Карън Робърдс
Необуздана страст (9)

9.

Коледа дойде, отмина и последва Нова година. Поради бурното време, което отнемаше цялото внимание на екипажа, на Кети й се струваше, че беше единствената, която забеляза това. Спомни си как заедно с Джон и Крей бяха прекарали празниците в Уудхем миналата година. Но тези картини й причиняваха болка и тя се помъчи бързо да ги изтрие от паметта си. Все повече мислеше за краткотрайното си щастие само като за красив сън. Истината беше, че Джон се отнасяше към нея с нарастваща студенина, а детето й оставаше все по-далеч и по-далеч.

Корабът се движеше в южна посока. Стана горещо и задушно, много често валеше дъжд, и то съвсем неочаквано. Джон неохотно бе й отговорил, че пътуват към Тенерифа. На острова той все още имаше много приятели от времето, когато беше пират. Те щяха да му помогнат да приведе „Кристобел“ в пълна изправност, преди да вдигне платна през Атлантика за Америка.

Кети най-сетне си беше намерила малко дрехи, което дължеше на Ейнджи Хероу, една бивша затворничка — дребна като нея, но доста по-мършава. Изглеждаше безцветна като къс обикновена хартия. Работила като камериерка, но била обвинена от господарката си, че откраднала чифт диамантени обеци. Момичето твърдо държеше на своята невинност и Кети бе склонна да й вярва. Ейнджи започна да гледа на нея като на своя нова господарка, а на Кети й беше приятно да има около себе си някой, който с удоволствие да изпълнява всичко, което не бе и очаквала, че един ден ще й се наложи да върши.

Макар че Джон гледаше на дружбата им с недоверие, не казваше нищо, защото за Кети беше съвсем естествено да има прислуга. Държеше обаче Ейнджи да изчезва от каютата, когато той се връщаше, и да не пренебрегва другите си задължения. След като двете бяха доволни от разпределението на ролите, той ги остави на мира.

Дрехите, които Кети бе получила от Ейнджи, бяха същите онези поли и блузи, каквито носеха всички жени затворнички. Тя имаше все още една-единствена фуста-комбинезон. Обличаше я, когато можеше да се качи на палубата. През горещите дни там беше много по-приятно, тъй като духаше лек ветрец. Поради жегата Кети сплиташе косите си на плитка. С подаващите се изпод полата голи крака и загоряло лице тя приличаше на пиратска невеста. Джон, който я наблюдаваше, докато тя помагаше на палубата, си мислеше, че никога не е била по-красива, и тайно проклинаше страстта, която отново се развиваше у него подобно на растение, което никога не може да бъде изкоренено. Но неговите очи не бяха единствените, които я следяха. Много от мъжете я пожелаваха в мислите си, но не го показваха явно, за да не разбере Джон. Сарита я наблюдаваше, изпълнена с лоши намерения. От онази нощ „Джони“ не беше ходил повече при нея, а тази курветина все още спеше в каютата му. Сарита кипеше от ярост и чакаше своя час.

Отношенията между Джон и Кети в най-добрия случай можеха да бъдат характеризирани като примирие. Той спеше с нея, когато не можеше вече да й устои, а тя го приемаше. Почти не разговаряха. Навън се държаха, като че ли бяха чужди, но когато легнеха един до друг на койката, се отдаваха на страстта си. Кети се срамуваше, че е така всеотдайна към мъж, който й беше изневерил с друга и се отнасяше с нея като с уличница. Но щом ръката му я докоснеше, собственото й тяло я предаваше. Желаеше го, той нея — също.

Раната, която му беше причинила, почти напълно заздравя. Той се беше погрижил това да стане възможно най-бързо. В определени моменти сякаш не искаше Кети да се доближава към него и когато му предлагаше помощта си, само й отправяше ледени погледи. В средата на януари на мястото на раната можеха да се забележат само две малки червени петна, а ръката възвърна предишната си сила. Това радваше Кети. Тъй като екипажът на „Кристобел“ беше твърде неопитен, Джон отделяше голяма част от времето си, за да издига платна, да връзва въжета и т.‍н.‍ Винаги, когато го гледаше как се катери по въжето, стомахът й се свиваше. Ако паднеше… Но Джон беше невероятно як. Когато разчиташе изцяло на силите си, нямаше начин да сгреши.

От известно време Кети чувстваше, че й прилошава, когато корабът се клатушкаше повече от обикновено или пък когато стоеше дълго на слънце. Обясняваше си го с отвратителната храна и не искаше да допусне никаква друга мисъл. Но постепенно започна да се прокрадва и едно определено подозрение, защото от доста време не беше имала месечни кръвотечения. Колкото и ужасно да беше, все по-ясно й ставаше, че очаква дете.

Когато най-сетне Кети призна тази възможност, беше й непонятно, че не го е забелязала по-рано. Стомахът й създаваше проблеми от няколко месеца, а последния път, когато имаше кръвотечение, беше още преди да напусне Уудхем. Това означаваше, мили боже, че е бременна най-малко в петия месец!

Кети изтръпна и инстинктивно положи ръка върху корема си. Усети леко подуване, но не чак толкова, че да означава бременност в петия месец. Може би е сгрешила в сметките си или детето е съвсем мъничко. Кети се запита каква ли ще бъде реакцията на Джон, когато разбере, че отново ще става баща, и пребледня. Всякаква друга, но не и възторжена. Щеше да обвини нея… Кети дръзко вдигна глава. За да се създаде дете, бяха необходими двама. Следователно той носеше най-малко същата отговорност, каквато и тя. Освен това не го засягаше особено. Според закона Джон нямаше да е баща на детето. Херълд щеше да се счита за баща, защото той беше законният й съпруг. Тя усети необяснимо желание да се изкикоти. Джон щеше да се разяри, ако осъзнаеше това положение. Детето му да бъде приписвано на Херълд! Ако се родеше момче, щеше да наследи дори титлата на лорд Стенхоуп и всичките му имения. Кети си представи и гнева на Херълд, когато разбереше, че жената, с която никога не е спал, му дарява наследник, и сега тя наистина трябваше да се изкикоти. Боже мой, каква бъркотия!

— Кое е толкова смешно? — прозвуча един нисък глас в ухото й. Кети се сви виновно. Погледна през рамо и видя Джон.

— Нищо — припряно отвърна тя. Имаше нужда от време, преди да се осмели да му съобщи новината. — Просто ме напуши смях.

— Харесва ми ведрото ти настроение — леко раздразнен, каза той. — Аз също бих се посмял от сърце.

Кети задържа поглед върху него. Имаше уморен вид. Бръчките по лицето му бяха по-дълбоки от обикновено, а под очите му се забелязваха сенки. Косата му беше станала толкова дълга, че къдриците падаха по яката му. Кети реши, че трябва да намери начин да го подстриже, преди да се задълбочи в по-сериозни проблеми.

— Нещо като че ли не е наред? — тихо попита тя. Джон се намръщи.

— Както обикновено — отвърна той и погледна през рамото й навън, към морето. — Дойдох само да ти кажа, че се задава силна буря. Всички признаци сочат това. Ще имам да върша много неща и едва ли ще мога да се погрижа за теб. Бих желал да ми обещаеш, че няма да напускаш каютата, докато не ти кажа, че навън всичко е спокойно.

Кети му хвърли въпросителен поглед.

— Ако не те познавах добре, капитане, щях да си помисля, че се тревожиш за мен — предизвикателно промърмори тя. Джон изпръхтя пренебрежително.

— Да го кажем съвсем просто: не бих искал твоето хубаво тяло да послужи за храна на акулите. Засега бих искал да го запазя, тъй като служи за далеч по-приятни неща.

Кети занемя — ефектът от тези думи беше поразителен.

— Ако остане на мен, ще скоча през борда — рече тя със смразяващ тон, завъртя се и понечи да избяга. Джон я хвана за ръката и я задържа. Кети го погледна враждебно.

— Обещай ми — тихо каза той — или ти се кълна, че ще те заключа. Ако се случи нещо и корабът потъне…

Кети преглътна, като си представи какво би могло да се случи, и процеди:

— Е, добре, обещавам — Джон пусна ръката й. Сега можеше да излезе на палубата макар и за малко.

Но остана късно след като се смрачи. Джон беше зает на задната палуба, а Ейнджи беше изчезнала долу. Никой не досаждаше на Кети и тя се отдаде на мислите си, които се въртяха най-вече около бебето. Би трябвало да съобщи новината на Джон, за това не се колебаеше ни най-малко: не можеше да крие дълго бременността. Тя проклинаше обстоятелството, че на детето беше съдено да се роди в такава бъркотия. Джон не я обичаше — твърде ясно й го беше показал. А тя? Обичаше ли го тя? Толкова беше объркана, че вече не знаеше. Обичаше го, когато беше такъв, какъвто го познаваше от Уудхем — нейния любим и баща на сина й. Но когато презрително искаше да я накаже за нещо, което не бе сторила, го ненавиждаше. Освен това не можеше да забрави онази нощ, която бе прекарал със Сарита. Това я изпълваше с омраза. Тъй че, когато си задаваше въпроса, дали го обича, чистосърдечният й отговор беше, че не знае.

Морето ставаше все по-бурно, а вятърът — по-студен. „Кристобел“ пореше все по-високи вълни. Черни облаци скриваха бледата луна. Студена морска пяна прехвърляше борда и опръска Кети. Внезапно изтръгната от мислите си, тя се дръпна изплашено. Докато изтриваше лицето си, вятърът поде едно от въжетата, оплете го и то започна да плющи като камшик.

— Приберете платната! — изрева Джон. Кети се огледа и го откри на палубата. Той застана под главната мачта и повтори командата, като надвикваше първите гръмотевици.

— Проклятие! — изруга Джон, защото заповедта му не се изпълняваше правилно. А Кети сериозно се изплаши, когато го видя да се изкачва по мачтата. Преди още да беше изминал една трета от разстоянието, Кети забеляза, че Джон не е сам горе. Имаше най-малко дузина други мъже, които висяха на рейките и на въжетата с риск за живота си. Дори и на Кети й беше ясно, че трябва да свалят платната, преди да се разрази бурята.

Джон остана горе около четвърт час, а когато най-сетне отново слезе и видя Кети, изрева:

— По дяволите, нали ми обеща да останеш в каютата!

Кети се намръщи и каза нахално:

— Няма никаква буря. Това, което виждам, са само някакви си дъждовни капки.

Джон скръцна със зъби и я сграбчи за ръката.

— Това, което аз виждам, са признаците на вихрушка. А след по-малко от десет минути тук ще бъде самият ад. Нямам време да се занимавам с теб. Веднага отиваш в каютата и ще стоиш там, в противен случай ще те завържа за койката, докато отмине бурята!

— Вихрушка! — отчаяно промълви Кети. Тя беше страшна дори на сушата, а в открито море, и то на не особено сигурен кораб като „Кристобел“, можеше да те побият тръпки даже само при мисълта за нея.

— Да, вихрушка — изгърмя гласът на Джон и пръстите му се забиха още по-здраво в ръката й.

— Това… това не го знаех… ще си остана в каютата — рече Кети, но Джон не искаше да рискува да я остави на настроенията й.

— О’Рейли! — извика той и когато ирландецът се появи, му заповяда: — Заведи лейди Стенхоуп в каютата ми. По прекия път. Разбра ли?

— На вашите заповеди, капитане — кимна О’Рейли. Като се обърна към Кети, Джон добави:

— Ако те видя отново на палубата, ти обещавам, че ще изпиташ колана ми!

Кети едва ли възприе тази закана сериозно, тъй като мисълта й бе изцяло погълната от предстоящата вихрушка. Послушно остави О’Рейли да я хване за ръката и да я поведе. Не бяха минали и три крачки, когато Джон се обърна още веднъж към ирландеца и нареди:

— Изпрати и останалите жени в моята каюта. Там ще са на по-сигурно място, а пък е и по-добре, когато всички са заедно и знаем къде са. Може на някоя да й хрумне да си направи разходка на палубата по време на бурята.

— О, да! Разбира се, сър! — отговори О’Рейли ухилен. Кети вече вреше вътрешно, но О’Рейли се погрижи по възможно най-бързия начин да стигнат до каютата. Кети запали свещ и зачака останалите жени.

— Капитанът каза да не се палят никакви свещи — може да стане пожар — забеляза О’Рейли, като се върна с Ейнджи, Сарита и останалите. Те мълчаливо минаха край него и се скупчиха в средата на каютата. — И да не напускате каютата! — добави той настоятелно, при което погледът му бе насочен към Сарита. После духна свещта и излезе.

Ако Кети си мислеше, че не би могла да остане със Сарита в едно помещение повече от пет минути, без да се нахвърлят една върху друга, тя се лъжеше. Докато навън се развихряше буря, а в това малко тъмно помещение витаеше страх, всички бяха съюзнички. Като че ли бяха забравили всякакво съперничество. Всяка от тях желаеше само да оживее. Бурята вилня цели две денонощия и Кети имаше безброй много възможности да счита, че е настъпил последният й час. По едно време „Кристобел“ като че ли щеше да се преобърне: Кети видя как черните талази блъскаха по кръглото прозорче. След това една грамадна вълна заля палубата, водата потече навсякъде, нахлу и изпод вратата на каютата.

Джон не дойде нито веднъж. Кети се тревожеше за него повече, отколкото за себе си. На палубата той бе изложен на абсолютно всички опасности, предизвикани от такава страховита буря. Сигурно е прогизнал до кости, изгладнял и изтощен. Кети тихичко се помоли за него. Вече не беше от никакво значение, дали го обичаше, или го мразеше. Важно беше той да живее.

Поради бурята не беше възможно да се разбере ден ли е, или нощ. Кети нямаше представа, дали беше обяд, или полунощ, когато вятърът най-сетне започна да утихва, но тя беше благодарна на бога. Сякаш молитвите й бяха чути и „Кристобел“ бе спасен.

Когато Джон се появи на вратата, целият беше мокър и се олюляваше от изтощение. Кети забрави всякакви караници, забрави и това, че не беше сама, и изтича към него. Дъждът бе преминал в лек ръмеж и небето все още бе покрито със сиви облаци, но съвсем не беше така катраненочерно, както преди.

— Добре ли си? — несъзнателно положи ръка върху гърдите му. Опрян на касата, той я гледаше непроницаемо в продължение на минута.

— Добре съм — отвърна той и като погледна към останалите, добави: — Сега можете да се върнете обратно в каютите си. Опасността премина.

— Слава богу! Много ви благодарим, капитане! — промълви Ейнджи, като затвори с облекчение очи.

— Да, много ти благодарим, Джони! Ти си чудесен! — извика Сарита с превзет драматизъм и би му се хвърлила на врата, ако Кети не й беше отправила такъв остър поглед, който би могъл да спре и цяла рота.

Сарита отвърна на погледа й, но когато Джон отвори вратата, за да излязат, не направи никакъв опит да го докосне.

Когато най-сетне останаха сами и вратата се затвори зад гърба им, Джон се довлече до койката, без да позволи на Кети да го подкрепи.

— Господи, колко съм уморен — изпъшка той и се срина на леглото. Кети го погледна загрижена. Беше блед, а кожата му — посивяла от изтощение и от непрекъснатия допир с морската вода.

— Кога си хапвал нещо за последен път? — тихо попита тя и разкопча ризата му. Джон отпусна глава и се остави на грижите й.

— Мисля, че вчера по някое време Тинкер даде на всички ни по малко изсушено говеждо — рече той и затвори очи.

— А от два дни изобщо не си спал — това звучеше повече като твърдение, отколкото като въпрос. — Наведи се малко напред — помоли го Кети и му свали ризата, след като той се подчини на молбата й. Джон свали ботушите и изу панталоните си. Като остана гол, той се разтрепери и кожата му настръхна. Кети грабна една груба кърпа и бързо започна да го разтрива и подсушава. След това го зави с одеялото. Едната му ръка се плъзна под него, но Кети се погрижи тя да не остава отвън.

— Не се безпокой! Нямам нужда от нищо друго, освен да поспя и да хапна. Обзалагам се, че и ти не си спала и не си туряла нищичко в уста.

— Така е — съгласи се Кети. — Но ние поне не бяхме навън по време на бурята. Можехме да си позволим да дремнем. Сега ще приготвя нещо за ядене, а след това ще можеш и да се наспиш както трябва.

— Продължаваш с твоя заповеднически тон — усмихна й се той подигравателно, но все пак не й противоречи. Притвори очи, а Кети излезе от каютата, за да потърси въглища за печката.

Когато мина по мократа палубата, се смая от щетите, които бурята беше причинила. Върхът на една от мачтите беше счупен и опрян о задната мачта. Наподобяваше захвърлено коледно дръвче. Остатъците от платната висяха разкъсани… Дърва за огрев, парцали и други вехтории бяха разпръснати навсякъде. Малко по-нататък бяха направили дървен навес за ранените около половин дузина мъже. Никой не изглеждаше зле с изключение на един, който стенеше сърцераздирателно и бе обвил с ръце коляното си — то се бе подуло и станало три пъти по-голямо. Насам-натам между тях щъкаше Дъгън — очевидно приел ролята на лекар.

— Имате ли нужда от помощ? — тихичко го попита Кети. Той се обърна, видя кой задава въпроса и леко се изчерви.

— О, не, госпожо… ъ-ъ… исках да кажа милейди — заекна той. — Една от другите жени вече предложи помощта си. Ейнджи, нали я знаете? Тя е добро момиче. Пък и от момчетата няма тежко ранени с изключение на Крумър. Идиотът му с идиот се спънал върху куп въжета и си счупил крака.

При тази забележка Крумър, който все още държеше крака си и стенеше, изруга високо, на което Дъгън отвърна с възмущение:

— Дръж си езика зад зъбите, проклет глупако! Тук има една лейди — наруга го той и в следващия момент се изплаши дали сам не беше се изразил твърде грубо в присъствието на тази лейди. Кети с мъка се сдържа да не се разхили.

— Грижите ли се за капитана, милейди? — попита Дъгън. Когато тя кимна, той продължи: — Той е много смел мъж, милейди. През цялото време беше навсякъде. Просто навсякъде! Винаги се намесваше в най-критичния момент. Факт е, че той сам ни изведе от бурята.

— Знам това — отвърна Кети и тръгна. Обзе я приятно чувство, чувство на гордост. Джон беше заспал. Все още не се бе разположил както трябва и затова леко похъркваше. Кети дълго време не откъсваше поглед от него; постепенно бе обхваната от чувство на дълбока привързаност. Той изглеждаше така уязвим, така беззащитен, че в нея се събуди майчинският инстинкт. В този момент бе готова да прости всичко, да забрави лошото, което се бе случило между тях в последно време. Беше уморен и гладен, беше премръзнал. Имаше нужда от нея и тя щеше да се погрижи.

Кети запали печката и се приближи до Джон. Като видя полепналата по лицето му сол, се замисли дали да не я изтрие с влажна кърпа, но след това реши, че ще бъде по-добре, ако не смущава съня му. С малко усилие положи главата му върху възглавницата, а после оправи и краката му. Стана й смешно, като установи, че стърчат доста от ръба на койката. Джон беше значително над един и осемдесет, а леглото бе правено за по-дребен мъж.

Джон все още не се събуждаше и сладко похъркваше. Кети неволно се усмихна. Винаги спеше като пън, а Крей беше наследил и това негово качество. Господ да е на помощ, ако възникне някоя кризисна ситуация, когато мъжете от семейство Хейл спят. Вероятно сама трябваше да посрещне опасността. Изведнъж си зададе въпроса, дали бебето, което вече нарастваше в нейното тяло, щеше да бъде замесено от същото тесто. Едва сега в съзнанието й изплува ясен образ на детето и за първи път изпита любов към това неродено същество. Безразлично й беше колко грижи щеше да й създаде — тя го желаеше дори и ако никой друг освен нея не би го приел. Още едно такова малко момченце като Крей или… може би една дъщеричка…

Кети поседна на един от твърдите столове и отпи от чашата чай. Бе много уморена, но не искаше да ляга, за да не го събуди. Той се нуждаеше от сън много повече от нея. Тя можеше да спи по всяко време, но неговото присъствие на палубата беше от изключителна важност. На практика беше незаменим. Кети отново се усмихна.

Мина й през ума, че скоро трябваше да му каже за бебето. Рано или късно той щеше да забележи подуването на корема й, пък и липсата на менструация. Познаваше тялото й дори по-добре от нея самата и тя се изненадваше, че все още не му беше направило впечатление, че гърдите й са подути и че коремът й расте.

Заради детето, което щеше да се появи скоро на бял свят, и заради Крей, който отдавна беше се появил, те отново трябваше да се опитат да изяснят взаимоотношенията си. Детето й — децата й — поправи се веднага Кети, заслужаваха да израснат в щастливо семейство. Такова каквото беше тяхното преди историята с Херълд. Бракът й с Херълд беше проблем, но тя беше уверена, че той е разрешим. В края на краищата, бракът изобщо не беше консумиран. Щеше да е трудно да го анулира, но не беше невъзможно.

По време на бурята в каютата беше влажно и студено. Но дори и сега, след като печката бавно се разгаряше, студът проникваше под дрехите на Кети. Тя се разтрепери, вдигна колене до брадичката си и ги обгърна с ръце, за да се постопли поне малко. С изключение на слабите светлинки край печката каютата беше изпълнена с мрачни тъмни сенки.

Кети започна да се прозява. Доспиваше й се. Известно време продължи да седи и да се бори със съня си, но накрая се предаде. Стана, отиде до койката и се съблече. Не се чувстваше много добре, като спеше гола, но когато човек има само едни дрехи, не му остава нищо друго.

Тя се взря в Джон. Той междувременно се беше обърнал по корем, заровил лице във възглавницата с прострени настрани ръце и крака. Кети с въздишка се опита да го обърне, за да има малко местенце и за нея. Но той не се помръдна и на сантиметър. Накрая й хрумна да му дъхне в ухото. Отначало не й обърна внимание, но после смръщи чело, опипа с ръка мястото, върху което тя въздействаше, и с ръмжене се обърна към стената. Кети бързо се шмугна до него на койката, придърпа част от одеялото и се сгуши до гърба му, за да се стопли. Ръката й обгърна кръста му и тя заспа с лека въздишка.

Събуди се, когато почувства, че една топла ръка си играе нежно с гърдите й, но продължи да лежи неподвижна, все още съвсем замаяна. Ръката продължи да милва зърната, а те започнаха да набъбват. Играта не спря, докато не затрептяха от възбуда. Дишането на Кети се учести и тя отвори очи. Джон лежеше до нея — беше положил едната си ръка като възглавница под главата й, а другата си играеше с тялото й. Сивите му очи блестяха замечтани, а сенките под тях като че ли съвсем бяха потъмнели. Трябва да беше посред нощ.

— Спи, спи — пошепна Джон, а гласът му я упояваше като дрога. Ръката му слезе надолу и започна да гали приятно корема й. Кети отново затвори очи. Много по-леко беше да си представи, че всичко това е красив сън…

Пръстите му се насочиха надолу към белите й бедра, а после се върнаха обратно, като оформяха неправилни кръгове и дразнеха копринената й кожа. Нарочно оставяше недокоснато едно място — мястото, което изискваше доста повече от едно обикновено докосване. Кети започна да стене, мяташе глава насам-натам, опитваше да го насочи натам…

Все още със затворени очи, тя пропъждаше мисълта, че преди не много дълго време той е докосвал така и Сарита. Ревността отново се прокрадна, но тя решително отхвърли това чувство. Джон леко започна да хапе гърба й, а след това езикът му очерта пътя от ключицата до гърдите. Кети изохка, когато докосна възбуденото й зърно. Бавно, съвсем бавно, той продължи да рисува малки кръгчета по него, докато тя най-сетне не издържа. С тих зов протегна ръце и притисна чернокосата му глава към себе си.

— Подлудяваш ме — прошепна той, като започна да ближе с език ухото й, когато най-после остави гърдите й.

В отговор Кети издаде само стон. Току-що бе усетила, че ръката му спира върху топлия златист триъгълник между бедрата й. Ах, как се разпали копнежът й! Задържа краката си стиснати, сякаш мислеше да се откаже от щастието, което можеше да й дари само Джон. Но когато пръстите му докоснаха чувствителните точки, тя бавно разтвори бедра. Той все още не искаше да я обладае, макар че тялото й буквално плачеше за това. Горещи целувки покриха клепачите й, слепоочията, бузите, устните… Ръцете на Кети изтръпваха върху раменете му, тя ги раздвижи и стигна до окосмените му гърди. Сякаш без да иска, прехвърли пръсти по очертаващите се мускули, надолу към корема и стига възбудения му пенис. Самата тя се мяташе под въздействието на неговите ръце и затова реши да поизмъчи малко и него. Докосна нежно пулсиращия член, а след това го стисна.

— О, господи, Кети, ооо, Кети! — застена той, когато ръката й започна да се движи бързо нагоре-надолу. Дишането му се ускори, после стана хрипливо и отсечено. Но Кети нямаше милост. Играеше си с него така, както той си беше играл преди малко с нея, докато го докара до състояние, в което не може да помръдне, а само да издава високи стонове.

Наведена над него, тя изведнъж попита:

— По-добра ли съм от Сарита?

Очите му се отвориха, устните поискаха да дадат отговор, но Кети не го остави да говори. Бързо се наведе надолу, където устата й замести ръцете: беше решила да го подчини напълно, да направи така, че никога да не забрави властта й над него.

— О, господи, не спирай! — въздъхна той, когато тя вдигна глава. Кети остана наведена над него, а очите й светеха като на котка.

— По-добра ли съм от Сарита? — отново попита тя.

— О, да! О, божичко, да! — едва успя да се изтръгне от устата му. Кети, тържествуваща, наведе глава между краката му.

Когато той разпръска топлата си семенна течност, тя се почувства така, сякаш току-що я бяха удостоили със значим приз. Със съзнанието на победителка го остави и се отпусна на възглавницата. Усещаше как тежкото му дишане постепенно започна да се нормализира. По устните й заигра усмивка. Затвори очи, за да заспи.

— Не бързай — дочу глас в ухото си. Ръцете му разтвориха краката й, в следващия миг Кети съвсем се разсъни.

— Какво…? — не довърши тя. Усети, че всичката й кръв нахлу в лицето, когато той коленичи между краката й и ги вдигна върху раменете си. Велики боже, да не би да искаше да…! Не беше му позволявала досега такова нещо, а пък и той не бе настоявал. Смяташе, че е неприлично, безсрамно…

А то беше божествено. Кети преглъщаше и се извиваше, докато той си играеше с език по начин, който я изпепеляваше. Тя почти изпищя от удоволствие, а всякакво чувство за срам се беше изпарило. Когато той поискаше да надигне главата си, тя полагаше ръце върху черната му коса и го притискаше към себе си.

— По-добър ли съм от Херълд? — едва чу гърления му глас.

Почти обезумяла от страст, тя можа само да изхълца.

— Да, ооо, да! О, господи, да!

Устата му отново намери най-нежното място, а движенията на устните и езика му станаха още по-интензивни. Удоволствието връхлиташе Кети на вълни. Изживяваше оргазъм след оргазъм. О, да беше престанал вече, помисли си тя, изтощена от любовната игра; после, когато страстта отново я грабна, тя пак си пожела това чудо да не свършва никога… Не й се искаше чувството на висша наслада да я напуска…

Накрая той остана неподвижен между краката й. Със затворени очи, Кети беше близо до мисълта, че умира… Когато Джон се надигна и стана от койката, състоянието й бе такова, че тя едва долови движенията му, сякаш бяха нейде много далеч.

Кети сякаш затъваше в тропически блата. Намираше се дълбоко под повърхността и осъзнаваше, че или трябва да изплува, или щеше да се удави. С всички сили се напрягаше да излезе нагоре и точно когато смяташе, че дробовете й вече ще се пръснат — успя. Пое дълбоко въздух и отвори очи.

В първия момент не знаеше къде е попаднала. Вместо преливащите води видя само слънчеви лъчи, проникващи през мръсните стъкла на кръглите прозорчета. До нея ритмично дишаше едно топло тяло. Кети извърна глава, осъзнавайки, че това е Джон. Едва сега ужасните спомени от изминалата нощ се появиха. Изчерви се цялата. Спомни си какво беше правил и той и се сви, сякаш искаше да потъне в земята. Но й беше съвършено ясно, че не може да се умре просто ей така — при една команда. Щеше да живее, а тази нощ щеше да остане незабравима. Мислеше си и за това, как би трябвало да застане пред Джон, и усети, че й прималява. Никога преди не се беше чувствала толкова компрометирана.

И лепкава. Струваше й се, че цялото й тяло лепне. Сякаш кожата й беше залепнала за чаршафа, за кожата на Джон и за самата нея. Усещаше се ужасно мръсна. Имаше нужда от баня, и то веднага. Тихо се смъкна от койката, не искаше да събужда Джон.

Водата в каната беше студена, но това нямаше значение. Кети застана в средата на ваната и бавно почна да се полива. После взе сапуна и старателно започна да се сапунисва. Беше се напълно концентрирала и се стараеше да не мисли за нищо друго, освен за това, че се мие. Голото й тяло се очертаваше на фона на светлината. Не знаеше колко време я беше наблюдавал Джон, преди да го усети. Когато се извърна, забеляза насочени към нея сивите му очи. Изразът на лицето му я озадачи и тя въпросително сбръчка чело. Край устата му се бяха образували бръчки, тъй като бе свил безмилостно устни. Смразяващият му поглед се задържа върху нейните невинно гледащи очи.

— Всъщност колко дълго смяташе, че можеш да скриваш от мен факта, че си бременна, лейди Стенхоуп? — с убийствен тон я запита Джон. С неудоволствие Кети трябваше да установи, че в него се разгаря огънят на гнева.