Карън Робърдс
Необуздана страст (18)

18.

— Мисис Кети, би трябвало малко да се засрамите! — сериозно гълчеше Марта, докато разресваше с четка гъстата коса на Кети, при което й отскубна няколко косъма.

— Ауу! Марта, ако не млъкнеш вече, ще те оставя на улицата, и то без никакви препоръки! Казвала съм ти десетки пъти, че не те засяга това, което върша! — Кети отметна глава и се спаси от четката на Марта. Беше й омръзнало вече да слуша колко лошо и несправедливо се отнася към Джон. А към нея справедливо ли се отнасяха? Някой да се е загрижил за нея? Даже и собственият й баща като че ли споделяше мнението, че е причинила доста страдания на Джон.

— Бедният човек — продължи Марта, без да обръща внимание на заканата от страна на Кети. — По време на цялото пътешествие през океана говореше само за вас, за никой друг. Кети — това, Кети — онова. Дори ми разказа колко много прилича Виржиния на вас. А след като му обясних как се е наложило да се омъжите за лорд Херълд, веднага прояви разбиране. Казваше, че вече е разбрал всичко много добре и че не можел да проумее как не го е осъзнавал по-рано. Съвсем беше сломен!

— Не го показа пред мен — ядосано отвърна Кети. Марта не й обърна внимание, завързваше косата й.

— Казвам ви, мисис Кети, че ако лишавате децата от баща им само за да му отмъстите, тогава сър Томас и аз трябва да се срамуваме как сме ви възпитали. Мастер Джон ви обича, а вие няма да намерите по-добър джентълмен.

— Ако ме обича толкова много, защо не дойде след мен? — подхвърли Кети. — Тук сме от цяла седмица — от цяла седмица — а той не дойде нито веднъж. Отговори, моля те!

Марта не можеше да отговори и Кети го знаеше добре. Всички те — Кети, децата, бавачките, сър Томас и Мейсън живееха все още в странноприемницата в Чарлстън. Марта чакаше всеки ден да дойде Джон, да почука на вратата и да ги заведе със себе си в Уудхем. Но това не беше станало и самата тя като че ли почваше да се разочарова.

Кети го очакваше с надежда и страх. Щеше да е толкова разярен…! Но след като минаха няколко дни, започна да се примирява. Очевидно е приел, че между тях вече е свършено. След десет дни корабът им се връщаше в Англия, а щом стъпеше на борда, щеше да се раздели с Джон завинаги.

— Стига вече, Марта. Помогни ми да се облека! — сърдито рече Кети. За кого ли пък си струваше вече да се облича и да се гласи?

Марта избра зелен копринен костюм: късо, прилепващо по тялото жакетче и широка пола. Под жакетчето Кети облече свободна бяла блуза с висока, затворена яка. Костюмът й я правеше да изглежда строга, но същевременно подчертаваше и нежната й хубост.

Двете жени мълчаха, докато Марта помагаше при обличането на жакетчето. Когато най-сетне всяка гънчица беше оправена, Кети се огледа в огледалото. Днес не би могла да се радва на добрия си вид. С най-голямо удоволствие би намъкнала разкъсаната си фуста, която носеше на Папагалския остров.

Когато Марта започна да подрежда стаята, на вратата се почука. Кети нетърпеливо погледна натам, а Марта отиде да отвори. Вероятно беше баща й и щеше да налива масло в огъня.

Беше Питързхем. Кети се вторачи изненадано в дребния пъргав човек. Той изглеждаше и смутен, и решителен.

— Да не е станало нещо с Джон? — думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре. Питързхем влезе и нервно започна да мачка шапката в ръцете си. Марта затвори вратата след него и лицето й доби самодоволен вид.

— Да, мадам! — отговори Питързхем и облиза с език устните си. Тогава думите като че ли се заизливаха от устата му. — Мисис Кети, трябва да си дойдете вкъщи! Мастер Джон ще се самоубие! Откакто си заминахте с мастер Крей, пие толкова много, че вече не се държи на краката си! Боя се, че ще се напие до смърт!

Питързхем погледна Кети умоляващо. Когато тя видя самодоволната усмивка на Марта, й хрумна, че искат да я измамят.

— Питързхем, истина ли е това, което казваш?

— О, да, мисис Кети, всичко е истина! Мастер Джон се налива с уиски, като че ли е вода — добави той с пресипнал глас. — Не е напускал спалнята от деня, в който вие заминахте! Не иска да яде, почти не спи, а вчера, когато поисках да му занеса малко супа, ми каза да го оставя на мира! После се заключи. Не е излизал оттогава, мисис Кети, а и не отваря, когато почукам!

Сякаш нещо я душеше, като си представяше Джон в това състояние. Не разбираше защо се трогна толкова много. Въпреки това погледна Питързхем недоверчиво.

— Защо смяташ, че ще мога да направя нещо? — попита тя.

— Мисис Кети, казах ви, преди още да бяхте взели Крей, че ще му разкъсате сърцето, ако го напуснете. Знаете, че ви обича. Сигурен съм, че не ви е причинил нищо лошо. Между вас и мастер Джон стои само вашата гордост и тя би могла да го убие.

Кети дълго се взираше в недостъпното лице на Питързхем. Това, което казваше, беше вярно до един определен момент и тя трябваше да си припомни хубавите дни, които бяха прекарали заедно. Естествено, понякога е имало и караници, но пък сдобряването след това винаги е било невероятно хубаво…

А сега той се напиваше до смърт. Кети усещаше, че в нея изведнъж започват да се събуждат чувства, които смяташе, че отдавна са мъртви. Ако той я обичаше, ако наистина я обичаше…

— Е, добре, Питързхем, ще дойда в Уудхем и ще говоря с него. Не обещавам нищо. Само ще поговоря с него.

— О, благодаря, мисис Кети — Питързхем сияеше. Олекна му. — Ако можехте да го накарате отново да изтрезнее и да хапне нещо…

— Много по-вероятно е да ме изхвърли навън — рече Кети, но и самата тя почти не вярваше в това, така както не вярваха и Питързхем, и Марта.

По време на пътуването до Уудхем Кети мълчеше. Представяше си срещата с Джон. Ако Питързхем я беше излъгал — тя му хвърли убийствен поглед — никога нямаше да му го прости. А също и на Джон нямаше да прости!

Питързхем не беше излъгал. В къщата цареше мъртва тишина, прислужниците шетаха насам-натам с печални физиономии и само си шепнеха, като че беше умрял някой.

Още на стълбището Кети долови миризмата на уиски. Горе, откъм общата им спалня, не се чуваше нищо. Никакъв шум.

— След малко ще донеса кана с кафе и няколко сандвича — каза тихо Питързхем, щом тя тръгна по стълбите.

Кети го погледна косо.

— По-добре ще е първо да изчакаш и да видиш дали изобщо ще ме пусне вътре.

Ако трябваше да се съди по усмивката му, той нямаше никакви съмнения. Кети щеше да се радва, ако притежаваше такава самоувереност.

Стигна до вратата на стаята. Трябваше да събере всичката си смелост, за да почука. Чукането беше ясно и отчетливо, но отговор нямаше.

— Джон? — извика тя и долепи ухо до дебелата дървена врата. — Джон? — отново извика тя и пак почука. Този път долови шум от счупването на нещо стъклено. Последваха ругатни, бръщолевене с надебелял език, но все пак това беше един познат глас.

— Боже мой, кой пък вика сега? — дочу Кети отвътре и преди да се осъзнае, вратата рязко се разтвори. Тъй като се беше навела към нея, едва не падна в стаята. Една здрава ръка я подхвана, за да я подкрепи.

— Мисля, че ти казах да ме оставиш на мира! — изръмжа Джон, после онемя, ококори кървясали очи и се вторачи в Кети. — О, господи! — изохка той и я отблъсна, сякаш се отвращаваше. Тя отстъпи назад и вратата се затръшна под носа й. Не беше очаквала такова посрещане. Как се осмеляваше да се държи тъй грубо с нея, след като беше изминала целия път дотук само за да го види!

Ядоса се още повече, пристъпи отново към вратата и зачука силно.

— Джонатан Хейл, отвори веднага вратата! — извика тя и раздруса дръжката.

Почти мигновено вратата се разтвори. Преди Кети да направи нещо, той я сграбчи силно в обятията си и така я притисна, че тя усети всеки мускул и всяка жилка на тялото му.

— Божичко, наистина си ти — измърмори той и притисна устни към врата й. — Мислех си, че вече си въобразявам!

Кети бе обвита в изпарения на уиски, но в този момент това не й правеше впечатление. Прегърна го и се притисна към него. Той отвърна на прегръдката и я обсипа с неразбираеми нежни, гальовни имена.

След малко я пусна и я въведе в спалнята, като заключи вратата. Облегна се и загледа Кети със зачервените си очи, които сякаш искаха да я погълнат. Само след няколко минути погледът му се избистри.

— Какво правиш тук? — попита той толкова рязко, колкото му позволяваше езикът. — Ако си дошла само за да злорадстваш, можеш веднага да си тръгваш! Нямам нужда от теб!

Кети се изплаши от внезапната промяна в настроението му. Той я гледаше с враждебен израз на лицето. Тя имаше впечатлението, че я е намразил.

— Питързхем… — гласът й секна. Джон потъмня като буреносен облак.

— Тоя ли дърт козел те доведе? По дяволите, ще го убия! Вероятно ти е разправял, че от любов към теб ще се напия до смърт?

— Нещо подобно ми разказа, да — рече Кети, като го наблюдаваше. Видя го как се изчервява и отбягва погледа й.

— Да се продъни в ада, дано! Ще го убия! Ако това е всичко, заради което си дошла, можеш да си тръгваш. Не искам твоето съчувствие!

— Аз не ти съчувствам — отвърна Кети. — Аз те обичам, глупчо. Затова съм дошла.

Погледът на Джон, в който се четеше надежда и съмнение, се спря отново върху лицето й. Преди да я изслуша докрай, той се отдръпна от вратата, взе Кети в прегръдките си и я целуна. Тя отговори на целувката, без да обръща внимание на вкуса на уиски. Изведнъж усети, че той се олюлява, и го подкрепи.

— По-добре седни тук, преди да паднеш — поразвеселена му каза тя, когато най-сетне Джон отдели устните си от нейните.

— Да, аз…

Беше прекъснат от почукване.

— Момент, моля — извика Кети и помогна на Джон да седне на един стол. Той се отпусна с благодарност и простря краката си напред.

— Кой се е разчукал, да го вземат мътните…

— Вероятно е Питързхем — с кафе и нещо за хапване — предположи Кети и отиде да отвори вратата.

Той измърмори зад нея:

— Все се меси.

Питързхем надникна предпазливо, а Кети му се усмихна насърчително. Той прекоси стаята и постави храната върху масата. Срещна поглед с Джон, който само измърмори:

— Напомни ми после, че трябва да те изхвърля!

— Тъй вярно, капитане — глухо отвърна Питързхем, погледна бързо Кети и излезе.

Тя наля чаша кафе на Джон, който я пое, без да откъсва очи от нея.

— Кети…

— Първо хапни нещо — прекъсна го тя и му подаде един сандвич. — После ще говорим.

Джон започна да яде с апетит, а тя огледа стаята. Хаосът бе пълен. Питързхем не беше преувеличил, като казваше, че не пуска никого вътре. Поне от една седмица изобщо не беше почиствано, леглото не бе оправяно, а завесите стояха спуснати. Тя поклати глава и ги вдигна. Слънчевите лъчи проникнаха и осветиха всяко ъгълче на стаята.

— Ох, очите ми! — изпъшка Джон и сложи ръка пред лицето си.

— Не си заслужил по-добра участ — каза тя без състрадание. — След количеството уиски, което си погълнал, ще си махмурлия седмици наред. Честно казано, в момента щеше да ти отива най-добре да си в кочината.

При тази забележка Джон се ухили.

— Сигурно воня страхотно — измърмори той.

— Имаш право. Но се надявам, че Питързхем ще се погрижи за теб.

Щом Кети тръгна към вратата, той я задържа, като хвана полата й.

— Няма повече да изчезваш, нали? — попита с дрезгав глас. Тя му се усмихна и поклати глава.

— Не, няма — отговори и отиде да доведе Питързхем. Докато седеше долу и изчакваше Джон да свърши с тоалета си, Кети тананикаше някаква песничка. Беше взела вече истинското си решение. Щеше да остане. Обичаше го. Той също я обичаше. Това беше най-важното.

След малко дочу шума от тежките ботуши на Джон. Обърна се и го видя. Сега изглеждаше много по-добре. Току-що се беше изкъпал, черната му коса беше грижливо сресана. Беше облякъл чиста бяла риза и сиви панталони. Очите му все още бяха малко зачервени, но Кети прие, че това е естествено.

Усмихна му се колебливо. Той обаче не отвърна с усмивка. Напротив, изразът на лицето му като че ли стана още по-сериозен.

— Можеш да тръгнеш по всяко време, когато пожелаеш — рязко каза той. — Гарантирам ти, че няма опасност да умра от алкохолно отравяне независимо какво ти е надрънкал Питързхем.

Кети се вгледа в него, при което той отново се изчерви. Доволна, тя се усмихна широко.

— Говориш така, сякаш искаш да се отървеш от мен — рече тя.

— Не ме предизвиквай — грубо отвърна той, прекоси стаята и застана с гръб към нея, зареял поглед през прозореца.

— Нямам такива намерения — тя отиде до него и го прегърна през кръста. В първия момент той сякаш замръзна, но после отново се отпусна и промълви:

— Знаеш, че те обичам.

Кети се усмихна.

— Достатъчно, за да се ожениш за мен? — попита тя. Той бавно се обърна и обви ръце около нея. На лицето му заигра несигурна усмивка.

— Това предложение за женитба ли е? — гласът му беше дрезгав.

— Да — очите излъчваха цялата й любов.

— Това включва ли също две деца и още цяла дузина за в бъдеще? — запита той, сякаш искаше да обмисли всичко.

— Да.

— Добре, тогава с удоволствие приемам — устните му се сляха с нейните. Когато най-сетне вдигна глава, Кети го видя като в мъгла. Очите му бяха пълни с любов, когато той пое в ръцете си сияещото й лице и й се усмихна.

— Ще се оженим веднага щом успея да намеря свещеник — промълви и отново сведе глава към нея.

Така и стана.