Карън Робърдс
Необуздана страст (10)

10.

— Аз… аз… — заекна Кети. Въпросът му я свари неподготвена.

— Моля, продължете, лейди Стенхоуп — процеди Джон, сякаш титлата бе някаква обида.

Кети призна пред себе си, че е забавила обясненията си твърде много. Трябваше да му съобщи новината, преди да забележи състоянието й. Бързо изля остатъка от водата върху себе си, за да се изплакне. Посегна за кърпа и я уви около тялото си, докато излизаше от ваната. Мисълта й изцяло бе обсебена от желанието да смекчи яда на Джон. Той също би трябвало да разбере, че заради доброто на децата трябваше да се помирят.

— Аз чакам — настоятелно прозвуча тихият глас на Джон. Кети прехапа устни, внезапно изтръгната от мислите си. — И не се опитвай да го оспорваш — добави той. — Видът ти просто не го позволява.

— Въобще и не мисля да оспорвам — тихичко промълви Кети. — Напротив, горда съм. Аз искам това дете.

— Ах, ти, уличнице! — просъска Джон и от яд кръвта нахлу в главата му. — Ти, проклета малка уличнице!

При тези ругатни Кети ококори очи. Тя го зяпна, ядосана вдигна брадичка и като чу, че скърца със зъби, го скастри:

— Няма да те оставя да ми говориш така! Писна ми от твоя каруцарски език. Защо да не се радвам за това дете? В края на краищата, то си е мое!

— Това е единственото, в което не се съмнявам — злобееше Джон. И след малка пауза добави: — Херълд знаеше ли за състоянието ти, преди… преди да ти се бе наложило изведнъж да го напуснеш?

— Не, разбира се, че не — нетърпеливо отвърна Кети, но все пак се позамисли, преди да продължи. Беше съвсем естествено да е шокиран. Тя самата бе отчаяна, когато разбра, че е бременна. След време, когато посвикне с тази мисъл, ще възприеме бащинството си с повече спокойствие. Беше й достатъчно да си спомни колко много обожаваше Крей. Чак си беше изгубил ума…

— Самата аз тогава нищо не знаех — добави тя.

— Бедният Херълд — презрително отбеляза Джон. — Ще трябва да му пишеш, за да го известиш. Ще е изключително щастлив.

Кети загуби ума и дума. Едва сега разбра какво имаше предвид той и първоначално не можеше да направи нищо друго, освен да го наблюдава безмълвно.

Гласът й бе писклив, когато най-сетне отново си възвърна способността да говори:

— Да не би да мислиш, че това дете е от Херълд? — при споменаването на името тя неволно повиши тон.

— Не, не, не го мисля! Аз го установявам.

— Ах, ти, свиня блатска! — от очите на Кети като че ли изскачаха синкави пламъци. — Херълд никога не ме е докосвал! Детето е от теб, да те вземат мътните!

Джон бързо стана и се изправи пред нея. Изгледа я от горе до долу. Не се и опитваше да прикрие презрението си.

— Едва ли очакваш да приема думите ти за чиста монета. Изглежда, вече си забравила как аз със собствените си очи видях, че Херълд… хм… не те докосваше!

— Тогава той се опитваше да ме изнасили — просъска тя. — Но аз не му позволих да го направи. През цялото време се преструвах, че съм болна от морска болест. Разбираш ли — от морска болест! От първата нощ на брака ни до нощта, когато ти дойде и брутално ме отвлече! Малко преди това той беше открил, че го мамя. Искаше да ме насили, но ти пристигна, преди да е успял. Повярвай ми — невъзможно е детето да е от Херълд!

Устните на Джон се разтегнаха в широка усмивка.

— Няма да ти повярвам! Дори ако ми се закълнеш във всички възможни светии! Ако — моля те, обърни внимание, на думичката „ако“ — това, което ми разказваш, все пак е вярно, защо, по дяволите, не си ми го казала по-рано? Защо си си траяла чак докато аз открия, че си бременна? Ловко си го скроила, няма що.

— Бях разярена — обясни Кети, като се опитваше да се сдържа. Тя не допускаше, че Джон ще се колебае да приеме бащинството. Ако не ставаше въпрос за бъдещето бебе и за Крей, с удоволствие би го пратила по дяволите. Как можеше непрекъснато да си мисли за нея такива ужасни неща?

— Ти до такава степен беше убеден, че съм те измамила — огорчена продължи тя, — че въобще не можех и да си помисля да те накарам да повярваш в обратното. Ако не си ме опознал добре и не можеш да повярваш, че никога не бих направила подобно нещо, то тогава всеки мой опит да те уверя в невинността си би бил напразен. Казваше, че ме обичаш. Ама че смехория! Когато обичаш някого, му вярваш, а не мислиш най-лошото за него, както ти за мен! Още от мига, когато за първи път спа с мен — може би трябва да ти напомня, че тогава бях девствена и че ме облада против моята воля — ти започна да бе обвиняваш в невярност. Дори и когато само се усмихнех на някой друг мъж. Просто ми омръзна винаги да се мъча да ти доказвам противното! Мисли си тогава каквото искаш, по дяволите!

— Това и правя — разсърди се той. — Писна ми да слушам лъжите ти! Знам, че за теб не представлява проблем да ги съчиняваш! Никога няма да ме убедиш, че не си спала с Херълд. Хващам се на бас, че дори не си му се противила! Забравяш, че знам как примираш от удоволствие, когато някой мъж те яхне! Ти си по-страстна от всяка уличница, която някога съм срещал. Не издържаш и два дни, без да навириш крака. Питам се защо Херълд изобщо се е оженил за теб. Обзалагам се, че не е трябвало да чака, докато сложи пръстен на ръката ти, за да вкуси сладостта си. Знам го от собствен опит.

— Ах, ти, мръсен долен копелдак! — изкрещя му Кети. — Единствената причина, поради която не ти се наложи да чакаш, беше, че ме изнасили, и ти чудесно го знаеш! Иначе никога нямаше да се свържа с теб — с един пират, с един разбойник! Ти изобщо не беше достоен, дори и сега не си достоен даже да отваряш вратата на моя файтон. Ти си боклук, измет! — Кети така беше накипяла, че цялото й тяло се тресеше.

— А ти не си нищо друго освен една фльорца, родена сред аристокрацията, която иска да се представи за лейди! — изръмжа той насреща й, при което грабна панталоните си и ги обу.

— Щом като имаш такова мнение за мен, защо не ме пускаш да си вървя? — с големи усилия тя се сдържа да не връхлети върху него и да не издере очите му.

— Да се върнеш при Херълд? — предизвика я той. — Може и да го направя. Тъй или иначе повече няма да мога да те ползвам. Проблемът с уличниците е точно такъв — човек бързо им се насища.

— Мръсник такъв! — Кети се спусна към него. Джон успя да хване ръцете й. Пръстите му се забиха дълбоко в плътта й, при което той дори се усмихна злорадо — сякаш му доставяше удоволствие да й причинява болка. Кети отметна глава и се втренчи в него — господи, колко го мразеше! Какво не би дала, за да се превърне в силен мъж, само за пет минути, колкото да изтрие тази грозна, злорада усмивка от лицето му.

— По-добре обаче да не го правя — каза тихо той, като видя желанието за мъст в очите й. — Би ми доставило огромна радост да те пребия от бой, чак докато започнеш да скимтиш за пощада. Трябваше да го направя още преди години. Тогава може би щеше да има ефект и днес нямаше да гледаш на морала от позицията на хищна котка.

— Отвращаваш ме! — без да си дава сметка за последствията, тя плю в лицето му.

Джон я стрелна с поглед. Кети разбра, че би трябвало да се страхува, но гневът й беше взел превес. Тя би искала да го убие, а ако и той изпитваше същото, щеше да бъде добре дошло. По-скоро би умряла, отколкото да преклони глава пред него.

— Не беше особено интелигентна проява — проточи той. — Би трябвало да те наложа яко. И ако още веднъж се осмелиш да го направиш, наистина ще ти се случи. Обещавам ти го! — вдигна я и я сложи да седне на койката. — Сядай — предупредително заби пръсти още веднъж дълбоко в плътта й. Кети послушно си затрая.

Джон не откъсна поглед от нея, докато обличаше ризата си. А тя, само с една хавлиена кърпа, увита около тялото й, успя да прочете безгласната закана в очите му: само едно-единствено движенийце и ще те накарам да съжаляваш, сякаш казваха те. Тя прецени достатъчно добре, че не трябваше да се стигне дотам.

— Ти си наистина умно момиче — установи той след известна пауза.

— О, да. Но не съм и наполовина умна, колкото си ти — подхвърли му тя и се усмихна превзето. Искаше да го засегне. — Наистина, изисква се доста ум, за да отгатнеш, че детето е от Херълд. Би трябвало да знам, че е абсолютно безсмислено да лъжа…

Кети вече мислеше, че този път е отишла твърде далеч. По очите му разбра, че трудно се сдържаше да не я удари. След няколко минути на напрежение той отново се овладя.

— Да, действително трябваше да го знаеш — с тези думи той се обърна и напусна каютата. Щом вратата се тръшна след него, Кети скочи. Грабна порцелановата кана и я запрати към вратата. По пода се пръснаха стотици парченца и това като че ли я успокои.

Джон не се върна нито през тази, нито през следващите нощи. Вместо това изпрати Пъркинс да вземе малкото му принадлежности. Когато Пъркинс обясни, заеквайки, защо е дошъл, Кети мълчаливо грабна бръснача, четката за бръснене и сапунерката, единствената риза и полупразното шише уиски и ги тикна в ръцете му. Момчето продължаваше да се извинява, когато Кети тръшна вратата под носа му.

Оставена сама в капитанската каюта, тя се гневеше все повече и повече. Не разговаряше с Джон, когато се видеха на палубата, пък и той сякаш я отбягваше. Не знаеше къде спи, но беше убедена, че не се лишава от женска компания: през това време Сарита цъфтеше от радост.

Екипажът наблюдаваше раздялата между капитана и Кети със смесени чувства — насмешка, любопитство. Никой не знаеше причината, но всеки се досещаше, че конфликтът ще да е бил прекалено сериозен. А най-учудващото беше, че капитанът й предостави каютата си, докато самият той потърси убежище другаде. Те смятаха, че щеше да е далеч по-естествено да изхвърли нея, щом си е намерил нова любовница. Имаше нещо гнило в цялата работа, но не можеха да отгатнат какво е. Веднъж Кети чу, че членовете на екипажа се обзалагат за възможната причина. Тези, които смятаха, че тя е охладняла в леглото, бяха 1:2.

„Кристобел“ се носеше бавно и мъчително към най-близкото пристанище. Бурята го беше отклонила от курса му. Според пресмятанията на Джон намираха се доста по на изток от Тенерифа и поради критичното състояние на кораба щеше да е безумие да се предприеме нещо друго, освен да се насочат към най-близкия бряг. Платната бяха разкъсани, корпусът — очукан. Просто беше чудо, че не са потънали. Ако попаднеха в още една буря, корабът щеше да потъне като камък.

Времето оставаше все така горещо и влажно. Жаркото слънце ги изгаряше, а дори и да беше останало някое платно, едва ли щеше да има полза — слабият ветрец едва ли би задвижил и вятърна мелница-играчка. Придвижването на „Кристобел“ сякаш не се измерваше с морски мили, а със сантиметри и на Джон не му оставаше нищо друго, освен да се моли да стигнат суша, преди запасите им от храна и вода да се свършат.

Дните преминаваха мъчително, а настроението на борда ставаше все по-тягостно. Джон бе наредил да разделят яденето на порции и бе натоварил О’Рейли с тази задача. Вече имаше случаи, когато жегата и куркащите стомаси предизвикваха кавги между мъжете, а понякога и между жените. Подстрекателите им биваха затваряни под палубата за по няколко часа. Там убийствената жега ги укротяваше. В други случаи Джон хващаше двамата кавгаджии и блъскаше главите им една в друга. Настроението му беше толкова лошо, че дори О’Рейли започна да го избягва.

Кети също не се чувстваше на седмото небе. С острия си език тя докарваше многократно Ейнджи до плач. След това, разбира се, винаги се извиняваше, но разкаянието й не беше толкова силно, че да сдържа гнева й продължително време.

Тя поне имаше достатъчно храна. Джон беше наредил да й дават повече — разбра го, когато попита Клара защо чинията й винаги е препълнена. Кети беше наясно, че това се дължи на особеното й състояние, и предполагаше, че Джон очаква благодарности. Но тя дори не мислеше за това! Нито бе молила за привилегировано отношение, нито пък очакваше нещо подобно, и с радост би хвърлила пълната чиния в краката му, ако не ставаше въпрос за доброто на детето й.

Водата се разпределяше по-скъпернически и от храната. За къпане вече не оставаше и капка. На Кети, както и на другите жени, не й оставаше нищо друго, освен да се къпе с морска вода. Резултатът беше, че никога не се чувстваше чиста. А от прането със солена вода дрехите станаха твърди и започнаха да израняват нежната й кожа. Сърбеше я навсякъде, тя се потеше и се молеше това ужасно пътуване най-сетне да свърши.

Не по-малко неприятно бе и това, че след изнасянето на Джон от каютата някои мъже започнаха да гледат на нея по начин, който съвсем не й харесваше. Те явно се питаха дали не могат да спят с нея и ако не беше Джон, за да я покровителства, щеше да си има неприятности. Рано или късно някой щеше да си опита късмета. Би могла да викне Джон по всяко време и не се съмняваше, че щеше да й се притече на помощ, защото така би могъл да й демонстрира колко е зависима от него. Вероятно нямаше да й остане нищо друго, ако се стигнеше дотам, но се надяваше, че няма да се стигне…

Надеждата й обаче не се сбъдна. В един горещ следобед Кети седеше на предната палуба, където прекарваше повече от времето си, защото там поне имаше навес, който хвърляше малко сянка и се намираше срещуположно на задната палуба, където пък по-голяма част от времето си прекарваше Джон. Тя седеше върху една прекатурена бъчва, която бе успяла да примъкне колкото може по-близо до перилата, и гледаше в далечината. Би искала да завали дъжд. Не буря, а един лек, хладен дъжд, на който в Лондон не би се зарадвала ни най-малко. Какво не би дала, за да постои под един ситен, краткотраен дъжд. Кети затвори очи и живо си го представи. Сякаш усещаше капчиците по кожата си…

— Самотна ли сте, милейди? — съвсем близо до ухото й прозвуча глас. Тя с нежелание отвори очи и ядосана зяпна мъжа, който глуповато се усмихваше. Казваше се Грогън, а по-грозен мъж на борда нямаше: едър, космат, ръцете му — дълги като на маймуна, но кой знае защо другите жени смятаха, че е привлекателен. За Кети този недодялан тип беше отблъскващ, особено с навика постоянно да дъвче тютюн и да цвъка между зъбите си. Досега той винаги беше учтив с нея.

— Е, съвсем не — отговори му хладно тя и отклони поглед отново към морето. — Наслаждавам се на самотата.

Ако си мислеше, че е разбрал намека й, Кети се беше излъгала. Той ухилен се доближи още повече и продължи да нахалства.

— Аз и момчетата, ние мислехме, че малко компания би ви се понравила, тъй като сега сте съвсем сама.

Кети вече беше решила да не му обръща внимание. Надигна се с достойнство и равнодушно го погледна.

— Много мило, от ваша страна, че се грижите за мен, но аз предпочитам да съм сама — изрече и без да го удостоява с повече внимание, се обърна и тръгна към каютата. Той я последва надолу по стълбата към главната палуба, но тя не искаше да ускорява крачките си и да издава нарастващото си безпокойство. Мъжете са като кучета, отвратена си помисли тя. Щом разберат, че се боиш от тях, веднага те нападат.

— Почакайте, лейди — Грогън протегна ръка, за да я задържи. Кети разбра, че нападението ще е най-добрата й защита, завъртя се и го стрелна с очи.

— Свалете ръката си от мен, моля! — атакува го с леденостуден, нетърпящ възражение глас. Досадникът само ококори очи и взе да се хили злорадо.

— Я виж ти, я виж ти! Та вие съвсем не сте толкова студена — той сякаш нямаше никакво намерение да я пусне.

Кети се стегна и повтори:

— Свалете ръката си от мен, моля!

— Е, добре, лейди, ясно. Ще го сторя, ако ме помолите за това, както си му е редът. Например с една целувка.

Междувременно първите сеирджии се бяха събрали, а тук-там се чуваше и нагъл смях.

— За последен път ви моля да ме пуснете — Кети успяваше да се сдържа с цената на големи усилия.

— Не, не! — Грогън поклати глава съвсем бавно. — Не и преди да съм получил целувка.

— И дума да не става — просъска Кети насреща му. — Ако знаехте кое е добре за вас, щяхте да ме пуснете, иначе…

— Иначе какво? — присмя се той. — Да не би да искате да повикате капитана на помощ? Лейди, не знам дали той въобще би проявил някакво внимание. Той вече си има друга, значи вие сте свободна за мен.

Той я дръпна към себе си и грубо я прегърна. Устните му притиснаха нейните и това преля чашата на търпението й. Прииска й се да викне Джон и да види как той щеше да ступа нахалника. Тя отблъскваше Грогън с всички сили, искаше най-сетне да освободи устните си, за да извика. Очите й се разтвориха още повече и изведнъж видя, че Джон се смеси със зрителите. Отпусна се с облекчение, но ръцете на Грогън я притиснаха още по-плътно. Той явно сметна, че беше склонна да му се подчини.

Кети очакваше, че Джон всеки момент ще му се нахвърли яростно, ще го дръпне и ще му изкара въздуха. За нейна изненада обаче той не направи нищо подобно. Остана със скръстени на гърдите ръце, а на лицето му бе изписана ехидна усмивка. Погледите им се срещнаха.

— Мръсен, гаден копелдак! — искаше да извика тя, като й ставаше все по-ясно, че той нямаше да си мръдне и малкия пръст, докато тя не паднеше на колене пред него. Кръвта на Кети завря. Какво искаше той? Да й даде урок? Ха! Сега ще му покаже тя на него!

Грогън така се бе нахвърлил да я целува и толкова силно я притискаше към себе си, че шкембето му я смазваше. Кети го хвана за раменете, за да има опора, вдигна коляно и с все сила го удари в слабините. От гърлото на Грогън се изтръгна ужасяващ вик и той изведнъж я пусна, като да беше жив въглен. Кети се олюля назад, докато Грогън стоеше наведен и с двете си месести ръце притискаше пострадалото място. Тя се овладя, изправи се с достойнство, а сеирджиите примираха от смях.

— Грогън, човече, толкова ли не можеш да се справиш с една женска? — провикна се някой.

— Женска ли! Та тя е същински дявол! — изохка Грогън, като все още се опитваше да превъзмогне болките.

Кети гордо вдигна глава, тъй че дебелата й плитка се метна назад като конска опашка, взря се в тълпата, а всеки, когото погледнеше, свеждаше очи.

— Нека това ви бъде за урок — високо и ясно изрече тя, при което хвърли тържествуващ поглед на Джон. — Същото ще се случи на всеки мъж, който ме докосне, обещавам ви!

След тези думи се обърна и си тръгна. Група мъже останаха на мястото на събитието, а по техните лица се четеше както задоволство от зрелището, така и уважение. Не по-малко изненадан беше и Джон. Бе желал да я унижи, като я принуди да го вика за помощ. Но вместо това тя идеално се беше справила със ситуация, в която всяка друга жена /а да не говорим за някоя от нейната среда/ би припаднала. Неволно й се възхити. По дяволите, та тя беше една на милион! Поне в известно отношение!

Джон се провря между мъжете, а когато срещна погледа на превиващия се Грогън, изскърца със зъби. Първото му желание беше да му цапне едно яко кроше, но за това вече беше твърде късно. Прекалено много беше изчакал. Трябваше да се намеси още когато оня се бе осмелил да докосне Кети. Сега вече беше излишно. Дори още по-лошо — би го представило като ревнив глупак. „Какъвто съм вероятно“ — ядосан си призна той.

— Който досажда на лейди Стенхоуп, ще си има работа с мен — съобщи на мъжете, които все още се хилеха. — Кажете и на останалите. А сега — отново на работа!

Той се запъти към задната палуба. Мъжете се спогледаха с недоумяващи погледи, а после се захванаха със задълженията си, както им беше наредено.

През следващите няколко дни Кети беше изненадана да види с каква почит се отнасяше екипажът към нея. Стараеха се да й угодят по всякакъв начин. Беше объркана от тази промяна на настроенията. Само случаят с Грогън не би могъл да даде такива учудващи резултати. Самият Грогън я гледаше враждебно, но не се опитваше да й досажда повече, а и тя го отбягваше, доколкото можеше. Отбягваше също и Джон — твърдо беше решила да му докаже, че изобщо не се нуждае от него!

Наскоро след този случай Ейнджи откри, че Кети очаква дете, а самата Кети се примири с мисълта, че новината веднага ще се разчуе. По-лошото беше, че Ейнджи автоматично стигна до заключението, че детето е от Джон. Тъй като не знаеше дългата предистория, а както и останалите на борда смяташе, че Джон и Кети са се запознали едва в Ла Коруня, беше убедена, че Кети се срамува и затова страда. В действителност бъдещата майка не се чувстваше ни най-малко засрамена, че плодът, който носеше, беше от Джон, макар че дълбоко го ненавиждаше, но нямаше желание да разказва всичко това на Ейнджи. И тъй, тя се подготви да слуша шегите на екипажа и имаше право — само след двадесет и четири часа всички я гледаха любопитно.

Тъй като никой не се осмеляваше да го заговори по този въпрос, Джон много по-късно разбра, че целият екипаж е информиран за състоянието й. Хората правилно бяха стигнали до извода, че именно бременността е причина за тлеещия конфликт между двамата, макар че не знаеха подробности. Единственото, което можеха да предположат, бе, че той е разгневен, защото тя не можеше повече да се люби с него. Дори О’Рейли приемаше тази версия, въпреки че знаеше голяма част от предисторията им. Той дори поздрави Джон, че ще става баща. Джон стисна зъби и безмълвно прие дружелюбното потупване на приятеля си. Тъй или иначе нямаше да помогне никому, ако известеше онова, което смяташе за истина: а именно, че бащата на детето е Херълд, законният съпруг на лейди Стенхоуп.

След случката с Грогън не беше виждал Кети. Тя явно го избягваше и когато веднъж все пак се срещнаха на палубата, не му обърна внимание. Мисълта за нейното забременяване го преследваше натрапчиво.

От провизиите бяха останали само жалки остатъци: половин бъчва вода и съвсем малко храна, когато на хоризонта екипажът най-сетне видя дългоочаквания бряг. Радостният възглас „Бряг ахой!“ накара всички да изтичат на палубата. Първоначално се виждаше само тънка тъмна ивица, но след няколко часа тя бавно се превърна в чудесен светъл бряг, а зад него се очертаваше начупеният силует на град.

— Къде сме? — обърна се Кети към О’Рейли, който стоеше до нея на перилата. Беше прекрасно да види отново суша, да знае, че скоро ще получи прясна храна и вода и че най-после отново ще може да се изкъпе.

— Капитанът казва, че вероятно това е Рабат в Мароко — отвърна О’Рейли.

— Рабат — замислено повтори Кети. Никога преди не беше чувала това име. Загледа се отново към ивицата земя в далечината. Колкото повече я наближаваха, толкова по-необхватна й се струваше.

На пристанището имаше безброй много кораби, така както беше в Лондон или в Чарлстън. Но какви кораби! Такива тя не беше виждала никога в живота си. Почти плоски, красиво изписани с резба. Мачтите им бяха къси, платната — почти квадратни. Около половин дузина дълги гребла се виждаха от всяка страна. Тъмнокожи мъже в бели потури и тюрбани изтичваха по палубите към перилата и с почуда зяпаха „Кристобел“ и намиращите се на борда му. Явно английските кораби в това пристанище бяха твърде рядко явление. Изведнъж на Кети й хрумна, че местните жители можеше и да не се отнесат приятелски с тях.

— Не изглеждат много очаровани, че ни виждат — изрази съмнение Кети.

— Наистина е така. Шейх Али Бен-Казар, който е владетел тук, не обича особено много гостите. За щастие с него вече сме се срещали — прозвуча гласът на Джон зад нея.

Тя се обърна. От седмици насам за пръв път го поглеждаше съзнателно. Кожата му беше почерняла и почти се доближаваше до цвета на хората от отсрещните кораби. Черната му коса, леко развята от галещия бриз, още повече засилваше приликата му с арабите. Само сивите му очи и високият ръст издаваха истинския му произход.

— Бил си вече тук? — интересът й толкова се възбуди, че тя беше готова да сключи временно примирие.

— Да — отговорът беше кратък, но все пак беше отговор. Очевидно и той беше готов временно да забрави конфликта.

— Кога? — подхвана Кети.

— Доста преди да се запозная с теб — това беше всичко, което той каза, а на Кети й беше ясно, че е станало през времето, когато е бил пират. Тя нервно преглътна. Не беше сигурна дали това беше за добро или за лошо. Едва ли шейх Али, каквито и да бяха нататък имената му, щеше да се чувства поласкан да приеме пирати.

— С Али сме приятели — информира я Джон, след като бе разбрал правилно израза на лицето й. — Поне до определен момент — докато не им създаваме неприятности — той ще ни приема с „добре дошли“. Затова исках да говоря и с теб: по време на нашия престой в Рабат не трябва да те виждат. Всички други жени ще останат на борда, но ти особено много привличаш вниманието с русите си коси. А ние не се нуждаем от това. Разбра ли ме добре?

— Не бива ли да слизам на сушата? — извика Кети отчаяна. Толкова се беше радвала, че най-после отново ще усети твърда почва под краката си.

— Не — Джон вероятно бе прочел разочарованието в очите й, защото веднага смекчи отговора си. — Засега поне — не. По-късно, когато малко се ориентирам в обстановката, може би ще те взема. Но не бива да излизаш без мен в никакъв случай! — последното Джон изрече с настоятелен поглед. Кети му отвърна със същото.

— Доставя ти удоволствие да размахваш камшика, така ли? — горчиво попита тя.

Той стисна устни.

— А ти с удоволствие ме предизвикваш — върна й го той. — А сега се връщай отново в каютата. От този момент нататък няма да я напускаш.

Кети го погледна дръзко. Мислеше, че го правеше само за да я уязви.

— Не ме принуждавай да те заключа — промълви Джон съвсем тихо, за да го чуе само тя. Кети хвърли поглед встрани към О’Рейли, който тактично се беше обърнал. Гордостта й говореше, че сега не е момент за спорове/особено с Джон/, но по-късно…

Вирнала нос, тя пренебрежително задържа поглед върху Джон и се отправи към каютата.

Там беше горещо. Кети започна да ругае и да се цупи, а накрая строши една чиния, за да се разтовари. Почувства се малко по-добре — до момента, в който започна да събира парчетиите. Едно остро парченце се заби в пръста й и докато седеше и ближеше кръвта, бликнала от нараненото място, отново я обзе гняв.

Най-накрая, късно следобед, хвърлиха котва. Кети, която наблюдаваше движението по пристанището през едно от кръглите прозорчета, забеляза, че въздухът направо трепти от жегата. Самият град като че ли изглеждаше застроен само с дълги, ниски бели сгради, които й се струваха недействителни. Хората, не можеше да се каже дали са мъже, или жени, се разхождаха, облечени в дълги, широки бели одежди, увити около телата им. Дори и главите им бяха покрити с тях. От време на време минаваха араби върху камили. Кети видя една от лодките на „Кристобел“ да се отправя към брега. Джон седеше на носа й, а шестима мъже работеха с греблата. Докато наблюдаваше как малката лодка изчезва пред погледа й, усети, че я обзема тъга. Очевидно Джон не се отказваше от удоволствието да слезе на сушата.

„Когато котката я няма — мишките играят хоро.“ Кети многократно бе чувала тази поговорка от устата на Марта, но едва сега проумя какво е имала предвид. Чувстваше се действително като малко сиво мишле, когато се измъкна от каютата. При това не изпитваше никакво чувство за вина. Че защо пък? Джон както винаги искаше да се прави на силен и да й заповяда да не напуска каютата. Следователно тя не би и помислила да спазва напълно нареждането му.

Мъжете бяха развълнувани, че от седмици наред за първи път са съвсем близо до сушата, и изобщо не обърнаха внимание на Кети, когато тя мина покрай перилата. От разговорите им разбра, че ще могат да слязат на малки групи, ако се движат заедно и не предизвикват неприятности. Според това, което беше казал капитанът, берберите, които не можеше да се сбъркат с арабите, имали изключително строги закони по отношение на пиенето и на жените: и една-единствена капчица алкохол би могла да доведе до публично наказание с камшик, а докосването на чужда жена несъмнено можело да доведе до смъртно наказание. Кети си зададе въпроса, защо тогава мъжете изобщо искаха да слизат на брега. Та нали единственото, от което се интересуваха моряците, бяха жените и алкохолът. Самата тя с удоволствие би напуснала кораба, па било то и само от желание да стъпи на твърда земя, но мъжете — тя презрително сви устни — мъжете бяха като животни: похотта им беше по-силна от всичко друго. Тя можеше да се обзаложи, че екипажът на „Кристобел“ не би могъл да устои на изкушението и ще пренебрегне всички предупреждения. Ако можеше да се съди по слънцето, Кети прецени, че започва да се свечерява. Почувства се осезателно захлаждане. Тя смътно си спомняше, че е слушала да разправят, че нощите в пустинните страни могат да бъдат дяволски студени. Поседна на перилата на кърмата, за да се наслади на свежия въздух.

— Много си надута, а? — един злобен глас просъска в ухото й. Кети позна гласа на Сарита и се стегна. Не беше разменила и дума с тази жена от съвместното им съжителство в каютата по време на бурята, но беше усетила, че Сарита й хвърля отровни погледи при всяка възможност. Не знаеше обаче къде се криеше причината. Сарита не можеше да ревнува от нея. В момента Джон почти изцяло й принадлежеше:

— Може би се смяташ за страшно хитра, като си успяла да забременееш от него, така ли? — продължи Сарита, след като Кети в началото не й обърна внимание. — Сега ти си затлъстяла като свиня, тъй че той желае само мен! А хубавата лейди ще роди едно копеле, за което няма да се намери баща!

Кети усети как косите й настръхват. Дали го забелязваше или не, тя не знаеше, но Сарита я жегна твърде дълбоко. Дори самата дума „копеле“, свързвана с Крей по-рано, предизвикваше гнева й. Същото чувстваше и сега, когато се отнасяше за нероденото й дете.

— Ако не си държиш езика зад зъбите, ще ти го откъсна! — за учудване на Сарита тези думи бяха придружени от сладка усмивка, с която Кети я погледна — за първи път от началото на срещата им. Сарита явно се изплаши. После, когато очите й огледаха подутия корем на Кети, не особено нежното й личице се превърна в грозна мутра.

— Ах, наистина ли? — отвърна Сарита и протегна ръка, за да докопа плитката на Кети. Тя скочи на крака, обзета от ярост, и така яко цапардоса нахалното женище пред себе си, че то се залюля и тупна по задник. Кети я погледна смразяващо, обърна се и се оттегли победоносно. С високо вдигната глава и кипяща от гняв, тя се отправи към каютата си.

Беше така ядосана, че не забеляза малката групичка мъже вляво, докато не стигна до тях. Опита се да пооправи косите си, извадили се от плитката й при намесата на Сарита.

Огледа се едва когато усети пронизващите погледи на любопитни очи. Трима, облечени в бяло, бербери я наблюдаваха с интерес, но Кети почти не им обърна внимание. То бе изцяло привлечено от две гневни сиви очи. Неволно преглътна: от пръв поглед личеше, че Джон беснееше от яд. Не беше трудно да се разбере, че нейното поведение е единствената причина за състоянието му.