Ханс Хас
Светът под водата (3)

Развитието на човека-риба

Морето блести, лодката се люлее. Двама мъже помагат на третия да пристегне с ремък най-различни уреди към тялото си. Той се върти, кълчи се, става безформена фигура. най-накрая си надява маска на лицето, държи я здраво с едната си ръка и се пльосва по гръб във водата. Изчезва под вълните. След това се появява пак, подават му още един прибор. Поема го и изчезва отново във водата…

Всеки нов орган, който помага на едно живо същество да завладее други области — тоест пренася развитието на живота в още неоткрити пространства, — изисква автоматично набавянето на допълнителни органи. Когато първите риби с придобити бели дробове се заселили на сушата и се движели като на кокили, те притежавали само новия дихателен орган като приспособление към новото пространство. При по-нататъшното развитие се добавили крайници, лапи, нокти; косми за топлинна изолация, подвижна глава; специализирани инструменти за хранене и хващане — приспособления, чрез които се осъществяват все повече жизнени възможности, стига се до все по-високи постижения и се завладяват нови и нови „екологични ниши“.

Освен маската и плавниците първите леководолази с плувни съоръжения имаха тъкмо само този новоконструиран дихателен апарат. Но и тук започна много бързо по-нататъшното му развитие, което в края на краищата зависеше от това, как ще функционира. При растенията и животните е могло да се стигне до подновявания и подобряване само чрез постепенни изменения в наследствената маса; при изкуствено създадените органи на човека тава става значително по-бързо. Новообразуванията или подобренията могат да станат за седмици, дни и часове и да бъдат предавани по-нататък устно или писмено. Появи ли се нужда от нов уред, от ново съоръжение — тоест от нов изкуствен орган, — това означава „пазар“, източник на приходи за промишлените предприятия и за индустрията, „плячка“, която те подушват веднага и започват да произвеждат и предлагат.

Това се отнася преди всичко за подводната маска: тя представлява изкуствен орган за подобряване видимостта под водата. Срещаме я в десетки изработки — „фабрикати“, — според формата на главата; напоследък — с мека подплата по носа, за да може при потапяне на големи дълбочини ръката по-лесна да стисне ноздрите и чрез едновременно надуване на гръдния кош с въздух да се балансира налягането. След водолазната маска трябваше да се развие и шнорхелът, който в началото се пъхаше под ластика на маската, но скоро бе съединен с него. Произвеждат се маски, които са свързани с един или два шнорхела; някои покриват само носа, някои — и устата. Има шнорхели дори с клапан отгоре, които при гмуркането се затварят: особено сполучливи са тези, които се затварят със сложена в кутия топка за пинг-понг. Такъв шнорхел беше от значение не само при свободното гмуркане, а и при гмуркане с апарати със сгъстен въздух и се пласираше добре. Когато бутилките са изпразнени и в тях няма вече никакъв въздух, а човек изплува на повърхността, те го теглят чрез тежестта си под водата, така че в устата му влиза вода, особено когато има вълни. Шнорхелът, който гмуркачът носеше със себе си, беше първото разрешение на този често пъти твърде критичен проблем. Мундщукът се изплюва и шнорхелът се взема в уста. По време на гмуркането той може да бъде пъхнат встрани под ластика на маската — или заедно с водолазния нож да се пристегне към подбедреницата. Когато се използват водолазни бутилки, необходимо е съоръжение за прикрепването им, освен това за намаляване на подемната сила е нужен и колан с оловни тежести, който при нужда бързо може да се хвърли. Подобно на предпазния колан в самолета коланът трябва да има тока, която с едно движение да се отваря. От друга страна пък, закопчалката трябва да бъде така сигурна, че да не се отваря сама. При апарати със сгъстен въздух изниква въпросът за нуждата от две токи: една за закопчаване на презраменния ремък на бутилките и една за колана с тежестите. При нашия кислороден апарат това беше по-просто. Тежестите бяха зашити в жилетката и никога не ставаше нужда да бъдат изхвърляни. Искаше ли човек да бъде по-лек, достатъчно беше да се натисне клапанът и веднага в дихателната торба влизаше повече кислород. Сега заедно с апаратите със сгъстен въздух се навлича още и предпазна жилетка, която изпълнява същата функция. Тя прилича на спасителен пояс, който се препасва и — ако се окаже нужно — се надува или с уста, или чрез малък патрон за сгъстен въздух. По този начин става възможно да се определи тарата на бутилките под водата: в зависимост от това, дали са пълни или празни, те имат различно тегло. Завърне ли се леководолазът отново на повърхността, предпазната жилетка държи главата му над водата. А това изисква една трета тока — нужна именно при препасването на спасителната жилетка. Най-напред се прикрепя апаратът: първата тока идва отпред на корема. След това — спасителната жилетка: втората тока — също на корема. Трети се поставя оловният колан: третата тока — отпред на корема. Немалко нещастни случаи се дължат на тази сложност. Понякога леководолазът си слага най-напред колана и след това апарата. А ако после изпадне в затруднение, той не може да хвърли колана.

Предпазната жилетка изисква и други „изкуствени органи“. Тя е важна, съществена помощ, но може и да стане причина за смърт в резултат на разкъсване на белия дроб или на емболия. Ако леководолазът попадне в затруднение, той трябва да надуе предпазната жилетка през отвора на бутилката с налягане: тя ще го издигне нагоре; но намиращият се в нея въздух се разширява все повече и повече. Колкото водното налягане намалява, толкова повече се надува тя като готов за спукване балон. Ето защо тя трябва да има предпазен клапан за изпускане на въздуха. А освен това е нужно и приспособление, с което да може да се изпуска въздух ръчно. Изплуващият от голяма дълбочина леководолаз трябва да внимава за две неща. Той трябва да изпуска през устата си разширилия се в дробовете въздух — в противен случай се получава разкъсване на белите дробове. Второ, според престоя си под водата и дълбочината трябва да почива на предписаните дълбочини, за да се получи декомпримиране^[1]. Предпазната жилетка не трябва да пречи на това. Много водолази са загинали, защото изпадайки в паника на голяма дълбочина, са натискали копчето на бутилката със сгъстен въздух и са се понасяли като стрела нагоре. В резултат на това са получавали скъсване на белодробните съдове или кесонна болест. Трите неща: апаратът със сгъстен въздух, оловният колан и предпазната жилетка трябва да се препасват към тялото в определена последователност, а предпазната жилетка се нуждае и от добавъчни прибори. Най-важната съставна част от апарата със сгъстен въздух е дихателният автомат. При първите модели той се завинтваше направо към горния край на бутилките и идваше зад главата. В ламаринената капсула се намираха редукционните клапани — с две степени — и от капсулата се вдишваше посредством гофриран маркуч. Издишваше се през втория, който от другата страна на главата се връщаше отново към капсулата. Тези маркучи трябва да са дълги, за да може леководолазът да движи свободно главата си. Тъй като редукционният клапан реагира на дълбочината, на която се намира, положението на леководолаза влияе на съпротивлението при дишането. Ако той плува хоризонтално, тогава клапанът се намира по-високо от белите дробове и се получава по-ниско налягане. Следователно трябва, макар и срещу известно съпротивление, да се всмуква въздух. Обърне ли се обаче по гръб, става обратното, клапанът идва по-ниско, той се намира под по-голямо водно налягане от дробовете. При всяко вдишване въздухът просто нахлува със съскащ звук в устата. Ето защо при по-новите модели се премина към преместване на втория редукционен клапан от гърба към мундщука. Устата и „белите дробове“ се намират по-близо и реагират по-добре на налягането. И затова тези апарати притежават по-голям мундщук, в който се намира вторият редукционен клапан. Така при дишането се получава по-малко съпротивление, и то практически във всяко положение. Вместо гофрираните маркучи тук се използва тънък, устойчив маркуч, а издишваният въздух излиза направо през мундщука. Неудобство: при снимане на филми това може да попречи на видимостта и може да докара въздушни мехури пред камерата. Предимство: наличността само на един маркуч вместо на два позволява на главата да се движи значително по-свободно.

Следващият изкуствен орган: предпазваща от охлаждане втора кожа. Най-напред бе изработена от гума, по-късно — от по-подходящ материал: неопрен. Има два типа: „сух“ и „мокър“ неопренов костюм. Мокрият се състои от панталон (къс или дълъг) и жакет (с къси или дълги ръкави). Той приляга плътно към тялото, не е непромокаем; въпреки това предпазва добре от охлаждане. Подходящ е за спускане във вода с температура до 16 градуса. Навлизащата между костюма и кожата вода се стопля от тялото и по този начин представлява добър изолиращ слой. Друга изолация дават и съдържащите се в неопреновата тъкан въздушни мехурчета. Но с увеличаване на дълбочината те се сплескват от налягането на водата. Това пък има две различни последици: първо, с увеличаване на дълбочината се намалява противоохлаждащият ефект, загубва се подемната сила, понеже сплесканите въздушни мехурчета в неопреновата тъкан дават само слаба подемност. С водолазните бутилки се получава обратното. Сгъстеният въздух става по-тежък; колкото повече се диша от него, толкова повече се увеличава подемността нагоре. Със сплескването на неопреновата тъкан загубата на подемността — възлизаща на 2–4 кг — надминава получената чрез опразване на бутилките подемност. А това е било причина за гибелта на не един леководолаз. На по-голяма дълбочина леководолазът изведнъж започва да се чувствува сякаш дърпан от магическа ръка надолу, става неспокоен, диша по-бързо, поддава се на паника — прави грешки. Тук се проявява още едно предимство на предпазната жилетка, която може да послужи и за балансьор на теглото. Ако леководолазът се гмурка по-надълбоко и неопреновият костюм се сплесква повече, тогава с вдухване на въздух в предпазната жилетка може да се уравни добавъчното тегло.

При „сухите“ леководолазни костюми никаква вода не влиза между кожата и костюма. Обикновено те са изработени като комбинезони с непромокаем цип или се състоят от две части, които могат да се съединяват посредством пояс. С такива костюми, към които най-често е прибавена и плътно прилягаща гумена шапка, снабдена понякога дори с маска, човек може да се потапя и в най-студената вода, тоест и в полярни морета и замръзнали езера. И при тези костюми подемността намалява с увеличаване на дълбочината, но някои могат същевременно да се използват и за регулиране на подемността. Ако те притежават съответен клапан, в тях може да се вкара въздух. В такъв случай предпазната жилетка става излишна. Разбира се, тогава пък трябва да има клапан за свръхналягане, за да не се надуе леководолазът при изплуването като балон, и освен това още едно устройство за изпускане на въздух с ръка, когато при изплуването нагоре трябва да се правят почивки на декомпресионните стъпала. Както се вижда, подводният плувец има да съблюдава много неща. Той трябва да се научи напълно спокойно и умело да манипулира с изкуствения въздушен запас, който носи със себе си, и с предпазващото кожата облекло.

Карикатура на подводен ловец. Подводното ловно куче, също снабдено с нужния въздух, придружава господаря си („Лайф“, август 1954 г.).

Подводният Матерхорн. На около дванадесет мили от калифорнийския бряг се издига стръмният връх на подводна планина. Американските водолази са покорили този самотен връх — откъм горната му страна.

Скалният връх е обрасъл с пищни морски анемони и вместо облаци го забулват риби

Приличащите на джунгла гори от водорасли покрай калифорнийското крайбрежие са същинско „Елдорадо“ за риби и леководолази. Днес обаче съществуването им е сериозно застрашено от отпадъчните води на крайбрежните градове.

В „Сините дупки“ по крайбрежието на Бахамските острови се срещат подводни пещери със сталактити.

Облечени в непромокаеми „сухи“ костюми, хората-риби навлизат през пробита в леда дупка под ледената покривка на замръзнали езера и полярни морета.

Но обикновено ръцете не са свободни. Ако гмуркачът иска да ловува и носи със себе си харпун, то и при спускането под водата, и при плуването трябва да внимава да не убоде собствената си ръка. Особено трябва да се внимава, когато харпунът е с пружина или ластик, да не се удари в нещо и без нужда да задействува. В някои случаи вместо риби са били харпунирани колеги-леководолази. Или когато човек носи със себе си камера… Обикновено тя се окачва с клуп около врата. Тогава клупът трябва да бъде под дихателните маркучи; обърне ли се леководолазът в някоя пещера по гръб, тогава при апаратите с гофриран маркуч има опасност клупът да притисне маркуча. Снабдена ли е камерата със светкавично устройство, работещо с крушки, трябва по някакъв начин и те да се носят. Днес най-често те се прикачват на малки гумени халки към лоста на светкавичния рефлектор; ние обикновено ги поставяхме в прикрепената към камерата висяща мрежа. Малките крушки, които имат подемност, плават над камерата като блестящи гроздове. За записки си служехме с алуминиева плочка, върху която може да се пише с обикновен молив и под водата. Понеже моливът е от дърво, той се издига нагоре и затова аз го прикрепях с къса връвчица към плочката, а нея пък завързвах здраво към китката на лявата си ръка. Моливът се издигаше над плочката; потрябваше ли ми, посягах към него като към някоя пеперуда. Както мрежата с крушките, така и моливът може, когато се плува под скали или през пещери, да се закачи някъде или да се преплете с дихателната тръба. Ако леководолазът събира миди или нещо подобно, той заканва на колана си обикновено и мрежа за тях; когато пък трябва да тегли харпунирана риба, заканва и връв с напречно поставен метален щифт на края. Металният щифт се вдява през устата и хрилете на рибата, после застава напречно и така плячката се нанизва на връвта. Тъй като кръвта може да примами акулите, целесъобразно е връвта да е по-дълга. Или пък гмуркачът тегли на дълга връв подир себе си плаващия на повърхността буй, към който после привързва рибата. Ако буят представлява обръч с прикрепена на него мрежа, леководолазът може да слага в нея и други събрани предмети или камерата. В някои страни, например в Югославия, има предписания от властта всеки леководолаз да влачи подир себе си буй. Така от лодките може да се следи къде точно се намира той и не се налага да се наблюдават издигащите се от водата въздушни мехури, които при по-силни вълни и по-голяма дълбочина на гмуркане често пъти много трудно се забелязват.

Други органи, от които леководолазът се нуждае, са подводният часовник и дълбокомерът — функционално погледнато, това са изкуствени сетивни органи. Подводните часовници обикновено имат халка, на която гмуркачът може да отбележи времето на спускането си под вода. Значи, едно устройство в помощ на нашата памет. Подводният часовник и дълбокомерът също се слагат на китката на ръката; ако на лявата ръка се носи плочката за писане, тогава по-добре е тези два уреда да се поставят на дясната китка. най-накрая от значение е и напечатаната на пластмасово фолио таблица за изплуване, която показва на леководолаза точния декомпресионен режим. Тя също се закачва близо до китката и представлява едни вид рецепта за извършваните действия, значи, единица, която подкрепя координиращата дейност на нашите ганглийни клетки. В Италия е изобретен декомприметър, който изглежда като часовник или дълбокомер и показва на водолаза колко време му е нужно за излизане на повърхността. Ако леководолазът носи освен това компас и лампа, необходими за работа в мътна или тъмна вода, тогава неговото генетично, състоящо се от клетки тяло се допълва със значителен брой единици, които, също както телесните му органи, извършват определени работи — но, от друга страна, те трябва да бъдат задействани, насочвани и координирани.

При всички висши животни управлението и координирането на телесните органи се извършва посредством клетъчното устройство на гръбначния и на главния мозък. Нужните за това „рецепти“ или са вродени (такива има и за вътрешните функции), или трябва да бъдат създадени чрез заучаване и упражняване. При гмуркача това важи за всички добавъчни единици. Но при увеличаване на дълбочината намалява дееспособността точно на този орган. При дишането на сгъстен въздух на дълбочина 40 или 50 метра положението става вече критично. Тогава може да се усети така нареченото дълбочинно опиянение, което прилича на опиване е алкохол: човек изпада в повишено настроение, намира всичко за напълно естествено и прекрасно, отпуска се, загубва задръжки, страх и предпазливост. Когато се спусках край един от външните рифове на Малдивските острови с изследователска цел до 80 метра дълбочина, си бях написал предварително на алуминиевата плочка какво поред трябва да извърша долу. Като последна точка написах: „Изплувай отново нагоре.“ Това звучи като виц, но е истина. Точно тогава се забравя — и опитни леководолази са загубвали живота си по този начин. Виждаш например под тебе нещо интересно — и хайде! Защо не — още малко по-надолу? А после изведнъж е свършено, край. Централният орган, който трябва да управлява естествените и изкуствените органи, вече не е в състояние да действува, изключил се е. Не един, оплакван от близките си леководолаз е загинал във весело настроение, в състояние на пълна хармония със себе си и окръжаващия го свят и без да се страхува. Той загубва съзнание и се понася надолу към морските простори. Направляващият го орган престава да функционира. Човек се връща към първоизточника на живота — и така умира.

Преживявал съм това състояние неведнъж — и смятам, че никой друг не го е описал по-добре от смелата биоложка Юджини Кларк. Освен в многобройни експедиции в тропическите морета тя е участвала и в проучването на „сладководните кладенци“ в района на Флорида. На повърхността тези малки езерца имат диаметър от 50 до 100 метра и приличат на спусната към големи дълбочини отвесна тръба, която често долу се разширява. Някои от тях се разклоняват и водят към странични пещерни системи — възникнали през последния ледников период, когато поради издигането на полюсните шапки морското равнище е спаднало с около 100 метра. Тогава те са се намирали на сушата и са били удобно убежище за първобитните хора. И затова изследването им представлява голям интерес за археолозите. В книгата си „The Lady and the Sharks“ — „Жената и акулите“ — Юджини описва как през 1955 г. влязла с Бил Ройъл, един опитен леководолаз, в дълбокия 65 метра „Малък солен извор“ и преживяла дълбочинно опиянение. Там водата била така мътна, че леководолазите едва се виждали един друг. Видимостта била по-малка от метър. Привързана към въжето, Юджини заплувала след Бил надолу. Скоро станало съвсем тъмно: „Достигнах тинесто дъно, което бе при допир като кадифе. Изведнъж Бил изчезна. След това видях ръка, подаваща се от тинята. Тя държеше въжето. Милиони мънички черни точици играеха в светлинния сноп на лампата ми. Ръката не се движеше. Само малко се очертаваше привързаният към китката на ръката дълбокомер. «А, да, това е ръката на Бил — си мислех аз след доста силно напрягане на мисълта. — И Бил е мъртъв» — така заключих. Тази мисъл не ме потискаше особено. По-скоро изпитвах спокойна, почти мила тъга. Постарах се да докосна ръката му — както веднъж в една голяма църква, когато някакъв мъж пред мен се сбогуваше с лежащия в ковчега мъртвец. Но не усетих никакво докосване. И изведнъж почувствувах, че ме обзема едно ритмично преживяване, което все повече и повече ме завладяваше; имах приятното чувство, че очаквам бебе и точно губя съзнание. Ритъмът се превърна в глас, какъвто вече бях чувала. Той каза: «Вдишвай дълбоко, а сега ние всички заедно ще се отдалечим.» Гласът всъщност казваше само «вдишвай дълбоко!» Беше точно същото преживяване, което изпитах в родилната клиника на болницата в Бъфълоу, когато родих първото си дете и чрез навлизащия в маската газ полека-лека загубих съзнание. Изведнъж ми стана ясно, че нещо не е в ред с мислите ми, че е невъзможно да имам бебе. Аз се намирах под водата и бях на път да изпадна в несвяст. Погледнах нагоре да видя дали Бил Стивънз не се намира над мене. Той не се виждаше никъде, а от движението главата ми се замая. Дойде ми на ум думата «азотна наркоза» и аз сложих ръцете си върху мундщука и го стисках конвулсивно. Очевидно си спомнях за нещо, което бе останало в паметта ми, когато съм чела за азотната наркоза — леководолазът смята, че трябва да извади мундщука от устата си и че може да диша без него. Лявата ми ръка държеше все още въжето. «Не бива да го изпускам» — си казвах аз. Започнах да се измъквам по въжето нагоре, колкото бързо ме носеха плавниците. Чувствах странно ритмично чукане в главата си, мислех, че всеки миг ще загубя съзнание. Предполагам, че съм затворила очи, понеже нямам никакви оптични спомени за следващите секунди. Дори не знаех, че нося със себе си лампата, но навярно съм я държала в дясната си ръка, с дръжката до въжето, когато по него изплувах нагоре…“

След това Юджини си възвърнала способността да мисли нормално. Както се оказало, дотук всичко било в ред. Въпреки че Бил Стивънз още не се виждал, той се намирал на сигурно място. Ръката, която видяла да се подава от тинята, не била ръка на мъртвец. Бил Ройъл, свикнал като опитен леководолаз с дълбочинното опиянение, бил потънал съвсем в тинята на дъното на кладенеца и ровел с другата си ръка да търси вкаменели останки, каквито се намирали тук. В такива ситуации и аз съм имал подобни мисли. Светът, проблемите, подробностите — всичко това се отдалечава. Фройд говори за нагон на човека към смъртта — хипотеза, която днес не може да се възприеме. И все пак в този момент човек е добре разположен към смъртта, към края. Защо да има болка и радост? Вярващият будист жадува за края на „самсара“, за пъстрите възприятия, които го отвличат от същественото. Неговата цел, нирваната, е едно приятно „нищо“. До такива усещания може да се стигне и чрез някои дроги. Човекът, който търси все нови и нови по-приятни усещания, може би един ден ще „култивира“ по изкуствен начин това дълбочинно опиянение. Вредни последици очевидно то няма да има.

Една втора, още по-голяма опасност носим като наследство от нашето животинско минало. Тази опасност се нарича „паника“. При всички висши животни паниката се появява, когато те попаднат в критични конфликтни ситуации и техните вродени или придобити реакции в поведението не са вече достатъчни, за да се справят с положението. Ако в някой зоопарк антилопите изпаднат в паника, те хукват към решетките и се избиват сами. Целият опит, всичкият „разум“ у тях изчезва. Действията им вече не се управляват от външната кора на мозъка, а от центровете, които възбуждат слепия инстинкт за бягство. Придобитите по пътя на еволюцията най-стари реакции противодействат тогава така силно, че просто се изключва всяка по-висша дейност. Почти всеки леководолаз с известен опит е преживял подобно нещо. Проявява се примитивното „животно в човека“. Всички алтернативи отпадат. Паническото поведение взема връх — дори ако води направо към смъртта.

Когато през 1953 г. в Карибско море край о. Бонайре правехме изследвания с нашата „Ксарифа“, се сблъскахме с този феномен. Георг Шеер, един от придружаващите ни биолози, се спусна с апарат със сгъстен въздух на дълбочина не повече от 15 или 18 метра, където с длето откъртваше корали. Поставяше ги грижливо в кофа, която използвахме за колекциониране. След като бе приключил със записването на бележките си, той изплува с пълната кофа нагоре. Междувременно обаче от излезлия внезапно вятър котвата на нашата лодка се бе изтръгнала от дъното и лодката бе отнесена доста далеч. Шеер се намираше сега на повърхността с изпразнени бутилки: в едната си ръка държеше пълна с корали кофа. А лодката изведнъж бе изчезнала. Предпазни жилетки тогава нямаше. Една вълна шибна вода в устата му, той се закашля, извърна се, за да намери лодката; и изпадна в паника. Практически тя се изразяваше в това, че той продължаваше да държи кофата, която го теглеше надолу. Гълташе вода, давеше се. За щастие, Айбл-Айбесфелд и аз бяхме наблизо и можахме да му помогнем. Със сила дръпнах кофата от ръцете му и я оставих да потъне. Всичко мина благополучно — но би могло да свърши и другояче.

Друг път, по време на същата експедиция, „Ксарифа“ се намираше на котва до рифа, където извършвахме снимачни работи с големи прожектори. Главният електрически кабел беше дълъг почти 4500 метра и се крепеше от привързани към него стъклени топки, плаващи на повърхността. Той водеше към нашата лодка, в която се намираше голямо разпределително табло — а от него идваха тънките странични кабели, дълги 120 метра, които захранваха носените от леководолазите прожектори. За нещастие — пак в резултат на порива на вятъра, — котвата се изплъзна от доста стръмния риф, а вятърът понесе „Ксарифа“ нататък в открито море. Към нея посредством дългия кабел бе привързана помощната лодка, а към нея чрез тънки кабели — прожекторите и леководолазите. Прожекторите също бяха снабдени със стъклени топки за намаляване на тежестта, но въпреки това доста тежаха. На рифа обаче това нямаше никакво значение. Стигнехме ли веднъж с тях до морското дъно, обслужването им беше лесно. Но сега корабът се носеше — и ние всички с него — нататък по бездънното море. Нормално за един прожектор ни трябваха двама леководолази; този път обаче Лоте висеше сама на единия. Видях я как потъва с него все по-надълбоко, макар с все сила да удряше с плавниците си. Тя винаги е имала амбицията да ни докаже, че под водата жената не отстъпва на мъжа, и това навярно е било главната причина за отчаяните ѝ усилия. След това се поддаде на паника. Притекох ѝ се на помощ тъкмо навреме. Трябваше с все сила да разтворя вкопчената ѝ в скобата на прожектора ръка — също както при Шеер. Тя бързо изплува нагоре и всичко беше отново в ред. Иначе навярно щеше да се удави.

Наскоро в Лос Анджелиз говорих с Том Еброу, опитен леководолаз и „заместник-следовател при смъртни случаи“ в града. Той ми разказа, че вземал особено присърце изясняването на многобройните, твърде загадъчни злополуки при гмуркане. В този район обикновено има по двама загинали на месец. Той се опитвал да изследва случаите с помощта на точен анализ на ситуацията и с компютър. Резултатът никак не ме изненада: около 50 процента от всички случаи се дължат на паника. В такова мъчно поддаващо се на влияния състояние се извършват съвсем неразумни действия.

— Установили сме в много случаи, че попадналият в затруднение водолаз просто не е в състояние да хвърли оловния колан. Изказванията на водолазите бяха приблизително такива: „Направо бях пред удавяне, разбери, че трябваше да направя всичко, за да се задържа на повърхността!“ Питах хората: „Ако бяхте в състояние да си откопчаете колана, въпреки че сте държали ръцете си горе — щеше ли да ви бъде възможно?“ „Да, тогава сигурно! — беше отговорът. — Но когато се давиш, не си в състояние да пуснеш ръцете си долу и да откопчаеш оловния колан. Макар и да знаеш, че е нужно. Просто не можеш да го направиш. Невъзможно е!“

Еброу се мъчи да намери разрешението с някакво техническо устройство, чрез което при нужда да се хвърли оловният колан, макар ръцете да са вдигнати нагоре. „Може би чрез бутон! Във всеки случай факт е, че на практика хората се давят, защото не са в състояние да спуснат ръцете си долу.“

Тук мога да разкажа и за нещо, което се случи на мен самия, една от най-страшните случки, които някога съм преживявал. Беше през 1939 г., войната бе избухнала и голям брой немски кораби потърсиха убежище в неутралното пристанище на Вилемстад на о. Кюрасао. Холандската полиция ни даде заповед да нощуваме на тези кораби, които бяха привързани един към друг с вериги и образуваха цял остров. През деня можехме да се гмуркаме по крайбрежието, да ловуваме, да правим снимки, колкото щем, но през нощта бяхме заточени на палубата. Страхуваха се да не би да сме шпиони и да се намираме във връзка с немски подводници. Дори Рузвелт в една от своите „речи край камината“ направи намек, който се отнасяше до нас.

Една нощ дойде корабният бръснар и ни помоли за помощ. Той искал да прекара контрабанда до сушата гърнета с бои в малко кану, но то се обърнало и боите лежаха сега на дъното. А авансът за този товар отчасти вече бил изгулян с момичета — с една дума, ние бяхме единствените, които можехме да му помогнем. Йорг Бьолер, Алфред фон Вурциан и аз тръгнахме в полунощ нататък. По бански гащета, с харпуни на рамо. Дежурните полицаи бяха свикнали на какви ли не наши приумици, значи, можехме да ги уверим в това, че искаме да отидем на нощен риболов. Бръснарят ни придружи по кея и ни показа точно мястото. На около 30 метра от кейовата стена се бил обърнал с лодката, значи, там трябвало да се намират съдовете с бои. Пристанището беше около 8 или 10 метра дълбоко. Бе тъмно като в рог, нямаше луна, само звездите блещукаха. Заплувахме нататък: във водата заблестяха също звезди. Този ден имаше фосфоресценция на морето. Беше пълно с едноклетъчни Noctiluca, раздвижехме ли ръцете си, морето веднага заблестяваше. Където и да движех ръцете си, водата светваше с хиляди искри. Понеже нямах никаква представа какво може да се намира на дъното на пристанището — и скришом си мислех за някакъв гигантски октопод, който ме дебне там, — движенията ми ставаха по-бавни. Изведнъж около мен стана светло. Многото малки светлинки се отразяваха от плоското пясъчно дъно. Образуваха над него висока около 1,5 метра зона, в която, както при изкуствено осветление, виждах доста добре. Забелязах три от кофите, грабнах две с едната си ръка, а третата — с другата. Отблъснах се отдолу. Стана тъмно около мен, после — отново светло. Тежестта беше прекалено голяма и се смъкнах отново надолу в осветената зона. Изпуснах едната кофа и заплувах с другите две нагоре. Държах ги здраво с лявата си ръка и плувах с дясната. С плавниците удрях, колкото можех, по-силно. Ушите ми започнаха да свистят. Не знаех издигам ли се нагоре, или не. Навсякъде около мен блестяха искри, но по нищо не можех да разбера движа ли се нагоре, или не. Задушавах се. Мислите ми бяха подобни на тези на Юджини Кларк. Кънтеше около мен като в някаква болница, в главата ми проблесна мисълта: защо не пуснеш двете кофи? Беше чудновато, но просто не беше вече възможно. Практически имах само още една „воля“, само едно насочване. То гласеше: Нагоре! Гребях със свободната си ръка, удрях отчаяно с плавниците. После загубих съзнание. Когато се събудих, лежах на тъмния кей с вкус на машинно масло в устата. Нагълтал бях вода. Йорг ме видял, като изплувах за малко, но веднага съм потънал отново. Той се спуснал след мен, успял да ме хване и да ме измъкне на повърхността. Заедно с Алфред ме замъкнали на сушата. Като в смъртно вцепенение лявата ми ръка държала дръжките на двете кофи с боя. Това именно означава паника.

В състояние на паника се случват най-много злополуки. Не акули и октоподи застрашават водолаза — най-голямата опасност се крие в самия него, в собствената му глава, в собствения му гръбначен мозък. Там се намира истинският враг. И затова е толкова важно чрез правилна тренировка да придобиеш сигурност, да бъдеш подготвен за всяка евентуалност, за да не настъпи у теб паника. Многото изкуствени органи, които водолазът прибавя към своите естествени, трябва да бъдат целесъобразно обслужвани, направлявани, координирани. А това изисква упражняване.

Накрая искам да спомена още една преживелица на Паоло Куерзола, италиански търговски представител при посолството в Токио, който е отличен, опитен леководолаз. Заедно с трима приятели той се спуснал под водата близо до токийския залив, където теченията са много силни. Партньорът му, американец, се изморил при спускането и не успял да се върне срещу течението към лодката. Понеже и Паоло не можел да го върне дотам, решил заедно да се оставят на течението да ги носи. И двамата хвърлили оловните си колани. „Мислех си, че щом другите изплуват, ще ни забележат и ще ни приберат с лодката.“ Но когато другите двама изплували, Паоло и американецът вече били далеч, извън тяхната видимост. Приятелите чакали половин час и след това алармирали крайбрежните власти чрез пазача на фара, който пък тъкмо бил отишъл да лови риба и трябвало да търсят и него. Паоло и приятелят му се били привързали с връв един към друг и се оставили да ги носи течението. Те плували така, че след осем или девет часа трябвало да минат покрай един нос. Настъпила нощта. Намирали се вече 14 часа във водата. Видели светлините на няколко кораба, но никой не ги чул. Най-после един кораб ги чул и ги прибрал. Куерзола ми разказа: „През цялото време аз си забранявах да мисля за това, което би могло да се случи, ако не ни намерят!“ Разказвам историята именно заради тази негова забележка. Удивителната сила на Паоло се крие в това, че той си е забранил да се впуска в мисли, които биха могли да го накарат да изпадне в паника.

Паниката може да представлява опасност за хората и в ситуации над водата. Под водата обаче тя е най-страшният враг. Всеки, който иска да се спусне под водата, трябва да запомни едно: вроденият ни начин на поведение не е приспособен към живот във водата. Престоят под вода е нещо ново и чуждо на човека. Затова първата и най-важна задача на учителя-водолаз се състои в това, да подготви учениците си за всяка евентуалност. Спокойствието, невъзмутимостта е най-важното оръжие за човека-риба. В сравнение с внезапното превключване към архаичния образец на поведение всичко останало е второстепенно. От опасността от дълбочинно опиянение и декомпресионни злополуки при новите кислородни апарати може да ни избави компютърът. Самият той не е подвластен на никакво дълбочинно опиянение, замества хладно и машинално нашия мозък, смесва нужните за нас газове. Опасността от паника обаче не може да се изключи чрез какъвто и да е изкуствен орган. Леководолазите от навигацията на САЩ минават през така наречената „Hell Week“ — „адска седмица“, през която инструкторите правят всичко, за да унищожат психически новобранеца. Тази седмица издържа само малък процент леководолази. Същото важи по принцип и за цивилния сектор. Само този, който вече от нищо не се изненадва, само този, който с желязна невъзмутимост борави с органите си, е и в най-тежките ситуации неуязвим срещу най-големия подводен враг — паниката.