Ханс Хас
Светът под водата (13)

Мистерии

Когато човек прелиства разкошно илюстрованите съобщения от стари времена, ще се натъкне на загадки, изплували от тайнствени бездни, на морски божества, които профучават в колесници от миди, на страшни чудовища, поглъщащи лодки и кораби, на урагани, които сякаш в пъстроцветен дъжд изсипват хиляди морски животни върху корабите, на безброй нежни нимфи. Описаната от Одисей Сцила живеела в пещера на висока скала, покрай която корабите трябвало да плават, за да минат през протока. От другата страна ги дебнела Харибда: не по-малко опасен водовъртеж, който завличал в дълбините. Освен дванадесетте „ловни ръце“-пипала Сцила имала и шест дълги шии с по една ужасна глава, чиято уста имала три реда зъби. Когато Одисей плавал покрай нея, тя протягала шиите си към кораба и с всяка уста грабвала по един от неговите хора. Като погледнал назад, Одисей видял как те висели високо горе във въздуха и макар мъжете да били „най-смелите и с най-силни ръце“, те крещели и стенели. Сцила ги вдигала и ги изяждала в своята пещера. Според Конрад Геснер през 1530 г. във Венеция била донесена от Турция змия със седем глави и показвана там пред публиката. След това я изпратили на краля на Франция, където била оценена на 6000 дуката. Но Геснер, който през 1598 г. написал прочутата „Книга за рибите“, прибавя, че на този, който разбира природата, му се струва, че това тяло не ще да е било истинско, а измислено.

Наред с тези и други митични същества винаги отново се е появявал и тайнственият, видян от кораби „морски змей“. Списъкът на такива съобщения от капитани и екипажи, които със собствените си очи са видели чудовището, е далеч по-голям, отколкото повечето хора знаят. В някои случаи капитаните променяли посоката на кораба си, за да разгледат „това нещо“ отблизо. Както например онзи капитан от двумачтовия ветроход „Уилсън“, който през 1718 г. на път за Норфък забелязал недалеч от нос Хенри нещо, което сметнал за корабни останки. Той наредил да се спусне лодка във водата, но след това разбрал, че отпреде им било някакво грамадно змиевидно същество с голяма глава, по негова преценка, дълго повече от 50 метра. Колкото можел по-бързо, той се върнал отново на кораба и продължил пътя си, „за да избегне последиците, които би могло да предизвика едно сблъскване на животното с кораба“. Приблизително по същото време пред доста важното по онова време рибарско пристанище Глостър, разположено на крайбрежието на Масачузетс, в продължение на две седмици от водата се показвало подобно грамадно животно и дузина хора го наблюдавали. Понякога то изплувало само за няколко минути на повърхността, друг път — за повече от 2 часа. Както преценявали, животното било дълго 20–25 метра, то имало дълга шия и глава „като на кон“. Комитет на „Параходното дружество“ провел тогава редица допитвания. Матю Гафин, дърводелец, се приближил с лодка на 10 метра от странното животно. „Прицелих се с ловната си пушка в главата му и гръмнах. Веднага след изстрела животното се извърна към нас и аз помислих, че ей сега ще ни нападне. То обаче се потопи, преплува под кила ни и на 100 метра от първото място излезе отново на повърхността.“ Две години по-късно край близкото селище Нахант, недалеч от брега, отново се появило змиевидно животно; дължината му била пресметната на около 18–25 метра. Областният шериф Джеймз Прайс бързо се отправил към това място. По-късно той пише в доклада си: „Зная как изглеждат китът, акулата, северният кит, афалата и други животни, но тук решително се касае за нещо съвсем друго. Водата беше съвършено спокойна и въздухът — чист. Полека-лека се бяха насъбрали над 200 души любопитни. С една дума: по нашето крайбрежие има едно странно морско същество.“ Друг очевидец заявил: „Рибар съм от младини, но подобно нещо никога не съм виждал.“

Първите по-точни подробности за легендарния морски змей съобщил капитанът на британската фрегата „Дийдълъс“, от която на 6 август 1848 г. той зърнал животното. Това се случило в Южния Атлантик; военният кораб бил на път от нос Добра надежда за остров Св. Елена. Било 17 ч., екипажът точно се хранел, когато младшият офицер забелязал необичайното явление. Веднага рапортувал на дежурния старши лейтенант Дръмънд, който се разхождал на кърмата с капитан Питър М‘Куий и навигационния офицер Барнит. „След като вниманието ни бе привлечено към това — пише М‘Куий в доклада си до адмиралтейството, — ние установихме, че пред нас се намира гигантска змия, която държеше главата и шията си на метър и четвърт над водата. Виждаха се най-малко 18 метра от дължината на животното, но очевидно онази част от тялото му, с която се движеше, не се виждаше. Ние не забелязахме да се образуват нито отвесни, нито хоризонтални вълни. Животното плуваше бързо и така близо до подветрения борд, че ако това бе някой мой познат, без друго щях да различа с просто око чертите на лицето му. През цялото време, през което го виждахме, то не се отклоняваше нито на косъм от своя югозападен курс, като се придържаше към скорост 10–15 морски мили в час.“ Според описанието му животното нямало люспи по тялото си, „а нещо, което наподобяваше конска грива или снопче водорасли и се развяваше насам-натам“. За главата на животното М‘Куий съобщава, че „тя приличаше безсъмнено на змийска“. Тъй като тримата офицери и четирима човека от екипажа наблюдавали това животно съвсем отблизо в продължение на пет минути, те преценили, че дължината му била около 30 метра — този доклад не може да бъде сметнат за басня. Въпреки това няколко вестника нападали М‘Куий и го осмивали.

За това може би е допринесло обстоятелството, че три години по-рано някой си д-р Алберт Кох изложил на Бродуей в Ню Йорк един много сполучливо сглобен 34-метров скелет на „морски змей“. Както обаче естествениците бързо установили, всичко било измама. Кох сглобил скелета от прешлените на често намиращия се в Алабама измрял вид кит, базилозавър, а за глава използвал части от вкаменена глава. Кох нарекъл своя „морски змей“ Hydrarchos Sillimanni и до момента, когато била открита измамата, изложбата му носела хубав доход.

През 1892 г. в труда си „Големият морски змей“ холандският зоолог А. С. Аудеманс се постарал да събере всички — общо 123 — излезли дотогава съобщения за морското чудовище и да ги разгледа критично. Както установил, това появяващо се животно притежавало дълга и тънка шия с глава на змия, която се подавала високо над водата, четири къси крака с големи плавници и дълга опашка. По структура приличало на отдавна измрелия мозазавър. Аудеманс обсъдил всички 23 хипотези, към кой животински вид би могло да се причисли това животно; между тях била и тази, че може би се касае за носени от вълните дървета, водорасли или за летящи над водата птици. Според неговата собствена хипотеза обаче грамадното животно би трябвало да се причисли към рода на тюлените.

През следващата година животното все още било виждано и две срещи с него, станали през Първата световна война, заслужават да се споменат. На 30 юни 1915 г. германската подводница „U-28“ под командата на капитан-лейтенант Георг Гюнтер фон Форстнер потопила на шестдесет морски мили пред югозападния край на Ирландия английския кораб „Айбиъриън“. Около 25 секунди след потопяването му станала подводна експлозия, при която едно ясно видимо, дълго 20 метра, приличащо на крокодил животно изхвръкнало във въздуха. Освен от Форстнер това зрелище било наблюдавано и от петима офицери и матроси. Това се случило при ярко слънце, наблюдението траяло 10–15 секунди. Както всички очевидци единодушно заявили, животното било подхвърлено на 20–30 метра височина и се „мятало“.

Второто съобщение е направено от капитан Дийн, комендант на английския военен кораб „Хилъри“, който на 22 май 1917 г. кръстосвал край Ирландия. Бил прекрасен пролетен ден — гладко като огледало море и блестящо слънце, — когато на неголямо разстояние от десния борд се появило дълго, източено тяло със стърчаща високо нагоре гръбна перка. Капитан Дийн дал нареждане корабът да се обърне и да се насочи към животното, което сега бавно се раздвижило и се плъзнало покрай „Хилъри“ на около 20 метра разстояние. „Животното вдигна два или три пъти глава, сякаш искаше да ни разгледа внимателно. От тила до гръбната перка по тялото му не се виждаше над водата нищо, но личеше, че има змиевидна шия, защото, когато гледаше подир нас, животното извръщаше главата си в полукръг.“ Капитанът помолил двама офицери да преценят дължината на шията. „Всеки трябваше да напише отделно предполагаемата цифра.“ Първият офицер я определил на 8,5 метра, навигационният офицер — на 4,5 метра, а самият Дийн — на 6 метра. „Тогава не изпускахме нито една предоставила ни се възможност да се упражняваме в бой с подводници. Тук наистина имахме удобна мишена пред очите си.“ И така животното послужило за прицел на три леки оръдия. Първите два залпа не улучили животното и то изобщо не обърнало внимание на стрелбата. След това попадението било точно. Морското чудовище се преметнало и изчезнало бързо.

Сигурно е ясно, че се отнасям по-скоро скептично към морските приключенски истории. От друга страна обаче, от гледище на естествените науки нищо не е невъзможно, щом не се докаже убедително противното. От 1933 г. насам постоянно се появяват съобщения за „Неси“, чудовището на Лох Нес; възможно е — или не — те да са продиктувани от интересите на местната туристическа пропаганда. Погрешно обаче би било, струва ми се, ако не се обърне внимание на докладите на тримата коменданти на военни кораби М‘Куий, Форстнер и Дийн. В издадената през 1935 г. от капитаните P. T. Гулд и фон Форстнер книга „Среща с морски чудовища“ се говори и за различни, изхвърлени на сушата останки от исполински животни. Особено трябва да се изтъкне случаят с животното, което на 28 февруари 1934 г. било изхвърлено край Шербур. То било дълго 7,5 метра, имало 1,5 метра дебело туловище, тънка дълга шия и плавници. Един експерт го определил като морска крава, което сигурно не е вярно, друг го взел за останки от акула-пилигрим, което ми изглежда също невероятно. Приликата с рисунката, направена от Форстнер веднага след наблюдението му, във всеки случай заслужава внимание.

Морето сигурно крие още доста изненади. Когато през 1938 г. край Коморските острови бе извадена първата риба-ръкоперка на повърхността — животно, добре известно от вкаменелостите, но смятано за измряло преди 69 милиона години, — никой не беше подготвен за такова нещо. При приспособили се към живота във водата „заври“ — например при плезиозаврите — дихателните органи били разположени на горната страна на главата, така че когато поемали въздух, почти не се забелязвали на повърхността. Че такива животни са се запазили до наши дни, това ми изглежда твърде невероятно — от друга страна пък, обратното не е доказано. Аргументът, че поради големия шум от корабите с дизелови двигатели днес те попадали по-рядко в зрителното поле, не може да се отхвърли напълно. Когато Огюст Пикар поръчал своя батискаф, предвидил той да бъде съоръжен със специално оръдие-харпун за случайни дълбокоморски чудовища. А Артър Кларк предложи да се спусне огромна мрежа в открито море и когато стигне долу, да хвърли оловните си тежести и после, издигайки се бързо нагоре, да събере всичко, което попадне в обсега ѝ. Но и това би могло да се сравни с търсене на игла в купа сено.

Много драматични истории се разказват за гигантски октоподи, които издърпвали цели кораби в дълбините и с които спускащите се да търсят корабни останки водолази се борели на живот и смърт. Особено голяма свобода на фантазията си е дал Виктор Юго. Докато тигърът само изяждал човека, гигантският октопод буквално го изсмуквал. В такива случаи нямало спасение. Да бъдеш изяден жив, това било страшно, но да бъдеш „изпит жив, това би било неизразим ужас“. Юго навярно смятал, че октоподът, също като вампир, изсмуквал със смукалата си жертвата.

Американският водолаз Хари Е. Рийзънбърг нарисувал към своите разкази, представени за действителни случки, не по-малко страшни картини. Така например той разказва как веднъж, когато бил на дъното при някакъв кораб със съкровище, исполински полип протегнал към него пипалата си, които били толкова дълги, че не можел да види техните губещи се в тъмнината окончания: „Смукалата на тези страшни «ловни ръце» бяха големи колкото чинийки за чаша. Очите на морския звяр светеха като студено, замръзнало стъкло, те бяха огромни и така втренчени, че кръвта ти се смразява. Страшната, приличаща на кука уста бе прилепнала до главата като човката на лешояд-великан…“ После той с помощта на байонета си се справил с чудовището.

Междувременно много леководолази-спортисти са търсили край корабни останки подобни гиганти, но положително е, че няма животни с такива размери. Най-едрите са били срещани в студените води при Пъджит Саунд край канадския бряг, където между водолазите и животните съществуват доста необичайни бойни отношения. Най-едрите октоподи достигат тегло от 50 кг, а размахът на пипалата им все пак е 6–8 метра. Но те са съвсем безобидни. Борбата с тях се състои в това, да се извади такъв октопод невредим от дупката му; това представлява истинска спортсменска борба. Победител е този водолаз, който изнесе животното на повърхността. В лодката го измерват и после отново го пускат на свобода. Нараняването на животното означава нарушаване на правилата на играта.

Другояче стои въпросът с десетокраките сепии, калмарите, които са значително по-големи. Това е установено от намерените в стомаха на кашалоти части от пипалата им и от случайно изхвърлени на брега екземпляри. Осем от пипалата са сравнително къси, останалите две обаче са особено дълги, с по едно разширено смукало накрая. С тях сепиите хващат плячката си. Калмарите са дълбоководни животни и живеят на 200–600 метра дълбочина, вероятно понякога и на по-големи групи. Кашалотите се спускат в тези зони, откриват ги със сонарната си система, гонят ги и ги побеждават. През 1933 г. уловеният по новозеландското крайбрежие исполински калмар от рода Architeutis имал обща дължина 22 метра. Ако се съди по късовете, намерени в стомаха на уловени кашалоти, калмарите могат да достигат на дължина до 25 метра, като самото тяло е дълго 10 метра. Най-големите смукала, намирани досега, имали диаметър 25 см, най-големите очи — диаметър 40 см. Следователно те са най-големите зрителни органи, каквито живо същество някога е развило. С такива чудовища рано или късно утрешният човек-риба ще се срещне, аз обаче не бих искал да присъствам на тази среща. Да стигне такъв гигантски калмар до брега или дори да се скрие в някой потънал кораб е абсолютно невероятно. С това той по начало се различава от октопода. Докато октоподът винаги прекарва времето си в дупки и други прикрития, калмарът е животно, специализирало се да улавя плячката си при свободно плуване. „Родина“ на такива големи видове са тъмните бездни на дълбините.

Крайно преувеличени са и съобщенията за Саргасово море, което Колумб пръв прекоси. Там кафявите водорасли не са толкова гъсти, за да потъне кораб в тях и екипажът да умре от глад. Според стари моряшки легенди стотици останки от кораби уж висели в тези увивни растения и духовете на удавените витаели там долу. Така стои и въпросът със старото поверие, че потъващите към дъното кораби стигали на известна дълбочина и там оставали да висят. Това погрешно мнение се дължи на представата, че с увеличаване на дълбочината подемната сила се променя. Това обаче не е вярно, защото водата не може да се смачква, така че за телата с еднакъв обем се получава на всяка дълбочина една и съща подемност. В книгата на Жул Верн „20 000 левги под водата“ неканените гости на капитан Немо гледат през големия прозорец на подводницата един такъв свободно висящ във водното пространство кораб: „Осветен от призрачната светлина на «Наутилус», пред нас във водата висеше корпус на кораб, потънал може би едва преди няколко часа. В такелажа лежаха три мъжки трупа, четвъртият мъртвец стоеше до кормилото. На вратата на кормилното помещение бе застанала мъртва жена с вдигнати нагоре ръце. В ръцете си държеше дете. Лицето на кормчията беше сериозно…“

Както е известно днес, корабите винаги потъват до дъното; ако то е на голяма дълбочина, те стоят там обикновено изправени. При потъването центърът на тежестта се намира отдолу, а мачтите служат тогава за кормило. Стигне ли корабът до тинята на дълбокото морско дъно, там той намира меко легло.

Въпреки това съществуват обекти, които висят свободно във водата. Доста усамотено и скрито между стръмни планини и гори е разположено много често споменаваното езеро Топлиц. По време на последната световна война бе създадена германска военноморска станция, в която изпробвали разни тайни оръжия. Между тях била (може би малцина знаят) и една стартираща под водата ракета, тоест предшественица на днешната ракета „Поларис“. През последните дни на войната в 70 метра дълбокото езеро освен различни уреди били потопени и 40 сандъка; носел се слух, че в тях имало злато. Едно германско илюстровано списание изразходвало за проучването доста пари. С помощта на телевизионни камери и друга техника били извадени няколко от тези сандъци. Те съдържали английски банкноти по десет фунта — още едно „тайно оръжие“ на германската стратегия: Англия трябвало да бъде наводнена с тях и по този начин да се наруши равновесието в нейната валута. В извадените сандъци те били добре подредени на пачки и преброени. С германска точност върху всеки бандерол имало подпис на контролния орган. Намокрени били само горните банкноти, а вътрешните били още използваеми. В Англия положително биха вървели. Те били предадени на австрийските власти и унищожени от тях. Няколко години по-късно, все още с илюзията, че ще се намерят злато и тайни документи, един германец изпратил към Топлицкото езеро водолаз на име Егерер. Водолазът се опитал да достигне през нощта до намиращите се на 60 метра дълбочина сандъци, да ги отвори или да ги изнесе на повърхността. Смелостта на човека била наистина удивителна, но онзи, който му възложил тази задача, носи голяма вина. Егерер никога вече не се появил на повърхността. След това австрийските власти решили да се прочисти езерното дъно — което също струвало доста разходи на човешка сила, както и материални разходи. Наяве излезли само няколко сандъка с фалшиви фунтови банкноти, но не били открити нито злато, нито представляващи политически интерес документи. В замяна на това пък главният полицейски съветник Холер, който ръководел акцията, ми разказа за един феномен, който направил на всички силно впечатление. Приблизително на половината дълбочина на мътното и съвсем тъмно езеро висели, както водолазите и телевизионните камери установили, големи дървета. По клоните и стеблата лежала тиня, навярно с това се балансирала подемността им. Щом камерата или водолазът се приближавали към тях, те се раздвижвали призрачно. Тинята падала долу, някои дървета се изправяли. Дали, когато Егерер с лампата си е плувал решително надолу към студената бездна, е видял това явление, никой никога няма да узнае. И днес още има слухове, че на дъното лежат компрометиращи документи. След всичко онова, което узнах, смятам, че езерото не крие повече тайни, отколкото легендарното Саргасово море.

По северното крайбрежие на о-в Ява се подвизавала една богиня на име Ниай Лоро Кидул. През IX или X век тя се влюбила в яванския принц Сулан Соло, който обаче не се съгласил да я последва в подводното царство. Тогава тя се озлобила; преди всичко не можела да търпи мъже със зелени бански гащета. Наскоро по това крайбрежие изчезнал дипломат, който носел такива гащета. В луксозен хотел, построен на брега, има резервиран за богинята апартамент, който стои празен. По плажа мъртвешки глави предупреждават плувците за нея. Понеже и красиви девойки биха могли да предизвикат ревността на богинята, те също са застрашени. Една девойка била намерена там мъртва, със завряна в пясъка глава.

А има я и тайнствената Атлантида, която според Платон вследствие на земетресение и поройни дъждове за едно денонощие потънала в морето. За нея съществуват най-различни хипотези (според едни тя се е намирала пред американските брегове, според други — в Камерун, край Хелголанд, край о-в Крит или Сицилия). Днес най-приемливата хипотеза гласи, че Атлантида се е намирала докъм 13 000 години пр. н.е. в района на Азорските острови, тоест над Средноатлантическия хребет, където е имало силни издигания и снижавания на релефа. При полагането на трансатлантическия кабел било доказано, че 500 мили северно от Азорските острови между 1898 г. и 1923 г. морското дъно се е издигнало повече от 1000 метра. Така че не е изключено тук, в дълбочините, да лежат останките на легендарната страна.

Благодарение на техниката и изследванията много подводни мистерии и химери бяха развенчани. И пак чрез техниката и изследванията са открити много нови мистерии и загадки — макар не толкова „обаятелни“, но все пак също толкова интересни. В това отношение светът е станал, поне за природоизпитателя, не по-малко романтичен, а подводното пространство — дори повече, отколкото сушата. Винаги се открива нещо ново, загадъчно. Така например всяка година от края на август до средата на ноември огромни стада лангусти — по още неизяснени причини — се отправят на път през Бахамските плитчини. Докато обикновено животните се крият старателно под коралите и в дълбоките цепнатини на стръмно спускащите се надолу скали, те изведнъж тръгват в безкрайни редици през плитката вода. Учудващо е това, че маршируват една след друга като някоя дълга гъсеница: всяка лангуста държи главата си непосредствено над опашката на движещата се пред нея. По този начин се образуват редици от по 20–30 бройки; според Хернкинд и Къмингз, които са ги заснели така, те се придвижват също толкова бързо, колкото плуващ леководолаз. Често пъти няколко такива „гъсеници“ се движат една до друга. Ако до тях се приближи човек, групата се струпва, без обаче да побягва, или образува затворен кръг — както някоя осигуряваща се от всички страни фаланга. Щом като гмуркачът се отстрани, лангустите формират отново редиците и процесията продължава. Накъде? Джак Маккени наблюдавал това пътешествие на няколко метра и установил, че животните очевидно пътешестват към стръмнините, покрай които минава богатият с храна Гълфстрийм. За лангустите се знае, че живеят на 200–500 метра дълбочина. Дали тази миграция става през брачния им период, или е свързана с търсенето на храна, още не е изяснено.

Веднъж в Кюрасао бях учуден от една риба, която заплува към доста голяма акула и започна упорито да я ръга в гърба. Междувременно ние разбрахме, че разни видове риби без страх плуват до акулите и се отърсват по грубата им кожа от паразитите.

Край полуостров Лагос Мослайтнер открил на морското дъно големи каменни тръби, чийто произход и до днес не е изяснен.

В австралийските води Уейд Доук се натъкнал на 20 метра дълга пихтиеста маса, най-малко с 80 см диаметър; снимката на това бяло, гладко, грамадно образувание бе публикувана през август 1972 г. в сп. „Скин дайвър“. Както се твърдеше, касаело се за колония от салпи (Pyrosoma), състояща се от стотици хиляди подредени тръбовидно индивиди. При разглеждане на този гигантски „колбас“ изглежда чудно това, че салпите са хордови животни и следователно, както рибите и лъвовете, се числят към нашите близки родственици. Друга мистерия: как при дълбоководните животни се образува толкова разпространената „студена светлина“? Ако знаехме отговора, може би щяхме да можем да икономисваме при технически енергиен режим несметни милиони. Или: какво означават тези прекрасни багри и краски на някои морски охлюви, които така добре отговарят на нашето естетическо чувство? Тези животни притежават такива примитивни зрителни органи, че е невъзможно да различават цветовете и краските у своя партньор — освен това често са обвити с варовиков слой. Какво тогава означава този „лукс“? И защо се среща при толкова много видове?

Още два загадъчни феномена: с ехолота са установени морски дъна, които изобщо не съществуват. За по-сигурно те били нанесени на картите, но според направените след това точни измервания дъното се намирало в действителност значително по-дълбоко. По-подробни проучвания показали, че в почти всички морета има рефлектиращи слоеве, които се движат много тайнствено нагоре и надолу. Така край Сан Диего били установени не по-малко от четири различни, точно разграничени слоя, които през деня лежали един върху друг на 200–800 метра дълбочина. През нощта се издигали по-нагоре и се разпръсвали, а сутринта отново ясно се забелязвали. Нито телевизионните камери, нито мрежите и подводните превозни средства могли да допринесат за изясняване на тази мистерия. Днес се предполага, че горният слой се състои от дребни планктонни рачета, по-долният слой — от по-големи скариди (Euphasidae) и третият — от риби лампиони (Myctophidae). Освен това — като независим феномен — онези калмари на 200–500 метра дълбочина, които често пъти плуват така на гъсто един до друг, че ехолотът ги отбелязва като компактен слой. Друго загадъчно образуване на слоевете било открито от военноморския флот на САЩ при използването на подводни подслушвателни съоръжения за своевременно откриване на подводници. Някои току-що засечени подводници „внезапно изчезвали“. Както изглежда, те са попадали в „зоната на мълчанието“, защото нищо вече не се чувало от тях. След по-точна проверка било установено, че в морето съществуват слоеве с различна звукопроводимост, които се застъпват там, където студените и топлите слоеве лежат един до друг. Ако подводницата се потапя в по-долен, студен слой, тогава звукът не прониква в лежащия над него топъл слой, а на граничната линия се отразява като от огледало. Така се образуват звукови „канали“, в които подводницата може да „изчезне“. Те са от значение и за китовете, защото им дават възможност вътре в такива „канали“ да поддържат помежду си връзка през хиляди мили.

Когато човек се занимава с природата и с живота, удивителното е това, че разкриването на почти всяка тайна води автоматично до нови загадки. И затова няма защо да съжаляваме за старите мистерии; почти всички те са плод на човешката фантазия. Новите обаче са „действителни“ — и представляват просто една необятна джунгла от проблеми, в която днешните изследвания проникват от стотици различни посоки.