Ханс Хас
Светът под водата (5)

Човекът и акулата

Край островите Принс ъв Уейлз в Торесовия проток, южно от Нова Гвинея, търсач на бисерни миди скочил от едномачтов ветроход в морето. Дали е сторил това, изпълнявайки професионална задача, или само да се поразхлади, не е известно — във всеки случай този скок го довел до доста необичайно положение. Главата на Трийкъл, така се наричал човекът, се оказала направо в отворената паст на акула-чук, която може би вече е гълтала най-различни предмети, хвърляни от корабите зад борда. Главата на Трийкъл обаче акулата не могла да отхапе. А той запазил присъствие на духа до такава степен, че посегнал пипнешком към очите на животното — които при акулата-чук са разположени на двата края на чуковидната ѝ глава. Намерил едното око и го натиснал. След това акулата изплюла главата му. Трийкъл успял да се върне на кораба. Той надживял това премеждие — и оттогава насам се показва на панаири срещу пари. Двата реда остри зъби на акулата са оставили от двете страни на шията и на брадата му поразителни белези.

На други се случва и по-лошото. По крайбрежията на Австралия и Южна Африка стават многобройни злополуки, завършващи със смърт. И другаде акулите се смятат за „кръвожадни зверове“… Толкова повече се изненадва всеки подводен плувец, който сам се запознава с подводния свят и се гмурка край прословутите тропически брегове. Ако изобщо може да зърне акули, той по-скоро ги опознава като плашливи и съвсем неагресивни животни. Грациозно и елегантно се появяват те — наслада за очите, която обикновено изчезва бързо. Задаваният всеки път от хората плах въпрос: „Не смятате ли, че тук може да има акули?“ — включва факти, които практически не съществуват. С всеки такъв въпрос сякаш се допуска, че самата близост на акулите вече представлява опасност, или още по-натуралистично изразено — че човек представлява за акулите лакомство, за което те жадуват и върху което веднага се нахвърлят, щом се мерне пред очите им.

Няма нищо по-погрешно от това. Когато през 1939 г. се гмуркахме с Йорг Бьолер и Алфред фон Вурциан в Карибско море, хората ни смятаха за самоубийци. Бяхме първите, които се спускаха под вода по тези пълни с акули крайбрежия и се запознахме много обстойно с „тигрите на морето“. Почти всеки ден виждахме големи и малки екземпляри, имали сме общо не по-малко от 500 срещи с тях. Особено рано сутрин или през късните следобедни часове те доплуваха от открито море в нашето зрително поле, кръжаха около нас, но обикновено се държаха на почетно разстояние. Факт е, че спрямо човека акулите почти винаги показват боязливост. Да се приближиш към тях, за да ги заснемеш, съвсем не е лесно. Това установих и през следващите експедиции в Червено море, към Големия бариерен риф на Австралия, в Индийския океан, в Пасифика. По всички тези места туземците разказваха едни и същи страшни истории, а към нас акулите се приближаваха в съвсем редки случаи. Нападения на акули — макар да съм ги предизвиквал нарочно — почти не съм преживявал в продължение на 20 години. А и безброй многото леководолази, които оттогава насам последваха примера ни, направиха същите опити. За човека-амфибия проблемът не гласи: как да държа акулите на разстояние от себе си? А гласи: къде бих могъл изобщо да срещна акули? Как все пак мога да се приближа до тях?

Виктор Копълсън, австралийски лекар, който в книгата си „Shark Attack“^[1] дава доста обширен обзор на случилите се досега нападения на акули, пише: „Като имам предвид множеството хора, които днес навсякъде по света по различни причини навлизат във водата, броят на доказаните нападения и смъртни случаи е толкова малък, че те могат да се приемат за злощастни съвпадения.“ В Британска Колумбия Safety Council — Съветът за безопасност — посъветвал действащите там 10 000 спортни леководолази да носят жълти или червени гумени костюми, понеже се оказало, че много по-малка е опасността да бъдеш нападнат от акули, отколкото подводните плувци да се харпунират един друг. Леководолазите със сиви плувни костюми често пъти биват смятани за тюлени, а тези с акваланги — за малки китчета. Който иска да научи истината, нека погледне в специалните списания за подводен спорт. Подбирам тук само два съвсем произволни примера. Така през юни 1972 г. немски водолаз описва в сп. „Делфин“ своите опити в Карибско море: „Що се отнася до опасността от акули, в която се кълнат и във Флорида, бих искал да отбележа, че през петседмичния си престой тук не съм зърнал нито една акула, камо ли да заснема акула.“ А две страници по-нататък опитен учител по гмуркане разказва за своя престой по крайбрежието на Синайския полуостров: „Преди няколко месеца тук беше голяма група италиански леководолази. Те носеха динамит и съдове, пълни с кръв и вътрешности, за да примамват с тях хищници. Въпреки това през триседмичния си престой те не видяха нито една акула.“

На какво се дължи, че всички тези опити толкова малко са проникнали в съзнанието на хората? Според мен това се дължи на характерната черта на човека да се радва не само на красивото, а и на страшното. Съобщенията във вестниците, романите, филмите, в които се разказва за кървави нападения на акули, са популярни, донасят печалби. Публиката на подводни филми — а оттам и разпространителите на филми — просто изпитват разочарование, ако от време навреме не се появи на екрана, съпроводено от заплашителна музика, страшилището акула. При един от моите собствени филми, благодарение на които бях финансирал първата си експедиция с „Ксарифа“, това ми бе поставено просто като условие. Всеки гмуркач, който има да разказва за нападения на акули, намира охотно слушатели и съвсем автоматично става герой. Джон Д. Крейг, американски леководолаз, по професия филмов продуцент, твърдеше: „Всяка акула напада човека, когато е гладна или раздразнена, или са налице и двете неща заедно.“ Това просто е невярно. При първите си посещения в тропиците край островите Зелени нос Кусто бил обезпокояван от акули в открито море, вследствие на което очевидно получил шок. В своя книга после той писа, че колкото по-добре се опознават акулите, толкова по-малко се знае за тях. Човек никога не може да предскаже какво ще направи акулата в следващия миг. И тази басня също бе възприета от много хора и нерядко тя стана главното, което някой експерт е научил.

В един американски филм две стари моми обвиняват пред съда героя на филма, това беше Гари Купър, че бил „pixilated“^[2] и затова трябвало да бъде поставен под опека. С това двете жени искат да кажат, че е нещо откачен. На защитника му обаче хрумва да ги запита кого другиго смятат също за „откачен“. Те веднага заявяват: „Естествено, всички. С изключение на нас двете.“ „Значи и господин съдията също?“ „Да, и той е откачен.“ След това човекът е оправдан. И на акулите се приписва, че от тях може да се „очаква всичко“. Естествено, изненади има, но те са толкова редки и определено не могат да послужат за охарактеризиране на животните. Ето защо бих искал да отговоря на ефектното пророкуване на Кусто: „Колкото по-основно се изучават акулите, толкова по-добре ги опознаваме.“

Поведението на акулите — както и на всички останали видове животни — се управлява от инстинкти, възбуждани от оптични, акустични, обонятелни или други ключови дразнения. Конрад Лоренц говори за „парламент на инстинктите“, в който според „настроението“ в момента ту един, ту друг управлява поведението. На практика това ще рече, че животните един път са предразположени към един, после към друг дразнител, тоест активно го търсят. Едно гладно животно реагира най-напред на онези ключови дразнители, чрез които разпознава плячката си, а полово възбуденото — преди всичко реагира на поведението на половия си партньор. При акулите съществуват четири групи основни дразнители, които ги родят към плячката.

Сътресенията във водата, тоест трептенията от налягането, които акулите възприемат от голямо разстояние. Това може да се наблюдава, когато близо до отвесни рифове се хвърля котва или когато някой скочи във водата. Често пъти не минават повече от няколко секунди и акулите вече се появяват в зрителното ни поле. Но обикновено се държат на значително разстояние, кръжат веднъж, дваж и след това, ако няма други дразнения, изчезват веднага. Както писах в първите си дописки, те се държат като „полицаи“, които искат да проверят „какво става“. Касае ли се за експлозия с динамит, при която рибите биват парализирани и убивани, тогава се добавя и визуалното дразнене и ако това се повтаря често, те се хвърлят да налапат рибите и вече ги свързват с детонацията. Когато през 1942 г. в Гърция се гмуркахме бързо след експлозии на места, където често се ловеше риба с динамит, бяхме учудени колко бързо се появяваха акулите. Нормално като се гмуркаш там, никога не можеш да видиш акула, но по тези места разбрахме, че все пак има екземпляри, дълги над четири метра. Акулите реагират особено силно на онези водни трептения, предизвикани от мятаща се наранена или намираща се в друга беда риба. Въз основа на това ключово дразнене акулата често се устремява направо към мятащата се риба. Както всички въдичари знаят, уловената в тропиците риба трябва да се изтегля веднага навън, в противен случай може да се изтегли само главата ѝ от водата. Останалата част доплувалите набързо акули вече са излапали. За подводните ловци това означава много сериозна опасност — такова преживяване имахме за пръв път през 1939 г. — и по този начин може да се случи злополука. Прицелната точка на тези нападения, разбира се, е рибата, но държи ли подводният ловец рибата в ръката си, тогава, естествено, може и той да бъде захапан.

Преди да стане редактор на сп. „Skin Diver“, Джак Маккени бил три години учител по водолазен спорт във Фрийпорт на остров Гранд Бахама близо до Флорида. През цялото време, така ми разказа той, видял само около 15 акули. През последната седмица отишъл с приятеля си на лов за риба. Било следобед, след 3 ч., и те харпунирали няколко риби. Изведнъж се появила сива акула. Джак: „Носех със себе си камерата и си мислех: чудесно, най-после ще направя хубава снимка!“ Но акулата отново се отдалечила. Джак харпунирал още една риба — тогава акулата се върнала и посегнала към нея. „Можах да чуя как зъбите ѝ скърцаха върху желязото и си мислех: Ами сега! Тя се приближи направо нагоре към мене, аз имах само харпуна, който хвърлих срещу главата ѝ. Отдалечи се и пак се върна. Третия път не я улучих и тя сграбчи харпуна — ей на толкова разстояние от ръката ми.“ Джак показа около двадесет сантиметра. „Замалко не получих сърдечен удар!“ През това време приятелят му изпуснал мрежата с рибата. Появили се още две сиви акули. „Тази, която държеше харпуна ми в устата си, навярно смяташе, че не съм много вкусен. Тя отплува надолу и вниманието ѝ бе насочено изцяло върху мрежата с рибата. Междувременно ние изплувахме на сушата.“

Ето защо харпунирането на по-едри риби в райони, където се срещат акули, е доста опасно. Дори в Средиземно море се случиха вече нападения, едно от които завърши особено трагично. Италианският пионер-леководолаз и изтъкнат подводен фотограф Маурицио Сара на 2 септември 1962 г. харпунирал при Терачина край италианското крайбрежие няколко едри зъбати костури и бил смъртоносно наранен от акула. И друг случай:

През лятото на 1964 г. Ал Гидингз и Френч Ле Рой, двама отлични американски леководолази, се гмуркали край Форлонските острови, северно от Сан Франсиско. Били ръководители на спортни леководолази, които се спускали на групи под водата. Харпунирали голям брой риби. Изведнъж Ал Гидингз, който точно вземал камерата си от лодката, чул пронизителни викове и видял как някой се мята насам-натам на повърхността. Заплувал бързо, колкото можел в тази посока — и за голяма своя изненада видял, че това не бил някой от учениците, а другарят му Ле Рой. Една акула го била наранила. Морето било гладко и точно когато пристигнал там, зад Рой се подавала от водата грамадна опашна перка. Ал Гидингз: „Както Ле Рой след това ми призна, това бил най-страшният за него миг. Защото в очите ми прочел това, което аз виждах.“ Голямата акула сграбчила още веднъж крака на Ле Рой и го дръпнала под водата. Когато Рой отново изплувал нагоре, Ал Гидингз хванал другаря си отзад за бутилките на акваланга, защото Ле Рой удрял сега като луд около себе си. Гидингз запазил спокойствие, успял да му откопчае оловния колан и домъкнал Ле Рой обратно до лодката. Той очаквал всеки миг ново нападение — но то не последвало. Изтеглили Ле Рой на палубата. От горната част на бедрото му липсвал доста голям къс. На раната бил поставен турникет и по радиото бил повикан вертолет. Самата акула никой не видял, защото Ле Рой вече се намирал на повърхността, когато неочаквано бил нападнат отзад; Ал Гидингз пък, когато му се притекъл на помощ, загубил гумената си маска. И тук харпунираните риби безсъмнено са привлекли голямата акула и от миризмата на кръв тя е станала агресивна.

Миризмата на кръв е второто ключово дразнене, на което акулите реагират с хващане на плячката. През 1957 г. заедно с Айбл Айбесфелд изучавахме край Малдивските острови най-подробно този процес. На един стръмен склон, където знаехме, че има акули, заклахме риби и ги скрихме между коралите. Минаха около пет минути, докато миризмата на кръв се разпространи дотолкова, че да примами намиращите се извън зрителното ни поле акули от вътрешността на морето. Те изглеждаха възбудени, движеха се бързо и търсеха с муцуни ниско над коралите източника на кръвта. Обикновено направо се насочваха към скритото място. Колко целенасочено акулата преследва жертвата си под въздействието на тези обонятелни ключови дразнители показват случаите, когато на помощ на нападнати къпещи се са притичвали смели хора и са измъквали ранения от водата. Самите спасители почти никога не са били ранявани. Нападащата акула продължавала да хапе — ако изобщо хапела — само наранения вече човек. При нашите експерименти също стигнахме до аналогични изводи. В началото бяхме предпазливи, но скоро забелязахме, че скритите в коралите кървящи риби сякаш ни закриляха. Насъбрали се бяха вече десетина акули, биеха се за плячката — и изобщо не се интересуваха от нас. Спокойствието, с което тогава филмирахме, е най-доброто доказателство затова, колко сигурно се чувствахме. Айбл-Айбесфелд впрочем заяви, че акулите се държали към него по-агресивно — може би защото той харпунираше рибите и ги смъкваше от харпуна, и по ръцете му бе останала миризма на кръв.

Тези наблюдения са от значение за корабокрушенците. В райони, където се срещат акули, ранени, кървящи хора несъмнено са изложени на опасност да бъдат нападнати, особено в тропическите води. Онези, които не са ранени и се намират недалеч от тях, няма защо да се отчайват. И да се случат в близост нападения, това съвсем не значи, че непременно те ще бъдат следващата жертва.

Във връзка с това показателно е съобщението на лейтенанта-летец А. А. Рединг, който паднал със самолета си източно от о-в Уолис в централния Тихи океан и дрейфувал 16 часа в открито море. Когато самолетът се ударил о водната повърхност, той загубил съзнание, но радистът му Е. Х. Алмънд го измъкнал от самолета. Не успял обаче да прибере спасителната лодка; двамата се завързали един към друг с въже. Алмънд бил само по къси панталони. „След около половин час — така разказва Рединг — около нас плуваха акули. Мина час, но нищо не се случи. Изведнъж Алмънд ми каза, че усетил как нещо се блъснало в десния му крак и го заболяло. Казах му да се покатери на гърба ми и да извади крака си от водата, но преди да успее да направи това, акулите отново го нападнаха. За секунда и двамата бяхме завлечени под водата.“ Сега пет акули ги обикаляли, а водата червенеела от кръв. Рединг продължи: „Той ми показа крака си. Ухапан беше не само десният му крак, но и лявото му бедро беше страшно разкъсано. Той обаче не изпитваше особено силни болки, само аз усещах как всеки път, когато акулите го улучваха, тялото му потреперваше. Най-подир сграбчих бинокъла си и започнах да удрям по плуващите покрай нас акули. Само след няколко секунди те отново ни нападнаха. И пак ни потопиха, но този път бях разделен от Алмънд.“ Една акула ударила Рединг по дясната скула, но не му станало нищо. Той още виждал как акулите блъскали другаря му насам-натам; главата му вече се намирала под водата. След това заобиколеното от акули тяло се понесло нататък. „От време навреме усещах някоя акула до краката си…“ Така Рединг дрейфувал няколко часа до след полунощ и бил прибран невредим от патрулна лодка. И други съобщения от корабокрушенци и свалени летци звучат приблизително така. Като се помисли, че акулите са хищни животни и притежават страшни зъби, човек по-скоро би трябвало да се чуди колко колебливо използват това свое оръжие. В случая с Рединг и Алмънд навярно е имало значение и това, че Алмънд бил с къси панталони. Рединг не бил нападнат. Очевидно при него е липсвала миризмата на оголена кожа, за да реагират доплувалите толкова бързо акули нападателно.

Други ключови дразнители, които предизвикват агресивни действия, може би се дължат и на оптични възприятия. Твърдението, че акулите имат слабо зрение, след щателни изследвания се оказа погрешно и днес вече не се смята, че тези животни са слепи за цветовете. Както се твърдеше, негрите били по-рядко нападани, отколкото светлокожите хора. Но проведените от американския биолог Хобсън експерименти в атола Ениветок дали при три различни вида акули обратен резултат. От сал спуснали в морето две еднакви примамки, едната обаче била боядисана по-тъмно — и то с багрилно вещество, което, както предишните опити показали, не привличало акулите. При 172 опита, общо в 72 процента от случаите, първа била нападната тъмната примамка, а при ясно, безоблачно слънчево небе — дори в 82 процента. Намиращият се на дъното в акулоубежището наблюдател заявил, че при съществуващите обстоятелства черната примамка се откроявала по-добре на фона. Акулите се приближавали срещу течението все по определена посока откъм дълбоката вода. Във всеки случай тези резултати показват, че и оптичните впечатления играят роля. Ако предизвиканата от колебанията в налягането или от миризмата акула доплува до обекта на такова разстояние, че да може да го вижда, тогава решаващи за поведението ѝ стават и такива дразнители. А натъкне ли се акула случайно на гмурец, който не стимулира с кръв или шаваща риба настроението ѝ за нападение, тогава тя се държи обикновено далеч от него, разглежда го, може би кръжи около него и после продължава да плува по своя път.

Последното, меродавно за агресивността, ключово дразнение е вкусът на нападнатия обект. Хобсън държал четири дена риби в етилов алкохол и след това ги плакнал три часа в морска вода. После спускайки ги от сала, ги предложил едновременно с нормални, големи колкото тях риби на акулите. Във всички случаи и двете примамки били налапвани — а рибата, която нямала нормален вкус, била изплювана. След като акулите са реагирали на водните трептения, на миризмата и на оптическите дразнители, в края на краищата вкусът решава дали хищникът действително ще захапе плячката и ще я глътне. В по-стари съобщения се твърди, че акулите поглъщали всичко и че в стомасите им били намираш дори четки и други подобни предмети. Това може да е така, когато налапват изхвърляните от кораби остатъци в морето, но не може да се приеме за правило. Когато Хобсън предлагал на акулите изработени от дърво или друг материал риби, те само ги докосвали с муцуната си и се отказвали от тях.

Като се има предвид всичко казано, какво трябва да направи гмурецът, ако някоя акула се приближи, когато в момента не се лови риба? (Това става само в изключителни случаи.) Често се препоръчва човек да се държи спокойно: така постъпват и гмурците за бисерни миди. Тук положението е същото, както при среща със сухоземни хищни животни. Това, което не се движи, не предизвиква интерес, дори при очебийна форма или окраска. Още през 1939 г. в зоната на Карибско море бяхме установили, че приближаващите се акули могат да бъдат накарани да бягат, когато се плува направо срещу тях. Този метод може да не допада на всекиго, но действува отлично. И много големи, дълги повече от четири метра акули съм обръщал в бягство по този начин. Тук се касае за същата реакция, която показват и сухоземните хищници. Едно бързо и целенасочено приближаващо се тяло предизвиква реакция за бягство — човек също постъпва така.

Друго „оръжие“, което открихме по онова време, е намерило място в хумористични списания. Случайно установихме, че акули, които след харпуниране на риба се втурваха светкавично бързо към нас, можеха да бъдат изплашени от силен вик във водата. Когато по-късно изследвах смъртта на австралийския премиер Харълд Холт, който през 1967 г. изчезна край Мелбърн в морето, се натъкнах в къщата му на сложена в рамка карикатура. Тя показваше как той плува под водата и крещи на акула, която носеше надпис „данъкоплатец“. Под карикатурата бе написано: „Но нея не можеш да уплашиш с крясъци!“ В Червено море, в Индийския океан и в Тихия океан сме наблюдавали същия ефект и при тамошните рифови акули, пък и много известни леководолази, като например Джим Оуцъл, Рон Кларк, Родни Ионклаас, Р. X. Бъртън и други, са потвърдили нашите опити. Уоли Гибинз, един от най-старите и най-безстрашни пионери на подводния спорт в Австралия, се специализирал в харпунирането на акули, като завързал заобления край на харпуна посредством по-дълго въже с плаваща по повърхността автомобилна гума. Харпунираната акула влачела тази гума след себе си, изморявала се, а подводните плувци я следвали. Това, че Гибинз и придружителите му нерядко са били нападани, се разбира от само себе си. Гибинз пише: „От поведението на акулата ясно проличава кога работата става сериозна. Според моя опит най-добре е тогава да останеш на мястото си, да изчакаш, докато акулата се приближи до тебе на метър и три четвърти, и после изведнъж да протегнеш ръцете и краката си и да закрещиш. Колкото по-близо е акулата, толкова по-ефикасен е викът.“ Това съвпада точно с нашия опит. Но ако някой се опита да изплаши чрез крещене плуваща на десет метра от него акула, едва ли ще успее.

Разбира се, още през 1942 г. установихме, че има и изключения. В Гърция след експлозия с динамит приближаващите се бързо акули изобщо не реагираха на виковете. Във всеки случай причината беше тази, че животните бяха свикнали на по-големи шумове. Също толкова малко може да се очаква акулите, които се намират близо до обществени плажове, където често се вика във водата, или пък плуващите подир корабите акули, свикнали с шума на витлата, да реагират на виковете. При употреба на леководолазни апарати мундщукът пречи на викането и заглушава звука. При апарати със затворен цикъл, които са безшумни, това има по-малко значение, отколкото при апаратите със сгъстен въздух, от които редовно излизат въздушни мехури във водата. И тези мехури, които се появяват изведнъж едновременно с викането (при носене на мундщук те излизат от ъглите на устата), могат да засилят ефекта. В по-стари съобщения за гмуркане често се споменава, че акулите се плашели от въздушни мехури.

Подводен лов на малки щуки по крайбрежието на Кюрасао в Карибско море през 1939 г.

Филмиране на рогат скат на 20 м дълбочина край Скиатос през лятото на 1942 г.

Посещение на потънал преди 60 години кораб в Червено море.

Разузнаване с кислороден апарат („контрадробове“) в кратера на Санторин.

Първите леководолазни съоръжения „Скуба“ използвахме през 1942 г. в Егейско море. Това бяха дихателни апарати със затворен цикъл.

Подводни звукозаписи с хидрофон за изкуствено примамване на акули.

Модерният електроланг дава възможност при потапяне да се стигне до 300 метра дълбочина и престоят долу да се увеличи на 6 часа. Той представлява усъвършенстван модел на нашите апарати със затворен цикъл.

Апаратите със сгъстен въздух имат предимството, че лесно се манипулира с тях. В училището за леководолази се упражнява сменянето на мундщука („дишане с другар“).

В Средиземно море търсачи на корали се спускат за около 8 минути с апарати със сгъстен въздух на повече от 100 метра дълбочина. Дългото време за декомпресиране прекарват, увиснали на въжето, в четене на криминални романи.

Японските плувкини „ама“, които се гмуркат без дихателен апарат за миди ейбълоун, завързани с въже и натоварени с тежести, стигат до дълбочина повече от 40 метра.

Днес за работа на дълбочина до 300 метра се конструират малки подводни лодки. Снимката показва изработения от фирмата „Брукерфизик“ прототип на подводната лодка „Мермайд“.

През 1953 г. установихме край Азорските острови, че живеещите в открито море белоперести акули изобщо не реагират на викове. Същото наблюдавахме при рядката бяла акула и при тигровите акули. Филип Кусто писа в съставената заедно с баща си книга за акули, че съветът акулите да се подплашват чрез викове бил „престъпен“. По това мога само да кажа, че освен нас мнозина са наблюдавали този ефект — разбира се, със споменатите току-що уговорки.

Както всяко друго животно, и акулите могат да се държат по неочакван начин. Така някой път ни се е случвало акули — дори съвсем малки, — без всякаква видима причина, внезапно да доплуват до нас. Останеш ли тогава спокойно на мястото си — и жена ми се придържаше към това правило, — акулата от само себе си променя посоката. Това очевидно не беше истинско нападение — но какво тогава искат те? Според мен тук става въпрос за територията. Нашествениците биват плашени, пропъждани от района, в който ловуват. И тук Хобсън е натрупал поучителни знания. В повечето случаи той наблюдавал как акулите правели заплашващи движения срещу зъбати костури и малки щуки, които искали да им оспорват плячката — а също и срещу леководолази. Той нарекъл това „Warning passes“^[3].

Напълно изненадваща реакция наблюдавали двамата американски леководолази Рон Чърч и Джеймз Стюърт край Ла Йола по крайбрежието на Южна Калифорния. Двамата плували в рифов канал, когато откъм брега една акула се вмъкнала точно между тях. Животното най-напред се насочило към Рон, който го заснел, после към Джими — сетне се изплашило, заплувало малко нататък, върнало се, после се втурнало направо срещу Стюърт и го захапало за ръката. Тази акула била дълга не повече от два метра.

Както се установи чрез изследвания при сухоземни животни, такива неочаквани реакции се явяват, когато някой нагон не може да бъде отреагиран или когато два нагона се блокират взаимно и животното изпадне в конфликтна ситуация. Тогава може да се дойде до „прескачане на едно действие в друго“. Като че ли енергията на смутеното инстинктивно поведение се прехвърля в друга посока. Тогава животното извършва действия, които не са мотивирани от дадената ситуация.

Още в първите си книги обърнах внимание на това, че акулите са доста чувствителни, дори нервни. Юджини Кларк, която десет години ръководеше във Флорида института по изучаване поведението на акулите, направила при експериментите си наблюдение, което подкрепя доста нагледно моето мнение. За да изпробва при опитите си в открит воден резервоар интелигентността на акулите, дресирала две женски и едно мъжко животно да блъскат с глава една дъска всеки път, щом се спускала надолу, която пък чрез механизъм задействувала звънец. Акулите получавали храната си при дъската — и после на все по-отдалечени места. Двете акули — едната дълга два метра и половина, другата три метра — привикнали на тази процедура и звънецът редовно звънвал. „После един ден — пише Юджини Кларк, — без много да му мисля, взех решение с трагична последица.“

Тъй като въпросът, дали акулите са слепи за цветовете, или не, все още беше спорен, тя боядисала бялата дъска в жълто. Когато дъската се спуснала надолу, мъжката акула се втурнала по обичаен начин към целта, спряла обаче на 60 сантиметра разстояние, отпуснала гръдните си перки надолу и изскочила заднишком от водата. Останалите в аквариума акули плували като луди насам-натам, блъскали се. „От тази преживелица акулата никога вече не се оправи. Отказваше да приема всякаква храна, по какъвто и начин да ѝ се даваше. Дори вече не се приближаваше към спусната дъска и след три месеца умря.“

Друго едно наблюдение на Кларк е не по-малко поучително. На 27 юли 1958 г. акула, дълга 1,80 м, ухапала недалеч от института осемгодишно момче, на което след това трябвало да бъде ампутиран кракът. Както тя установила, злополуката станала в съвсем плитка вода, в лагуна, в която била попаднала акулата. При силен отлив тя вече не могла да се върне през пясъчната бариера отново в морето. Тази конфликтна ситуация, така смята Кларк, станала повод, когато акулата забелязала в мътната вода светлите крака на момчето, да заплува към обекта и да го захапе. Този случай може донякъде да се сравнява със случая, когато акулата атакувала Джим Стюърт — който пък смята, че блестящата му маска е станала отключващият фактор.

Един вид акула, която с право може да се нарече „акула убиец“, със сигурност рано или късно ще бъде изтребена от човека. Това е бялата акула (Carcharodon). Поради поведението си, съвсем различно от поведението на останалите видове акули, това животно действително е опасно за човека — и поради това, както изглежда, е обречено да загине. Бялата акула обитава откритото море и идва само от време навреме към крайбрежието. Колко рядко се появява този вид акула се вижда от това, че Питър Гимбъл, Рон Тейлър и Стан Уотърмън, които снимали филм за бялата акула, трябвало да кръстосват половин година между Африка и Австралия и да заколят безброй животни за стръв, докато най-после успели да примамят един екземпляр от дълбините.

Един причинен от бялата акула смъртен случай е имало на 14 юни 1959 г. близо до института Скрипс край Ла Йола. Жертвата, Робърт Пампърин, 33-годишен, бил страстен подводен ловец и гмуркач. Заедно с по-малко опитния си другар той се гмурнал за миди ейбълоун, които се откъртвали с плосък железен прът от дъното. Прътът се пъхва бързо под отворената раковина, преди да може да се затвори отново и да се закрепи върху скалата. Пампърин влачел зад себе си надута автомобилна гума, на която висяла торбата, където слагал мидите. Бил по розови бански гащета, имал черна маска и сини плавници. Двамата се спуснали от един скалист нос и се отдалечили на около 50 метра от брега. Тук партньорът му, който не умеел толкова добре да се гмурка, решил да работи на по-плитко място. Бил на разстояние около 18 метра от Пампърин, когато изведнъж го чул да вика за помощ. Бързо извърнал глава и видял как Пампърин бил изхвърлен от водата — маската си вече бил загубил. След това тялото изчезнало под водата. Бързо заплувал в тази посока, поглеждал надолу — видимостта била само около седем метра. За голям свой ужас видял грамадна акула, според него — дълга повече от шест метра. Животното държало в муцуната си Пампърин през средата на тялото, в коремната област, разтърсвало го насам-натам и удряло силно с опашната си перка. Опитал се с викове и движения да изплаши животното: напразно. След това загубил акулата от погледа си и заплувал, колкото можел по-бързо към брега, за да алармира за случилото се. Конрад Лимбо, ръководител по гмуркане в института Скрипс, веднага пристигнал на мястото с деветима доброволци. Претърсвали в продължение на четири часа и половина с водолазни апарати околността, но без успех. По-късно един хеликоптер открил на повърхността плаващ син плавник. Автомобилната гума на Пампърин с две миди ейбълоун в торбата също била намерена да плава в морето. Конрад Лимбо, може би най-опитният аквалангист на САЩ по това време, установил, че наскоро преди случилото се в този район били харпунирани риби. На 14 юни 1950 г. близо до пристана на рифа Санганеб в Червено море — единадесет мили североизточно от Порт Судан — самият аз бях атакуван от бяла акула. Този екземпляр беше дълъг четири метра и се приближи към мене спокойно и машинално. Понеже снимах на филм друга, по-малка акула, забелязах животното едва когато беше непосредствено до мене. Намирах се на стъпалото на отвесна рифова стена, където на около 15 метра дълбочина бях застанал върху издаден напред корал. За да примамим акули, бяхме разсекли риби на парчета и ги хвърлихме от края на рифа в морето. Когато забелязах животното, беше вече късно, за да посегна към копието, което висеше над мен, прикрепено с примка към рамото ми. Изкрещях силно, колкото можех, но акулата не реагира. Оставаха ми само ръцете, за да се предпазя от голямата ѝ глава. Трябва да кажа, че животното не показваше никаква възбуда. Масивният, светлосив колос плуваше по-скоро бавно и точно покрай стената, направо срещу мене — така, сякаш съм някакъв къс месо, което искаше да налапа. Когато муцуната му се намери непосредствено пред мен, ударих с юмрук зад устата му в областта на хрилете. Акулата се извърна, направи кръг. Неочаквано насоченото срещу нея движение бе предизвикало реакция за бягство. Спокойно тя се приближи отново право към мен. Нито по-бавно, нито по-бързо. Междувременно обаче имах време да посегна към копието си: ударих я с острието по главата. Тя промени посоката. Сега пък започна да ме атакува другата акула, която преди това бях филмирал и която досега беше само любопитна, но съвсем не агресивна. Тя беше дълга може би три метра и също искаше къс месо от мене — един пример за това, как се предава настроението и как увличащо въздейства ловът. Беше невъзможно да се отбранявам на две страни и побягнах толкова бързо, колкото плавниците ме носеха нагоре покрай стената, където тримата ми сътрудници, между тях и Лоте, висяха горе на ръба и бяха наблюдавали цялата случка. Бягството ми накара и двете акули също така бързо да ме последват. Имахме обаче щастието точно сега да е дълбок отлив — над рифовата плоча имаше само около 50 см вода. Четиримата се приютихме в тази плитка зона — там животните не можеха да ни последват. Видимо възбудени, те плуваха непосредствено до ръба насам-натам — след това се успокоиха и изчезнаха от погледа ни.

При бялата акула вродените реакции навярно са по-другояче развити, отколкото при останалите. Това може да се дължи, от една страна, на големината на тези животни, а от друга — на живота им в открито море. При този вид хищници едва ли е нужно да се диференцират предизвикващите ключови дразнения, а задържащите механизми за предпазливо приближаване към чужд обект при тях са излишни. Както се вижда от фосилни находки на зъби, измрелите предци на този род акули навярно са достигали фантастичната дължина от над 25 метра. Според реконструкциите устата им трябва да е била толкова голяма, че човек би могъл да стои изправен в нея. За такъв мощен хищник практически всяко срещнато в океанските простори животно било сигурна плячка. С това би могло да се обясни защо тази акула — за разлика от крайбрежните акули — се държи така „автоматично“ и без колебание се приближава до чуждото за нея същество, до човека, и го напада.

Други видове акули, на които в Австралия и в Южна Африка се дължат доказани нещастни случаи, са тигровата акула, акулата мако, синята акула и акулата чук. Те също достигат особено големи размери, но рядко могат да бъдат видени близо до крайбрежието. В сравнение обаче с процента на ставащите днес на сушата автомобилни произшествия, опасността от акули е много по-малка. За да бъдат предпазени къпещите се на масово посещаваните плажове в двата района, бяха построени наблюдателни кули; забележи ли се оттам някоя по-голяма акула, започва да звъни предупреждаващ звънец. С прътове, на чиито върхове има взрив, подводните ловци са убили през последните десет години — особено край австралийските брегове — голям брой акули, между които и екземпляри със значителни размери. Твърде ефикасни се оказаха и тънките найлонови мрежи с големи дупки. Акулите не ги забелязват, завират главите си в тях, омотават се и най-подир загиват. Предполага се, че 90 процента от уловените по този начин животни са били безобидни акули. Все пак: докато по-рано в Австралия от акули са загивали двама души годишно — което с оглед на стотиците хиляди плувни, гмурци и попаднали в прибоя хора представлява крайно малък процент, — сега в големи участъци акулите са изтребени. Акулата като призрак-страшилище, пазена грижливо във вестници, филми и приключенски книги като реквизит, се представя все още с успех пред публиката. Досега това беше възможно, но днес, когато спортните леководолази така масово напредват в морето, положението се е променило. Това, което донася на единия печалба, може да вкара другия в опасност, та дори да му струва живота.

Защо го, както вече споменах, паниката представлява най-голямата опасност за гмурците, а тази реакция се подготвя от страха. В този смисъл една погрешна информация — бих искал да дам на Филип Кусто още един отговор — е не само опасна, а наистина „престъпна“. В заснетите от него и баща му филми навсякъде около акулоубежищата, в които се намираха леководолази, бяха инсценирани същински кланета. След това с едромащабни кадри се показва как примамените акули — не може и да се очаква нещо друго — жадно нападат. Така се запечатва у хората образът на акулата като „кръвожаден убиец“ и с това не на последно място се удовлетворява желанието на публиката. Опасността от такива номера се състои в това, че — също както и сухоземните хищници — на проявения от човека страх и на бягството му акулите реагират с интерес и готовност да нападат плячката. Докато при сегашния ни опит почти няма опасност за леководолазите, дори ако понякога в зрителното им поле се мерне някоя по-едра акула; но паникьосването може просто да привлече тези животни и дори да събуди нападателния им инстинкт.

Затова е важно и да се противопоставяме на триковите снимки. Така например сп. „Лайф“ публикува на 10 юни 1968 г. обширен репортаж, който съвсем убедително показва как леководолаз бил захапан от акула през гърдите. В Германия това беше препечатано в сп. „Щерн“, в Англия — в „Уикенд мейл“. Според това съобщение злополуката се случила при снимане на филм край Ислас де Мухерес по мексиканското крайбрежие. Получих оттам писма, че нито една дума не била вярна и както след това се установи тези снимки били направени за реклама на филм. Една мъртва акула била прикрепена в съответно положение към леководолаза, като същевременно от една торбичка била излята червена боя. Дюи Бъргмън, американският леководолаз и ръководител на организация за подводни пътувания, употреби цяла година, за да изясни случая — и най-накрая сп. „Лайф“ бе принудено да признае измамата в сп. „Скин Дайвър“.

Редакторът писа: „Това, което смятахме за изключителен фоторепортаж, се оказа фалшификация…“ Характерно е обаче, че в собственото си списание „Лайф“ никога не спомена това; не се спомена то и в „Щерн“, и в „Уикенд мейл“. Филмът обаче, при снимачните работи на който уж се била случила злополуката, донесъл благодарение на тази публикация големи печалби.

И във филма за бялата акула на Питър Гимбъл леководолазите бяха показани в акулоубежище, заобиколени от голям брой примамени с кръв акули. Похвално за този филм е, че след това се показваше как водолазите — Рон и Валъри Тейлър, Стан Уотърмън и самият Гимбъл — излязоха от акулоубежището и съвсем спокойно заплуваха сред дузина възбудени акули, потупваха ги по носа и не се плашеха от тях. При опитите с хранене на акули, които провеждах с Айбл Айбесфелд без акулоубежище, ние установихме същото, тоест, че животните напълно съсредоточават вниманието си към източника на кръвта. Не бих искал да омаловажа изключителната смелост на споменатите леководолази — защото при снимачните работи са се събрали много повече акули; освен това те са правили снимките в открито бездънно море. При всички тези филми обаче трябва да се изтъкне, че при такива устроени за акулите пиршества се касае за съвършено нетипични, за изкуствено създадени ситуации, които в никакъв случай не могат да служат като информация за нормалното поведение на акулите.

Едно съоръжение, което всеки гмурец би трябвало да носи със себе си, е дълъг около 1,30 м прът, със средно остър връх, който може да се прикрепи с примка към рамото. Яви ли се действително необичайният случай някоя акула да се окаже натрапчива, тогава животното може да бъде пропъждано с него. В заключение обаче мога да повторя, че водолазът, който по тропическите крайбрежия се спуска под водата, ако не харпунира по-едра риба, не трябва да се страхува от акули. По-скоро ще се случи да не види нито една.