Ханс Хас
Светът под водата (18)

За и против подводния лов

Подводният лов, както го практикуваха през 1935 г. американецът Гай Гилпатрик и неколцина негови приятели по бреговете на Френската Ривиера, беше много почтен спорт. Да се приближиш под водата с обикновено копие на известно разстояние до рибите и след това с бърз удар да ги промушиш е извънредно трудно. Най-напред човек трябва да се научи безшумно да се потапя и да се приближава по възможност с бавни и незабележими движения до боязливата плячка; при забиване на копието трябва предварително да се прецени реакцията на животното. Когато през 1937 г. самият аз станах ученик на Гилпатрик, имаше само няколко десетки такива усърдни подводни ловци. Те упражняваха своя спорт поотделно или на групи.

Тогава ги нямаше нито плавниците, нито обичайната днес плувна маска. Ние си слагахме водонепропускливи очила, които се произвеждаха от една френска фирма и бяха подобни на тези, които носеха търсачите на бисерни миди. Те се поставяха плътно към всяко око поотделно, а в основата на носа бяха свързани с ширит. Ако стъклата не бяха съвсем успоредни, тогава под водата всичко се виждаше двойно. Вече на осем или десет метра дълбочина те притискаха болезнено очните кухини. Измисленото от Гилпатрик копие беше дълго три метра, отпред имаше железен прът с подвижен остър връх, който, привързан на връв, висеше на дървена дръжка. Връвта образуваше клуп, който бе вдянат през ластика. При улучване на рибата върхът се отделяше от пръта и се забиваше в тялото и; посредством връвта рибата висеше на дръжката и можеше да бъде издърпана нагоре — при условие, че не е по-силна и не тегли гмуркача подире си.

На въдичарите гледахме с презрение. Седнали удобно на сушата, те изпращаха скритата хитро в примамката кука надолу във водата или влачеха подире си една не по-малко коварна тенекийка, която се въртеше и блестеше и върху която хищните риби се нахвърляха. Ние, напротив, се приближавахме до рибите очи срещу очи, те ни виждаха, всяко предимство беше на тяхна страна. Тук наистина всичко зависеше от сръчността. Често пъти преследвах половин час и повече някоя плуваща под мене риба, проучвах поведението ѝ и изчаквах подходящия момент. И макар после при спускането по-надълбоко и при дебненето да чувстваш недостиг на въздух, трябва да си наложиш желязна воля и да се въоръжиш с търпение. А когато най-сетне стигнеш достатъчно близо, явява се вторият проблем. При изпращането на копието ти трябва с цялото си тяло да се хвърлиш като пружина напред. Понеже повечето риби реагират светкавично, при удара трябва да се пресметне и тяхното движение.

В книгата си „Съвършените очила“ — това бе първата, излязла през 1938 г. в Ню Йорк книга за подводен лов — Гилпатрик споменава и за едно мое приключение, което му описах в едно кафене на плажа. Край нос Мирамар бях попаднал на едри риби бонито, бях промушил едната, а тя просто ме влачеше зад себе си. Гилпатрик пише: „Аз бих прерязал връвта или бих изпуснал харпуна, но австриецът беше от по-твърд материал и той не я изпусна.“ По-късно срещнах Гилпатрик още веднъж в Калифорния, но после чух, че поради неизлечимо заболяване на жена му от рак той, заедно с нея, сложил край на живота си. Той беше спортсмен и весел човек, който с дейността си раздвижи огромна лавина.

Две години по-късно, през 1939 г., когато аз, Бьолер и фон Вурциан се гмуркахме в Карибско море край рифовете, се натъкнахме с нашите копия на истински ловен рай. Никой от нас няма да забрави това време! Зад всеки риф дебнеше опасност, мамеше ново приключение. Бяхме си построили палатки в усамотени места и се хранехме предимно с това, което улавяхме. Харпунирах бодлив скат, тежък 40 килограма, и ние тримата, като се сменяхме при изплуването нагоре и поемането на въздух, го мъкнахме към повърхността и после до сушата. Хващахме за опашките спящи акули-бавачки и се оставяхме да ни теглят над коралите. Най-добър ловец бе Йорг. Той забиваше така внезапно и силно харпуна, че чувахме раздвижването на водата като тъп удар. Алфред пък обичаше риби, които го ядосваха. Той можеше да чака с часове край някое коралово образувание, в чиято пещерна система се е скрила риба. Пред нашата палатка си бяхме направили кресла и маса от коралови плочи. Там седяхме след лова, ядяхме лангусти и наблюдавахме как слънцето залязва зад хоризонта.

Съвсем понятно е, че в книгите си разказвах с толкова въодушевление за това ловуване. Тогава не подозирах ни най-малко, че то ще допринесе до голяма степен за развитие, чието разрастване междувременно ме накара да се обявя против него. Това, което при нашия лов ни пленяваше, положително не бе убиването. Бе по-скоро предизвикателството — да предприемеш нещо, на което досега никой не се е осмелявал, да се проявиш в трудна и опасна дейност. Нерядко пощадявах рибите, щом видех, че не са равностойни противници. Само когато ни трябваше риба за тигана, тя ставаше ловен обект. Иначе рибите бяха за нас по-скоро приятели, противници, които уважавахме, с които мерехме сили.

Гилпатрик писа в книгата си: „После бе изнамерен стрелящ харпун. С двуметрова тръба с пружина и пистолетна дръжка можеше да се изстреля на няколко метра стоманена стрела, дълга 1,30 м.“ И добавя: „Дори в церемониален марш можеш да се доближиш непосредствено до рибата. Изведнъж стана излишно всяко търпеливо чакане, сръчност и познаване на рибите. С тази пушка всеки новак може да виси на повърхността и да си набавя плячка, без да си намокри дори косъм.“

Изобретателят на тази първа прашка, разбира се, бе негов добър приятел, Алек Крамаренко, един от най-добрите гмуркачи в основаното от него дружество „Сериозни гмуркачи“. Това навярно е накарало Гилпатрик да каже по-късно на друго място: „Макар в друга глава да изказах съжаление, че се стреля безогледно по риби, за да се убиват по този начин повече, все пак признавам, че подводните пушки, прашки и подобни смъртоносни оръжия имат своето оправдано място при спортното гмуркане.“ Когато след време остареел, щял да остави патериците си и все още би могъл да убие първия перконосец, който се мернел пред очите му.

Ние също бяхме изправени пред този етичен проблем. В Кюрасао се срещнахме с холандския инженер Мейеринк, който бе конструирал подобен инструмент за стреляне по риби в плитчините. В книгата си „Трима ловци на морското дъно“ описах първата ни реакция: „Ако някога сме показвали характер, това бе, когато категорично отхвърлихме този гърмящ инструмент на господин Мейеринк. Макар че той ловеше повече риба, ние все пак искахме да останем верни на нашия прост харпун. Само с него подводният лов ни изглеждаше почтен. Една прашка означаваше техническо предимство, което би направило нашия спорт неспортсменски. Не, ние искахме да останем верни на нашия харпун!“ Но няколко месеца по-късно все пак капитулирахме. Междувременно бе избухнала войната и не можехме, както бяхме запланували, да се завърнем у дома. И така изкарвахме препитанието си от риболов и продажба на корали. Господин Мейеринк се завърна от Холандия и при сбогуването ни подари техническия си шедьовър. В посочената книга споменах за състоялия се между нас тримата разговор. Тъкмо бяхме решили да опитаме да се върнем в родината си през САЩ, Япония и СССР.

— А пари? — запитаха Йорг и Алфред.

— Ще ги спечелим — отвърнах тържествуващо. — Ще продаваме риба! Сега вече не става въпрос за спорт, а да се спечелят по възможност повече пари.

— … значи, със стрелящия харпун… — допълних аз и двамата засияха така, както може да сияе някой, който макар и да има характер, може да стане безхарактерен.

— Да, със стрелящия харпун.

Подаръкът на Мейеринг и обстоятелствата направиха от нас доста безогледни ловци. Сега често се връщахме от морето с риби, тежки 50 или 80 кг, които продавахме скришом на ресторантите — скришом, защото като чужденци нямахме право да печелим пари. „Нашите доходи бяха толкова добри, че скоро поръчахме още един стрелящ харпун.“

Нещо подобно описва и Гилпатрик: „Човекът, който използваше стрелящия харпун на Крамаренко, само за един сезон убиваше повече от 700 риби. Това представлява изключителен рекорд и е далеч повече, отколкото ние някога сме убивали с ръчното копие.“

При по-късните си експедиции аз се върнах отново към ръчното копие — доколкото изобщо съм ловувал. Минавах за особняк. Стрелящите харпуни завладяваха света. Най-първият харпун е бил изобретен още от коменданта льо Прийор, първия френски пионер-леководолаз. По времето на Гилпатрик той, снабден с бутилки със сгъстен въздух, вече крачел по морското дъно и с подводната си пушка „Наутилус“ убивал риби от далечно разстояние. С барутен патрон той изпращал стрели, които летели на 20-метрова далечина. Това оръжие обаче не било усъвършенствано по-нататък. Вместо него на пазара се появиха безброй модели прашки, които изпращаха стрелите с пружини или ластик. Пред днешния леководолаз вече не стои алтернативата: ръчно копие или стрелящ харпун, а — стрелящ харпун или подводна камера. Мнозина — включително и аз — разбрахме, че ловът с камера е далеч по-вълнуващ, отколкото ловът с копие.

През 1960 г. се насочих към други изследователски работи, продадох си кораба и изоставих за цели десет години подводното плуване. Когато после отново се спуснах под водата, бях учуден от промяната, която бе настъпила там. Местата за гмуркане, които още добре си спомнях, бяха запустели. Подводният лов бе станал мода. Днес той се упражнява от стотици хиляди, ако не и от милиони хора. Край много брегове рибите са, може да се каже, изтребени или са се оттеглили в по-големи дълбочини. В много райони сега се лови и с акваланг.

Особено очебиеща бе промяната в рифовете около о. Таити. Там снимах за телевизионна серия филм по разказ на Джеймз Морисън, един от метежниците на „Баунти“, филм за „Ноа-ноа“ на Гоген и за днешния Таити. Думите на Морисън бяха в пълен контраст с това, което видях тук. Той пише: „Рифовете изобилстват с най-различни риби, които изглеждат прекрасни, а и за ядене са чудесни. Навсякъде блестят необикновени багри, а тия необикновени багри не са нищо друго, освен чудесни риби.“ А сега аз плувах из лунни пейзажи, в които далеч наоколо не се мяркаше нито една риба, по-голяма от пет сантиметра. Нямаше нито една от великолепните рифове риби. Виждах екипирани с акваланги подводни ловци с мънички рибки на връвта. Заснех ги. Една малко по-голяма риба диодон, която открих след дълго плуване насам-натам, ме забеляза от 20 метра разстояние и побърза, колкото малката ѝ опашка ѝ позволяваше, да побегне от мен.

И на други места за спускане под вода преживях същия шок. Макар че съществуват обширни райони — по-специално в тропиците, — където турист още не е припарил, където от самолетите не слизат запалени ловци с цяла връзка стрелящи харпуни. При сегашното положение обаче ясно се вижда докъде ще стигне това развитие — докъде трябва да стигне.

Под впечатление на случилото се след завръщането си съставих един манифест. Ако спортистите водолази не желаят по своя вина да загубят базата си, трябва да предприемат нещо против това нарастващо унищожение, което се дължи отчасти и на моите собствени книги и филми. Някогашният почтен спорт отдавна се е превърнал в непочтен. Превърнал се е в безогледно клане и се пропагандира още повече от фирмите, които продават стрелящи харпуни. Вече малки деца плуват навсякъде по крайбрежията и стрелят с харпуни по всичко, което плува.

Какво обаче би могло да се направи срещу тези все по-нарастващи пълчища от усърдни подводни ловци? Биха могли да се създадат резервати — а това е вече направено, но не е достатъчно. Такъв резерват представлява нещо като зоопарк. Под водата не може да се наложи и норма на отстрел. На сушата може да се определи колко елена или слона в даден район могат да бъдат отстреляни, но по морските брегове едва ли е възможно да се издават позволителни за зъбатия костур или бодливия скат. Кой ще контролира това? Аз виждам само една възможност: пълна забрана на тези оръжия, които улесняват прекалено много риболова. Всеки лов с акваланг е абсолютно непочтен и поради това трябва да бъде забранен. Освен това би трябвало по начало да бъдат забранени всички механични подводни оръжия: друг изход според мен няма. Леководолазите, с които говорих, споделяха — макар най-напред колебливо — мнението ми. Те казваха: „Но за собствената ни тенджера би трябвало все пак да можем да ловим и по-нататък.“ Аз не мисля така. С ръчното копие — да, евентуално — с ръчните прашки, които се употребяват в Хавай. Според мен такъв поврат би могъл да се осъществи само чрез усилията на спортните леководолази. И така отправих моя манифест до тях.

През есента на 1971 г. бях поканен от Германския подводен клуб в Берлин на филмов фестивал. Хорст Ласковски, много дейният председател на клуба, на когото бях изпратил моя манифест, заяви спонтанно, че сега ще го съобщи на всички. Той, както повечето членове на клуба, бил на моя страна. Така и стана после. Ласковски бе измислил още нещо, особено ефективно за пресата. Въпреки ледения студ осемдесет членове на клуба, облечени в неопренови костюми и с плавници, се отправиха в марш към берлинския зимен стадион, раздаваха листовките с манифеста и символично замразиха харпуните си върху леда. Същия ден основахме „Дружество за борба срещу механичните подводни оръжия“, накратко VBMU. Членове-учредители бяха швейцарският адвокат и спортен леководолаз Херман Хеберлайн, който години наред се застъпваше за опазване на морето, Йенс Петер Паулсен, председател на Германския спортен подводен клуб, леководолазът Лудвиг Силнер, Хорст Ласковски, Айбл-Айбесфелд и самият аз.

— Особено активно трябва да действаме — каза Силнер — срещу състезанията за световно първенство по подводен лов, които се провеждат под егидата на CMAS. Това е скандално. При последното състезание, което се състоя в Чили, първенството спечели човек, който изби към 500 килограма риба. На това отгоре тези хора са толкова наивни, че искаха да участвуват в олимпийските игри.

— Ние единствени никога не сме взимали участие в тях — каза Паулсен. — Германският съюз на спортните подводни плувци е бил винаги против. А и социалистическите страни. Но с италианците и французите изобщо не може да се говори. Естествено, тук голяма роля играят и търговските интереси.

CMAS е върховна организация, в която са включени съюзи на спортистите-леководолази от много страни. Следователно Кусто, дългогодишният ѝ президент, беше истинският покровител на тези състезания. Към всичките му старания за опазване на морето като че ли това никак не подхождаше. Вечерта на тържеството прожектирах филма за Таити и след това прочетох манифеста си, както и една телеграма до Кусто с молба да се противопостави на състезанията за световно първенство по подводен лов и да въздейства върху CMAS да не се подпомагат повече такива забавления. Не ни бе за няколкото риби, които тогава се убиваха — в съотношение с професионалния риболов това беше нищо, а за символичния характер на тези забавления. В самото начало на леководолазния спорт нямаше какво да се възразява против такива първенства, те се устройваха навсякъде и се смятаха за състезания като всички други. Но междувременно всичко се промени. Ако самите леководолази не се решат на съответни акции, тогава по крайбрежията всичко ще бъде безвъзвратно избито, а идните поколения няма да могат да се наслаждават на чудесата на подводния свят. Да се мисли за търговските интереси е добре, но тук промишлеността сама си вреди. Защото с изчезването на рибата гмуркането ще загуби много от обаянието си, а кой ще купува тогава подводни камери, дихателни прибори, маски, шнорхели, леководолазни костюми и пр.?

Господин Берган, най-големият производител на такива артикули във ФРГ, подписа манифеста още същата вечер. Подписаха го и мнозина други и се включиха в нашата акция. Подписаха го дори най-известните леководолази. В Австралия — Рои Тейлър, Бен Кроп, Джон Хардинг, Ървин Рокмън; в САЩ — Стан Уотърмън, Ал Гидингз, Джак Маккени, Пол Цимаулиз, Джери Грийнбърг и други. Франция ни зарадва особено с присъединяването на Филип Диоле, Италия — на Виктор де Санктис. Това, че Бернхард Гжимек и Жак Пикар се присъединиха към нас, се разбира от само себе си, а и Световната фондация за защита на дивите животни прояви интерес. Но за да има успех това движение — а ние се надяваме да има, — то трябва да бъде представено преди всичко от спортните леководолази. Затова се радвахме, че от всички страни, в които беше публикуван манифестът, получихме купища писма и подписи.

За съжаление, при CMAS нямахме никакъв успех, както и при Кусто. Световните шампионати по подводен лов, които при днешните обстоятелства би трябвало да отпаднат, все още се насърчават и устройват.

Разбира се, що се отнася до запустяването на крайбрежията, вината не е само в подводните ловци. Както Пол Цимаулиз убедително ми обясни, в много области, например навсякъде около Ямайка, опустяването на рифовете се дължи и на други неща. В големите риболовни кошове, които туземните рибари поставят, се ловят и значителни количества коралови риби. Понякога тези кошове се изпразват само веднъж в седмицата, когато половината от уловените риби отдавна са умрели и изгнили.

Друга причина за запустяването е употребата на хлоракс.

Това е перилен препарат, какъвто там можете да си купите навсякъде. Туземците го занасят долу в рифа и с него умъртвяват всичко наоколо. Всички риби излизат зашеметени от скривалищата си, загиват дори коралите далеч наоколо. Това се вижда ясно, защото мъртвите корали са снежнобели.

— Туземците употребяват ли дихателни съоръжения?

— Понякога да, понякога не. Но този начин на риболов е също така гибелен, както онзи с механичните харпуни.

Друга причина е хвърлянето на динамит, разпространено по много брегове. Чрез експлозиите не само се избиват рибите наоколо, но се уврежда и потомството. Още през 1942 г. видяхме в Гърция последиците от това. Тогава — също както са днес — крайбрежните зони на Егейско море останаха почти без риба. За да се намерят по-едри риби, трябваше да се търсят по-дълбоки зони, още незасегнати от това зло.

В тропиците отрицателно се отразява и ловенето на коралови риби, които се продават на любителите на аквариуми. Рибите се изпращат в найлонови пликове със самолет и голям процент от тях загиват, преди да са стигнали до местоназначението си. И пестицидите, които се използват за борба срещу москитите, ако попаднат в морето, причиняват увреждания на крайбрежните риби или ги принуждават да се оттеглят в по-големи дълбочини.

В крайна сметка и модерната ловна техника на професионалните рибари оказва влияние, но тук може да се разчита единствено на „контрола“ на разума. Защото, ако рибарите унищожават своите собствени рибни наличия, с това те унищожават и поминъка си. Подводните ловци обаче се появяват някъде, за да утолят ловната си страст, а после изчезват завинаги от тоя край. На тях им е безразлично какви последици ще имат действията им. Китове, манти, еврейски риби и други великани са избивани само и само от желание да се предизвика възхищението на околните. Това трябва да се предотврати на всяка цена, тъй като тъкмо тези животни се размножават много бавно и затова много бързо могат да бъдат изтребени.

Постигнати са вече и някои успехи. Така по инициатива на английския биолог Питър Вайн в целия район на Сейшелските острови подводният риболов бе забранен, а в Судан — значително ограничен. Там е разрешено на лодка и група подводни ловци да носят един-единствен харпун, колкото да уловят риба за едно ядене. Пълна забрана се прилага в Карибско море, на остров Бонайре; на Бермудските острови също е забранена употребата на механични подводни оръжия, а в Мексико са издадени нареждания за опазване на рибата. В много страни — например в Израел, край Ейлат — има природозащитни паркове, където леководолазите могат да се любуват на напълно непокътната рифова фауна. Край Антигуа на дъното на подводния резерват дори са поставени табелки и стрелки, които показват пътя на подводния плувец и му обясняват какви риби може вероятно да срещне тук и там. Аз обаче съм на мнение, че би трябвало да бъде обратното: не паркове за рибите, а паркове за леководолазите. Ловът с уреди би трябвало по начало да бъде забранен; в замяна на това пък определени зони биха могли да се предоставят за действително почтен лов с ръчен харпун.

Най-трудно ще се наложат такива защитни разпоредби навярно в Италия. В иначе хубавото списание „Mondo Sommerso“ („Потънал свят“) във всеки брой се публикуват снимки на убити гигантски риби. Италианците обичат лова и известни леководолази като Луиджи Фераро и Раймондо Бухер се застъпват най-енергично за подводния лов. Там още е позволен ловът с акваланг. Папа Павел VI определи за италианските подводни ловци дори светия-закрилник. Първоначално бил предвиден пророк Йона, но папа Павел VI избрал после вместо него не друг, а самия апостол Павел. Страхувам се, че в тази страна ще бъдат издадени нужните закови едва тогава, когато по крайбрежията няма да шава нито една опашна перка.