Ханс Хас
Светът под водата (24)

Промени в съзнанието

Наскоро при посещението си в Ню Йорк говорих с млада жена, която там отстоява интересите на едно издателство. Седяхме в бара един срещу друг, беше рано следобед, локалът бе почти празен. Моята събеседничка се интересуваше от изкуство, политика, литература, философия — обаче твърде малко от спорт и изследване на природата.

— Ако се интересувам от морето, та дори от шнорхела — каза тя, — то това е може би резултат от незадоволеността, от която страдаме всички, особено в този град. Забелязвам, не само у себе си, как търсим някакъв изход. И затова хората четат толкова природонаучна литература, толкова за неща, които са станали вече утопични. В тях винаги се крие мотивът, да се откъснем някак си от света, с който вече не можем да се справим… В края на краищата това е страх пред страха. Миналата година бях на островите де Мухерес, за да плувам там под водата, и никога в живота си не съм виждала такава красота. Но не беше само красотата — беше нещо повече. За мен това беше бягство. Днес едва ли имаме избор къде да избягаме. Това е, смятам, причината, поради която хората, когато забележат, че в градовете вече не всичко е, както трябва, си вземат шнорхела и отиват да се гмуркат. Всичко е във връзка с това, че днес почти нямаме друг избор…

Във Виена ме посети млад художник — Юрген Клаус, един от първите, които се занимават с такива проблеми. В предислова на книгата си „Планета море“ той пише: „Може да стигнем до една точка — и някои от нашите големи градове вече са се приближили до тази точка, — когато всекидневният живот ще стане всекидневна аларма. Нашето всекидневие: та това е всичко, което притежаваме, чрез което съществуваме, нашата обич, възприятия, комуникации, нашите мисли, съзнание, чувства, учения, доверие. Или не е така? Може ли да стигнем до точка, когато ще настъпи безропотно примирение с живота? Няма да има вече катастрофи, няма да има вече аларма. Една колективна травма: гибел. Колективно парализиране: чакане на смъртта.“

На друго място той пише критично: „Не е ли прекомерно дръзко от страна на един човек на изкуството да смята, че изкуството, дори ако то е променено, би могло да помогне нещо? Не, когато трябва да се създаде друго общество, друга култура, тогава и художникът на свой ред трябва да провери предпоставките за изкуство. Той трябва да бъде готов да поставя под въпрос всичко, което досега е осигурявало изкуството.“

И продължава: „Изкуството, което аз предвиждам на планетата море, изследва и постига познания не in vitro, в епруветка, в обикновените художествени лаборатории. То е тясно свързано с крехката екология на тази планета, от която всеки може да си прави заключения за биологично-умственото състояние на човека. Изкуството в смисъла на тази книга се свежда до новото поведение на човека. То е по-решаващо от всички научни данни, които днес можем да получим от морето.“

Това е силно казано. Но не е ли възможно в края на краищата тези думи да засягат същността? Не се ли нуждаем днес — повече, отколкото от всички изследвания, от цялата техника, цялата икономика, цялата политика — от промяна на съзнанието, която на сушата не бихме могли вече да извършим поради една непреодолима самоувереност.

Запитах Юрген Клаус: „Вие не принадлежите ли към големия брой млади хора, които са недоволни от днешното развитие, които го отричат, но не знаят с какво биха могли да го заместят, и затова търсят някои области, където се надяват да намерят изход? Дали не се уповавате сега на морето така, както други — на наркотичните средства, на йогизма или на индийската философия? И не сте ли влюбен в идеята, че на дъното на това море бихме могли да оздравеем?“

Той кимна: „Да, сигурно се нареждам в редиците на онези, които не са съгласни. Искам обаче да се абстрахирам от концепцията за критика — и да осъществя един вид контракултура. Не се отнася за общо неодобрение. Смятам само, че на първо място трябва да се измъкнем от закостенелите схващания и емоции. Под водата човек е принуден да постъпва другояче. Дори движението е различно. Не мислите ли, че човек би могъл да открие в морето други възможности в биологията си, които на сушата просто не биха могли да се развият?“

Що се отнася лично до мене, дългите години, откакто станах леководолаз, без съмнение са променили донякъде съзнанието ми. Под водата човек се чувствува по особен начин свободен; на сушата това не е възможно. Щом проникнеш, под повърхността на водата, преминаваш като че ли през врата, която води към друг живот — с това и към друг начин на виждане, на мислене. Там долу усещаш такава отдалеченост от човешкия свят, каквато едва ли другаде може да се почувствува. През годините на подводно изследване у мен се събуди интерес към сухоземните организми — просто защото от перспективата на подводния свят ми изглеждаха другояче… именно като същество в емиграция. Моят подводен интерес сякаш се прехвърли в света на сушата и така следваше пътя на еволюцията. Когато по-късно за цели дванадесет години се откъснах напълно от гмуркането и се занимавах само със сухоземните същества, особено — с най-учудващото: човека; когато продадох кораба си и изведнъж се заинтересувах за съвсем чужди на биологията области — организация на производството, обществени науки, право, изкуство и пр., — причината за всичко това бе, че по принцип аз оставах под водата. Защото все пред очите ми беше водната родина, изходната точка на цялото развитие, и просто си бях наложил друг, необичаен начин на преценяване.

През 1960 г. Кусто изнесе сказка върху първите опити, които неговият екип от леководолази по онова време бе извършил в подводен дом. Една „улица“ водела от този дом, който се намирал на 10 метра дълбочина, по стръмното морско дъно до 25 метра дълбочина. Нощем тя била осветявана от лампи. Няколко фотографи заснели как акванавтите Фалко и Веели, които прекарали една седмица в дома, работят нощем под водата на т. нар. „Avenue de Otaries“^[1] и после изплували отново нагоре на повърхността. Кусто, който през това време не се движел и употребил по-малко въздух, останал 10–15 минути по-дълго долу. „Те не ме видяха. Беше съвсем тъмно, те имаха лампи и не разбраха, че съм наблизо. Останах при тях и наблюдавах тези две черни фигури с лампите им в пълната тъмнина; движеха се по своя път, разузнаваха, наблюдаваха рибите, докосваха ги, защото със светлинния лъч можеха да обездвижват животните и да ги докосват с ръка. Те станаха свидетели на разни неща, които самият аз още не бях наблюдавал, и когато аз попаднах в светлинния сноп, само ме погледнаха и продължиха по-нататък, без да ми обръщат внимание. Заплуваха настрана и ми стана тъжно, обзе ме дълбока печал. Почувствувах, че вече не принадлежа към същия екип; те бяха възприели друг манталитет, там бяха у дома си, изпълняваха задачите си, без връзка с надводния свят. Можеха да останат там долу, а аз трябваше да се върна горе. Не принадлежах вече действително към тях…“ Както Кусто после разказва, това му направило толкова силно впечатление, че го довело до принципно нови възгледи.

В същия смисъл Жан-Албер Фьо, друг пионер на френското подводно изследване, писа в книгата си „Подводният човек“: „Възможно е чрез контакта си с морето той да получи неподозиран дар: известна мъдрост, друг начин на мислене, на преценяване и на решаване. Дали няма с това да му бъде отнета част от съзнанието, изградено при старите условия на сушата…“

Херман Й. Грул, немски леководолаз, описва как се спуснал с няколко свои другари под водата в замръзнало езеро — днес в областите, отдалечени от морето, това е много популярен и широко разпространен леководолазен спорт. В ледената покривка се прави с кирка дупка, през която екипираните със „сухи“ леководолазни костюми плувци се спускат под леда. „Първото впечатление е само един зелен здрач; равномерно разсеяна светлина прониква през снега и леда в езерото и осветява слабо дъното. Придънните риби са се заровили в тинята; пъстървите зимуват в пещери и цепнатини в скалите или са се приютили между корени на дървета и клонки.“ Един от водолазите си изчукал ледени плочки от долния пласт лед и ги местел насам-натам. Тъй като ледът е по-лек от водата, когато дръпнеш тези плочки няколко метра в дълбочината, те профучават косо отново нагоре към повърхността. Една забавна игра, която била заснета. Грул: „Оставям камерата и оловния клон горе на повърхността и сега, притискан от подемната сила нагоре, стоя клекнал с главата надолу под леда. С малко упражнение човек може да се изправи и на големи скокове да тича по леда с главата надолу. Игра на антиподи! Примерът ми вдъхнови и другите и скоро всички подскачаха и се пързаляха, стана истинска забава. Дали някой не би ни сметнал за не съвсем нормални?“

В човешката история след пионерските постижения почти винаги следва луксът. Щом веднъж се завладеят нови области и там се осигури база за живот, щом вече се прибира реколта, появява се типичното за човека: стремеж към всичко, което ни доставя щастие и увеличава преживелиците. Нашата палитра от чувства е с огромен спектър: хубава храна, хубаво пиене, общуване, сексуални наслади, културно жилище и културен живот, изкуство, радост от творчество, от игри, власт, чувство на сигурност, шеги, но и доставяща удоволствие злоба, интриги и пр. Докато животните чрез вродените си инстинкти и свързаните с тяхното изпълнение наслади като че ли са „възпирани“, ограничавани, живеещият съзнателно човек тегли чергата към себе си и устройва живота си по възможност така, че да има най-много наслади. Той става специалист в търсене на щастие, в откриване на все нови хитрости, които му доставят положителни усещания. Щом нашата интелигентност ни е създала нужната основа за власт, в днешната действителност — нужните пари, ще я използваме най-напред и главно за това, да активизираме по възможност най-добре спящите у нас способности за щастие. Според смесването на наследствената маса заложбите у отделните хора са много различни. Във всеки случай всеки, търси там, където очаква да получи „щастлив“ резултат.

В служба на този интерес „изкуството“ се е развило като особена техника: да създава нежни чувства на щастие и да ги предава на другите, което после също стана източник на печалби. Би било просто чудно, ако в подводното пространство след покорителя и изследователя не би последвал и художникът, сякаш като професионален манипулатор с щастието. Неговото умение да предлага нови възбудителни ефекти намира и тук богати възможности чрез боравене с чужди чувства да се влияе върху чуждо съзнание. При това между художниците има винаги и такива, които смятат за своя особена задача да проправят път за нови естетически и етични отношения. Повлияването става не чрез разумни аргументи, а чрез предизвикване на емоции. Щом в подводния свят човекът вече съответно се е осигурил и настанил, тогава е дошло време да се появи и подводният художник.

Уилям Бийб, първият учен, който с водолазен шлем е изследвал коралови рифове, писа през 1931 г. тоест по времето, когато човек едва ли би могъл да си представи днешното развитие: „Няма да минат много години и в нашите географски ширини, и в тропика край морския бряг ще се водят разговори, които днес може да изглеждат на повечето хора ексцентрични или най-малкото — подранили. Когато ни дойдат добри приятели на гости, навярно ще ги поканим да си сложат шлемовете и да се спуснат под водата, за да разгледат спокойно новите коралови плантации и лехи, които неотдавна морският градинар е засадил. След някой и друг месец пурпурните и виолетови като лавандула морски анемони може би ще получат първа или втора награда на изложбата на морски цветя в селището. Момчетата няма да оставят майките си на мира, докато не им разрешат да отидат да играят на морски разбойници край корабните останки, които лежат на дълбочина 5 метра там, пред рифа. Спусналите се надолу художници ще ругаят заоблаченото небе, защото наполовина нарисуваната картина на намиращата се 6 метра дълбоко под водата клисура се нуждае от пълна слънчева светлина, за да се разкрие приказната палитра от цветове.“

В същия труд — в прочутата си книга „923 метра под морското равнище“, в която продължава да разказва за историческото си спускане с батисфера в открито море — той дава практически съвети за художника: „Този, който има желание да се занимава долу с живопис, нека да постави на триножника си олово, да направи канавата или животинската кожа водонепропусклива и да сяда с палитрата долу. От време на време навярно ще трябва да отстранява с четката досадни рибки, защото някои бои издават примамваща миризма и понякога палитрата ще бъде покрита от гладна тълпа дребни рибки-палечки.“

Междувременно мнозина са се спускали с триножник под водата. В едно училище за водолази на о. Елба могат дори да се вземат под наем нужните за рисуване с молив или с бои под водата принадлежности. Валти Гугенбюл, ръководителят на това училище, ми разказа: „Направили сме вече много опити: с картони, алуминиево, медно и месингово фолио, а накрая се натъкнахме на водонепропусклива хартия за географски карти, върху която може да се рисува чудесно с мазна креда под водата. Ние употребяваме палитри от изкуствен материал, на които с ластик сме направили приспособление за поставяне на кредите. Проведохме вече редица курсове по живопис, а веселото при това е, че под водата цветовете се променят, следователно променят се и цветовете на кредите. Учудени бяхме какви цветове се получиха, след като картините бяха изнесени от водата отново на кораба.“ Казах на Гугенбюл: „За да се преценят тези картини правилно, би трябвало да се осветят със светлина, отговаряща на цветния спектър на дълбочината?“ „Да, точно така… В началото на хората не им се искаше. Те казваха: «Ние искаме да плуваме под водата, а не да рисуваме!» Тогава един опита, след него още един — накрая станаха шестима или седмина — и после не можехме вече да ги накараме да се приберат на повърхността. Докато имаха капка въздух в бутилката, те не искаха да се откъснат с творбите си от дъното!“

Отдавна вече под водата се спускат и професионални художници, за да търсят там вдъхновение. Една абстрактна творба, рисувана по този начин, например е картината на Гюнтер Валерт „Бог на коралите“, създадена по италианското крайбрежие близо до Леванто.

За подводна музика обаче не съм чул още нищо. Но сигурно е възможно да се произвеждат и в новата среда звуци чрез специални инструменти. В животинското царство има вече предшестващи етапи — преди още първият човек да е пял първата си песен или да е надул първата тръба, птиците вече отдавна са пеели.

Тази подводна музика на животните е открита във връзка с проучвания за военни цели. Изказването на Херакъл, че войната е майка на всички неща, и тук се оказва вярно. Първите подводни микрофони бяха конструирани от военноморски части, за да откриват вражески подводници по шума на машините им. Някои от уловените при това шумове били странни. През пролетта на 1942 г. цялата мрежа от микрофони, принадлежащи към защитната система на залива Чезъпийк южно от Ню Йорк, била извадена от действие поради напълно загадъчни шумове, които се появявали редовно всяка вечер. Те се чували като шум от компресор, когато се разбива бетонна плоча. Както се установило, този шум бил причиняван от риби, които идвали на ята в залива.

По-късно от части на флота били регистрирани голям брой различни шумове в морето — обикновено те произхождали от риби или раци. Така се наложило да се направят специални акустични филтри, които да отделят тези животински шумове, за да могат да се улавят отново шумовете на витлата. Критично обаче било положението с един вид скариди, които с щипките си произвеждали шум, който заглушавал всички акустични уредби наоколо. В този случай флотът на САЩ извлякъл полза от бедата. Територията, където живеели скаридите, била изследвана — и се оказало, че в тези зони американските подводници не могат да бъдат открити от японски подслушвателни уредби. За това д-р Мартин В. Джонсън получи от Националната академия на науките медала „Агасиз“.

Китовете издават звуци, които се чуват особено далеч. При китовете финвал звуците имат честота около 20 Hz и поради винаги еднаквия си ритъм лесно могат да се разпознават. Викът трае една секунда, тогава следва пауза от 12–15 секунди. Дъглъс Уеб от Уудзхоулския институт по океанография изчислил, че по времето, когато все още не е имало шумове, предизвикани от моторни превозни средства, тези викове се чували на разстояние от около 800 км. Тъй като звукът се отразява от повърхността и от морското дъно — и между по-студените и по-топлите слоеве има още по-тесни „звукови канали“, — звукът може да се чува на 5000 км, а може би дори и над 10 000 км разстояние. По този начин животните можели да се намерят през океана.

Сензация обаче представлявал викът на гърбавия кит. В продължение на пет години Роджър и Кати Пейн записвали и анализирали тези викове в района на Бермудските острови. По-късно те били заснети на дългосвиреща плоча под наименование „The Song of the Humpback whales“^[2], която наистина заслужава да се чуе и ни доставя удивително преживяване. В този случай думата вик вече не е на място, защото тези китове пеят и това пеене представлява за човешкия слух голяма наслада. Някои звукови изяви траят до тридесет минути и нито звученето, нито ритъмът могат да се опишат дори приблизително с думи. Какви функции имат тези пеения, още не е установено напълно. Досега само се знае, че се образуват от високи честоти, които не са особено силни, но в замяна на това пак са богато модулирани, както и от по-ниски — монотонни, които се чуват на много големи разстояния. Пейн предполага, че те са предназначени за два различни кръга слушатели: по-високите тонове — за сравнително наблизо плуващи родственици (по време на ухажването), ниските — като сигнали за разпознаване на живеещите далеч една от друга групи. Междувременно един американски композитор е включил тези мелодии в своя симфония.

Първият подводен концерт — но без подводна публика — се състоял още през 1856 г. в Кронщат в Русия. Той бил инсцениран от Вилхелм Бауер, един от най-богатите на идеи изобретатели в областта на подводния свят. (Още през 1839 г. той конструирал в Кил — за пробиване на датската блокада — първата си подводница. Тя била сполучлива, но въпреки това по-нататъшните опити на Бауер били свързани с трудности и несполуки.) Той подготвил подводния концерт в чест на коронясването на цар Александър II. Концертът бил изпълнен от четирима тръбачи, намиращи се в спусната във водата подводница, и от хора, които плавали в лодки над това място; музиката се чувала на 200 метра околовръст.

Подводни концерти за подводни слушатели ще има скоро — просто защото тук може да се постигне необикновено и силно въздействие. Когато през 1950 г. в Червено море записвахме с хидрофони звука от мятането на риби, за да го излъчваме после с подводен високоговорител за примамване на акули, нашият тоноператор ни изненада, като пусна няколко музикални записа. Един виенски валс, симфония от Бетховен, ария от операта „Ловци на бисери“. Оттогава знаем, че тук се открива една форма на особена художествена наслада, която досега не сме изпитвали. Под водата музиката се възприема не само с ушите, но сякаш с цялото тяло. Човек „плува“ в истинския смисъл на думата в музиката, а същевременно тя прониква от всички страни в тялото му. А ако това се случи и във вълшебния свят на коралов риф или може би при настъпващия здрач на морското дъно, тогава музиката усилва още повече тези впечатления. Под водата имаме възможност да подложим нашите тела на въздействието на трептенията, които се намират извън границите на нашите слухови възможности. Приведена в такива трептения, музиката един ден може да бъде поднесена на подводните „слушатели“.

Има вече и наченки на — разбира се, ултрамодерна — подводна скулптура. Крайно своеобразният англичанин Питър Хъчинсън поставил парчета гниеща тиква в найлонови пликове и ги завързал на коралите, лежащи на 15 метра дълбочина. Поради затворения въздух и образуващите се при гниенето газове пликовете се вдигнали нагоре и образували структури, приличащи на медузи.

Какво е искал да постигне, да изрази с това? Хъчинсън обяснява: „Използване на съвсем нова околна среда. Използване на пластични средства в тези нови условия: сила на тежестта — и от друга страна, подемна сила. Използване на свободно пространство — пространство, което не принадлежи никому. Използване на разлагащ се от само себе си материал в положителен контекст. Използване на интересна географска среда и включването ѝ в творбата. Личен опит от творбата, която е преведена само в моя личен стил чрез снимки и други скици, както художникът представя пейзаж, без да посочва кой именно. Бягство от една художествена сцена, която постоянно ни хвърля обратно.“

Далеч по-практичен е дизайнерът Луиджи Колани, който също се опитва да превъзмогне традиционното и да прави планове на подходящи къщи, столове, пътища за живеещите под водата бъдещи хора, а и подводни клозети за подводния свят. Както ембрионът в майчиното тяло заема съвсем определено „естествено положение“, така Колани търси подобно оформяне на околната среда за възрастни, макар да се отклонява изцяло от традиционното.

Архитекти като Ото Пине или Рудолф Бьорнах са проучили възможностите за бъдеща подводна архитектура. И тук се касае за това, какво може да допринесе художникът за прехода към друго равнище на съзнанието.

Юрген Клаус експериментираше най-напред със „съвсем прости“ инструменти край остров Йос в Гърция. „Взехме си метални прътове, които дават необикновено много светлинни отражения, и сега под водата обхващаха пространството — така да се каже, променяха го съвсем.“ Клаус взел под водата и метални топки: „Удивително е как околната среда се отразяваше от всички страни и влизаше в кадъра.“ … Той снимал актове под водата — „така че тялото и околната среда се преплитаха в едно единство“, комбинирал ги — чрез фотомонтаж — с други впечатления. Планирал подводни градини, но от изкуствени структури — „един вид лабиринт, с най-различни отражения, в които може да се объркаш“.

Особената му цел е създаването на „подводен център“ — като противовес на съществуващите институти за изучаване на морето. За Клаус кълбото е идеална форма, затова този център трябва да бъде настанен в плаващи в морето огромни кълба. Според последния му проект и олимпиадата през 1980 г. трябвало да се проведе в такива плаващи кълба: като стадионът се намира в най-голямото кълбо в средата. Към това той прибавя: „Трябва ли тези средища на спортни рекорди да останат и по-нататък въпрос на престиж за една нация? Трябва ли и по-нататък да се злоупотребява с тях, за да се изтъкне една или друга нация? Морето е последната сфера върху нашата планета, която не е разделена на нации, раси, страни и религии.“

Мразеният толкова много от хипитата установен дом той правилно нарече „контейнера, в който живеем“. Много важен е неговият апел към човека — апел за ново, алтернативно мислене, за други начини на изследване, било в областта на естествените науки, на архитектурата или на изкуството. Не по-малко важно му изглежда „човекът да промени отношението си към животното“, тоест да го приеме като партньор. Остане ли си грабител, колонизатор, експлоататор, той няма да има никакви шансове под водата. Тогава планетата действително ще бъде унищожена до 2000-та година. Днес той трябва — и в областта на изследването — решително да се учи отново.