Карън Робърдс
Необуздана страст (16)

16.

„Виктория“ принадлежеше към кралската флота на Нейно величество. Патрулираше край африканското крайбрежие, след като британски търговци се бяха оплакали от нападения на пирати. Досега обаче хората на капитан Майлс Дейвис не бяха открили нищо и той вече беше дал нареждания за курс обратно към Англия, когато един от матросите откри малката лодка. Кети и Джон премълчаха за пиратския кораб, който бяха видели, защото искаха най-сетне да се махнат оттук, без да участват в каквито и да било сражения.

Очевидно нито капитан Дейвис, нито някой от неговия екипаж беше чувал за бунта на „Кристобел“. Джон се представи за пътуващ по море търговец, доставил един кораб меласа в Сейнт Винсент. Обясни, че бяха претърпели корабокрушение на връщане и че единствените, останали живи, са той, детето и жена му. Историята беше приета и двамата можеха да се радват на относително безгрижен живот на борда. Настаниха ги в каютата на първия флотски сержант. Беше малка и спартански обзаведена, но Кети беше доволна и благодари на мистър Коригън, който им я беше преотстъпил. Дадоха им чаршафи за повиване на Виржиния, а Джон получи униформата на един от мъжете, който беше почти толкова висок. На борда обаче нямаше дамски дрехи, тъй че Кети трябваше да се задоволи с празничния костюм на корабния юнга. Панталоните от тъмносин плат й бяха доста широки, а ризата беше от обикновен бял ленен плат, без каквито и да било дантели, и гърдите на Кети се очертаваха ясно под нея. Когато я видя за първи път в тази риза, Джон се облещи и й забрани да се появява пред екипажа. Тя се понацупи, за да го ядоса, но в действителност не гореше от желание да се показва сред толкова мъже. Накрая получи широкото наметало на капитана и в този вид Джон се съгласи да я взема със себе си на палубата.

Моряците бяха въодушевени, че на борда има такава красива жена. За тях това беше цяло щастие. Когато и да се появеше на палубата, тя ставаше център на внимание и всички се надпреварваха да проявяват галантността си. Възхитените им погледи непрестанно я съпътстваха. Виржиния също привлече вниманието им. Когато двете излизаха от каютата, Джон винаги беше в близост до тях. Присъствието му караше повечето моряци да си гледат съвестно работата. Веднъж Кети чу един да казва, че когато мъжът й погледне някого със сивите си очи, той усеща полъха на смъртта. Със смях го разказа на Джон, но той не се усмихна ни най-малко.

Беше вежлив, когато останеха сами, макар да не проявяваше излишна разговорливост или нежност. Кети вече се питаше дали не си е въобразила признанието му, че я обича. А може би бе изпуснал тези думи под въздействието на опустошителния пожар на страстта? Искаше да го попита, но някак все не намираше удобна възможност. Реши да изчака, докато стигнат в Англия.

Единственото място, където Джон не беше сдържан, беше тесният нар, който се превърна в арена на горещи страсти. Джон беше изключително пламенен, такъв, какъвто Кети го искаше. Когато спеше с нея, всичките й мисли отлитаха надалеч. Тя се губеше във вълните на собствената си страст и изживяваше чувства, които я издигаха в небесата. А когато заспиваха, той здраво я притискаше в прегръдките си. Но, колкото и да се напрягаше, тя не го чу да произнася любовни признания.

„Виктория“ все повече наближаваше Англия и Кети започна да мисли за неща, които дълго време не я бяха занимавали. Най-напред в съзнанието й изникваше Крей. Тя копнееше да го види, да го вземе в прегръдките си и да му каже, че го обича. От женитбата й с Херълд бяха изминали осем месеца, беше позабравила и онова проклето сватбено пътешествие. Щеше ли Крей да разбере, че го е напуснала, защото е била заставена, а не защото е искала? Щеше ли изобщо да си я спомни? А какво щеше да си помисли за Виржиния? После в съзнанието й изплува образът на баща й. Как ли ще е той? Не искаше да мисли, че вече можеше и да не е сред живите. Би трябвало да е оздравял. Та нали за него се грижеше незаменимият Мейсън.

Херълд с месестото си лице все по-често се явяваше пред очите й. Беше като лош дух от сънищата й. Тя не споменаваше името му пред Джон, но въпреки това си даваше сметка за проблема, чието разрешаване предстоеше. Докато бракът й с Херълд беше в сила, между нея и Джон щеше да има непреодолима преграда. Повече от всичко искаше да е съпруга именно на Джон и да живее щастливо с него и с двете си деца в Уудхем. Но Херълд беше като скала, която стоеше на пътя им.

Не би трябвало да е толкова трудно да анулира брака си, мислеше си Кети, изпълнена с оптимизъм. Проблемът беше, че за да го стори, трябваше да отиде в Англия, това й беше пределно ясно. От друга страна, искаше да види възможно по-скоро, че Джон е в безопасност в Америка. Докато съществуваше опасността да го заловят и да го хвърлят отново в затвора, не можеше да бъде спокойна. Може би най-доброто решение беше той да отпътува направо за Уудхем, а тя и децата да го последват, когато всичко се уреди. Но никак не й харесваше да се разделят отново. Трябваше да говори с Джон, но не можеше да се осмели да подхване темата. Смяташе, че рождената дата на Виржиния го е убедила в бащинството му, но въпреки това бракът й с Херълд все още беше факт. Тя се боеше да подхване тази болезнена тема, затова реши, че разговорът можеше да се отложи за някой по-подходящ момент — когато пристигнеха в Англия…

Докато се опитваше да мисли за по-приятни неща, с изненада установи, че е забравила за собствения си рожден ден. На двадесет и първи февруари беше навършила двадесет години. А и Джон беше остарял с цяла една година след напускането на Уудхем. През ноември, когато пътуваше като затворник на „Кристобел“, той беше навършил тридесет и седем години.

Тридесет и седем! Ако ти самият си на двадесет, може и да ти се струват много. След двадесет години той вече щеше да е възрастен мъж. Но какъв мъж! Тя можеше да си го представи — с побелели коси и с все още силно тяло. Сивите му очи нямаше да се променят. Щеше да изглежда добре, а тя щеше да продължава да го обича, беше сигурна в това.

Докато го наблюдаваше, не забеляза, че той също я гледа.

— Имам чувството, че съм някакъв бик, който се продава на търг — измърмори Джон и я погледна право в очите. Кети потрепери. Беше все още ранна утрин и не очакваше, че можеше да се е събудил. Изчерви се, като осъзна, че беше разглеждала толкова дълго голото му тяло и му бе дала възможност да я разкрие.

— Аз… аз само те погледнах — заекна тя. Очите му напомняха буреносни облаци. Той легна по гръб, хвана я за ръката и я привлече към себе си.

— Можеш да ме гледаш колкото си искаш — проточено изрече той. — Само че би трябвало да признаеш същото право и на мен.

Тя се притисна към него, а той нежно погали гърдите й, които веднага набъбнаха от нежните ласки. Кети отвори устни и почувства, че я залива топлина от кръста надолу, а после и по цялото тяло. Не се възпротиви, когато започна да разкопчава твърде голямата й нощница, която също бе получила от един от мъжете на борда. В следващия миг лежеше гола до него, а устните му предизвикваха приятни усещания по гърба й. Най-сетне проникна в нея и тя започна да стене…

Когато свършиха, той продължи да лежи върху тръпнещото й тяло. Кети усещаше как потта му се стича по кожата й. Бавно, съвсем бавно, тя отново се завърна в действителността и го чу да шепне:

— Боже мой, ти ме влудяваш!

Кети се усмихна, но все още държеше очите си затворени. Беше чудесно да слуша такива думи от него. Може би сега беше подходящият момент да го накара да й каже нещо повече…

— Кажи ми, че ме обичаш — прошепна тя и го погледна умолително.

За своя изненада усети как всичките му мускули се напрегнаха. Той се надигна и седна с гръб към нея.

— Джон! — запротестира тя засегната, после седна и покри тялото си с чаршафа.

— Толкова ли голямо удоволствие ще ти донесе, ако го призная? — запита той и хвърли поглед през рамо. — Е, добре, обичам те: обичам твоето меко, извиващо се тяло, харесвам начина, по който се свива и отпуска при моите докосвания; обичам твоя трепет, тихите, влудяващи стонове, излизащи от гърлото ти, когато те любя. Но всеки път се питам с колко други мъже си го правила по същия начин.

Гласът му беше жесток, а думите — сякаш нарочно избрани, за да я наранят. Кети, шокирана, ококори очи. Взираше се в него, без да може да го разбере.

— За какво ми говориш? — запита тя накрая. — Ти си единственият мъж, с когото аз… който…

— Боже мой, не можеш ли поне веднъж да бъдеш честна? — гласът му беше остър. — Аз знам за Херълд и съм се примирил с това. Може би наистина си го направила от любов към мен, както постоянно твърдиш. Но не мога да понасям как се усмихваш на мъжете. Ти флиртуваш с всеки похотлив пръч на кораба и на мен ми омръзна постоянно да те пазя. От дълго време съм се примирил с факта, че жените са толкова верни, колкото и котките, но те предупреждавам, че ми писна от игричките ти. Ако те хвана с друг мъж в леглото, ще го убия, а тебе ще накарам да съжаляваш, че си се родила!

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? — гневно му отвърна тя, когато най-после отново си възвърна способността да говори. — Какво си въобразяваш? Та ти не си мой съпруг, да не би да си го забравил! Няма да ти позволя да се отнасяш повече така с мен! Ти си болен, Джонатан Хейл, и аз те съжалявам! Ти ревнуваш дори когато някой мъж ме попита колко е часът. Това не може да бъде нищо друго, освен болестно състояние!

— Така ли? Болестно състояние? — развика се той и се обърна, за да я види добре. — А преди малко мнението ти за мен не беше ли малко по-различно?

— Ти си само един самомнителен нерез! — изфуча тя. — Мога да се държа по същия начин с всеки от моите обожатели!

Тази забележка бе изречена съвсем несъзнателно и Кети съжали за нея още преди да я беше довършила, но беше твърде късно.

— Значи все пак най-сетне си признаваш? Лъжите ти винаги излизат наяве, така се оказва, нали? Та колко мъже си имала, Кети? Освен мен и Херълд? Кажи ми дали и в Уудхем не си ми поставяла рога при всеки удобен случай!

— Ах, ти, мръсно копеле! — изсъска Кети, а ръцете й се свиха в юмруци. Джон усещаше, че го обзема силна омраза. Чувствата му към нея превръщаха живота му в ад.

— Махай се от очите ми! — с треперещ глас извика Кети. — Нямам какво повече да ти кажа: можеш да си мислиш каквото искаш. Слава богу, че не съм омъжена за теб! Не бих могла да си представя нищо по-лошо от това да прекарам остатъка от живота си, обвързана с такъв ревнивец.

Студените очи на Джон се присвиха. Той стана и стегна ръцете си в юмруци, сякаш му беше нужно голямо усилие, за да не й извие врата.

— Ах, не би ли могла? Тогава нека ти кажа, че също не бих искал да живея с уличница, която е готова да легне с всеки, изпречил се на пътя й. Казвам това от опит!

Кети усещаше, че бузите й горят. От ярост беше излязла от кожата си и почти не можеше да говори.

— Явно говориш едно, а вършиш съвсем друго! — като изстрелваше тези думи, очите й заблестяха убийствено. — Ти си показателен пример за изневяра! Или вече си забравил Сарита?

В тона й се долавяше не само гняв, но и триумф. Джон я погледна за миг, без да говори. След това се ухили.

— Ах, да, Сарита — измърмори, сякаш на себе си. — Тя наистина беше хубава, любвеобилна…

— Марш навън! — кресна му Кети. В този момент щеше да й достави удоволствие да го промуши с нож.

Той се изправи и продължи да я гледа ухилен.

— Как се чувстваш, когато изпитваш ревност, скъпа? — подразни я с тих глас.

— Вън! — очите й шареха из стаята, търсейки някакъв предмет, който можеше да запрати по главата му, за да му причини болка. Джон разбра погледа й съвсем точно.

— Не те съветвам да правиш това — изръмжа той и отново се ухили подло. — Ще ми достави голяма радост, ако ме накараш да се съпротивлявам. С удоволствие бих ти извил врата.

— Свиня! — тя грабна най-близкия предмет, в случая това беше възглавницата, и я хвърли с все сила по него. Той я избегна, засмя се и напусна каютата със сакото си в ръка.

— Мразя те! — кресна Кети след него и започна да съчинява всевъзможни планове за евентуалното му убийство. През ума й мина дори мисълта да си намери любовник, за да даде урок на Джонатан Хейл. Представи си гнева му в случай, че започне нещо с младия капитан на „Виктория“. Сигурно щеше да го убие. А капитан Дейвис в никакъв случай не заслужаваше такава участ.

През следващите няколко дни двамата бяха във враждебни отношения. Когато се намираха в компанията на някои от членовете на екипажа разговаряха помежду си само ако това беше неизбежно. Но когато останеха сами, цареше ледена тишина. Нощем си обръщаха гръб и сякаш изобщо не съществуваха един за друг.

Беше хладна, мъглива юлска утрин, когато най-сетне пред тях се показа Плимут. „Виктория“ само трябваше да прекоси Ла Манша и щяха да бъдат в Лондон. Кети стоеше на палубата с Виржиния на ръце. Пътешествието свършваше, а тя и Джон още не бяха изяснили отношенията си. Би го изхвърлила с удоволствие от живота си — и то завинаги — веднага щом хвърлеха котва. Може би наистина щеше да го направи, ако не ставаше въпрос за Крей и Виржиния. Само заради тях щеше да му даде още един, последен шанс. Ако дойдеше при нея с извинение и се закълнеше, че всичките ужасни приказки са били предизвикани от гнева му, ако й кажеше, че я обича, може би щеше да му прости…

Джон стоеше на перилата, далеч от нея, и я наблюдаваше. Изглеждаше прекрасна така, както стоеше там с Виржиния в ръце. Бризът развяваше златистите й коси.

Би трябвало да разговаря с нея още днес. Както беше решил, щеше да я задържи въпреки нейната невярност. Направи грешка, като допусна да се скарат. Каквато и да беше, даваше си сметка, че я желае. Дори само присъствието й до него представляваше същински ад, тъй като беше решил да не я докосва.

Когато поиска от него да признае любовта си, тя улучи болното му място. Той наистина я обичаше и в това беше целият проблем. Проклинаше се заради слабостта си, но не можеше да направи нищо. Ще я задържи в дома си, но този път той щеше да бъде господарят. Тя би трябвало да върши това, което й се казва, а той ще й изясни, че само ако погледне друг мъж, ще я пребие. С жените, както и с кучетата, трябваше да се отнасяш строго. Досега беше прекалено мек към нея.

Джон прекара останалата част от деня на палубата и помагаше във всякакви дейности. Като опитен моряк знаеше какво беше необходимо и през цялото пътуване се включваше в работата на борда. Моряците го уважаваха не само заради способностите му, а и заради красивата му жена. Завиждаха му. Джон се намръщи. Ако знаеха…

След като Кети беше решила да му даде още една възможност да се помирят, реши да му се хареса. Срамежливо попита мистър Коригън дали щеше да е възможно да се изкъпе. Не мина много време и две яки момчета почукаха на вратата й. Едното носеше порцеланова вана, а другото — две кофи гореща вода.

Кети се потопи и се наслади на удоволствието. Отпусна се за известно време, а след това започна да се сапунисва. Като чу, че Виржиния плаче, уви кърпа около главата си, излезе от ваната и взе детето. Заедно с него се върна отново във водата и започна да си играе.

По-късно, когато бебето отново заспа, Кети излезе на палубата, за да изсуши косата си на слънце. Взе едно малко столче и седна до перилата, където не пречеше на никого. Прекарваше пръсти през косата си и разпръскваше кичурите, за да изсъхнат по-бързо. Забеляза, че Джон я гледа, но не счете за нужно да обърне някакво внимание на погледа му. Ако намерението му беше да я държи затворена като някоя монахиня, той се беше излъгал!

Косата й вече беше суха и стоеше като ветрило около раменете й, когато капитан Дейвис застана до нея. Той беше любезен, по-скоро незабележим млад мъж, около двадесетте, с руса коса и кафяви очи. Беше учтив и Кети го харесваше. Когато я доближи, тя му се усмихна, без да подозира какво силно впечатление му направи. Той очевидно беше смутен от сърдечната й усмивка. Две сиви очи хвърляха ядовити мълнии към нея.

— Мога ли да ви кажа, че по-хубави от вашите коси не съм виждал никога? — попита капитан Дейвис с дълбок глас. Кети се усмихна. Ако го сравнеше с Джон, той все още беше момче. Тя знаеше, че в момента той не си мислеше нищо неприлично.

— Винаги е хубаво да получаваш комплименти — отвърна скромно тя.

— Би трябвало да получавате стотици, не, хиляди комплименти! — промълви той. — Вие сте най-красивата дама, която някога съм виждал. Ако аз…

— Благодаря от името на съпругата си — рече един леден глас зад него. Капитан Дейвис трепна и се изчерви.

— О, здравейте, Хейл! Аз тъкмо бях… ъ-ъ — капитан Дейвис очевидно изпитваше неудобство.

Кети, която изпита съжаление към него, се обърна мило към Джон:

— Капитан Дейвис беше така любезен да ми направи компания за няколко минути, докато си сушах косата. Беше много внимателен.

— Действително — сухо промърмори Джон. — Тогава би трябвало да ви благодаря още веднъж, че сте се погрижили за съпругата ми, докато аз бях зает. Но сега съм тук и ще й се посветя напълно.

Капитан Дейвис се окашля.

— Е, да — каза той. — Моля да ме извините, Хейл, госпожо Хейл.

— Няма да ви задържаме — измърмори Джон. Капитан Дейвис се изчерви отново и се оттегли.

— О, остави ме на мира! — ядосана рече Кети, след като капитанът изчезна. — Нямаше никаква причина да се държиш като ревнив съпруг. Той от учтивост се спря да поговори с мен. Не се мръщи такъв — това изобщо не ме впечатлява. Какво върша аз, изобщо не те засяга! Ако искам да разговарям с някой мъж, ще го направя. А ако това не ти харесва, то си е твоя работа. Трябва ли пак да ти напомням, че не съм твоя жена?

Джон така се беше разгневил, че лицето му почервеня като домат. Скръцна със зъби. Протегна ръце и я хвана над лактите — не толкова силно, че да я заболи, но достатъчно, за да я изправи на крака.

— Трябва да разговаряме — процеди той.

— И аз смятам така — отвърна тя. Той я държеше здраво с едната си ръка, с другата грабна стола й и я поведе към каютата.

— Готова съм да изслушам извиненията ти — заяви Кети, когато най-сетне останаха сами.

Джон изфуча, облегна се на вратата, скръсти ръце и закова преценяващ поглед върху нея.

— Мисля, че трябва да си изясним някои неща — най-после рече той провлечено. Кети само повдигна вежди. — Мога отново да те взема със себе си в Уудхем — каза той, а тя продължаваше да мълчи. — На тебе, на Крей, а естествено и на Виржиния, а също и на всички други деца, които евентуално ще имаме по-късно, мога да подсигуря дом. Но няма да допусна да продължаваш флиртовете си. Искам да сме наясно по този въпрос.

— Как пък ти хрумна, че ще поискам да се върна с теб в Уудхем? — запита Кети с леденостуден глас.

— Би трябвало да си благодарна, че ти предоставям тази възможност — мрачно отвърна той. — С две деца и без съпруг, изоставена сама, както вероятно заслужаваш, ти ще бъдеш отхвърлена от обществото.

— Забравяш, че аз имам съпруг — сладко отвърна тя и само в очите можеше да се прочете яростта й. Джон стисна устни.

— Не забравям нищо — рече той с усилие. — Но съм готов да забравя предишното ти поведение, ако то, разбира се, не се повтаря повече. Боже мой, дори съм готов да се оженя още веднъж за теб, ако успееш да се освободиш от Херълд.

— Предложение за женитба ли е това, капитане? — присмя му се тя, а кръвта в жилите й кипеше. Вместо да се извини, той отново повтаряше своите оскърбления. А имаше и дързостта да й съобщи по такъв високомерен начин, че е готов да се ожени за нея…!

— Можеш да го разбираш и така — отвърна на въпроса й той и като че ли изведнъж се разведри. — Но отсега нататък ще предоставяш женските си прелести само на мен. В противен случай не поемам никаква отговорност за възможните последствия. Няма да допусна да ми родиш още едно копеле.

— Какво имаш предвид с думите „още едно копеле“? — заплашително тихо попита Кети, макар че с удоволствие би му креснала.

— Относно бащинството на Виржиния никога не можем да бъдем абсолютно сигурни — той смяташе, че ще я успокои. — Би могла да бъде мое дете, но може и да е на Херълд. Тя беше изключително мъничка за дете, което се е родило навреме…

— Върви по дяволите! — бавно и отчетливо изговори Кети. — Не бих се омъжила за теб дори ако ме молиш на колене. Няма да се върна с теб в Уудхем! Щом напусна този кораб, не бих желала да те виждам повече. Децата ми и аз ще се оправим и без благородната ти жертва. Кой знае, може би дори ще си остана съпруга на Херълд! Той не изглежда така добре като теб, но, както Марта често казваше, хубостта зависи от това, кой как я разбира. А със сигурност той е от по-благородно потекло! Може би дори ще осинови Крей. Помисли си само, Джон: твоят син би могъл един ден да бъде лорд Стенхоуп!

— Разбира се, ти можеш да се върнеш в Уудхем, ако желаеш — Джон се отдръпна от вратата и сви ръцете си в юмруци. — Но ако не искаш да дойдеш с мен, няма да задържиш сина ми!

— Моят син — коригира го Кети. — А как си мислиш, че можеш да ми го отнемеш? В цяла Англия няма съд, който да ти предостави правото да се грижиш за него. Точно на теб — един избегнал бесилото осъден затворник!

— Ти смяташ, че съдията може да реши, че една уличница по-добре ще изпълнява родителските си задължения, така ли? Може пък и да си права, кой знае!

Очите им сякаш хвърляха искри. За миг се възцари потискаща тишина, която беше прекъсната от плача на Виржиния.

— Твоето копеле плаче за теб — изфуча Джон, обърна се и напусна каютата.

През нощта Кети остана сама с гнева си. Джон не се върна, което бе добре дошло за нея. Когато каза, че не иска да го вижда никога повече, изрази действителното си желание. Никога нямаше да му прости оскърблението. Никога!

По някое време през нощта корабът беше хвърлил котва в пристанището на Лондон. Кети се събуди от сърдития плач на Виржиния. През прозореца на каютата й се виждаше кеят. Дори и в този ранен час в пристанището кипеше оживление…

Тя се облече и събра малкото си принадлежности. Колкото може по-скоро ще слезе на брега, ще наеме стая в някоя странноприемница и веднага ще изпрати човек при Марта, Крей и баща си. После щеше да се опита да сложи в ред живота си. Искаше само да уязви Джон, като му каза, че вероятно ще остане съпруга на Херълд. Презираше го все още толкова, колкото и преди. Но със сигурност нямаше да се върне с Джон в Уудхем! Не и докато той не променеше мнението си за нея. Щеше да се опита да започне един съвсем нов живот — за предпочитане такъв, в който мъжете не играят никаква роля!

Искаше вече да напусне каютата, когато на вратата се почука. На ръце с Виржиния, тя се запъти да отвори. Вероятно беше капитан Дейвис, който щеше да я пита кога желае да напусне кораба. Не можеше да бъде Джон. Той нямаше навик да чука!

Щом отвори вратата, Кети остана смаяна, изгубила ума и дума.

— Добро утро, Кети — поздрави я Херълд подчертано любезно. Лицето му беше все така грозно.

— Какво правиш тук? — извика тя. Нямаше никакво намерение да го пусне да влезе.

— През нощта, или по-скоро тази сутрин, имах много интересен посетител — отвърна Херълд, който очевидно се забавляваше от ситуацията. — Да си го кажа съвсем точно — твоят пират беше при мен. Отначало се изплаших за живота си и помислих, че иска да те направи вдовица, но той даде гаранции, че е далече от тази мисъл.

— Смятам, че имаш точно определена цел, щом си дошъл тук — подхвърли Кети язвително, когато той направи ефектна пауза.

— Говори ли се така със собствения съпруг, когато не си го виждала толкова дълго? — смъмри я той, а очите му блеснаха сърдито. — Да, имам някаква цел: твоят пират дойде, за да сключи споразумение с мен. Каза, че с удоволствие ще ми предостави съпругата и дъщерята — при тези думи Херълд се засмя и хвърли кос поглед към Виржиния, — ако аз му предоставя сина!