тъй като смятали Келер за обречен на смърт. Швейцарците изрично били поели цялата отговорност върху себе си. Бюлман поддържал с Келер връзка по телефона: той се чувствал добре. Сега налягането било сравнително бързо намалено; след около 8,5 минути налягането в долното отделение на камерата било същото, както в горното (6 атмосфери), така че било вече възможно да се отвори вратата, водеща от камерата на Келер към голямата камера, в която се намирал френският екип. Келер се покатерил много пъргаво нагоре и само след 6 минути се отправил към шлюза, откъдето след 30 минути излязъл отново на дневна светлина. А французите, които били само в „симулирана“ дълбочина от 60 метра, декомпримирали по своята таблица още 30 минути.

При следващия, проведен действително под водата опит — в езерото Лаго Маджоре край Брисаго, — взел участие и репортерът на сп. „Лайф“ Кенет Маклийш. По-късно той написал подробен репортаж в списанието. Както при опитите на Цетерстрьом, така и тук двамата водолази, облечени достатъчно топло с няколко костюма един върху друг и след като дишали дълго чист кислород, били спуснати, стоейки върху платформа, в леденостудената и съвсем тъмна вода на езерото. Сменяването на газовата смес осем пъти — четири пъти при потапянето и четири пъти при излизането — Келер изпълнявал според дадените по телефона указания на Бюлман. За 7,5 минути двамата водолази стигнали до 220 метра дълбочина и така бил надминат с повече от 40 метра тогавашният рекорд от 180 метра, поставен от английския военноморски водолаз Джордж Ууки. Докато Ууки се нуждаел от 12 часа за декомпресията, двамата се завърнали на повърхността за по-малко от 45 минути. На най-дълбоката точка Келер написал на табелката: „Cold, but oho!“^[2], а Маклийш написал в отговор: „Congratulations.“^[3] След това двамата нарисували своите инициали върху лявата и дясната половина на задничето на малката морска нимфа от пластмаса, която носели със себе си там долу. Докато преминавали декомпресионните стъпала, отгоре им пуснали музика. Когато накрая вече им станало студено, двамата запели в хор Марсилезата.

По повод на тези сензационни за целия свят резултати Келер и Бюлман получили от разни американски служби — от навигацията, от нефтената компания „Шел“, от фирмата „Дженеръл моутърз“ и други финансова подкрепа. Сега Келер реши да докаже, че с този метод може да се достигне сензационната дълбочина от 1000 стъпки (330 метра). Това е, средно взето, най-голямата дълбочина на континенталния шелф, обширната площ на който отговаря приблизително на площта на цяла Африка. Ако този опит се увенчаваше с успех, тогава практически за човека би се отворил път към тази огромна, толкова важна за добиването на суровини и храна област.

Малко преди провеждането на този опит, който трябваше да стане на 3 декември 1962 г., ние всички се срещнахме в Лондон на състоящия се тогава Световен конгрес на леководолазите. Междувременно Келер бе поръчал подводна транспортна камера за двама човека, снабдена в долния си край, както барокамерите, с херметично затварящ се люк. Опитът трябваше да се извърши в Калифорния, западно от Каталина. От специален кораб, „Юрийка“, предоставен от Шел, подводната камера, носеща името „Атлантис“, щяла да бъде спусната на дъното, дълбоко малко повече от 1000 стъпки. Там Келер заедно със своя спътник щял да отвори вратата на пода на камерата и да плува 5 минути под капсулата насам-натам. Един швейцарски и един американски флаг щели да бъдат вдигнати там долу на дъното под светлината на прожектори. За спътник бе избран английският журналист и леководолаз-любител Питър Смол, наш добър приятел. Заедно с Келер той вече бе направил в Цюрих проба в барокамера. Тогава двамата останали в нея 5 минути: под налягане 30 атмосфери — едно невероятно постижение — и след това само за 3 часа били върнати на нормално налягане.

Питър Смол наскоро се бе оженил и Мери, неговата колкото красива, толкова и енергична жена, имаше, така поне ми се струваше, пръст в решението му. Точно казано: При един по-дълъг разговор с Питър имах чувството, че сърцето му го караше да прави повече, отколкото по интуиция му се искаше. С това не искам да кажа, че се е страхувал, но му липсваше поразяващата невъзмутимост на Ханес Келер. Различни обстоятелства очевидно вече не му даваха свобода да избира. Един английски всекидневник му бе предложил значителен хонорар, но при условие, че той лично ще напише репортажа. Мери виждаше в него героя — така че той нямаше изход. Заедно с нашия приятел Хеберлайн, с Питър и Мери, Ханес Келер и неговата жена, японка, прекарахме една весела вечер и пихме наздравица за успеха. Но аз имах лошо предчувствие. Питър беше истински англичанин, не издаваше чувствата си. Аз обаче го познавах — а познавах и нас, леководолазите, достатъчно добре, за да го разбера. На сбогуване той ми обеща още, че ще изпрати от Калифорния книгата на Гилпатрик „The Complete Goggler“^[4], която сп. „Скин дайвър“ преиздало. И не го забрави. Но когато книгата пристигна във Виена, току-що бяхме получили страшната вест за смъртта му…

Преди решаващия опит на 3 декември бяха вече извършени няколко опита на малка дълбочина. В Лондон Херман Хеберлайн, който познаваше Келер вече доста време от швейцарския подводен клуб „Глаукус“, бил поканен от него да отиде в Калифорния. Така той участвал при спускането на дълбочина от 50 до 70 метра, където обаче имало две засечки. Най-напред не могла да се намери водолазната му гумена шапка и той отказал да се потопи без нея. Водата покрай калифорнийските брегове е много студена, а Хеберлайн се радвал, че ще излезе от капсулата и ще плува на дъното. Втората засечка: когато звънецът стигнал до долу, оказало се, че дихателният апарат на Келер е съвършено празен. Затова Келер помолил Хеберлайн да му услужи с апарата си. Хеберлайн ми разказа: „Тогава напълно се обърках, понеже толкова много се бях радвал, че най-после ще разгледам морското дъно на такава дълбочина. Ние се спуснахме долу с обикновен сгъстен въздух, не със смесен, понеже беше само опит. Келер изскочи нагоре и след около 15 минути се върна отново. Аз пък държах главата си с маската във водата, но единственото, което виждах, беше една празна бирена кутия.“ Във водолазния звънец при изкачването Хеберлайн почувствувал изведнъж силен бодеж отзад в надбъбречната област и след малко вече не можел да движи краката си. Когато най-после люкът отново бил отворен, над дясното око нещо го проболо. „Сякаш греда се беше забила там.“ Както Бюлман установил, това било от кесонната болест. Веднага го завели в барокамерата, където прекарал 10 часа. След това четири дена лежал на легло. „Не можех нито да уринирам, нито да отида в клозета, нищо не функционираше.“ След няколко дена полека-лека започнал отново да се движи. Тогава Хеберлайн беше към петдесетте и не твърде слаб. От решаващо значение за злополуката може би е била душевната възбуда (първо се ядосал заради плувната шапка, после защото не успял да плува под водата). За Питър Смол той ми разказа: „Преди 1 декември той тренираше как да борави със съоръжението и странно — тогава трепереше. Това ми направи доста лошо впечатление — не той лично, а обстоятелството, че беше възбуден. Това у него ме учудваше.“

На 1 декември бил извършен предварителният опит с Питър Смол. Келер се спуснал с него в подводната камера до 100 метра дълбочина; двамата плували цял час под камерата по дъното. Това вече означавало ново постижение. Хеберлайн си спомни: „Потапянето мина добре и когато после се прибрах на кораба, отидох в каюткомпанията; срещу мен седеше Питър Смол. Изведнъж започна да глади лакътя си с лявата ръка. Понеже самият аз имах вече едно премеждие, веднага го, запитах: «Питър, да не би да имаш бендз?» Той ми отговори, че не е много сигурен. Повикаха Бюлман, който го прегледа, и Питър бе заведен в барокамерата.“ След това Келер писа в доклада си: „Обикновено за това нещо не бихме го лекували, защото такава лека болка не е опасна и се случва доста често след по-продължителни престои в дълбочините. Но с оглед на предстоящия опит на дълбочина от 1000 стъпки все пак искахме да го поставим в барокамерата, за да бъдем сигурни, че той е напълно в ред. Важно е обаче да се установи, че тази процедура няма нищо общо със смъртоносната злополука.“ В понеделник, 3 декември, се провел дълго подготвеният експеримент. В 10 ч. 30 мин. „Юрийка“ се намирал над равно дъно, където морето е точно 1000 стъпки дълбоко. Нямало нужда корабът — специален сондажен кораб — да хвърля котва, понеже автоматично бил фиксиран с витла над мястото. Келер и Бюлман обмислили всичко предварително с математическа прецизност. Всички команди били уточнени, както при старта на някоя космическа ракета. Взели решение как да се постъпва в непредвидени случаи. Вътре в камерата се намирали кранчетата за отделните газови смеси — не по-малко от пет. Различавали се по цвят: синьо, зелено, бяло, червено и черно. В камерата Келер и Смол носели дихателни апарати със затворен цикъл и по всяко време можели бързо да напълнят бутилките оттам. Самата подводна камера била свързана с кораба чрез 100-метров шланг, с който камерата можела да се постави под налягане от повърхността. При спускането на камерата по-надълбоко, шлангът се изваждал от съединителя и се прикрепял към стоманеното въже; изкачи ли се после отново на тази височина, връзката за налягането можела пак да се възстанови. Както в капсулата, така и на долния изход били монтирани телевизионни камери. Преди спускането надолу Келер установил, че една от главните бутилки на газоподаващата система не била плътно затворена. Предвидено било всеки от водолазите да носи със себе си дихателен запас за 5 минути, който чрез натискане на тръбата към едно от кранчетата бързо можел да се допълни. Келер ми го обясни така: „Преди опита ситуацията беше следната: газовите запаси в бутилките бяха оскъдни. В замяна на това пък екипът беше в отлична форма. Времето също беше идеално. Лично аз изпитвах голям страх и желание изобщо да не се потапям. Знаех, че никога всичко не е идеално. Опит при съвършени условия за стартиране няма. Никога. Има само задоволителни стартови условия… И именно затова реших да направя опита.“

Това, което трябвало да се вземе също под внимание, било извънредно голямото напрежение — не на последно място и по финансови причини, — в което се намирали Келер и екипът му. А при необходимостта да се пази в тайна газовата смес и въпреки това да се организира всичко, сигурно не е било лесно. Не може и не бива такива моменти (когато се отнася за постижения, извършени за пръв път в дадена област), после — когато човек е седнал удобно в креслото си — да се преценяват дълбокомъдрено и свръхкритично. Заради нехерметичността на онази бутилка времето на акцията било намалено, но в края на краищата не се е предвиждало нищо друго, освен да отворят долу люка, да плуват няколко метра по-надолу, да забият знамената в дъното и да се приберат горе. Келер: „Грешка беше изобщо да отиваме долу, до морското дъно, и да се опитваме да плуваме свободно. Трябваше само да отворя вратата, да направя крачка надолу и нищо друго — освен да се прибера после горе. Тогава смятах, че съм длъжен да преодолея геройски страха си и да извърша всичко наведнъж. Беше въпрос на честност спрямо самия себе си…“

Както разказа на репортера на в. „Сатърди ийвнинг поуст“, когато стигнал долу, той напълнил отново апарата на Смол, а също и своя. Тъй като заради нехерметично затворената бутилка с хелий налягането спаднало, решил да действува бързо. С помощта на Смол отворил люка в дъното и с краката напред се спуснал долу. До дъното имало не повече от два метра. Възнамерявал бързо да забие там флаговете, но големите знамена се омотали под люка в дихателната му тръба, покрили маската му и той не могъл да види нищо. Минали две минути, докато се освободи, пуснал знамената да паднат долу и забързал, колкото можел, през люка отново нагоре. Заедно със Смол той затворил люка; това също била изморителна работа. Сега трябвало да напълни отново бутилките, но нямал вече сили да стори това. Само успял да отвори клапаните за сгъстения въздух, за да се изтика водата от камерата — тя стигала до колене, — после отворил маската си и издърпал дихателната тръба от устата си. Веднага след това загубил съзнание.

Горе следели всичко на екрана. Наредили на Смол по телефона също да отвори маската си, но от уплаха той просто бил вцепенен. Стоял неподвижно. После и той се строполил — и изчезнал от зрителното поле на екрана. Веднага дали команда да се изтегли подводната камера нагоре. Когато достигнала 100 метра, заедно със стоманеното въже на повърхността се показал и шлангът. Закрепили го и през него бил вкаран газ в камерата. Сега обаче се оказало, че тя не е херметично затворена, някъде се губело от налягането. При това положение не било възможно камерата да бъде вдигната по-високо, защото двамата, изпаднали в безсъзнание, щели да бъдат погубени.

В случай на нужда било предвидено Дик Андерсън, един от най-опитните аквалангисти в света, и Крис Уитакър, млад англичанин, студент, приятел на Питър Смол, да се спуснат надолу. Те заплували в студената вода към камерата. Андерсън проверил люка отдолу, но го намерил затворен. И никъде другаде не забелязал да изтича газ. Двамата се върнали отново горе. Уитакър бил със спасителна жилетка без специален изпускателен клапан. Командите зазвучали пронизително през палубата. Уитакър имал кръв в маската си. Извадил ножа си, разрязал жилетката и се покатерил на борда. Сега обаче на водолазите било съобщено, че в капсулата все пак нещо не е в ред, все още тя губела от налягането. Трябвало да я прегледат още веднъж. Андерсън искал да се потопи сам, един от офицерите казал на Уитакър да остане горе. Но Крис заявил, че Питър му е приятел и той трябва да се спусне надолу, Андерсън ми разказа: „Младежът не беше много силен и бе доста изтощен. Той свали оловния си колан и го взе в ръка. Кимнах му. При нужда би могъл да пусне колана и тогава да се издигне нагоре. Спуснахме се отново надолу. Щом достигнахме камерата, дадох на Крис знак да остане върху нея и да чака. Заплувах надолу пак към този люк. Разполагах с предостатъчно въздух и можех да разгледам нещата спокойно. По-късно се твърдеше, че един плавник се бил заклещил там и аз съм го отрязал — хубава история, но чиста безсмислица. Капакът беше легнал плътно, но като го разгледах внимателно, открих, че имаше малка пролука. Нещо малко се бе пъхнало там. Опитах се да го стигна с ножа. После, просто разкрачен на стълбичката, натиснах с гръб силно, колкото можех, нагоре. Повторих това доста пъти. Най-подир люкът очевидно се уплътни. Когато изплувах до горната страна, Крис бе изчезнал. Реших, че той вече е изплувал нагоре, защото не можах да го открия никъде. Когато стигнах до повърхността, попитаха ме къде е Крис Уитакър…“

Какво е станало с Уитакър, навярно никога няма да бъде изяснено. Може би е изпаднал в безсъзнание и е бил отнесен от течението, може би при изплуването е погледнал надолу, блъснал се е в корабното дъно и е потънал. Неколцина водолази претършували после района; трупът му не бил намерен.

Междувременно капсулата била вдигната на борда. Келер дошъл отново на себе си. Видял Смол да лежи в безсъзнание, разрязал костюма му, проверил му пулса и очните рефлекси. Той бил жив. Говорил по телефона с Бюлман, чул от него какво се е случило. По-късно Смол се събудил, помолил го за нещо за пиене, двамата разговаряли. След това Смол говорил по телефона с Бюлман. После заспал отново. Междувременно „Юрийка“ под „пълна пара“ забързал с подводната камера към военноморското пристанище на Лонг Бийч. Когато Келер отново проверил пулса на Смол, установил смърт. Шест часа след нещастието капсулата била отворена. Трупът бил вдигнат оттам. Келер сам се измъкнал от капсулата, нищо му нямало. А защо така се е случило с Питър Смол? По моя преценка, просто защото той далеч не беше така годен, далеч не така сигурен в себе си — защото може би той съвсем не е искал да извърши всичко това. Какво може да постигне човек, когато действително е решил да го стори, показват много примери. И как лошо може да се отрази страхът и паниката, това също е известно на всеки опитен водолаз. Според Келер Смол е трябвало само да отвори маската, както е направил самият той. Ако вместо Питър Смол спътник на Келер бе Дик Андерсън, тогава сигурно не би се стигнало до загубата на човек. Нещастни обстоятелства принудиха Питър да изпълни една задача, която в края на краищата не бе по силите му.

Жена ми и аз се тревожехме за Мери. Имах чувството, че трябва по някакъв начин да ѝ помогнем. Обадих ѝ се по телефона в Англия. Тъй като бях ангажиран, за съжаление не можех да отсъствам. Скоро след това чух, че се е самоубила.

Невероятното постижение на Келер не бе накърнено от тази трагедия — също както не се накърняват и други, изкупени чрез жертви пионерски постижения. Загубата на двамата му приятели беше за него страшно сътресение, но все пак той скоро продължи отново дейността си. Днес е консултант на няколко големи, занимаващи се с морска техника фирми.

Шел подкрепи щедро по-нататъшните му работи. Неговата подводна камера беше подобрена и днес се използва за търговски цели. Той изработи декомпресионна изчислителна линийка за леководолази-спортисти, нова позиционна система за магнитна лента, нов вид електрическо управление на обработващи машини. Заедно с главния си конструктор измисли за леководолазите плътно прилягащ към тялото костюм за спускане в големи дълбочини; това доведе двамата до идеята да проектират такива костюми и за скиорите. С тези костюми в Сапоро бяха спечелени девет медала, с тях бе постигнат и световен рекорд при ски-състезания — 184 километра в час.

На един любител на музиката, швейцарския пианист Жан-Жак Хаузер, Келер помогнал по особен начин. Поразен от неговия универсален талант, той организирал кампания в пресата за концертна вечер, която се състояла на 16 април 1968 г. в големия салон на Концертната зала в Цюрих при разпродадени билети. Обявено било, че концертът ще бъде изнесен от руски пианист на име Антоний Сергеевич Тартаров, който бил открит като нямо дете-чудо в Украйна от еврейски пианист и изучен от него; живеел в Париж — и там попаднал на неизвестни ръкописи на Моцарт, Бетховен и Лист; тъй като не можел да ги вземе със себе си, щял да ги възпроизведе по памет.

Тартаров — всъщност приятелят му Жан-Жак Хаузер — се явил и пожънал голям успех. Уж Моцартовите и Бетховенови сонати той импровизирал майсторски и аплодисментите били бурни. След това на подиума се явил Келер и обяснил блъфа. С това той искал да докаже на публиката, че тя не може да преценява правилно, че цени повече името, а не истинските способности на изпълнителя.

Това, разбира се, няма нищо общо с подводния свят, но все пак е свързано с мъжете, които имат идеи и смелост. Още много такива особняци ще трябва да се появят, за да разкъсат здраво закотвените отживелици — за да поведат по нови, неизминати още пътища човешкото развитие.