Карън Робърдс
Необуздана страст (17)

17.

Когато големият кораб навлезе в пристанището на Чарлстън, гневът на Кети се беше превърнал в студена омраза. Бяха изминали малко повече от три месеца, откакто Джон я беше изоставил на „Виктория“ и заедно с Крей бе отпътувал с първия кораб за Америка. Тя нямаше никакви съмнения къде е изчезнал той с детето, но въпреки това трябваше да направи издирване. След като вече не беше съпруга на Джон, можеше да разполага с паричния си фонд, без да го пита, и тя се закле, че ще върне Крей, ако ще това да й струва и последното пени.

Единственото, което малко я успокояваше, беше, че той е проявил разум и е взел Марта със себе си. Не можеше да си представи какво й е говорил, за да я накара да тръгне, но вероятно е грабнал Крей и не е дал възможност на Марта да избира дали да го последва или не. А възрастната бавачка не би изоставила детето в никакъв случай. Кети се утешаваше доколкото можеше с мисълта, че Крей е добре и че не тъгува много за майка си. Надяваше се да е така, тъй като беше далеч от него толкова дълго, а Марта се грижеше много по-добре за момчето. А той боготвореше баща си.

Всъщност трябваше да я утешава мисълта, че Крей не чувства липсата на майка си, но не беше така.

С Херълд се беше справила учудващо лесно. Беше дошъл на борда на „Виктория“ да я сплаши, за да се върне при него като законна съпруга. Жената, която се нахвърли срещу него толкова яростно и енергично, видимо го изненада. Опита се да я заплаши и насила да я върне към задълженията й, но Кети успешно му се беше противопоставила и категорично бе отказала да отиде в дома на леля си Елизабет, за да поговорят за всичко. Щом разбра, че няма никакъв шанс да я накара да живее с него, Херълд промени тактиката си. Започна да хленчи, че като негова съпруга имала задължението да го подкрепя, тъй като, в края на краищата, той бил законният й съпруг. Кети му се изсмя. Обеща му, че това няма да е задълго.

Баща й, който междувременно се беше пооправил и вече можеше да ходи с помощта на бастун, помогна много при анулирането на брака. Отначало Херълд отказа да даде клетвена декларация, която бе необходима, но след като му обещаха значително обезщетение, се съгласи. Имаше нужда от писмените показания на няколко члена от екипажа на „Тамаринд“, които да се закълнат, че поради тежкото състояние на Кети е било невъзможно да се стигне до консумиране на брака. След като получи тези документи и използва голямото влияние на баща си в съда, не беше никак трудно да се анулира бракът.

Сър Томас бе настоял да я придружи до Америка. Искаше да присъства на срещата, както се беше изразил. Кети беше загрижена за здравословното му състояние и се опита да го разубеди, но той не искаше да чуе, тъй че накрая тя се съгласи. Сега, докато корабът хвърляше котва, стоеше до него и му беше благодарна, че дойде. През цялото пътешествие той и Мейсън й бяха опора и я разведряваха, щом започнеше да изпада в депресия. С тях пътуваше и Елис, бавачката, която беше наела за Виржиния.

Кети се беше облякла в подходящо облекло за времето в Южна Каролина. Беше слънчев, но хладен октомврийски ден. От елегантните си обувки до шапката с пера тя имаше вид на изискана лейди. Нарочно се беше докарала така. Преди да вземе Крей от Джон, искаше да му покаже какво е загубил. Не само сина си и дъщеря си, а и нея самата. Моряците на борда не сваляха очите си от нея.

Късно след обяд вече можеха да слязат на кея, Кети се поколеба малко, преди да се качи във файтона, който щеше да ги откара в една странноприемница.

— Бих предпочела да замина направо за Уудхем — каза тя на баща си.

Той я погледна сериозно и меко я попита:

— Не мислиш ли, че първо трябва да си починеш малко? В края на краищата, Хейл и момчето няма да ти избягат. И утре ще са тук.

— Знам — рече Кети, — но…

Не можеше да опише копнежа си. Просто веднага трябваше да тръгне, да вземе Крей в обятията си, да прегърне Марта… А не можеше и да се сдържа повече — искаше да каже на Джон какво мисли за него, преди да му отнеме сина. Щеше да му покаже и клетвените декларации, които свидетелстваха за истинските й отношения с Херълд, само за да види физиономията му, когато щеше да си признае какъв глупак е бил. А после щеше да вземе Крей и да тръгне — как би искала да го види тогава! Тя се надяваше да го заболи, щом осъзнае най-сетне грешката си!

— Предпочитам наистина да тръгна още сега — каза тя. — Но вие можете да тръгвате за странноприемницата. Ще отида да взема Крей и ще дойда след няколко часа.

— Не ставай смешна — тонът на баща й много приличаше на нейния. — Ако непременно искаш да тръгнеш сама, ще дойда естествено и аз. Не бих допуснал дори да излезеш сама срещу Хейл. Мейсън и Елис могат да се погрижат за Виржиния.

— Лейди Кетрин! Колко е хубаво, че отново сте си у дома! — гласът беше на Юнис Стръдърс, дама, която живееше с овдовялата си сестра в центъра на Чарлстън. По-рано двете често идваха в Уудхем. — Знае ли капитан Хейл, че пристигате днес? Не спомена нищо за това, когато ходих да видя сладкото ви момченце. Дори напротив — каза, че ще мине дълго време, преди да дойдете, тъй като баща ви бил тежко болен…

При тези думи тя занемя и погледна с любопитство бащата на Кети.

— Мис Стръдърс, мога ли да ви представя баща си, сър Томас Олдли, граф на Бедстоук? — изрече Кети, за да задоволи най-сетне любопитството на жената. — Папа, това е мис Юнис Стръдърс.

Сър Томас отправи няколко вежливи фрази, а Кети добави:

— Както виждате, баща ми отново е здрав. А Джон не знае, че пристигам днес. Исках да го изненадам.

— Сигурно много ще се зарадва — гърлено каза дамата и вече изгаряше от нетърпение да разпространи новината. — Хубаво беше, че се запознахме, сър Томас. Трябва скоро да се срещнем, за да отпразнуваме завръщането ви, лейди Кетрин.

— Сега трябва обаче веднага да тръгвам за Уудхем — отвърна Кети и след като отмина, додаде: — До вечерта всеки в града ще знае, че съм пристигнала, а ако Джон научи, преди да съм взела Крей…

Баща й кимна ядосано. Джон нямаше да даде доброволно момчето си. Най-добре щеше да е да отведат детето, докато той е на полето.

След като изпрати Мейсън и Елис, сър Томас намери файтон и като минаха по паважа през града, продължиха по лъкатушещия път към Уудхем.

Кети седеше до баща си и се наслаждаваше на свежия въздух. Харесваше Южна Каролина есенно време, шарените листа по дърветата, все още свежата трева и синьото небе. Без да иска, си помисли, че скоро щяха да се връщат в Англия и че никога повече нямаше да види тази красота.

С всеки удар на конските копита се доближаваше до дома. Кети прехапа долната си устна. Уудхем вече не беше нейният дом, укори се тя.

— Дъще, сигурна ли си, че искаш да направиш това? — думите на сър Томас, който си мълчеше досега, звучаха загрижено.

— Имаш предвид дали искам да взема Крей? Естествено, че искам.

Даваше си вид, че всичко това не й тежи, но баща й не се заблуждаваше.

— Знаеш какво имам предвид. Наистина ли искаш да напуснеш Хейл? И не ми разправяй сега, че той първи те е оставил. Съгласен съм, че се е отнасял лошо след историята с Херълд и осъждам това, което е направил с Крей. Знаеш също, че винаги съм бил на мнение, че можеше да си намериш и по-добра партия. Но преди да стане всичко това, вие бяхте щастливи. Кети, аз мисля, че ти все още го обичаш.

Последните думи бяха изговорени тихо. Кети се вцепени.

— Това не е вярно! — възрази тя. После добави по-сговорчиво: — Знам какво искам, папа. Признавам, че по-рано обичах Джон. Но той разруши всичките ми чувства. Не искам да го виждам никога повече, след като си взема Крей.

— Но… — започна сър Томас.

— Моля те, не искам да говоря повече за това — почти отчаяно рече Кети, а после изведнъж се оживи: — Виж, ей там е отклонението. Кочияш! Трябва да завием надясно!

Сър Томас не промълви нито дума, докато стигнаха до бялата къща с колоните, но явно беше угрижен.

Когато файтонът спря пред стълбището, Кети се изправи веднага. Тежката дъбова врата вече се отваряше.

— Мисис Кети! Мисис Кети! — Питързхем тичешком слизаше по стълбите, а след него бързаше Марта, която държеше Крей за ръка. С усмивка и сълзи в очите Кети скочи от файтона, без да дочака първо да слезе баща й, за да й подаде ръка. Веднага попадна в обятията на тримата посрещачи и най-сърдечно отвърна на поздравите.

— О, мъничкият ми! Колко е хубаво, че те виждам!

— Мамо, мамо, къде беше ти? Тати каза, че скоро ще дойдеш, но ти се забави!

Кети се засмя. Освободи се от Питързхем и Марта и взе Крей на ръце. Малките ръчички обгърнаха врата й, а тя целуна чернокосата главичка, която напомняше толкова много на Джон. При тази мисъл сълзите потекоха по бузите й.

— Мамо, целият ме измокри! — това възражение накара Кети да се засмее отново. Тя целуна детето по бузката и го обърна към сър Томас.

— Знаеш ли кой е този, Крей? — попита с усмивка. Детето се взря в сър Томас, който се засмя. — Това е дядо — обясни му Кети.

Момченцето кимна, но явно имаше съмнения и й прошепна на ухото, но толкова високо, че всички го чуха:

— Защо го наричаш така? Та той не е толкова голям, колкото моят татко. Моят баща е много по-голям!

Това разсмя всички, включително и сър Томас. Влязоха в къщата. Холът с полирания дървен под и с голямото огледало й беше толкова познат, че усети буца в гърлото си. „В дома! — сякаш чуваше отвсякъде: — Ти си у дома!“

— Мисис Кети, искате ли да се качите горе и да се поосвежите? Ще изпратя гореща вода — Питързхем я гледаше със сияещ поглед. — Толкова сме щастливи всички, че най-после си дойдохте! А колко ще се радва мастер Джон!

Преди да успее да каже нещо, Кети бе прекъсната от Марта:

— А къде е малката? Мастер Джон каза, че се е родило и едно малко момиченце! Каза още, че прилича на вас, мила! Много съм нетърпелива да го видя!

Двамата погледнаха Кети с очакване. Тя се огледа отчаяно за баща си, за да я подкрепи, но той не възнамеряваше да й помогне.

— Да, Марта, има и едно малко момиченце, кръстила съм го Виржиния. Тя е в града с бавачката си — пое си дълбоко въздух. — Питързхем, съжалявам, но няма да останем. Дойдох само за да взема Крей. Марта, би ли отишла да приготвиш нещата му? Ще се връщаме в града.

— Мисис Кети, не можете да направите това!

— Мила моя, не говорите сериозно, нали?

— Говоря съвсем сериозно — тихо каза Кети. — Моля те, Марта, приготви нещата на Крей. По-късно ще обясня всичко.

Момченцето, доловило загрижеността в гласовете им, ги гледаше и личицето му започна да се разкривява.

— Не плачи, скъпото ми, всичко ще се оправи — прошепна му тя и го погъделичка, за да се разсмее, преди да го предаде на Марта, която хвана ръката му и погледна угрижено сър Томас. Той бавно кимна и Марта неохотно тръгна, за да изпълни това, което й бе наредено.

— Мисис Кети, не мога да допусна да вземете Крей! Мастер Джон ще ме убие! — Питързхем беше отчаян.

— За мастер Джон ще се погрижа аз! — каза Кети с такава сигурност в гласа, че сама се изненада. — Не се бой, Питързхем, няма да замина оттук, преди да съм разговаряла с него. Къде е той?

— Той е в западните полета на плантацията. Но аз ви моля, мисис Кети, каквото и да се е случило между двама ви — а аз знам, че нещо се е случило, защото, откак се завърна, той не прилича на себе си — каквото и да се е случило, не го напускайте ей така! Ще разкъсате сърцето му! Той ви обича, мисис Кети!

Тя се засмя.

— Нареди да приготвят кола с един кон, Питързхем. Ще отида до плантацията.

После се обърна към баща си и добави:

— Папа, сама ще отида. Искам да говоря с Джон насаме.

Сър Томас впери поглед в нея, но това продължи само миг. После бавно сведе глава.

— Ще заведа Марта и Крей в Чарлстън, а след това ще се върна, за да взема и теб — рече той.

— О, папа, това не е необходимо! Мога и сама да дойда до града!

— Напротив, необходимо е — отвърна той, докато Питързхем неохотно тръгна да докара кола. — Но трябва да размислиш по един въпрос, Кети. Ако Хейл е готов да се ожени за теб…

— Няма да се омъжа за него, дори да е единственият мъж на света! — прекъсна го тя. — Папа, взела съм твърдо решение! Не искам да го обсъждаме повече!

Сър Томас наведе глава и не каза нищо. Малко след това дойде колата и Кети се качи.

— Няма да се бавя много — извика тя на баща си и на Питързхем, които я гледаха замислено. После грабна юздите и се понесе.

Движеше се сравнително бързо. Съжали, че не е взела ръкавици, тъй като юздите прорязваха ръцете й. Когато отмина и последният хълм, преди да достигне западните полета, спря. Само за миг погледна надолу и се поддаде на въздействието на картината. Златните класове бяха избуяли и се люлееха на вятъра. Слънцето грееше върху гърбовете на робите, които се трудеха. Джон ги наблюдаваше. Кети разпозна едрия му силует от цяла миля разстояние.

Изведнъж усети, че гърлото й пресъхва и че пулсът й се ускорява. Развръзката беше близо. Сега той ще трябва да си плати — за всички оскърбления и обиди, които й бе отправил, и за всички унижения, на които я беше подложил!

Тя отпусна юздите и с едно движение на ръката накара коня да тръгне нататък. Когато се спусна бавно надолу, усети, че мъжете насочиха погледи към нея. Джон бе зает с работата си и беше от последните, които я забелязаха. Отначало сякаш не можеше да повярва на очите си, но после се изправи и тръгна към нея.

Кети дръпна юздите и спря коня. Изчака Джон да дойде. Той беше отслабнал, но беше почернял и имаше здрав вид. Облечен в широка бяла риза, с панталони, които му седяха добре, с широкопола шапка на главата, той излъчваше неоспорима мъжка сила. Щом дойде наблизо, тя успя да види дори косъмчетата по брадата му и познатия блясък в очите.

Тъжна, почти измъчена усмивка бе изписана на лицето му. Изведнъж Кети като че ли се зарадва, но прогони това чувство. Беше дошла тук, за да уреди всичко веднъж завинаги. Искаше да даде на това коравосърдечно чудовище такъв урок, че да не я забравя никога!

— Лейди Стенхоуп, предполагам? — поздрави я той с лек хумор, щом спря до нея. Сложи небрежно единия си крак върху стъпалото на колата. Когато опря ръката си върху коляното, беше толкова близо, че тя можеше да види всяка поричка на кожата му. Преглътна и се опита да не се размеква. Нервите й бяха опънати до скъсване.

— Вече не — овладя се тя и отговори, като гледаше в очите му. — Бракът е анулиран. Отново съм лейди Кетрин Олдли.

— Разбирам — той се усмихна по-широко.

— Документите са в чантата ми. Можеш да ги видиш, ако пожелаеш. Както вече ти казах, всички те потвърждават причината за анулирането: неконсумиран брак.

— Не се съмнявам в това.

Кети се ококори скептично насреща му и не можеше да повярва на ушите си. Не се съмнява? Що за игра играеше?

Джон правилно разбра скептичния израз на лицето й. Повдигна едната си вежда.

— След като можах да премисля всичко спокойно, осъзнах, че съм бил един глупак. Би ли могла да ми простиш?

Кети беше загубила ума и дума и го гледаше с втренчен поглед. След всичко, което й беше причинил, сега просто си признаваше, че се е заблудил? Без да иска каквито и да било доказателства? Това не можеше да бъде вярно! Не би могла да го приеме! Месеци наред си беше играл с чувствата й, а сега смяташе, че просто можеше да се извини и всичко да потъне в забрава? Не, никога!

— Какво ще кажеш за това да замениш лейди Кетрин Олдли с мисис Хейл? — тонът му беше лек, но очите му я гледаха сериозно. Кети се почувства като актриса, знаеща наизуст ролята си, а попаднала в друга пиеса. Нещата не протичаха така, както бе очаквала.

Тя не му даде отговор. Джон хвърли поглед през рамото си.

— Тук не бихме могли да разговаряме — рече той. — Отмести се малко.

Качи се при нея и взе юздите от безчувствените й ръце. Кети послушно се помести. Мислите й бяха съвсем объркани и тя почти не забеляза, че са потеглили. Беше й се извинил и й беше направил предложение за женитба. Толкова лесно щеше да бъде да му прости — до следващия път. Длъжна беше да помни как той отказваше да я слуша и да й вярва, когато му говореше само истината, как се отнасяше с нея, как наричаше Виржиния „копеле“ и как беше й отмъкнал Крей. Силите й бавно се възвръщаха.

— Не искам да се омъжа за теб — изрече тя най-сетне. Джон я погледна настойчиво, но не каза нищо, докато колата им не спря. Намираха се сред обширно златисто поле, недалече от една река. Малко встрани от тях издигаше пищни клони самотен дъб. Бяха съвсем сами.

— Защо не искаш? — попита той и се обърна към нея. Кети започна да се нервира от спокойния му, разумен тон. Сякаш беше някой търпелив татко, който искаше да обясни нещо на детето си. Но тя не беше никакво дете и щеше да го убеди в това.

— Откъде да започна? — гледаше го право в очите. — Първо, не бих могла да живея с твоята ревност. Никога не съм ти давала дори и най-малкото основание да ме ревнуваш, а въпреки това ти непрестанно ме обвиняваш, че имам любовници. Второ, имаш необуздан и буен темперамент, което те прави брутален в някои моменти. Писна ми вече да те търпя. Трето, какво правеше при Сарита? Такова нещо никак не ми харесва — щом веднъж си го направил, не се съмнявам, че ще ти се случи и втори път. Четвърто: ти не вярваше, че Виржиния е твое дете. Откъде да съм сигурна, че няма да говориш същото и за други деца, които евентуално бихме могли да имаме, ако наистина сглупя да се омъжа още веднъж за теб? И пето: ти ми отне Крей. Никога не бих могла да ти го простя!

Лицето на Джон беше добило съвсем сериозен израз, докато я слушаше. След като тя свърши, той скочи от колата и чак тогава се обърна към нея:

— Слез долу — каза той, но като видя, че Кети не се помръдва, хвана я под мишниците и я вдигна от колата. Тя не се възпротиви. Дори му позволи да я хване за ръка и да тръгне с нея към реката.

— Ще ти отговоря точка по точка — гласът му беше все така спокоен и равномерен, а това ядоса Кети още повече.

— Имаш право, че съм склонен към ревност, но ти трябва да признаеш, че често си ме предизвиквала! — при тези думи Кети му хвърли злобен поглед и той побърза да смекчи малко забележката. — Имам предвид, че няколко пъти съм те сварвал в твърде съмнително положение. Че кой мъж щеше да си мисли нещо друго, ако свари жена си гола в леглото с чужд мъж? Друг на мое място вероятно би те удушил.

— А ти ме изнасили! — прекъсна го Кети раздразнително. Джон погледна леко засрамен.

— Не беше изнасилване — започна той леко умърлушен, но реши да е предпазлив и да приключи тая тема. — Във всеки случай се старая да контролирам ревността си. Ако се изпусна пак, имаш разрешението ми да ме удариш с нещо по кратуната. А, доколкото те познавам, сигурно ще го направиш.

Той се ухили, като каза последните думи, но неумолимият поглед на Кети отново го направи сериозен.

— Относно моя темперамент — искам да отбележа, че никога не съм ти вдигал ръка и ти го знаеш. Значи тази точка можем да я зачеркнем.

— А Сарита? — незабавно запита Кети.

— Ах, да, Сарита — проточи той, но като видя светещите срещу него очи, реши да не се шегува повече. Спря се, обърна се, и положи ръце върху раменете й. — Тя не представляваше нищо за мен и ти го знаеш. Ходех при нея само за да си отмъстя.

— Не ми беше верен, а обвиняваше мен — подхвърли Кети оскърбена. Джон присви очи.

— Не можеш да ме виниш за това, защото тогава изобщо не бяхме женени. Ти знаеш много добре, че откакто те видях за пръв път, та чак до тая история със Сарита, не съм поглеждал друга жена. И това няма да се случи никога повече, можеш да ми вярваш. Боже мой, до края на живота си ли ще натякваш за това?

— Не, няма — кратко отвърна Кети. — Защото не мисля да оставам край теб до края на живота си. Пусни ме! Тръгвам.

— Не можеш да ме напуснеш. Не бих го позволил.

Джон здраво я държеше за раменете, а тонът му беше решителен.

— А как, ако смея да попитам, ще ме спреш? Да не би да искаш да ме заключиш и да ме държиш като затворничка през следващите двадесет години?

— Мисля, че има по-добри начини — Джон се усмихна, но не беше весел. Кети усещаше, че я обзема страх. Беше толкова силен, че можеше да направи нещо…

— Пусни ме!

Той я привлече в обятията си и тихо се засмя. Кети го ритна и уцели пищяла му. Джон дори не трепна. Вместо това я прегърна и я притисна към силното си тяло. Наведе се над нея. Главата и раменете му засенчваха слънцето.

При първия допир на устните им Кети разбра, че е загубена. Сляпо, като някое дете, търсещо утеха, отвръщаше на целувките му. Ръцете й обвиха врата му, пръстите й се заровиха в черните му къдрици. В този момент дълбоко в себе си тя чувстваше, че е родена само за този мъж.

Той я наведе назад върху ръката си, повтаряше отново и отново името й, докато обсипваше с целувки копринената й кожа. Кети издаде стон, когато устните му достигнаха тръпнещите й гърди и заиграха със зърната, чувствителни през тънкия плат.

Роклята й се беше разтворила край раменете и той сне ръцете й от врата си, за да я съблече. Съвсем смътно Кети осъзнаваше какво вършеше Джон тук, насред полето, докато слънцето грееше над тях. Зад близкия хълм работеха толкова роби… Но това й беше безразлично. Всичко й беше безразлично освен треската, която я разтърсваше и заплашваше да я изгори. Като умилкваща се котка се притискаше към тялото му. Фустите й последваха роклята. Остана само по корсаж и долни гащи, а пръстите й разкопчаваха неговата риза и тя започна да целува горещо гърдите му.

Той въздишаше при допира на устните й, а ръцете му леко затрепериха, когато смъкна корсажа и развърза гащите й. Гола я взе на ръце и я сложи да легне върху златистокафявата трева. Кети го наблюдаваше, докато той събличаше бързо дрехите си, гледаше широките му голи рамене, ситните черни къдрички, покриващи тялото му, стегнатия стомах, дългите му яки крака… Изглеждаше толкова добре. Желанието й ставаше неудържимо. А се виждаше ясно, че и той изпитва същото…

Легна до нея, наведе се и главата му се очерта на фона на тъмносиньото небе. Тези сиви очи, тези твърди, безжалостни устни бяха такова изкушение… Обзета от пламенен трепет, обгърна врата му и го наведе към себе си. Малко преди да се слеят устните им, притвори очи.

— О, господи, колко си красива — прошепна той. Кети отвори очите си и видя неговите, които я гледаха, потъмнели от страст.

— Вземи ме — промълви, стенейки, и заби нокти в тила му. — О, Джон…

Последните думи завършиха с дълбока въздишка, защото той проникна дълбоко в нея. Кети се извиваше, охкаше, задъхваше се, а ноктите й оставяха бразди по гърба му. Със затворени очи и неописуема наслада посрещаше всеки негов тласък. Възбудата му нарастваше…

— О, скъпи, любими! — мълвеше и стенеше тя, сякаш не можеше да издържи на сладостните мъки. Той захапа чувственото зърно на едната й гърда и с последен силен тласък започна да пулсира в нея. Тя усещаше как се тресе на вълни. После сякаш се озова в тъмен, безграничен вакуум…

Когато отново се съвзе, изненада се, че небето все още е със същия цвят както преди, че тревата все още ги обгражда като безмълвна стража, че слънцето продължава да грее…

Джон лежеше до нея, подпрял главата си с ръка, и я наблюдаваше. Усмихваше се. Черната му коса стърчеше във всички посоки. Кети усети как се изчервява. Джон я видя и се усмихна още по-чаровно.

— А сега кажи, че не ме обичаш — рече той.

Тя не каза нищо. Изглеждаше така самодоволен и сигурен в себе си… Кети внезапно се надигна и седна. Джон вероятно бе убеден, че всичко се урежда от факта, че току-що са се любили.

— Трябва да ти призная нещо — каза той като че ли между другото, легна по гръб и загледа небето. Кети стана и започна отново да се облича. Джон я наблюдаваше с вид, който изразяваше както възхищението му, така и съзнанието му за притежание.

— Колкото и да бях разгневен, не можех да понеса да те загубя завинаги. Когато отведох Крей, знаех, че ще дойдеш, за да го вземеш. Даже му казах, че ще дойдеш скоро, когато започна да пита за теб. Всъщност аз те чаках отдавна — той се усмихна, като помисли за хитрия си ход.

Кети, която се мъчеше да закопчее роклята си, почувства как отново я обзема гняв. Значи отново е искал да я манипулира! Е, сега щеше да има изненада за него!

Сложи шапката и завърза панделката под брадата си. После се обърна и се устреми към колата. Зад гърба си чу шумоленето на тревата, когато той изведнъж се надигна и седна.

— Къде отиваш? — чу резкия му глас.

Кети се усмихна разярена. Може би той бавно започваше да разбира! Щом стигна до файтона, тя се качи, хвана юздите и чак тогава се обърна към него.

Както беше се изправил сега, имаше леко комичен вид — разкрачен, с юмруци на хълбоците, гол-голеничък.

— Напускам те — сладникаво рече тя и цъкна с език. Конят послушно тръгна. Докато обръщаше, успя да чуе ругатните на Джон. Проклятията се сипеха едно след друго като непрестанно прииждащи вълни. Последното, което видя Кети, бе как смешно стои на един крак, докато се опитваше да обуе панталоните си, за да я догони. Този път го свари напълно неподготвен.

Кети се усмихна, сините й очи грейнаха победоносно. Най-после си беше отмъстила. Но… защо не можеше да се отърве от чувството, че е загубила…