Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пирати (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Freibeuter des Herzens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Карин Робърдс

Заглавие: Необуздана страст

Преводач: Пепа Димова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Полиграфия АД — Пловдив

Излязла от печат: октомври 1993

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-92-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8359

История

  1. — Добавяне

11.

Последните лъчи на залязващото слънце сякаш пламнаха в светлата коса на Кети и тя заблестя като ореол около лицето й. Берберите, свикнали да гледат само тъмнокожи и тъмнооки жени, бяха видимо впечатлени. Това не убягна на Джон.

— Коя е тая? — попита един от облечените в бяло мъже — Мустафа Кемал, най-довереният човек на шейха. Джон извърна очи от Кети и учтиво се обърна към него. Не биваше в никакъв случай да засегне този човек, а чрез него и шейха, тъй като отчаяно се нуждаеше от помощта му.

— Това е моята съпруга — рече той, при което хвърли на Кети предупредителен поглед да не оспорва твърдението му. Тя беше застанала колебливо на няколко крачки от тях. Като чу думите му, ококори очи, но си замълча.

— Много е хубава — изрази мнението си Кемал, а останалите двама кимнаха утвърдително, без да свалят поглед от нея. Единият каза нещо на арабски, а другият го подкрепи. Кемал им отговори, след което се обърна пак към Джон:

— Можем ли да я пипнем? — попита той, а черните му очи блестяха под белия тюрбан. В първия миг Джон беше удивен, но след това му стана ясно, че става въпрос за косата й. Той си знаеше, че ако берберите видят русите й коси, няма да останат спокойни. Затова й бе поръчал да стои в каютата. Мислено я наруга заради неподчинението, а пък себе си — за глупостта. Би трябвало да знае, че тя ще наруши заповедта веднага след тръгването му. Следващия път би трябвало да я заключи, но сега мислеше как да се справи със ситуацията.

— Разбира се. Но първо трябва да й кажа, за да не се изплаши — той учтиво кимна на Кемал, отдели се от групичката и отиде до Кети. С тялото си я скри от погледите им. Тя го гледаше виновно, осъзнала силния му гняв.

— Искат да пипнат косата ти — процеди Джон през зъби. — И ти ще им позволиш. Покорно ще сведеш глава и няма да ги гледаш. Не бива и да говориш. Тези мъже са свикнали на съвсем друг тип жени. Не бива да правиш нищо, което би могло да ги обиди по някакъв начин. Разбра ли?

Не й хареса нито тона му, нито настроението му, но знаеше, че в момента единствено той можеше да прецени какво е необходимо да се направи. Беше обезпокоена от настойчивостта, с която я наблюдаваха непознатите. Облиза устни и кимна.

— Добре. Стой зад мен.

Джон се обърна, като я погледна предупредително, и се върна при групичката мъже. Кети го последва с наведена глава. Той се спря, протегна ръка и тя застана до него. Беше благодарна, че я обгърна с ръка около кръста и не я пусна, докато мъжете един след друг докосваха косата й.

Както й беше наредено, стоеше със сведен поглед и не промълви ни думица, докато странното изследване не свърши. Берберите докосваха хубавата й коса с почтителност, като че ли в следващия миг тя щеше да изчезне. Но като не се случи нищо подобно, погладиха с пръсти копринените й къдрици и си откъснаха по няколко косъма. Кети изпита болка и затова потрепери, но Джон я притисна и тя трябваше хладнокръвно да понесе всичко. Накрая кафявите им пръсти докоснаха и нежната й бяла кожа, за която също смятаха, че е съвсем необичайна.

— Тя е необикновена и изключително красива — обърна се най-сетне Кемал към Джон и даде знак на другите да я оставят. Кети въздъхна с облекчение, щом се отдалечиха. Беше се уплашила докъде могат да стигнат. Едва сега разбра защо Джон й беше заповядал да не напуска каютата.

Един от берберите отново каза нещо на арабски на Кемал, който се усмихна и кимна бавно. После погледна Джон, белите му зъби блеснаха и той широко се усмихна.

— Шейхът ще се зарадва изключително много на тази жена. Ние ще я купим за него — обясни той.

Кети чу думите му и отчаяно погледна към Джон. За части от секундата той срещна погледа й, преди да се обърне, също усмихнат, към Кемал. Положи ръка върху рамото на Кети, тъй че тя застана пред него, притисна я към себе си и като сложи другата си ръка върху издадения й корем, отвърна учтиво:

— За мен би било чест да я подаря на шейха, ако не носеше сина ми в тялото си. Сигурен съм, той ще разбере, че при тези обстоятелства не мога да се разделя с нея. Предайте му моето съжаление и ми повярвайте, че ако не беше в това състояние, тя би се появила още тази нощ в неговия сарай.

Кемал, който през цялото време наблюдаваше въпросително Джон, кимна и протегна ръка, за да опипа корема на Кети, сякаш искаше сам да се увери. Изглежда, това, което усети, го накара да повярва. С движение, изразяващо съжалението му, той прибра ръката си, а Кети отново се притисна към съпруга си. Да я опипват, сякаш е робиня за продан, беше не само унизително, но и страшничко.

— Вярно е, тя носи дете — въздъхна той, след което каза нещо и на придружителите си. Те изглеждаха разочаровани.

— Върни се в каютата и остани там — прошушна Джон и пусна Кети. Тя бързо го погледна с благодарност и се отдалечи. За да я спаси, той беше казал, че детето е негово, макар да смяташе, че е на Херълд. Беше уверена, че го е направил против гордостта си. Въпреки това не се беше поколебал. Може би беше размислил или пък я обичаше повече, отколкото искаше да признае. Не знаеше съображенията му, но ако Джон не беше запазил присъствие на духа, тя щеше вече да е на път за харема на шейха. Потрепери при тази мисъл.

Кети остана в каютата, както й беше наредено. Вече бяха изминали няколко часа и тя се изнерви. Какво щеше да се случи, ако берберите бяха решили, че шейхът ще я иска въпреки нейната бременност? Какво би могъл да направи в такъв случай Джон, освен да им я даде? Не можеха да избягат, защото „Кристобел“ беше в толкова окаяно състояние, че нямаше да издържи и осем дни в открито море.

Когато Джон най-сетне влезе в каютата, Кети цялата трепереше. Гледаше го безмълвно, с ококорени очи. Нямаше много ядосан вид.

— Какво… какво се е случило? — най-после попита тя, след като той не казваше нищо. Устните на Джон трепнаха.

— Берберите бяха много впечатлени — сухо изрече той. — Те веднага споделиха новината за твоята красота с шейха, който бе въодушевен от идеята да притежава жена със златни коси и с белоснежна кожа. Когато разбра, че очакваш дете — дете, което бях принуден да призная за свое, за да не те сметнат за прелюбодейка и да те осъдят на смърт, както е тукашният обичай — шейхът се показа много загрижен за здравето ти. Той дори ми предложи да ползваме една от неговите къщи по време на престоя ни. Къщата се намира в комплекса край палата му и в нея ще се чувстваме много по-добре, отколкото на борда.

— Къща? — възкликна Кети, сякаш не можеше да повярва. — Та това е великолепно!

— Да, нали? — Джон смръщи лице. — Когато бяха тук за последен път, той не ме посрещна толкова учтиво. Очевидно ти не си съвсем безполезна.

Кети му се усмихна, а в очите й се появиха сълзи. Най-после щеше да живее в истинско жилище и за известно време да забрави мръсотията на кораба.

— Няма да е толкова хубаво, колкото си го представяш — предупреди Джон. — Ще живееш съвсем уединено и няма да се показваш навън, без да те придружавам. А дори и тогава ще трябва стриктно да спазваш местните порядки: да си скрита от погледите, а когато излизаме, да вървиш винаги на крачка зад мен. Освен това не бива да поглеждаш никой мъж в лицето, защото тук мъжете се считат за по-висши същества. Ясно ли е?

Кети го погледна със съмнение и радостта й премина.

— Сериозно ли говориш? — попита тя, хапейки долната си устна.

— Напълно сериозно — тонът на Джон беше категоричен. Очевидно беше така, както казваше.

— Предупреждавам те, че законите тук са много строги — ако сметнат, че някоя жена е неморална — а това става, когато наруши техните правила, — те я убиват.

— Смятам, че искаш да ме сплашиш — обади се Кети след известно мълчание.

— Можеш да мислиш каквото си искаш — хладно отвърна той. — Но ще правиш това, което ти казах.

Къщата, която шейхът им предостави, не се състоеше, както Кети първоначално предполагаше, само от четири стени от глинени тухли, а беше солидна постройка от каменни бели зидове с големи, просторни стаи и мраморни подове. Дори когато по обяд жегата ставаше непоносима, вътре беше хладно и приятно. Тъй че Кети предпочиташе да остане в къщата, чиито четири крила водеха към една градина. Там, необезпокоявана от никого, можеше да седи всяка вечер. Сред уханията на екзотични цветя и зеленината, Кети прекарваше най-хубавите си часове.

На разположение имаха и прислужници. Те бяха дребни, тъмнокожи и незабележими и се грижеха много добре за къщата, тъй че Кети не вършеше абсолютно нищо. Влизаше вече в седмия месец и постоянно се чувстваше уморена. Следобед винаги си полягваше и докато се наспеше, изкъпеше и облечеше, ставаше време за вечеря. Хранеше се сама или с Ейнджи, която понякога идваше от кораба, за да я види. Кети с удоволствие би поканила момичето да остане при тях, но Джон беше против. Колкото повече хора от „Кристобел“ живееха на сушата, толкова по-голяма беше опасността от неприятности. И без това рискуваха, като влизаха ежедневно в контакт със строгите мюсюлмани.

Джон всяка сутрин излизаше и оставаше до късно през нощта навън. Ремонтните работи му отнемаха много време, а трябваше и да посвети моряците на шейха в тънкостите на навигацията, в замяна на което щяха да получат необходимия материал за ремонта, както и хранителни припаси за по-нататъшното им плаване.

За да запазят илюзията, Джон и Кети спяха на едно легло. Слугите щяха да занесат на шейха всяка подробност, обясни й той, когато тя понечи да се противопостави. Ако не искаше да се изгуби в многочислената армия метреси на шейха, трябваше да покаже колкото се можеше по-убедително, че принадлежи на Джон.

Откакто беше открил, че е бременна, Джон не беше се опитвал да спи с нея. Седмиците се нижеха една след друга и предстоящото раждане заемаше все по-голямо място в мислите й. Това дете не риташе толкова, колкото Крей, а и тя не беше наддала много, но все още си спомняше колко мъчително беше първото раждане. Да родиш дете в чужда страна и без лекар сигурно нямаше да е леко. Но все пак тук щеше да е по-добре, отколкото на борда на кораб, насред океана. Тайничко започна да се надява, че ще останат в Рабат, докато се роди детето. Една вечер се опита да заговори за това, но отговорът на Джон беше съвсем лаконичен:

— Помислил съм вече за всичко — каза той и Кети се почувства облекчена.

През нощта движенията на детето ставаха по-активни и Кети знаеше, че Джон трябва да е усетил признаците на другия живот в тялото й, когато се сгушваше до гърба му, но той не проронваше и дума. В малкото случаи, когато бе принуден да говори за детето, даваше да се разбере, че не е променил мнението си за бащинството, а това вбесяваше Кети.

Тя излизаше понякога, но Джон задължително я придружаваше. След като беше преживяла неприятностите през първия ден, сега вече се вслушваше в съветите му.

Облечена като местните жени, с дълга бяла одежда, скриваща както русата й коса, така и бременността, Кети не привличаше вниманието. Установи, за своя изненада, че всичко, което Джон й беше разказал за държанието на жените тук, бе съвсем вярно. Струваше й се унизително и предпочиташе да си стои вкъщи.

Когато посрещаха гости, също се чувстваше неприятно: можеше да присъства, но не биваше да се храни с мъжете, а през цялото време трябваше да седи покорно зад Джон и да гледа в земята, без да продумва. Ако зависеше само от нея, нямаше да остава при гостите, но Джон й обясни, че отсъствието й би се изтълкувало като оскърбление, тъй че тя трябваше да преглътне гордостта си и да върши това, което очакваха от нея.

Най-често ги посещаваше Мустафа Кемал. Нямаше съмнение, че гледа на нея като на жена за харема на своя шейх. Веднъж дори попита Джон какво възнамерява да прави с нея, след като роди детето. Бъдещият баща доста се смя, но Кети не се почувства добре и изведнъж престана да се въодушевява от възможността да роди детето тук, в Рабат.

Веднъж Джон я взе със себе си на кораба и тя видя, че ремонтните работи напредваха. „Кристобел“ щеше да е в изправност, преди да е дошло времето за раждане, помисли си Кети и сякаш й олекна. Ако скоро им се наложеше да бягат, щеше да е възможно.

Докато Джон разговаряше с О’Рейли, Кети срещна Сарита. Изплаши я откритата омраза, преливаща от черните й очи.

— Курва! — като змия изсъска Сарита, но преди Кети да съумее да отговори нещо, Джон се обърна и злобарката подви опашка. Въпреки че срещата бе съвсем кратка, тя остави у Кети неприятно чувство.

Около една седмица след тази среща вечеряше сама и възнамеряваше да си легне рано — както правеше винаги когато Джон закъсняваше. Съблече се, вдигна косата си и влезе в облицования с плочки басейн, вграден в пода на съседната стая. Банята и цялата къща бяха правени с голямо разточителство и Кети знаеше, че техният лукс ужасно ще й липсва, както и прислужниците, които напълваха басейна с топла вода, донасяха хавлии и парфюмиран сапун и изчезваха.

Докато слизаше по стълбичките, видя изображението си в огромното огледало на отсрещната стена. Скоро не беше се гледала гола и сега неприятно се изненада. Достатъчно беше да съзре изпъкналия си корем и тежките гърди, за да проумее защо Джон предпочиташе Сарита. Побърза да се потопи в топлата вода, иначе рискуваше да изпадне в депресия.

Когато най-сетне излезе от басейна, подсуши се и облече обикновена памучна нощница, идеше й да ревне с глас. Напредналата бременност вече й тежеше, но Кети знаеше, че това не беше единствената причина.

Легна си, но не можа да заспи. Мяташе се в леглото, мачкаше възглавницата. Искаше й се Джон да е тук и да споделя лошото й настроение. Не беше честно тя да понася всичките неприятности и болки, а за него да остава само удоволствието. На всичкото отгоре отказваше да признае детето. Колкото повече мислеше за това, толкова повече кръвта й завираше. Накрая реши да го дочака и да му наговори всичко, което й се беше насъбрало.

Малко по-късно дочу, че Джон тихо се прибира. Междувременно гневът й беше попреминал, но все още оставаше твърдото решение да изкаже недоволството си. Да я оставя часове наред сама, и то всеки ден — това я измъчваше толкова много! Не че се нуждаеше от него — о, не! Но не виждаше основателна причина, поради която Ейнджи да не може да й прави компания. Момичето не би създало никому неприятности, а освен това…

Мислите й бяха прекъснати, щом се отвори вратата. Седнала в леглото и скръстила ръце на гърдите си, Кети почти беше отворила уста, за да се отправи с атака към Джон, но изумена видя, че не той влиза, а… Сарита!

— Какво правиш тук? — избухна тя, след като премина мигът на изумление. Ако Джон се беше осмелил да домъкне това женище в къщата, щеше да го удуши със собствените си ръце…

Сарита се усмихна. Черните й очи коварно блещукаха в полумрака на стаята.

— Имам изненада за теб — измърмори тя и тихо извика към тъмния хол: — Побързайте! Ето я тук, тъпаци!

Лошо предчувствие обхвана Кети. С когото и да говореше Сарита, явно бе, че Джон не е там. Изведнъж сърцето й започна да бие като лудо и тя почувства смъртен страх. Вероятно Сарита смяташе, че ако я премахне, пътят й към Джон ще бъде свободен.

Кети се опита да се надигне и се разкрещя… Беше решила да се бори, но двама мъже се хвърлиха към нея. В единия от тях, който грубо запуши устата й, позна Грогън. Ръцете й бяха извити назад и завързани, вързаха и краката й. Лежеше безпомощно върху леглото, неспособна да се съпротивлява, не можеше да издаде и никакъв звук. Велики Боже, какво възнамеряваха да правят с нея? Да не би да са решили да я хвърлят в морето!

— Страхувате ли се, лейди? — шепнешком попита Грогън, докато Сарита се хилеше злорадо отзад. — Няма страшно. Не мислим да ти причиняваме болка. Сарита просто е сключила малка сделка с приятеля на шейха.

— Ще ти хареса да живееш в харем, скъпа приятелко — изфуча Сарита. — Там е най-подходящото място за курва като теб! Джони няма никога да разбере какво е станало с теб — няма и да се интересува! Аз ще се погрижа за него така, че скоро да не си спомня даже и името ти!

Кети пребледня. Нима Сарита възнамеряваше да я продаде на шейха?

— Тоя Кемал ми обеща цял сандък бижута, когато му казах, че ще мога да те „доставя“! Явно шейхът не се скъпи, за да притежава жена с руса коса, макар че аз не виждам нищо изключително в това. Само тази би могла да бъде единствената причина, за да иска да спи с теб. Нищо друго не би събудило желанието на някой мъж към теб. Та ти си надебеляла като свиня!

Ако не се страхуваше толкова много, Кети сигурно щеше да се ядоса много при тези думи. Но сега мислеше само за едно — ако веднъж попадне в харема на шейха, измъкване нямаше, знаеше го. Там жените стояха далеч от света, затваряха ги и ги пазеха много добре. Дори Джон да научи какво е станало с нея и дори да иска да я освободи, не можеше да си представи как би могъл да го направи. Щеше да е мъртва за него, щом станеше собственост на шейха. Нямаше да има право даже да я види…

— Всичко е о’кей — Грогън беше проверил дали навън е спокойно. Наведе се и вдигна Кети. Движенията му бяха груби, сякаш му правеше удоволствие да й причинява болка. Във всеки случай състоянието й сякаш изобщо не го интересуваше. Коремът й бе силно притиснат към маймунските му гърди и тя стенеше от страх и болки. Ако продължаваше да я носи така, можеше да загуби детето си!

Въртеше се и се опитваше да рита, но скоро разбра, че е безсмислено. В най-добрия случай можеше да се надява да привлече вниманието на прислужниците и те да извикат помощ. Но можеше и да не извикат. В края на краищата, бяха хора на шейха и за тях Кети беше без значение: просто една жена, която шейхът можеше да пожелае. Дори да чуеха виковете й, вероятно щяха да си запушат ушите.

Къщата не беше далеч от внушителния дворец на владетеля и само след минути стигнаха до една странична врата, която се отвори при тяхното появяване. Оттатък стояха трима мъже. Кети позна Мустафа Кемал и изтръпна. До него стояха двама грамадни евнуси с голи глави.

— Ето я — провикна се ненужно Сарита, когато влязоха и вратата се затвори зад тях. Кети видя, че се намират в тесен коридор, осветен от горящи факли по стената.

— Добре свършена работа — сериозно рече Кемал и пръстите му докоснаха русата коса на Кети. — Нямаше неприятности с капитан Хейл, нали?

— Нямаше — лаконично отвърна Грогън. Сарита отметна глава назад и добави:

— Бях ви казала, че няма да има никакви неприятности. Той вече не се интересува от нея. Дори ще е благодарен, че вече я няма.

— Надявам се да си права. Не бих искал разправии — каза Кемал и кимна към един от евнусите. — Заведи я в женските покои. Салина-Бегум вече я очаква.

Като някакъв пакет Кети премина от ръцете на Грогън в едрите ръце на евнуха.

— А какво става с възнаграждението ни? Обещахте ни… — започна Сарита.

— Не съм го забравил — отвърна Кемал леко раздразнен.

Докато я отнасяха, Кети успя да чуе прехласнатите възклицания на Сарита, когато очевидно получаваше обещаните бижута.

В очите на изплашената Кети дворецът приличаше на огромен лабиринт: толкова много стаи и коридори имаше. Навсякъде бе застлано със скъпи килими, по стените също висяха килими, беше отрупано със сребърни и златни предмети. Помисли си, че само мебелите струваха цяло състояние. Кети се опитваше да запомни пътя, по който минаваха, макар че едва ли щеше да успее да избяга.

Евнухът спря пред резбована врата, от двете страни на която стояха други двама евнуси. Каза им нещо и двамата отстъпиха покорно встрани. Тогава я внесе в слабо осветена стая и я положи върху меките възглавници на един диван.

След като направи лек поклон пред някого, когото Кети не виждаше, обърна се и безшумно излезе от стаята.

— Не са се държали нежно с теб — каза възрастна жена на английски, като леко запъваше. Кети погледна изплашено нагоре и видя, че тя носеше бурка — дреха, която обличаха жените, обслужващи шейха, и в която можеха да ги виждат мъже. Дали евнусите се считаха за мъже? — запита се Кети, но този въпрос не продължи да я занимава, понеже току-що под плътния воал бе различила две сини очи, докато жената внимателно развързваше ръцете и краката й.

— Коя сте вие? — извика Кети, когато кърпата най-после беше извадена от устата й.

— Аз съм Салина — отвърна непознатата.

— Вие… вие сте англичанка! — Кети все още не можеше да повярва на очите и на ушите си.

— Някога, преди много, много време, бях англичанка — тъжно каза Салина. — Сега принадлежа към берберите. И ти ще станеш такава.

— Не! — инстинктивно протестира Кети, но Салина само се усмихна.

— Тогава и аз реагирах по същия начин, но, както виждаш, това не ми помогна — рече тя и разтри глезените на Кети, където въжетата бяха оставили дълбоки следи.

— Как попаднахте тук?

— Бях купена от шейха. Но моят живот беше съвсем друг. Даже когато бях младо момиче, не бях нищо особено по външност, тъй че той не ме искаше за метреса. Станах акушерка на жените „дай“. Затова сега ме изпратиха да се грижа за теб. Не бива да ходиш при другите, преди да родиш детето, а и шейхът дотогава няма да те удостои с честта да те види. Но аз ще се погрижа за теб и всичко ще е наред. Не бива да се страхуваш.

— Моля… трябва да ми помогнете! Не искам да ставам метреса на шейха! — отчаяно извика Кети и се надяваше Салина да й съчувства, тъй като бяха сънароднички. — Имам още едно дете, малко момченце, което ме чака в Англия. Има и един мъж…

— Американският капитан, нали? — въпросът изненада Кети. Салина се усмихна, когато забеляза реакцията. — О, ние знаем много неща, дори тук, в Пурдах. Разказваха, че американският капитан, изключителен мъж, притежава жена, чиито коси имат цвета на златото. Шейхът иска такава жена. От дълго време чакахме твоето идване.

— Казвам се Кети — сети се, че не се е представила по име, докато мислеше върху казаното от Салина.

— А аз някога се казвах Сара — рече жената. — Но откакто живея в двореца, ме наричат Салина — това харесва на шейха. Сигурна съм, че и за теб ще намерим ново име — нежно и красиво име, каквато си ти.

— Трябва да избягам оттук! — изохка Кети, като си представи, че трябва да остане да живее тук завинаги.

— Това няма да ти се удаде — Салина беше търпелива, но гласът й звучеше настойчиво, сякаш говореше на неразумно, безразсъдно дете. — Никой не може да избяга оттук. А и никой не желае да бяга оттук… след известно време. Ще се отнасят с уважение към теб, а сред жените ще заемаш почетно място. Несъмнено с красотата си ще спечелиш шейха, а той често ще те иска в постелята си нощем.

— О, господи! — при тази представа на Кети й призля. — Моля… моля ви, пуснете ме да си ида! Умолявам ви! Тайно бих могла…

— Съжалявам, женице, но ако ти изчезнеш, ще ме накажат много строго — вероятно ще ме ослепят. А животът между нас няма да е неприятен. Повярвай ми — Салина погали успокоително ръката й.

— Няма да остана тук! — Кети изхълца и дръпна ръката си. Когато Салина утешително се наведе над нея, тя отблъсна силно старата жена от себе си, скочи на крака и хукна към вратата. Отчаяно дръпна дръжката и установи, че се отваря. Широко разтвори и… замръзна на мястото си. Двамата огромни евнуси преградиха пътя й и я изгледаха сърдито.

— Ахмад, Ради, жената е страшно развълнувана. Доведете я пак при мен и аз ще й дам да пийне нещо, за да се успокои. Утре ще е по-разумна.

Ахмад и Ради я хванаха за ръцете и я върнаха в стаята. Кети вече не се и опитваше да се съпротивлява. Беше безсмислено. Дори да беше излязла от стаята, нямаше да е минала и десет крачки и щяха да я хванат.

Когато евнусите я сложиха да легне на мекия диван, все още я държаха здраво, а тя отчаяно погледна Салина.

— Моля…

Салина се засмя състрадателно:

— Бедничката ми, не бива да се вълнуваш толкова. Помисли за детето си! Всичко ще се оправи, ще видиш. Така, сега изпий това…

Тя допря до устните й една златна чашка… Кети нямаше никакъв избор — двамата евнуси все още я държаха. Докато преглъщаше, усети, че питието има леко горчив вкус — като евтино вино. После около нея всичко започна да се върти. С ужас осъзна, че са я упоили.

През следващите две денонощия на равни интервали Салина й даваше от дрогата, която щеше да попречи на Кети да навреди на себе си или на детето. Повечето време тя прекара в сън, като се надигаше само да се нахрани. Салина беше постоянно при нея, къпеше я и даже докато спеше, решеше косите й, а Кети сънуваше тъмни зандани и мрачни образи в бели одеяния. По бузите й се лееха сълзи.

Но макар и в полусън усети, че пред вратата отвън като че ли става неспокойно. Замаяна от упойващото питие, не бе в състояние да си даде сметка какво се е случило. Дори не усети, че Салина се е отдалечила от нея и се ослушва.

Стори й се, че вратата се отваря и Салина надава вик. С голямо усилие успя да отвори очите си. Сметна, че лицето, което се надвеси над нея, принадлежи на някой от сънищата й, но въпреки това се усмихна.

— Кети, събуди се! — изкомандва някакъв глас, а една ръка я хвана и я разтърси до болка. Тя гледаше с полуотворени очи, а главата й клюмна от една страна на друга. Не можеше да повярва, че пред нея наистина стои Джон…

— Джон…? — промълви тя и премигна, когато мъглявият образ изведнъж доби ясни очертания.

— Велики боже, та те са й давали опиати! — чу тя разгневения му глас. Той се наведе над нея, ръцете му я обгърнаха и внимателно я повдигнаха. След това като че ли я понесе през лабиринта от коридори и помещения. Кети видя сякаш насън, че до вратата лежи Салина, а малко по-нататък — окървавените тела на Ахмад и Ради. Но всичко беше толкова смътно, че тя приписа видяното на сънищата си. Едва след като студеният нощен въздух охлади лицето й, бавно започна да осъзнава, че като по някакво чудо Джон наистина я беше открил и освободил.

— Как… как…?

— Най-после си будна? — позарадва се той. — Господи, та ти не знаеш, че преживях двете най-ужасни денонощия в целия си живот! Но сега нямаме време да разговаряме. Ще ти разкажа всичко, когато бъдем в безопасност.

Той пришпори коня, като с едната си ръка държеше юздите, а с другата — Кети. Тя се облегна назад, върху силните му гърди, все още замаяна от въздействието на дрогата. Когато конят изтрополи по дока, Джон скочи от седлото и протегна ръце, за да я поеме. В този момент Кети видя, че небето над двореца на шейха е ярко осветено.

— Погледни само… — тя посочи с протегната ръка към оранжево-червеното сияние. Джон се засмя горчиво.

— Боя се, че дворецът на шейха гори, скъпа, а ако не изчезнем по най-бързия начин, ще ни се случи същото — отвърна той и продължи до едно място, където ги чакаше малка лодка. В нея беше О’Рейли, който пое Кети. Джон заповяда на мъжете, заети с греблата:

— Гребете колкото ви държат силите! Няма да мине много време, докато разберат какво става.

Мъжете се напрегнаха докрай. Малката лодка буквално летеше по водата. За съвсем кратко време стигнаха до „Кристобел“.

— Може би малко ще те заболи, но нямам време да измисля нещо по-добро — Джон вдигна Кети на гръб и я завърза за себе си. — Дръж се здраво — нареди той и започна да се катери по плетената стълба, докато Кети висеше безпомощно.

Когато стигнаха почти до горе, многобройни ръце се протегнаха, за да ги издърпат на палубата.

— Как е тя, капитане? — Кети разпозна гласа на Ейнджи, докато Джон внимателно я развързваше.

— Мисля, че е добре — отговори той, все още напрегнат.

После се обърна към чакащите мъже и добави:

— Защо стоите и се пулите? Вдигайте бързо платната!