Карън Робърдс
Необуздана страст (2)

2.

В Англия беше много по-хладно, отколкото в Южна Каролина. Това бе единственото предимство според Кети. Валеше дъжд, неприятен, неспиращ ситен валеж, типичен за Лондон в края на септември. Прегърнала в скута си Крей, Кети седеше срещу Марта в наетия файтон. Беше й студено и тя се сгуши в палтото с кожена гарнитура. Струваше й се, че тропотът на конските копита по паважа и тракането на колелетата бяха единствените звуци на света. В цялата ли страна мирише на червеи? — унило се питаше тя. Направи опит да се утеши, като притисна Крей още по-здраво към себе си. Не би желала нищо повече, освен да си бъде при Джон.

Той трябваше да остане в Уудхем. Щеше да е безотговорно да напусне плантацията малко преди брането на реколтата. Кети знаеше това, дори сама го убеждаваше, когато той предложи да я придружи. Но истинската причина, поради която тя искаше да го възпре, беше друга: в Англия считаха Джон за избягал затворник, осъден за пиратство и убийство. Ако го хванеха, веднага щяха да го обесят.

— Файтонът спря, мисис Кети — Марта проговори за пръв път, откакто преди около час бяха тръгнали от пристанищния док. Щом чу гласа й, Кети се върна в действителността. Наведе се напред, за да погледне през прозорчето, и пообърса с длан запотеното стъкло. От външната страна градската къща на площад „Гросвенор“, принадлежаща на леля й Елизабет, лейди Стенхоуп, изглеждаше точно така, както преди две години. С трите си етажа, с червените тухли и с изящната, боядисана в черно ограда, отделяща улицата от имението, къщата бе толкова импозантна, колкото и самата лейди. Кети си спомняше много добре и за предишното си пребиваване тук. Тогава разбра, че и вътре всичко бе също тъй прецизно и точно, както изглеждаше отвън. Не само обноските бяха официални и превзети. Такива бяха дори и мебелите. По време на бременността си с Крей Кети бе изкарала тук почти три месеца. Тогава като че ли беше изоставена от съпруга си. Бе й неприятно да си припомня този период.

— Слизате ли, лейди? — стресна я грубият глас на кочияша, отворил вратата. От шапката му се стичаше вода. Кети подаде заспалия Крей на Марта и се надигна. Не й се слушаха никакви разправии и затова с безмълвен поглед възпря Марта, която явно бе разярена от обидното поведение на кочияша.

Той беше настоял да му платят предварително и след като слязоха, набързо нахвърля куфарите им на улицата, качи се на капрата и замина. Кети ядосано гледаше купчината багаж, а дъждът мокреше дрехите й. Накрая сви безпомощно рамене, обърна се и забърза към вратата.

— Добър вечер, милейди — каза Симс, икономът, когато й отваряше. Не изглеждаше изненадан, че я вижда. Кети сметна, че леля й е предполагала за идването и е инструктирала прислугата. Тя не беше успяла да отговори на съдбоносното писмо, защото веднага трябваше да тръгнат.

— Добър ден, Симс — безразлично отвърна Кети. Икономът отвори широко вратата, тя мина край него и стъпи на мраморните плочки в приемната, следвана от Марта, която носеше Крей. Марта и Симс се спогледаха студено. При последното пребиваване те непрекъснато воюваха.

— Лейди Стенхоуп се намира в малкия салон, милейди — информира я Симс.

— А баща ми? — тихо запита Кети.

— Той е горе, в зелената стая, милейди. Съжалявам, но трябва да ви кажа, че състоянието му не се е подобрило. На всички ни е мъчно, че на сър Томас се случи такова нещо, милейди.

— Благодаря, Симс. Ще се кача веднага при него. Моля, покажете на Марта къде ще спим и наредете да внесат нещата ни. Боя се, че всичко е прогизнало.

— Разбира се, милейди — Симс не издаде с нищо изненадата си от държанието на Кети. За да е изрядна в обноските, тя би трябвало първо да поздрави леля си, която, в края на краищата, беше домакинята тук. Преди да тръгне нагоре, би било редно да изпие чаша чай с нея. Кети беше наясно, че нарушава етикета, но истината беше, че в момента не се чувстваше подготвена да види леля си. Откакто Джон я отведе оттук през една снежна януарска нощ, те не се бяха срещали, а тя не си и представяше, че лелята жадува да я поздрави с „добре дошла“. След прословутото похищение от пирата, както и след последвалата бременност с Крей, първото й появяване сред лондонското общество бе равностойно на скандал. Едва ли някой приемаше за меродавна историята, разпространявана от бащата и от лелята, че Кети била опечалена вдовица, която при пиратското похищение вече носела детето на починалия си съпруг. А тъкмо когато одумките позатихнаха, тя изчезна отново. Устните на Кети трепнаха, трябваше да потисне злорадата усмивка. Какво обяснение беше дала лейди Стенхоуп тогава?

Самата лейди току-що се бе появила на вратата.

— Скъпа моя! — намерението на Кети да се качи веднага горе, пропадна. Още преди да проумее какво става, тя попадна в прегръдка и бе облъхната от облак парфюм. Подобно посрещане със сигурност не бе очаквала.

— Здравей, лельо Елизабет! — учтиво промълви Кети, щом успя да се изтръгне от прегръдката, и целуна леля си по бузата. — Радвам се, чете виждам.

— О, скъпа моя! — гласът на лейди Стенхоуп бе пълен с чувство.

Кети премигна учудена. Леля й общо взето беше резервирана, студена, величествена лейди, интересуваща се от две неща: от сина си Херълд, наследил титлата лорд Стенхоуп след смъртта на нещастния си баща, и от положението си в обществото. Може би пък близостта й с единствения брат бе оказала своето въздействие. Това би била единствената причина, която е довела до промяна в отношението й, помисли си Кети.

— Както виждам, довела си и детето — изразът на лицето на лейди Стенхоуп бе малко странен, когато забеляза малкия Крей, спящ в ръцете на Марта. Това дете за нея и за сина й винаги щеше да е символ на позор. Тази мисъл бе достатъчна, за да накара кръвта на Кети да закипи.

— Доведох сина си, естествено! Ако това не е удобно за теб, бихме могли да си наемем стая в хотел! — гласът й прозвуча ледено. Лейди Стенхоуп явно бе шокирана. Това самоуверено същество нямаше нищо общо с боязливото момиче, живяло преди време под покрива й.

— Не, не, и дума да не става! Ти си добре дошла тук, разбира се. Освен това сигурно желаеш да си близо до Томас!

Кети помисли малко, после наведе глава. Не й убегна натъртването на „ти“ в обръщението. Но в момента състоянието на баща й бе по-важно от нейната гордост.

— Благодаря, лельо. А сега бих искала да видя татко, ако не възразяваш. Ще се радвам, ако Симс покаже спалнята на Марта. Както виждаш, синът ми вече спи.

— Да, естествено, скъпа моя — бързо се съгласи лейди Стенхоуп. После, като че ли се двоумеше, каза: — Има нещо спешно, което би трябвало да обсъдя с теб, Кети. Вероятно бихме могли да поговорим, а после да идеш при Томас. Сега ти не би могла да сториш нищо за него.

— Бих желала първо да видя баща си, ако нямаш нищо против. Сигурна съм, че няма нещо, което да не може малко да изчака.

— Да, да, мисля, че имаш право — измърмори лейди Стенхоуп, без да е напълно убедена. — Има обаче нещо, което би трябвало да знаеш, Кети.

— По-късно, лельо, моля те — твърдо отвърна тя, обърна се и започна да изкачва стълбището. Марта заедно с Крей я последва, а и Симс, отправил питащ поглед към господарката си, тръгна след тях. Лейди Стенхоуп ги гледаше, навъсила чело.

— Кети! О, Кети, добре, че дойдохте! — извика Мейсън, камериерът на баща й, когато при почукването отвори вратата на зелената стая. Дребният човечец се преобрази от радост, в очите му заблестяха сълзи. Та той я знаеше още от раждането й. — Сър Томас ще бъде изключително щастлив, Кети.

— Да не си си помислил, че няма да дойда, Мейсън? — тихо попита тя, когато той отстъпи, за да я пусне в стаята.

— Не съм се съмнявал в това, Кети. Обаче лорд Стенхоуп смяташе, че няма да дойдете.

— Е, както често се е случвало, лорд Стенхоуп се е излъгал — гласът й беше малко хаплив. Нейният братовчед никога не й беше допадал. — Как е баща ми?

— Не е много добре, мисис Кети, макар че не бих искал да го кажа — тъжно отговори Мейсън и гласът му се превърна в шепот, когато я последва и застана до огромното легло. — От доста дълго време не се чувстваше добре — винаги казваше, че му липсвате. Дойде в Лондон за конните надбягвания. Ударът му беше неочакван. Тук, в тази стая. Цялата му лява страна е парализирана, Кети, рядко бодърства повече от четвърт час. Много е лошо, просто ужасно.

Кети кимна и усети буца в гърлото си, която й пречеше да говори. Почувства, че сърцето я стяга, когато по очертанията под завивките трябваше да различи някогашната добре изглеждаща и здрава фигура на баща си. Косата му, преди златиста като нейната, сега беше побеляла, а лицето върху възглавницата беше изпито и бледо. „Ужасно стар изглежда“ — мина й през главата и за пръв път си даде сметка, че той може да умре. През цялото пътуване през Атлантика не си позволи да мисли за това, все си внушаваше, че той има нужда само от нейните всеотдайни грижи, за да се изправи на крака. Сега обаче трябваше да осъзнае, че състоянието му е много по-тежко, отколкото си бе мислила.

— О, папа! — простена тя. Коленичи пред леглото и потърси изтощената ръка на баща си. — Папа, аз съм, Кети.

Затворените клепачи се отвориха за момент и празните сини очи като че ли я видяха.

— Кети — тя долови името си като пресипнал шепот. Ръката, която държеше, стисна за миг нейната и пак се отпусна. Очите му се затвориха отново.

— Папа! — сълзи потекоха по бузите й, тя целуна ръката му. Не можеше да приеме, че баща й ще умре, и се страхуваше. Мъката се превърна в болка, дълбоко прояждаща я отвътре.

— Доктор Боуен каза, че сънят е най-доброто лекарство за него, мисис Кети — Мейсън сложи ръка на рамото й. Тя обърна главата си към него и видя, че и неговите бузи са влажни като нейните.

— Да — Кети потисна сълзите си и се надигна с помощта на Мейсън. — Знаеш ли… ти знаеш ли кое е причинило удара, Мейсън?

Мейсън я погледна учудено.

— Лейди Стенхоуп още ли не е разговаряла с вас, мисис Кети?

— Искаше, но аз трябваше да видя първо баща си. Защо, Мейсън?

— Съвсем не знам как да ви го кажа, мисис Кети — нерадостно промълви той.

— Как да ми кажеш какво, Мейсън? — гласът й прозвуча остро.

Започна да я обзема необясним страх. Нещо не беше в ред, това бе ясно вече.

— Сър Томас тъкмо пишеше едно писмо, когато получи удара, мисис Кети — бавно започна Мейсън. — Аз… аз мисля, че ще е по-добре да го прочетете.

Мейсън отиде до писалището в стаята, отвори едно чекмедже и извади лист хартия. Кети безмълвно взе листа, видя, че е адресиран до нея в Уудхем, и го разгърна с треперещи пръсти. Когато започна да чете, усети устата си пресъхнала.

„Дъще — започваше писмото. — Болно ми е, че трябва да бъда приносител на лоши известия, но току-що получих информация, за която трябва веднага да те уведомя. Надявам се, че ще можеш да поправиш станалото, без да пострада душевният ти мир и без да оскърбиш детето и съпруга си.

Кети, мила моя, когато уреждах бракосъчетанието ти да бъде извършено на кораба «Лейди Честър» от капитан Уинслоу, аз изхождах от това, че той, както всички висши офицери, е упълномощен да извършва такива церемонии. Сигурен съм, че и той се е чувствал такъв и затова няма вина. Неприятният факт обаче, който научих едва сега, е следният: непосредствено преди брачната церемония капитан Уинслоу вече е бил отзован от поста си. От това следва, че бракосъчетанието е неправомерно, че бракът ти с Джонатан Хейл в действителност е невалиден.“

В писмото си той продължаваше да съветва Кети възможно най-скоро да се бракосъчетае отново с Джон, за да узакони раждането на Крей. Тя толкова бе шокирана от всичко, което току-що бе прочела, че не можеше да го възприеме. От последната дума накрая личеше само една драскулка и Кети осъзна, че на това място баща й е получил удара.

„Джон и аз не сме женени! Крей е… о, господи, прости ми, Крей е извънбрачно дете — копеле!“ — единствено тези шокиращи мисли минаха през главата й. Когато откъсна поглед от писмото и погледна към Мейсън, очите й бяха замъглени.

— Мейсън… — глухо прозвуча гласът й. — Мейсън, знаеш ли какво пише тук?

— Да, мисис Кети — отговори той съчувствено, като видя отчаяния поглед на Кети. — Ние намерихме писмото, след като сър Томас получи удара. За него това ще е било също такъв шок, като за вас.

— Да, разбира се — изведнъж й стана ясно какви последици ще има за нея и детето и пребледня. Ако се разбере какво е писал баща й, всички щяха да я имат за пропаднала, никой от приятелите и познатите нямаше да я приеме вече в дома си. Обществото не прощава на жени, които са „кривнали от пътя“. А Крей нямаше да се счита за законен син на баща си, нито пък за негов наследник, а… за копеле. Изведнъж на Кети й прилоша.

— Какво ви е, Кети? — попита Мейсън загрижен, когато тя се олюля.

— Мейсън, моля те, извикай Марта. Мисля, че не съм добре — с усилие успя да каже Кети. Той тръгна, за да изпълни молбата й. В същото време коленете й се разтрепериха, не можа да запази равновесие и се свлече на пода.

 

 

Следващите няколко дни отминаха, без Кети да осъзнае това. Би искала да пише на Джон и да му съобщи за станалото, но се страхуваше, че той веднага ще тръгне за Англия, и затова се въздържаше. Трябваше тя да си отиде вкъщи, за да оправи всичко, но просто не можеше да остави в момента баща си. Неговото състояние леко започваше да се подобрява, противно на очакванията на лекаря. Марта бе също така объркана и двете обсъждаха проблема отново и отново. Бяха единодушни, че щом Джон разбере положението, ще се венчае отново за Кети и ще узакони Крей. В това не се съмняваха. Но Кети не можеше да се успокои, докато не станеше законна съпруга на Джон. Разкъсваше се между страха за баща си и огромното желание да се завърне при Джон.

За удивление на Кети леля й Елизабет беше неочаквано мила и любезна към нея. Не я смяташе за пропаднала, нито пък говореше нещо лошо за Крей. Може би болестното състояние на брат й бе причината да омекне. Преди две години не проявяваше толкова разбиране. Кети знаеше, че леля й не я обича особено много, и затова не можеше да си обясни нейната толерантност. Едва по-късно започна да разбира какво се въртеше в главата на лейди Стенхоуп.

— Както съм казвала винаги: всяко зло за добро — започна леля й с въздишка, когато в един мрачен следобед Кети пиеше чая си с нея. Кети я погледна озадачена. Лейди Стенхоуп продължи: — Мое мило момиче, ти сигурно дори не предполагаш, но с татко ти имахме една мечта. След като бе роден Херълд, а после и ти, ние мечтаехме един ден двамата да се ожените. Томас горещо желаеше това, също и аз.

— Както казваш, лельо, това е било една мечта — отвърна Кети, наострена изведнъж. От къде на къде подхвана тая тема? Дори сър Томас действително да е имал такова намерение, то ще да е било преди години, но можеше да повярва, защото той, общо взето, не одобряваше браковете между братовчеди и братовчедки.

Лейди Стенхоуп като че ли малко се подразни.

— Вие двамата бихте могли да бъдете идеална двойка. Той е седем години по-голям от теб — съвсем подходяща разлика. Винаги съм смятала, че мъжът трябва да е малко по-възрастен от жената, за да е водещ. Двамата сте от една и съща среда, приятни сте, атрактивни…

Тук тя бе прекъсната от Кети, смаяна от слепотата на майчината любов. Само майка му можеше да нарече приятен и атрактивен добре охранения Херълд с грозното лице.

— Какво трябва да означава тоя безсмислен разговор, лельо? В края на краищата, всички надежди, които баща ми и ти може да сте таили, са унищожени от женитбата ми с Джон, ако не и по-рано.

— Точно затова става дума, Кети! — лейди Стенхоуп остави всякаква предпазливост и каза: — В действителност ти не си се венчала за този човек! Бракът ви е невалиден! Сега можеш да забравиш тази ужасна грешка, която ти, малко или много, си била заставена да извършиш! Херълд и аз обсъждахме това и сме на едно мнение: това е божа работа! Той ти дава втори шанс, Кети!

Кети се чудеше дали да се ядосва, или да се смее.

— Та аз не желая втори шанс, лельо. Щом се върна в Южна Каролина, веднага ще се омъжа отново за Джон. Смятах, че си разбрала това.

Лейди Стенхоуп знаеше твърде добре кога трябва да отстъпи, за да постигне това, което желае.

— Чисто разточителство — само каза тя и за облекчение на Кети темата като че ли беше приключена.

Едва по-късно през нощта край леглото на баща си, Кети отново си припомни разговора. Колкото повече размисляше, толкова по-ясно й ставаше отношението на двамата Стенхоуп. Толерираха я в сегашното й положение, защото се надяваха да я убедят да се омъжи за Херълд. Но защо? Тя и Херълд не можеха да се понасят още от първия ден и макар Кети да бе почувствала в погледа му някакво желание, едва ли физическата страст към тялото й можеше да е достатъчно основание да се ожени за нея. Просто нямаше смисъл. Накрая реши да пита доктор Боуен кога би могла да се върне в Щатите и да вземе баща си.

По това време самият Херълд поддържаше нейната подозрителност. Беше много учтив, стараеше се винаги да я срещне, носеше й най-новите романи за четене, дори купуваше играчки за Крей. Кети приемаше всичко това с хладно равнодушие.

Зарадва се изключително, когато доктор Боуен се съгласи, макар и резервирано, сър Томас да замине на почивка в Щатите. Кети почти беше загубила надежда, че ще се върне вкъщи, ще лежи в прегръдките на Джон и ще забрави целия кошмар. Крей чувстваше липсата на баща си, а тя — на съпруга си, както се бе оказало — на бъдещия си съпруг. Кети се усмихна, като че ли й олекна. След като се венчаят, може би най-сетне ще имат време да направят истинско сватбено пътешествие.

Марта изцяло поддържаше Кети колкото може по-скоро да се завърнат в Южна Каролина. За разлика от Кети, която бе твърде погълната от грижите по баща си, а и от необходимостта да оправи невалидния си брак, Марта гледаше на отношенията в дома съвсем реалистично и те не й харесваха. Лорд Херълд наблюдаваше Кети така похотливо, когато тя не го виждаше, че Марта бе смаяна. Освен това лейди Стенхоуп, за която знаеше, че е безсъвестна, користна и надута, сега се държеше с Кети така любезно, че чак беше обезпокоително. Носеха се и слухове, че Стенхоуп са на прага на финансово разорение. Всичко това, взето заедно, можеше да означава само ядове. Колкото по-скоро мисис Кети заминеше оттук, толкова по-добре.

Мейсън, с когото Марта сподели загрижеността си, я подкрепи с цялото си сърце. Те решиха да не изпускат Кети от очи, без тя да разбере. Винаги когато лорд Херълд си беше вкъщи, имаха грижата един от тях да е край нея.

Междувременно Кети ангажира места за себе си, баща си, Марта, Мейсън и Крей на един кораб, който трябваше да отпътува от Лондон точно пет седмици след нейното пристигане. Затова се чувстваше по-добре и дори бе в състояние да присъства на тазвечерното парти, организирано от леля й. Както се аргументира лейди Стенхоуп, след като Кети има само още една седмица в Лондон, би било непростимо да не си позволи малко развлечение.

Остатъка от следобеда прекара с баща си, който идваше в съзнание за по-дълги периоди. Все още беше много слаб и дясната му страна бе напълно парализирана, но познаваше Кети и очевидно се радваше много, че е при него. Веднъж на ден идваше да го види и Крей. Но Кети смяташе, че тези посещения трябва да са кратки. Сър Томас не беше преодолял все още опасността. Според доктор Боуен и най-малкото вълнение можеше да предизвика втори удар. Затова Кети не подкачаше темата за Джон и невалидния си брак. Явно ударът бе изтрил всичките му спомени по този въпрос и тя не искаше да му напомня.

Когато Мейсън донесе таблата с храната, а Кети обясни, че ще вечеря заедно с гостите, сър Томас много се зарадва. Той се опита провлечено да й каже, че би трябвало да се вижда и с други хора, а не да остава през целия ден до него.

— Ти самата изглеждаш вече болнава, дъще. Млада си и трябва да се развличаш. Не да гледаш такъв болен старец…

— О, татко, с удоволствие се грижа за теб — с обич го сгълча Кети. — Освен това ти си всичко друго, но не и болен старец. Щом оздравееш отново, всички дами от Чарлистън ще чакат на опашка пред вратата ти. Ще трябва да те молим да заминеш някъде, за да има тишина и спокойствие.

Сър Томас се засмя — за първи път след удара — и Кети бе осенена от надежда. Може би след време ще се възстанови напълно. В края на краищата, случва се и лекарите да се заблуждават. Сега той се чувстваше много по-добре от деня, в който тя пристигна.

Кети се наведе и го целуна по бузата. Когато прекоси хола към стаята си, крачеше по-леко. Усмихна се весело, поздравявайки Марта и Крей, които я погледнаха при влизането й.

— Помогни ми да се облека, Марта — каза тя радостно и взе детето си на ръце.

— Мама! — започна да протестира Крей с писукащ глас, когато тя го погъделичка, а после и двамата се претърколиха на леглото и се разсмяха.

— Толкова сте щастливи — отбеляза Марта с усмивка и кръстосала ръце наблюдаваше двете същества, които обичаше най-много на света.

— Защо не? — отвърна засмяна Кети. — След по-малко от една седмица ще пътуваме към къщи! Всеки път, щом помисля за това, се чувствам чудесно!

— Аз също — каза Марта замислена. Кети я погледна с любопитство. Но преди да успее да зададе въпрос, Крей отвлече вниманието й.

— Крей иска вкъщи! — обяви той и малката му брадичка потрепери застрашително. — Крей иска при тати! Тати, тати!

— И двамата скоро ще видим тати, съкровището ми — обеща тя и се огледа за нещо, което да му отвлече вниманието. Подаде му красиво кристално шише с одеколон, което имаше форма на птица. — Ето, миличко, поиграй си, докато мама се облече. След това ще ти разкажа една приказка, преди да си легнеш.

— Добре — каза замислен Крей, взе шишето и пъхна гърлото му в устата си. Кети го гледаше и размишляваше дали не е по-добре да прибере шишето. Ако се счупи…

— Няма да стане нищо — успокои я Марта, но тя продължаваше да гледа през рамо към детето, докато й оправяха косата.

Изборът на вечерна рокля беше лесен, понеже си бе взела само една: кремава с копринена подплата и украсена с цели метри ирландска дантела. Имаше дълги ръкави, красиви панделки и общо взето беше много по-затворена от всички рокли, които носеше в последно време. Марта не пропусна да изрази одобрението си:

— Поне покрива гърдите — хапливо подхвърли тя и Кети сбърчи нос.

Косата й се спускаше на гъсти къдрици, а единствените бижута, които носеше, бяха брачната халка и годежният пръстен, както и прекрасна диамантена огърлица, подарена от Джон за последния й рожден ден.

Преди Кети да успее да разкаже обещаната приказка на Крей, разбра, че другите гости са дошли. Чу ги да се смеят и да говорят в голямата приемна в задната част на къщата.

— Кети! Ето те и теб, скъпа моя! — екзалтираният глас беше на лейди Стенхоуп. Тя буквално издърпа навътре племенницата си, която пристъпваше колебливо от вратата. Всички погледи веднага се насочиха към Кети. Тя се усмихна на присъстващите, знаейки, че е обект на разни преценки — „черната овца на семейство Олдли“, „жизнерадостна“ дори „пропаднала жена“. Това можеше да се прочете по очите им съвсем точно…

— Кети, мисля, че познаваш вече графиня фон Фърт? — лейди Стенхоуп я бе довела до една възрастна дама, облечена в рокля в крещящ десен. Кети кимна учтиво, макар че нямаше понятие, къде би трябвало да е срещала графинята, която отвърна на кимането със студено поклащане на главата си, покрита с пера.

— Лейди Кетрин — промълви тя. Кети се усмихна хладно, решила с поглед да срине всеки, който искаше да й покаже с презрението си. Лейди Стенхоуп побърза да разведе племенницата си из залата.

Толкова много хора имаше там, че след известно време Кети не се стараеше да им запомня имената. Скоро леля й се отдалечи. Кети спазваше правилата на етикета: разговаряше по малко с всеки на незначителни теми, смееше се на тъпи вицове. Не след дълго обаче започна да я мъчи силно главоболие; беше ужасно горещо, а нито един прозорец не беше отворен. Многобройните свещи в полилеите горяха, миризмата на стопена лой се смесваше с миризмите на ядене и запотени тела. Кети усети, че й става зле, и реши да намери по най-бърз начин местенце, където би могла да си отдъхне за малко.

С усмивка започна да се измъква от навалицата, кимваше, когато хората я заговаряха или й махваха с ръка. Трябваше да излезе колкото може по-бързо! Най-сетне намери това, което търсеше — червена копринена завеса, зад която бе вратата към малка съседна стаичка. Кети влезе вътре, прекоси мраморния под и полегна на твърдото канапе. Почувства се добре, усмихна се, облегна се назад и затвори очи. „По-уморена съм, отколкото смятах — мина й през главата, — щом на това канапе съм като че ли в пухената си постеля!“ След малко потъна в мислите си.

В това положение я намери Херълд. Той влезе тихо и за момент остана като закован. Братовчедка му беше тъй красива с бялата си кожа и златистата коса! Стройното й, добре оформено тяло се подчертаваше още повече от роклята. За миг той забрави, че е развратничила с пират и че е родила копеле. Очите му лъснаха похотливо. Все пак майка му трябва да е обезумяла, за да му предлага да се ожени за тая! Е, да, той би пожелал тялото й, но нямаше намерение да се жени за нея, за да го притежава. В края на краищата, тя бе разделена почти два месеца от своя тъй наречен съпруг и сигурно копнее за мъж… А пък и парите — баща й беше богат, а тя — единственото му дете. Ясно беше, че ще й завещае всичко. Междувременно парите си стояха във фонда на попечителите по наследството и чакаха да бъдат дадени. А Херълд спешно се нуждаеше от пари. Беше проиграл цялото си състояние и кредиторите му го притискаха от всички страни. Ако не намереше скоро пари, беше загубен. Може би все пак трябва да се ожени за нея. Поне беше хубава, пък и в жилите й течеше благородническа кръв, макар че не всичко бе точно така, както би искал. Щеше да я направи скромна и послушна женичка, съгласна да си стои в малкото му имение, докато той убива времето си в града. Вероятно ще му е благодарна, че с негово съдействие си е възвърнала мястото в обществото, тъй че винаги щеше да прави това, което й каже. Да, може би ще се ожени за нея въпреки всичко…

Кети се помръдна, вдиша дълбоко и гърдите й се надигнаха, като изопнаха възбуждащо роклята. Херълд я зяпаше с ококорени очи. Всички мисли за пари и женитба изведнъж се изпариха. Чувстваше само нарастващата възбуда. Той поглади оредяващата вече коса, която камериерът му оформяше по последна мода, после попретегли надолу отеснялата жилетка, мина през стаята и застана пред канапето.

Кети сънуваше прекрасен сън. Лято, двамата с Джон. Пак си е в Уудхем, лежи на меката трева на моравата зад къщата, а голямо ябълково дърво я предпазва от любопитни погледи. Джон сяда до нея, усмихва се с обич, сивите му очи грейват, когато започва да я гали нежно. Ръцете му докосват гърдите й, милват зърната, възбуда връхлита на вълни по тялото й, преди още да е усетила ласките му по ханша и бедрата си. Кети му се усмихва. Джон също се усмихва, а мургавото му лице се доближава още. Повече от всичко на света би искал сега да я целуне… Устните му изгарят нейните. Тя обвива ръце около врата му, притиска се силно и стене, отвръщайки жадно на страстната целувка.

Но… сякаш нещо не беше наред. Устните, които я целуваха, бяха меки и влажни, устата миришеше на вино и лук. Ръцете, грубо мачкащи тялото й, бяха потни. Джон никога не я беше целувал така непохватно. Устните притискаха зъбите й, езикът влизаше толкова навътре в устата й, че тя почти се задушаваше. Мъчеше се да прогони този сън с отвращение, осъзнала, че някой друг я целува. Стреснато отвори очи.

С ужас видя кръглото запотено лице на Херълд. Беше затворил очи и дишаше шумно през грамадния си нос. Ръцете му стискаха до болка гърдите й, което окончателно я върна в действителността. Боже мой, какво си мислеше той, че върши?

Още преди да бе успяла да му залепи един шамар, както възнамеряваше, край завесата се чу шум. Тя автоматично погледна натам и това, което видя, накара сърцето й да забие до пръсване.

— Какво, по дяволите…! — гръмна в ушите й бесен рев. Тя се бореше да се освободи от Херълд, за да обясни на Джон. Но време за това не остана. Херълд излетя като тапа, сякаш го бе вдигнал някакъв великан. Пребледня целият, като осъзна кой го е сграбчил и го разтърсва както кучето — плячката си.

— Джон! — извика Кети, за да го възпре, преди да се е забравил напълно. Но той дори не я виждаше. Цялата му ярост бе насочена към това дебело, треперещо човече, което държеше в ръцете си. Кети безпомощно видя как огромният юмрук на Джон се стовари върху отпуснатото шкембе на Херълд.

— Аууу! — изгрухтя той и се преви. Джон се гласеше да нанесе втори удар.

— Джон, недей! — извика Кети и скочи от канапето, за да спре ръката му. — Престани!

Джон я погледна с горящи очи. Тя се уплаши. Не беше го виждала толкова разярен. Можеше да убие някого. Почти й олекна, че насочва вниманието си отново към Херълд.

— Ще те науча аз теб какво значи да закачаш жена ми, копеле такова! — изгърмя гласът му и той повдигна Херълд, за да нанесе друг удар в пихтиестото му шкембе.

— Тя дори не е ваша жена! — успя да изрече Херълд, преди да го е ударил Джон. После беше в състояние само да пъшка.

Силните удари, насочени добре, го превърнаха в безпомощно, хълцащо нищожество. Накрая Джон го пусна с презрителен смях. След това се обърна към Кети, гледайки я заплашително, но тя издържа погледа му.

— Какво, по дяволите, имаше той предвид, като каза, че не си моя жена? — попита, дишайки тежко.

Кети преглътна. Не би искала да му го каже точно в този момент. Но не й оставаше нищо друго. Нямаше вина за това.

— Вярно е — не сме женени — започна Кети нервно. Неговите очи се разшириха смаяно. Не вярваше.

— Как така? — бързо изрече той. После лицето му доби още по-мрачен вид и той така я сграби за раменете, че я заболя. — Затова ли допускаш да спи с теб? Надяваш се, че този път ще хванеш лорд? Кети, какво си направила? Да не би да си анулирала брака ни? Ако си го сторила, ти си една лъжлива развратница!

— Естествено, че не съм анулирала нашия брак — отвърна Кети раздразнено. Очите й святкаха заради обидното обвинение. — Ако би искал да ме изслушаш…

— Слушам — сърдито рече Джон, но още преди Кети да започне обясненията, Херълд закрещя като луд. Двамата изненадано се обърнаха към него. Бяха забравили напълно присъствието му.

— Помощ, за бога, помогнете ми! Той ме рани! Божичко, нарани ме! — Херълд викаше колкото сили имаше. Почти веднага зад завесата се появиха любопитни лица. — Помощ, помощ! Ранен съм!

Стаята се изпълни с хора, любопитни да видят този скандал. С няколко крачки Джон стигна до Херълд и отново го хвана за яката. Беше ясно, че имаше намерение да го накара да млъкне независимо как. Херълд пак се разкрещя.

— За бога, помогнете ми! Направете нещо! Викнете стража! Този човек е избягал затворник, осъждан на смърт чрез обесване! Преследван е заради пиратство и убийство!