Карън Робърдс
Необуздана страст (12)

12.

Джон усещаше, че е завладян от противоречиви чувства, но беше безсилен. Мразеше Кети за това, че е изневерила на него и на любовта им. Но бе обезумял, когато тя изчезна в Рабат. Действително тези двадесет и четири часа бяха най-тежките в живота му. Слугите бяха споменали, че в пристъп на отчаяние /както се случва често при жени в напреднала бременност/ може да се е удавила в залива. Във всеки случай те като че ли бяха убедени, че няма смисъл да я търси. Но имаше нещо по лицата и в тона им, което събуди подозрение у Джон. Знаеха повече, но явно не искаха да кажат всичко. Кети не би поискала да се самоубие, той беше убеден. Неговата Кети, с борбения си дух, никога не би го направила! Изключено беше да го стори особено сега, по време на бременността си. Та тя беше отлична любяща майка, която поставяше Крей и идващото дете над всичко. Той не можеше да си представи как би причинила нещо на себе си или на детето. Ако се беше почувствала пренебрегната или онеправдана, както бяха намекнали слугите, по-скоро би си го изкарала на него.

Беше претърсил целия град, като смяташе, че може да се е скрила някъде, за да го сплаши. След безрезултатното дирене най-сетне се беше върнал на „Кристобел“. Може би Ейнджи знаеше нещо. Но преди да бе успял да говори с нея, срещна Сарита. Особената й усмивка привлече вниманието му. Когато я попита дали знае нещо за Кети, му направи впечатление, че Сарита се чувства гузна и че се страхува. Това бе достатъчно, за да го убеди, че тя има пръст в изчезването на Кети. Разбрала колко е разярен, Сарита отричаше всичко. Джон не беше вярвал, че ще му се наложи да удари жена, но измъкна истината от Сарита, след като я просна от бой и я остави да хълца на пода в каютата му. Имаше наглостта да му говори за щастие! Ако тя беше мъж, със сигурност щеше да я убие, както щеше да убие и Грогън и Мийд, ако имаше време.

Съвсем ясно беше, че не би могъл да спаси Кети, като щурмува двореца на шейха, който представляваше крепост, охранявана от стотици хора. Не, единствената му надежда да отведе оттам Кети, беше да отклони вниманието на стражите. И той постави бомби на един от външните зидове. Както се надяваше, всички побягнаха към мястото на експлозията, за да гасят разпростиращия се огън. Единствените, които му препречиха пътя, бяха няколко евнуха.

Шейхът щеше да освирепее, щом разбере какво се е случило — Джон не се съмняваше в това. Вероятно щеше да изпрати и кораби преследвачи. Затова реши да се откаже от първоначалния си план да вдигнат платна към Тенерифа. По-добре бе да поемат направо към Америка, където ще са както извън обсега на шейха, така и далеч от британската флота.

Единственият проблем при този план беше Кети, която бе в твърде напреднала бременност. По сметките на Джон трябваше да е най-малко в седмия месец, а ако вярваше на нейните твърдения, дори и по-напред. Но той, разбира се, не мислеше така. Добре си спомняше колко много бе наедряло тялото й, когато роди Крей, тъй че, ако това беше критерий, би трябвало да има доста време. Собственото й тяло сякаш опровергаваше лъжите й. Въпреки всичко обаче щеше да спи спокойно само тогава, когато можеше да я повери на лекар, и то на сушата. Не си представяше нищо по-лошо от раждане насред океана на борда на „Кристобел“ с акушерка — някоя от жените. Подобна мисъл го препотяваше от напрежение. Собствената му майка бе починала при раждането и той винаги се страхуваше от това. А пък и Кети беше страдала толкова много с Крей…

В най-лошия случай им бяха необходими четири седмици, за да прекосят Атлантика, а ако се насочат с пълна пара през Азорските острови направо към Нюфаундленд, щяха да стигнат по-бързо. Ако се наложеше, биха могли да спрат на Азорските острови, докато се роди детето. Джон почувства облекчение при тази мисъл.

Кети обаче се безпокоеше твърде много, макар че не го показваше. Много по-вероятно беше да е в деветия месец, а не в седмия, както си мислеше той. Тъй че имаше голяма вероятност да роди детето в открито море. Но тук бяха Ейнджи, която се грижеше за нея, а също и Клара, която твърдеше, че като бивша притежателка на публичен дом е бабувала при раждането на много деца. Това успокояваше донякъде Кети.

Тя знаеше, че Джон все още бе убеден, че детето е от Херълд. Въпреки това обаче сега той беше по-любезен и дори я питаше често как се чувства. Тя продължаваше да спи сама в каютата му, но вече не размишляваше къде прекарва нощите си. Сарита, Грогън и Мийд бяха оставени в Рабат.

Освен това се радваше, че Джон скоро ще може да се убеди, че детето е от него, защото е било заченато, преди тя да напусне Уудхем. Просто би трябвало да пресметне девет месеца назад, за да отхвърли всякакво съмнение.

Дните минаваха, след една седмица „Кристобел“ се беше отдалечил доста от Рабат, като държеше курс на северозапад. Беше горещо. Джон бе наредил да направят на задната палуба заслон за Кети, където можеше да бъде на чист въздух, защитена от палещото слънце. Тя прекарваше там голямата част от деня, тъй като състоянието й налагаше повече да лежи в хамака и да спи. От време на време наблюдаваше как Джон дава командите си. Той се усмихваше неохотно, а понякога идваше, за да разговаря с нея. В повечето случаи говореха за времето или за всекидневието на кораба. И двамата избягваха теми, които биха могли да доведат до конфликт. Бяха щастливи, че могат да поддържат полуприятелски отношения.

Една сутрин Кети се събуди и излезе на палубата. Гъста мъгла покриваше всичко наоколо. Човек не можеше да види дори собствената си ръка, ако я вдигне пред очите си. Отначало тя се зарадва, че за известно време са се отървали от жежкото слънце, но след няколко часа влагата стана неприятна. Докато лежеше в хамака, настръхна от студ. Джон забеляза това и я изпрати под палубата. Кети тръгна, без да му противоречи.

След обяд излезе отново навън. Мъглата вече се беше поразнесла и Кети можеше да диша дълбоко.

Вместо да полегне както обикновено, реши да отиде при Джон до перилата на борда. Той беше зает с уточняване на местонахождението и наблюдаваше ту компаса в ръката си, ту се взираше в небето. Минавайки край Мик Фрейзиър, който беше на руля, Кети кимна с глава.

— Не беше ли по-добре в това време да си останеш в каютата? — попита Джон и сбърчи чело, когато най-сетне забеляза нейното присъствие. Кети му се усмихна. Надигна се на пръсти и оправи един кичур коса, който бе паднал на лицето му. Той присви очи, но също се усмихна.

— Къде сме? — попита тя в следващия миг.

— Доколкото мога да се ориентирам, би трябвало да сме на половината път до Азорските острови. След десетина дни би трябвало да ги съзрем. Мислиш ли, че ще можеш да издържиш дотогава? — въпросът звучеше полусаркастично, полунеспокойно. Кети реши да не се ядосва.

— Ще се опитам — сериозно отговори тя, а неговото чело отново се набръчка.

— Ти… Ти не се чувстваш зле… или? — думите му звучаха повече като обвинение.

— Това интересува ли те наистина? — с горчивина попита тя. Веднага съжали за казаното, но беше твърде късно. Джон сви устни, а очите му станаха леденостудени.

— Не бих желал да ти се случи нещо, докато си под мое покровителство — сърдито изрече той. — На Херълд едва ли ще му хареса, ако детето му се роди мъртво.

— Как можеш да говориш такива ужасни неща! — извика Кети и положи ръка върху тялото си, сякаш искаше да се предпази. Джон проследи движението й с поглед.

— Това, че няма да хареса на Херълд ли? — хладно запита той.

— Това, че детето би могло да се роди мъртво — коригира го Кети. — Много добре го знаеш, мръсник такъв! Как можеш да говориш така за собственото си дете?

— В това никога не ще ме убедиш — твърдо отвърна Джон.

— Ах, така ли? — Кети заби гневен поглед в лицето му.

— Точно така! — отвърна гневно и той. — Ти…

Не можа да продължи думите си. Някъде от горе, от високо, прозвуча вик:

— Платно на хоризонта!

— Къде? — изрева Джон, а разправията с Кети моментално бе забравена. Всеки платноход бе повод за безпокойство. Ако не беше кораб, изпратен от шейха, можеше да бъде от кралската флота или пиратски.

— Напред, от дясната страна на кораба!

Джон веднага тръгна надясно, като се взираше в мъглата, но нищо не виждаше.

— Къде отиваш? — попита Кети и хвана ръката му, като усети тревогата му.

— Горе, в наблюдателницата. Трябва да разбера… — той замлъкна. Изведнъж Кети осъзна опасността, в която се намираха. Не знаеше кое е по-лошото — да ги застигнат хората на шейха или да попаднат в ръцете на британската флота. Във втория случай нея може би щяха да я пощадят, а тя би могла евентуално да помогне на Джон. А имаше и вероятност това да е някакъв безобиден товарен кораб…

Високо горе, над палубата, Джон се взираше напрегнато в мъглата. Един, не, два кораба, две фрегати на разстояние не повече от три часа. Можеха да се приближат незабелязано в мъглата. А най-лошото беше, че се ветрееха флаговете на британската кралска флота в червено, бяло и синьо.

Докато слизаше надолу, Джон трескаво мислеше. Без съмнение бяха открили „Кристобел“. Моряците на кралица Виктория бяха най-добрите на света, нещо съвсем различно от неговия екипаж, събран от кол и от въже. Освен това разполагаха с най-добрите далекогледи, с най-точните оръдия. Но дали знаеха, че „Кристобел“ е пленен от затворници? Можеше да са тук и съвсем случайно. Възможно беше, но едва ли, призна си Джон. Както се бяха насочили двете фрегати, явно беше, че „Кристобел“ им е на прицел.

При тези обстоятелства имаше три възможности: можеха да се предадат, да бягат или да се бият. С няколкото оръдия на борда и с този неопитен екипаж влизането в битка щеше да е равностойно на самоубийство. Спираше го и мисълта за Кети. Не, не би трябвало да се стига до сражение. Но никак не му се искаше и да се предават. И той, и хората му щяха да увиснат на въжето. Бунтовниците ги наказваха със смърт. Джон дори не можеше да очаква, че капитанът ще остави да се изпълнят присъдите им чак когато стигнат в Англия.

И тъй, имаше само една възможност — да бягат. Но само като си помислеше колко бавен беше „Кристобел“, надеждата го напускаше. Не вярваше, че ще успеят.

Но трябваше да опитат. Джон обясни накратко положението на хората си. Вдигнаха всички платна. Мъглата им помагаше, но скоро започна да се вдига.

Кети, пребледняла, остана на задната палуба, макар че Джон се опита да я изпрати в каютата. Тя съзнаваше, че шансовете да избягат са минимални.

Мъглата се вдигна напълно. Небето се проясни и грейна ярко слънце. Кети проследи погледа на Джон и се уплаши, като видя, че фрегатите са много близо. Разбра, че „Кристобел“ няма да може да избяга.

— Върви в каютата и остани там — мрачно й нареди Джон. — В никакъв случай не бива да излизаш на палубата. Ако е необходимо, аз ще дойда да те взема.

— Джон… — тихо започна Кети. Искаше да му каже, че може да разчита на нея, ако ги вземат в плен. Той обаче само с един поглед я накара да замълчи и отново й заповяда:

— Казах да отиваш в каютата!

Кети му прости резкия тон заради голямото безпокойство, изписано на лицето му. Обърна се, за да тръгне, но се поколеба и спря. Бързо се надигна на пръсти, сложи ръка на небръснатата му буза и го целуна. Той остана като вцепенен, но после я прегърна и отчаяно я притисна към себе си. Последва гореща целувка, сякаш искаше да остане завинаги в паметта й. Кети отвърна на целувката му и изведнъж осъзна, че го обича, въпреки всичко, което се беше случило. Джон се отдръпна от нея и й нареди за трети път:

— Отивай в каютата!

Тя изпълни заповедта и остана известно време вътре. Но не я свърташе. Неизвестността не й даваше покой. Трябваше да разбере какво става. Измъкна се от каютата и се сви под сянката на палубата тъй, че Джон да не можеше да я види. Мислеше да остане само за малко и после бързо да се върне.

Фрегатите вече се изравняваха с „Кристобел“. Кети гледаше изненадана огромните кораби и дузините оръдия по тях. Срещу такива противници „Кристобел“ беше безпомощен! Помисли си за неизбежното пленяване на Джон и на останалите и й идваше да ревне.

От задната палуба Джон наблюдаваше бързото приближаване на корабите, а лицето му сякаш беше издялано от гранит. Не му беше за първи път да го застига по-силен и по-добре въоръжен противник, но този път положението беше по-лошо, тъй като на борда беше Кети: ако влезеха в сражение, всички щяха да загинат; ако се предадат, поне Кети и останалите жени щяха да се спасят.

Никога досега Джон не се беше предавал без бой. Но с тези три оръдия, грохнали от старост, и само с двама души, освен него, които можеха да ги обслужват, бяха обречени. Мъжете обаче щяха да са против, защото знаеха, че ги чака сигурна смърт, ако ги пленят. Това се отнасяше и за него. Като капитан трябваше да вземе решение и вече му беше ясно какво ще е то: заради Кети „Кристобел“ нямаше да се бие.

Една от фрегатите вече се изравни с тях и Джон успя да разчете името й — „ФО УИНДС“^[1]. Толкова много моряци имаше на палубата, сякаш мравки излизаха и влизаха в някакъв мравуняк. Това, което можеше да се забележи, приличаше на подготовка за сражение. Джон сбръчка чело. Вероятно искаха да дадат предупредителен изстрел пред носа на „Кристобел“, за да се откаже от бой. Въпреки това обаче нямаше да навреди, ако вземат предварителни мерки…

— О’Рейли, кажи на Логън и Бери да заредят оръдията. Трябва да побързат, но да действат колкото може по-незабележимо.

— Тъй вярно, капитане!

Мъжете не знаеха, че е решил да се предадат. Щяха да са недоволни и очакваше да се разбунтуват. Реши, че ще застреля всеки, който направеше опит да щурмува задната палуба. Ясно беше, че няма да имат успех. И преди беше изпадал в подобни ситуации и знаеше как да действа.

Джон зареди двата пистолета и ги пъхна в колана си. Още два постави наблизо върху една бъчва. Не му беше съвестно да застреля тези мъже, макар че бяха под негово командване. Така или иначе щяха да умрат. А той трябваше да мисли за Кети.

Едната фрегата беше още зад тях, докато другата се движеше успоредно. Беше дошъл моментът да се сражават или да се предават и Джон се приготви да даде заповед за вдигане на бяло знаме.

Изведнъж се чу гръм. Джон погледна към снаряда, който трябваше да изясни безизходицата, в която се намираха. Вече отваряше уста, за да извика, че се предават, и застина безмълвен. Черният снаряд не беше насочен да мине безобидно край носа на „Кристобел“, а смъртоносно летеше към палубата.

Стигна целта си със страхотен трясък. Шумът от експлозията се смеси с виковете на екипажа. Докато тичаше към главната палуба, Джон бълваше проклятия. Очевидно фрегатите не искаха да им дадат право на избор. Смятаха да ги потопят!

— Логън, Бери, на оръдията! — изрева Джон и сам затича към третото оръдие. — Фрейзиър, на руля! О’Рейли, вземи половината от мъжете и гасете огъня! Всички останали събирайте пирони и всякакво друго желязо! С него ще зареждаме. Бързо!

Облян в пот, той ругаеше и зареждаше оръдието, когато от „ФО УИНДС“ дадоха нов залп. Снарядите уцелиха дясната страна на „Кристобел“. Корабът им сякаш се пръсна и виковете на мъжете, пострадали под палубата, изпълниха пространството.

Джон изгърмя с оръдието. Едва в последния момент успя да скочи настрани, за да не го ритне. После ожесточено го дръпна дори без да е забелязал, че неговият удар също е причинил щети, отново го зареди и пак гръмна.

Зад гърба му мъжете викаха и ревяха, тичаха нагоре-надолу и се опитваха да гасят пожарите. Джон се опита да не гледа към тях. В момента беше стрелец, а не капитан. О’Рейли трябваше да сложи някакъв ред в целия хаос. Джон изцяло се концентрира, за да прати по дяволите „ФО УИНДС“.

Огромната фрегата зае позиция за нова атака. Джон знаеше какво възнамеряват и побърза да даде знак на Логън и Бери. Трябваше да координират действията си. Зареди оръдието си, видя, че двамата са готови, и свали ръката си. Трите оръдия гръмнаха едновременно. Докато зареждаше наново, с периферното си зрение видя резултата: единият снаряд не беше достигнал целта, вторият беше нанесъл леки щети, но третият бе пробил голяма дупка в корабната стена на „ФО УИНДС“.

Отговорът на фрегатата не се забави. Дванадесетте оръдия гръмнаха така силно, че биха заглушили и най-силния небесен гръм. Снарядите се изсипаха навсякъде по „Кристобел“. Единият пречупи най-задната мачта като клечка кибрит. Джон чу с какъв трясък се стовари тя върху палубата и затисна доста мъже. Той зареди оръдието с остатъците желязо и се приготви за нов удар. По дяволите, щом ония искаха да го унищожат, той нямаше да се даде лесно.

Злорада усмивка заигра по устните му, когато запали фитила. Щеше да използва един трик, който беше научил отдавна — палубата на вражеския кораб се обстрелваше със заряд — шрапнел, от който всяко парченце желязо действаше като куршум. Беше изпробвал този начин един-два пъти. В случая нямаше друго по-ефикасно средство.

Оръдието гръмна. Джон дори не си направи труда да погледне какви щети е нанесъл на врага, а побърза да зареди отново. Точно когато палеше фитила, случайно хвърли поглед назад. Не повярва на очите си. Кети беше на палубата, очевидно заета да помага на ранените!

— О, господи! — изрева той едновременно с чувство на гняв и на ужас. Тая глупава, твърдоглава, непокорна жена не знаеше ли, че могат да я убият? Тя вдигна поглед. Сините й очи бяха пълни с мъка.

Зад него оръдието гръмна. Тежестта запрати Джон чак до другата страна на носа. Отдясно по лицето и тила си изведнъж усети пареща болка. Несъзнателно постави ръка на мястото и изруга. Гореше!

— Джон! — викаше Кети отдалеч.

Той уви дрехата си инстинктивно около лицето си, неспособен да види нищо, защото очите му се бяха напълнили с барут.

Като дар от бога го плисна студена вода и задуши пламъците. Все още беше под въздействието на шока, когато усети, че повдигат главата му и я полагат на нещо приятно ухаещо…

Когато отново отвори очи, не знаеше дали беше изминала една секунда или цяла вечност. Все още виждаше всичко в мъгла, но очевидно не беше тежко ранен. Наложи си да потисне болките. Видя Кети надвесена над него. По хубавото й лице, очернено от барута, се стичаха сълзи.

— Аз… аз съм добре — прегракнал рече той и тя веднага почувства облекчение. Едва сега той осъзна, че главата му лежи в скута й. После отново си помисли за оръдието и се надигна изплашен. Трябваше веднага да се върне при него…

— Хвръкна във въздуха — каза Кети, като че ли беше прочела мислите му. Джон проследи нейния поглед и разбра какво беше станало, вместо да изхвърли снаряда, старото грохнало оръдие не беше издържало и бе експлодирало. Той можеше да се радва на късмета си, че бе останал жив.

Отсреща отново се разнесе оръдеен залп и „Кристобел“ се разтресе. Джон се изправи несигурно. Докато можеше да се държи на краката си, щеше да се бие. Какво друго му оставаше?

— Къде отиваш? — Кети се надигна след него. Гласът й беше почти истеричен, а ръцете й се вкопчиха в дрехите му.

— Върни се в каютата и стой там, за бога! — извика той, опитвайки се да не мисли за това, че се виждат може би за последен път.

— Не! — Кети се вкопчи още по-здраво в него. Джон хвана внимателно пръстите й и се опита да се освободи. За миг остана в това положение — стиснал здраво нейните ръце в своите — като гледаше отчаяното й лице.

— Кети… — започна той тихо, но изведнъж си даде сметка, че сега не беше време за хубави приказки и чувства. Решително я отблъсна и каза: — Отивай в каютата!

Понечи да се обърне. Ръцете й се протегнаха към него. В този момент се чу оглушителен трясък, вероятно по-силен, отколкото при отварянето на небесните двери в деня на Страшния съд. Ярки пламъци излизаха от вътрешността на кораба през люка и обхващаха палубата. Експлозията беше решила съдбата на „Кристобел“.

Барутът! Един от оръдейните снаряди беше улучил барутните им запаси! Докато Джон осъзнаваше това, корабът започна да гори. Пламъците обхванаха останалите две мачти и платната. Виковете на ранените проглушаваха ушите му, а пушекът го задушаваше.

— Бързо, ела! — извика той, хвана Кети за ръката и я поведе по единствения път, който все още им оставаше. Огънят отделяше носа на кораба от останалата му част и беше невъзможно да се премине. Успяха да стигнат до една от лодките. Почти с нечовешка сила Джон я вдигна над перилата. Горещината ставаше вече нетърпима. Пушекът беше толкова гъст и черен, че Кети се разкашля.

— Клякай долу! — дрезгаво викна той и я накара да се сниши. Близо до пода въздухът беше малко по-чист, а пък и бяха по-добре защитени от падащите наоколо снаряди. Горещи парченца обгаряха кожата им. Трябваше да се махат от кораба. Веднага, по най-бързия начин, докато все още имаше някаква възможност. Под тях лодката леко се клатушкаше и ги очакваше. Ако беше сам, Джон щеше да скочи през борда и да доплува до лодката. Но сега трябваше да мисли за Кети и нейното състояние. Тя можеше да плува добре, но ако скочеше от толкова високо, неминуемо щеше да се увреди сериозно.

Още една експлозия разтърси кораба и въпросът се разреши от само себе си. Нямаха никакво време. Ако не искаха да се опекат, трябваше да изчезват. Той стана, хвана Кети за ръка и я заведе до едно място, което беше на височината на лодката. Намираха се от лявата страна на кораба, а поради гъстия пушек никой от вражеските фрегати не би могъл да ги забележи.

— Какво възнамеряваш? — извика тя, когато той започна да й сваля полата. Нямаше време да й обяснява, че няма да може да плува с пола.

— Трябва да скачаме! — отвърна той, като я грабна и я вдигна над перилата. — Плувай към лодката! Хайде! Аз те следвам!

Кети го погледна с ококорени, изплашени очи и скочи. Джон проследи падането й, видя как се разпери нагоре тънката бяла фуста и запомни положението й, за да не скочи на същото място. После видя, че вълните я покриват, и скочи.

Потъна и почувства натиск върху гърдите и корема си. Отправи се към повърхността на водата. Трябваше да намери Кети… да я открие… трябваше…

Когато се появи над водата, тя плуваше наблизо. Косата й висеше на дълги кичури, сякаш имаше морски водорасли по главата си. Щом я видя, почти се засмя с облекчение.

— Бързо! — посочи той към лодката, която се клатеше на десетина метра от тях. Всеки момент „Кристобел“ можеше да потъне и да повлече всичко около себе си. Преди да се случи това, трябваше да са доста надалеч!

Въпреки състоянието си Кети се стараеше да плува наравно с Джон. След малко той достигна лодката и се прехвърли вътре. Обърна се, протегна ръце към Кети и я издърпа. Мокра и полугола, тя трепереше, но той нямаше време да се погрижи за нея. Отдъхна си, когато откри греблата на мястото им. Грабна ги и започна да гребе с всички сили.

Не престана, докато не стигнаха на безопасно разстояние от кораба. Най-после, когато реши, че са се отдалечили достатъчно, дръпна греблата и си пое дълбоко въздух. Кети беше покрила стройните си крака и ги беше обгърнала с ръце, за да се постопли малко. Засъхващата й коса падаше на кичури, а сълзите се лееха по омазаното й със сажди лице. Не отделяше очи от горящия корпус на „Кристобел“.

— Кети — гласът на Джон беше прегракнал. Празният й поглед се насочи към него.

— Ейнджи — дрезгаво се обади тя. — И другите… — Устните й потрепериха, като си представи гибелта на останалите от кораба.

Джон скърцаше със зъби. Повече от всичко на света искаше да я прегърне и да я остави да изплаче мъката си на рамото му. Но сега нямаше време за това. Все още не бяха на сигурно място.

— Фрегатите ще вземат оцелелите — рече той. — Щом като ние успяхме да скочим от кораба, вероятно и другите ще са успели.

— Да — тихо отговори Кети и той установи с облекчение, че думите му като че ли я утешиха малко. Тогава видя, че устните й са посинели от студ и че зъбите й тракат. Вече се смрачаваше, което беше добре дошло за бягството им, но нощта щеше да е студена.

Джон отиде до предната част на лодката и установи, че за техен късмет в моряшкия сандък имаше всичко необходимо, за да преживеят известно време. Явно, че предишните господари на „Кристобел“ не ще да са вярвали особено много в надеждността на кораба си и са се погрижили за случай на беда. Той откри одеяло, изсушено говеждо месо, няколко мяха с вода и бутилка уиски. Ухили се, като я измъкваше. Който и да е бил човекът, зареждал провизиите, като че ли е имал намерение да се весели в открито море. Ръката му напипа нещо твърдо, кръгло. Много беше изненадан, като видя, че това е компас! Нямаше да гребат съвсем напосоки. Подаде одеялото на Кети:

— Загъни се. Но преди това съблечи мокрите си дрехи. Иначе ще си навлечеш някоя пневмония.

Тя прие одеялото безучастно, като продължаваше да гледа към горящия кораб.

— Престани да гледаш нататък — тихо промълви той, като забеляза ужаса, изписан по лицето й. — Не можем да направим нищо за тях. Трябва да помислим за нас… и за бебето. Разбираш ли?

За негово успокоение тя кимна и започна да се съблича. Поизсуши се малко и докато се увиваше с одеялото, Джон започна отново да гребе.

Нощта беше леденостудена. Но морето беше общо взето спокойно, показа се светла, пълна луна, която осветяваше пътя им. Кети дойде до него, сви се в краката му и заспа. Докато гребеше, Джон наблюдаваше спящото й лице с такова чувство на обич, че чак усети болка. Днес почти я беше загубил завинаги…

Почти се развиделяваше, когато тя се раздвижи и седна. На изток, на хоризонта, се появиха първите червени лъчи. Уморен до смърт, вцепенен и изтощен от непрестанното гребане, Джон искаше да помоли Кети да му подаде бутилката с уиски, когато му направи впечатление, че бузите й са неестествено хлътнали.

— Какво има? — попита уплашено той и сякаш кръвта в жилите му изстина. Както се беше облегнала на краката му, той усети, че тя изведнъж се изкриви от болка. Изохка тихо, после издаде дълбок гърлен стон, а ръката й се притисна силно към корема.