Карън Робърдс
Необуздана страст (6)

6.

Тежкото тяло на Джон продължаваше да лежи неподвижно върху нея и след като беше свършил. Все още беше в нея, докато дишането му бавно се нормализираше. Кети, която се чувстваше омърсена от неговото брутално проникване и засрамена от инстинктивната реакция на тялото си, лежеше тихо и неподвижно. Тежестта му сякаш щеше да изкара въздуха от дробовете й, но тя почти не го усещаше. Цялото й съзнание се концентрираше върху ужаса, който я бе накарал да изживее. Държеше очите си затворени и се опитваше да не мисли за нищо. Но мислите й просто не искаха да я оставят. „Никога няма да му го простя! — мислеше си тя, когато усети как топлата сперма потече по вътрешната страна на бедрата й. — Не, никога.“

Насилственото му действие бе отнело сладкия цвят на любовта им и я бе превърнало в нещо грозно. Тя осъзнаваше, че от негова гледна точка действията й го бяха предизвикали, но не признаваше това за извинение. Години наред се беше борила срещу неговата ревност, срещу дълбоко вкорененото му недоверие към жените. Тази нощ тя окончателно загуби любовта си. Вече не желаеше да започва още веднъж отначало и да поднови борбата. Той просто не заслужаваше. За Джон любовта се свеждаше до секса и той беше на мнение, че всички жени се интересуват само от плътската наслада. Дори и да не беше преживял по-рано толкова разочарования, рано или късно пак щеше да я обвинява в невярност. Тя не би могла да се бори срещу собствената му подозрителност. По закон вече не беше свързана с него, а сега чрез собственото си дело беше скъсал и последната емоционална връзка между тях.

Кети почувства ледена студенина, когато си спомни как я беше обладал. Не беше я малтретирал физически — тъй като беше вързана, нямаше нужда от това. Но след като беше предизвикал реакция в нея, която тя не можеше да контролира, той й се подиграваше и я засипваше с мръсни изрази. Тя дори не можеше да събере бедра…

Ужасена и учудена, усещаше как в гърлото й се надига кикот. Един опит за изнасилване и едно осъществено изнасилване в една нощ — и то от двама различни мъже! Това наистина бе някакъв рекорд! Може би тя би трябвало да се чувства поласкана. В крайна сметка това не би се случило на всяка жена. Би трябвало да има нещо в нея, което караше мъжете да забравят границите на благоприличието и да се превърнат в диви зверове. Представи си Джон като измършавял сив вълк, а Херълд като тлъста розова свиня и се изкикоти.

Джон не вярваше на ушите си. Тя се смееше! Малката уличница наистина се смееше! Невярващ, той се опря на лакътя си, за да погледне лицето й. След това, което се бе случило, просто не можеше да го възприеме.

Очите й бяха затворени, розовите й устни бяха надути от неговите целувки, а от устата й излизаше накъсан смях. Докато я наблюдаваше, без да я разбира, две блестящи сребърни сълзи потекоха по бузите й. Против волята му започнаха да го тормозят угризения. Вероятно не биваше да я обладава така, както го беше направил, колкото и да го беше предизвикала и да си го беше заслужила. Но той беше разярен: беше видял с очите си как Херълд целува и гали нейното тяло и бе изгубил разсъдък.

Кети отвори очи и около минута се взираше в него. В този момент изглеждаше така безпомощна и така ужасно млада…

— Ти наистина изглеждаш като вълк — измърмори тя и отново се разкикоти.

— Кети… — започна Джон, но веднага замълча. На езика му бяха извинителни думи, но не би помислил да иска прошка или пък да се опитва да дава обяснения! Пък и защо? Та тя бе подарила тялото си на Херълд, и то сигурно без каквито и да било угризения!

Джон стана от койката, постави ръце на хълбоците и дълго се взира в Кети, а челото му беше набръчкано. Стройното му тяло блестеше обляно от потта. Ръцете и краката на Кети все още бяха в положението, в което ги беше завързал.

Кети го зяпаше безизразно. Докато той я наблюдаваше полуядосан, полузагрижен, тя се разтърсваше от последователни пристъпи на смях. Джон усети страх.

Естествено, беше истеричка! Изпита облекчение, като го осъзна. За миг си помисли, че тя може да изгуби разсъдъка си. Наведе се напред, за да я развърже, но продължаващият смях толкова го объркваше, че му беше необходима цяла вечност. Даже и след като я освободи от въжетата, тя остана да лежи в същото положение и продължи да се смее.

— Кети, стига! Престани вече! — каза със строг глас и хвана раменете й, неспособен да понася повече този смях. Грубо я повдигна, за да седне, и я разтърси, но смехът й стана още по-противен.

— Кети! — за да я спре, Джон й удари звучна плесница. Кикотът веднага замря. Когато погледът й се концентрира отново върху него, той с радост установи, че малко почва да й се прояснява. После тя изведнъж започна да плаче сърцераздирателно.

Хълцанията й разкъсваха сърцето на Джон. Проклинайки се, той седна върху койката и като не знаеше по-добро средство да я успокои, се опита да я прегърне.

— Не! — изкрещя му тя и така го отблъсна, че той почти падна от койката. — Не ме докосвай! Не понасям да ме пипаш!

— Кети… — гласът му изведнъж стана дрезгав. Той се окашля и без да знае какво да прави, безмълвно скръсти ръце.

— Никога няма да ти простя за това, което направи с мен — каза тя безизразно и хълцането й спря. — Никога! Докато съм жива! Това, което някога съществуваше между нас, вече е мъртво. Няма го. Ти не означаваш нищо за мен. Учудващо е, но аз не мога вече дори да те мразя.

Джон я зяпаше, без да говори. Странно, но думите й попадаха в него като отровни стрели. После бавно бе обзет от яд и почти беше благодарен за това. Нямаше да се остави да го правят на глупак още веднъж.

— Ако си мислиш, че ще ме трогнеш със сълзите си, по-добре ще е да се откажеш — рече той и се надигна. — Давала си на мен и на Херълд, и бог знае още на кого всичко това, което си взех сега. В крайна сметка жените са създадени именно за това — за да доставят радости на нас, мъжете. Аз само те използвах за целта, за която си сътворена.

Докато говореше, Джон си обу панталоните. Кети го гледаше безмълвна. Когато той обличаше ризата си, очите им се срещнаха и поведоха безгласен дуел. После, все така без да каже нищо, той се обърна и излезе от каютата, като затръшна вратата след себе си. Кети остана дълго с поглед, вперен в затворената врата, после се присви и се разхълца. Мина доста време, докато заспи.

— Кети!

— Остави ме на мира — сънена измърмори тя.

— Кети, събуди се! — острият му тон и грубите ръце я изтръгнаха най-накрая от съня. Премига, когато Джон я обърна на гръб. В продължение на минута го гледаше объркана и се питаше защо е толкова ядосан. Сетне забеляза погледа му, спрял върху тялото й, и осъзна, че е напълно гола и че одеялото лежи на кълбо в краката й. Голотата моментално събуди в съзнанието й спомена за произшествията от изминалата нощ. Уплашена, Кети светкавично се надигна, тъй че гърдите й се залюляха, посегна към одеялото и го дръпна чак до шията.

— Срамежливостта много ти отива, но като че ли е леко превзета — каза Джон.

Очите на Кети проблясваха гневно като светкавици.

— Ще дойдеш ли за утринния си номер? — хапливо попита тя и повдигна брадичката си.

Джон присви очи.

— Много благодаря за поканата — бавно отвърна той, — но се боя, че трябва да ти откажа. Предпочитам да не се изхабявам толкова бързо!

— Ах, ти, ти…! — успя да каже Кети. Без да се замисля, замахна с юмрук към лицето му.

Този път обаче той го очакваше и хвана ръката й. Изви я, докато тя извика от болка, и се закани:

— Предупреждавам те: удариш ли ме още веднъж, и аз ще ти го върна. Дойде ми до гуша от твоите детински изблици на гняв. А сега скачай долу!

С тези думи я смъкна от леглото. Ако не беше я хванал, със сигурност щеше да падне на пода. Почти побесняла се изтръгна от ръцете му.

— Защо най-сетне не ме оставиш на мира? — извика и се изправи. — Няма ли друг на кораба, с когото да се занимаваш?

— Обличай се — заповяда Джон, без да обръща внимание на забележката. За да я унижи повече, той гледаше с презрение голото й тяло. Толкова беше хубава, че дъхът му почти спря, но успя да скрие добре чувството си и дори успя да изпръхти пренебрежително.

— Върви по дяволите — рече Кети и го погледна студено, докато бавно се обличаше. Той потисна една ругатня, сграбчи голите й, обли рамене и я погледна предупредително.

— Има още нещо, което трябва да запомниш. На този кораб аз съм капитанът и всички тук трябва да ми се подчиняват. Ако избухнеш на палубата, ще реагирам по начин, който със сигурност няма да ти хареса.

— Това беше впечатлителна реч, капитане — присмя се Кети, — но беше излишна. Нямам ни най-малко намерение да стъпвам на палубата.

— Ах, така ли? — усмихна се Джон, а лицето му изразяваше коварство. — Боя се, че трябва отново да те разочаровам: ще отидеш на палубата, и то съвсем скоро. А докато си там, ще правиш точно това, което ти казвам. Това не е някакъв луксозен кораб като „Тамаринд“, както може би смяташ. На „Кристобел“ всеки работи.

— Да работя? — Кети беше тъй изненадана, че въпросът й прозвуча съвсем искрено.

— Да, правилно чу: ще работиш — весело отвърна Джон. — Това е нещо, на което не си привикнала, знам. Но дори и някой като теб би могъл да свърши нещичко. Аз държа на това.

Кети твърдо бе решила да не изпълнява заповедите му.

— Нищо подобно няма да върша — обясни тя, скръсти ръце на гърдите си и го загледа упорито. — Всъщност ти не можеш да ме принудиш!

При тези думи очите на Джон засвяткаха и Кети си помисли, че вероятно бе отишла твърде далеч. После, когато той се усмихна, тя се увери в това.

— И двамата знаем, че грешиш — почти приятелски рече той. — Мога да те принудя да правиш всичко, което искам, както вече забеляза през последната нощ. И тъй, оставям те сама, за да се облечеш. За разлика от теб аз имам доста работа. Но ако след петнадесет минути не се появиш на палубата, ще дойда да те изкарам оттук. И ако се стигне дотам, аз ще се забавлявам, а ти ще съжаляваш.

— Бих желала да си мъртъв! — но той вече беше изчезнал през вратата и вероятно дори не я беше чул. Кети отиде до чантата си с мрачен вид, коленичи и я отвори. Тъй като никоя от роклите й не подхождаше за каквато и да било работа, избра си една обикновена следобедна рокля от синя коприна. С деколтето си във форма на сърце, с къдрите и буфон ръкавите беше също така хубава и предизвикателна като останалите рокли, но поне цветът й беше по-семпъл. Ако Джон очакваше от нея да работи, трябваше да й намери подходящо облекло.

Тъй като времето беше почти изтекло, Кети побърза да измие лицето и тялото си с хладка вода, която откри в една кофа, и започна да облича бельото си. Понеже денят беше твърде горещ, облече само тънък корсаж и една фуста. Реши да се откаже и от копринените чорапи. Единствените обувки, които имаше, бяха с високи токчета; те едва ли бяха подходящи за палубата на един кораб.

Косата й създаваше друг проблем. Джон не беше помислил да вземе няколко фиби, тъй че не й остана нищо друго, освен да я среше и да я върже отзад със синя панделка.

Беше една красива, макар и странно изглеждаща, лейди, която няколко минути по-късно примигваше на ослепителната слънчева светлина и засенчваше с ръка очите си. Когато постепенно привикна със светлината, разбра, че с удоволствие би се върнала отново в каютата на Джон. На палубата гъмжеше само от мъже. Където и да погледнеше, бяха толкова много, че сами си пречеха в стремежа си да вдигнат платната на кораба.

Докато Кети наблюдаваше мъжете, те започнаха да се обръщат и да я зяпат. Насочените към нея погледи я изнервяха. Тя бързо изтича по тясната стълба към задната палуба. Всъщност възнамеряваше да опъне нервите на Джон, но сега се нуждаеше от защитата му. Когато стъпи на задната палуба, първото, което й направи впечатление, беше колко е малка, тясна и мръсна. Дребен кокалест мъж с голо теме управляваше кораба, докато Джон и един здравеняк стояха точно зад бушприта^[1]. Джон явно въвеждаше този човек в тайните на навигацията, защото в едната си ръка държеше компас, а в другата — астрологически уред секстант. Той се отмести малко настрани и Кети видя учудена, че при тях стоеше и една жена.

— Хей, капитане! — мършавият мъж на руля се окашля високо. Когато тримата го погледнаха въпросително, той кимна безмълвно към Кети. Три чифта очи с различен израз се насочиха към нея.

Кети нямаше понятие каква вълшебна картина представляваше, докато стоеше горе на последното стъпало, с ръка на дървения парапет. На фона на синьото небе и на разветите платна косата й грееше като слънце. Копринената рокля подчертаваше красивото й тяло и закръглените гърди, виеше се около краката й като листа на екзотично растение.

Джон чу, че до него О’Рейли си пое дълбоко въздух от удивление, докато Сарита от другата му страна сякаш се присви.

— Джони, коя е тази? — навъсено попита тя. Свойственият й тон изненада неприятно Кети. Веждите й се вдигнаха, тя хвърли леден поглед на Джон и се отправи към тях, като вдигаше малко полите си, за да не ги настъпи.

— Да, Джон, коя е тази? — студено попита Кети с поглед встрани към Сарита. Джон весело се ухили. Явно беше, че нито присъствието на Сарита, нито нейното интимно „Джони“ допаднаха на Кети. Той тайничко се надяваше, че ревността ще я разкъсва така, както и него през изминалите седмици.

— Сарита, мога ли да ти представя моята… — Джон щеше да каже „съпруга“, но в последния момент си прехапа езика — лейди Стенхоуп — довърши той изречението и с усмивка към Кети допълни: — Лейди Стенхоуп, това е госпожица Сарита Джонс. Господинът до мен е Том О’Рейли, а този на руля е Мик Фрейзиър — всички са като мен — освободени затворници.

Кети им кимна. На нея съвсем не й хареса как се беше хванала тази жена за ръката на Джон, като че ли е нейна собственост! Не че той представляваше вече нещо за нея, но…! От своя страна, Сарита фиксираше Кети с неприкрита враждебност.

— Откъде е тя, Джони? — пискливият глас на Сарита сякаш прободе ушите на Кети. Джон се усмихна и я потупа по ръката.

— Аз… хм… аз я взех от Ла Коруня — рече той и се усмихна коварно на Кети. Тя му отвърна по същия начин, като се стараеше да не показва яда си.

О’Рейли, който наблюдаваше всичко това, усети, че се надига буря. С вътрешно облекчение обаче осъзна, че не би трябвало повече да се тревожи от възможността капитанът да попадне под властта на Сарита. О, не! Колкото и да му харесваше на него самия чернокосата уличница, тя съвсем не беше най-доброто за един капитан. Малката блондинка беше най-красивото създание, което бе виждал. Беше сигурен, че не е единственият на това мнение. Капитанът я наблюдаваше по такъв начин, сякаш казваше: „Дръжте ръцете си далеч от нея!“ Дори и слепият би видял, а глухият би чул пукота на заредения с електричество въздух там, където погледите им се срещаха. Докато капитанът изпитваше чувства към тази лейди и докато тя беше на борда, сигурно щеше да има големи фойерверки. О’Рейли се надяваше да не присъства, когато това стане…!

— Готови ли сте да започнете работа, лейди Стенхоуп? — настойчиво попита той.

— Готова съм — хладно отвърна Кети и се вторачи в него толкова продължително, че той беше принуден да отклони поглед.

Стиснал устни, Джон се обърна към Сарита:

— Лейди Стенхоуп беше така любезна да изрази готовност и да помогне на теб и останалите дами в кухнята — обясни той. Кети го пронизваше с поглед, но той не го забеляза: беше зает със Сарита. — Много ще съм ти благодарен, ако й покажеш какво трябва да прави.

— Да, Джони.

„Като я гледаш как се прехласва пред Джон, може да ти призлее“ — помисли Кети, обзета от ярост. Този влюбен поглед и това постоянно „Джони“ й играеха по нервите.

Сарита я поведе надолу. Минавайки по палубата, тя предизвикателно въртеше задник. На Кети не й оставаше нищо друго, освен да върви след нея, макар че скърцаше със зъби. Беше твърдо решила да не показва пред Джон и най-малък признак на слабост. Знаеше, че той само това и чака — да го помоли за милост, за да й се надсмее. Но Кети нямаше намерение да го моли за нищо. Тя би извършила всичко, каквото и да е, което й наредеше Сарита!

Докато вървяха по палубата, всички погледи бяха отправени към Кети. Мъжете я зяпаха: някои — учудено, други — любопитно, а трети — похотливо. Но никой не й досаждаше. Кети почувства, че им е ясно, че тя е собственост на капитана.

Работата, която й даде Сарита — да носи вода от бидоните под кърмата и да пълни огромните казани, които използваха за готвене — изискваше изключителни усилия. Кети знаеше, че Сарита нарочно я кара да върши това. Но тя бе решила да се справи на всяка цена. Джон й беше казал, че трябва да работи, и тя щеше да работи. А ако той очакваше, че ще му се моли със сълзи на очи, щеше да остане много разочарован!

Въпреки невероятната жега Кети работеше като вол. Кофите, които мъкнеше насам-натам, сякаш ставаха все по-тежки. Съвсем скоро мускулите на ръцете и раменете я заболяха, а металните дръжки на кофите нарязаха меките й длани. Накрая не й остана нищо друго, освен да ги превърже.

Когато най-сетне не беше необходима повече вода, Кети се отпусна и седна на сенчесто място на палубата — искаше да се предпази от жарещото слънце. Облегна се на перилата и започна да си вее с роклята. Останалите жени — освен Сарита може би имаше още осем други — разбъркваха яхнията от солено свинско месо и зеленчуци, която приготвяха за мъжете. Кети не изпитваше угризения, че седи тук, докато другите работеха. Бе свършила своята работа и сега имаше нужда от разтоварване. Вече чувстваше как кожата й започва да гори. Главата я болеше, а стомахът й създаваше други проблеми.

Мъжете идваха да се хранят на смени. Подаваха на жените канчетата си, за да ги напълнят. Кети ги гледаше с безразличие. Сготвеното имаше толкова неприятен вид, че тя се съмняваше дали би могла да го яде. Но мъжете като че ли го харесваха. Те лакомо поглъщаха всичко, което им бе сложено, като си служеха повече с пръсти, отколкото с лъжица, дори отиваха да си вземат и втора порция. Когато започна да се храни втората смяна, на Кети вече й призляваше да ги гледа. Накрая затвори очи. Беше й толкова горещо, че цялата се беше изпотила, а всеки мускул на тялото я болеше.

Накрая, когато Джон дойде да се храни с останалите от екипажа, той я намери точно така — с широко разперена пола, облегнала глава на перилата, със затворени очи. Изглеждаше, че я е обхванала следобедна дрямка. По потното чело и влажните коси той разбра, че е вършила нещо. Каквото и да е било, сега явно не работеше. Сигурно си мислеше, че би могла да му се противопоставя. Е, той беше й казал, че трябва да работи, значи ще работи!

— Лейди Стенхоуп — рече той с провлечен тон, щом застана пред нея. Кети отвори очи и трябваше да опре главата си в тила, за да може да го види. Той я наблюдаваше с бръчки на челото.

— Какво искаш? — мрачно попита тя.

— Моля за извинение, ако съм смутил съня ви, милейди — измърмори Джон. — Уверен съм, че ви е необходим след тежката работа, която сте свършили.

— В това си напълно прав — отвърна Кети с явна враждебност.

Той присви очи, като чу тона й.

— Сигурно спането е нещо уморително — сърдито измърмори той.

— Да не би да си дошъл тук само да създаваш неприятности или искаш нещо определено? — изсъска тя.

Един мускул на бузата му започна предупредително да трепти.

— О, разбира се, че искам. Бих желал да хапна нещо. Донеси ми.

Кети го зяпна, не вярвайки на ушите си.

— Ти сигурно се шегуваш — най-сетне рече тя.

— О, съвсем не — с леден глас отвърна Джон. — Мисля, че вече казах, че на „Кристобел“ никой не пътува ей така. Трябва да си призная, че не вършиш много работа, но поне храната можеш да ми донесеш.

— А ти какво ще правиш в това време?

— В това време аз ще си направя почивката, която заслужавам. За разлика от теб цяла сутрин съм работил усърдно.

— За разлика от мен…! — извика Кети.

— Нямам желание да споря целия следобед с теб — рече Джон и я погледна настойчиво. — Казах ти да донесеш храната ми. Бих желал това да стане веднага.

— Действително ли искаш да те обслужвам? — запита тя, като че ли все още не можеше да схване какво иска от нея.

— Да, естествено — отговори той. — И то веднага.

Тя се вторачи за миг в него. После стана, за да изпълни това, което се изискваше от нея.

Джон се усмихна злорадо, като я видя да тръгва. Стана му напълно ясно, че вътрешно тя се раздираше от яд, и това страшно го забавляваше.

В очите на Кети проблеснаха опасни пламъчета, когато подаваше чинията, за да му я напълнят с ядене. Клара, която отговаряше за този казан, й хвърли пренебрежителен поглед.

— Да не би да ни е довел прислужница, а? — весело подхвърли тя, като кимна с глава към Джон. Кети успя да се овладее не без усилие, но нямаше намерение да развеселява повече Клара.

— Очевидно — само отговори тя и хвърли убийствен поглед към Джон.

Междувременно той се беше настанил удобно на мястото, където тя седеше преди това, и беше протегнал крака напред.

— Робинята ти дойде, господарю — изстреля тя, щом застана отново пред него. — Трябва ли и да те нахраня?

— Послушно момиче — развесели се той и протегна ръка към чинията. Кети му се усмихна, като откри малките си, снежнобели зъби. След това вдигна чинията над него и започна съвсем бавно да изсипва съдържанието й върху главата му.