Карън Робърдс
Необуздана страст (5)

5.

— Джон! — извика тя, когато най-сетне възвърна способността си да говори.

— Я виж ти, ако това пък не е лейди Стенхоуп — изрече той с циничен тон. — Много моля за извинение, че смущавам сватбеното ви пътешествие, милейди.

Ударението, което той постави на думата „сватбено пътешествие“, я накара да се изчерви. Джон беше обзет от ярост; тя разбираше ясно това, макар че правеше всичко, за да го скрие. Значи бе повярвал в лъжите на Херълд! Кети знаеше, че и тя всъщност трябваше да се гневи, понеже той имаше толкова малко доверие в нея, но беше така щастлива да го види жив и очевидно свободен, че гневът й отмина.

— Как успя да дойдеш тук, за бога? — този въпрос пръв дойде на езика й. Докато говореше, се опита да отстрани от себе си безсилното тяло на Херълд. Само да можеше да се надигне…!

— Ти не си ме очаквала? — докато я наблюдаваше как се мъчи безуспешно да се освободи от Херълд, Джон изкриви устни в сатанинска усмивка. Почти без усилие сграбчи Херълд за рамото и го хвърли по гръб. — Явно не!

Като долови ледено студения тон, с който бяха изречени последните му думи, Кети проследи погледа му. Той се беше спрял върху оголената долна половина на тялото й, после стрелна и Херълд. Тя осъзна какво мислеше Джон и се изчерви от чувство за вина. Но това беше абсурдно, защото не бе извършила нищо, от което трябваше да се срамува. Защо мъжът винаги си вади прибързани заключения!

— Не е така, както си мислиш — започна тя, побърза да смъкне надолу нощницата си и коленичи върху матрака.

— Естествено, че не — студено отвърна той и извади въже, което бе навил около кръста си. Започна да реже къси парчета от него, като си служеше с впечатляващ с размерите си нож.

— Какво правиш? — неговите действия я накараха да забрави за миг положението, в което се намираше. С учудени очи наблюдаваше как Джон обърна по корем намиращия се в безсъзнание Херълд и почна да го завързва.

— На какво ти прилича? — Джон извади един парцал от джоба на панталона си и го натика в устата на Херълд. За по-сигурно напъха и калъфката на една от възглавниците. — Всъщност аз исках да го убия, за да те направя вдовица, мила моя, но не си струва да рискувам заради теб и да получа смъртна присъда, макар че ще ми е втора.

Кети ядосана се вторачи в него. Защо трябваше да си мисли винаги най-лошото за нея? През последните две години толкова често му беше доказвала любовта си!

— Сега най-сетне ме изслушай. Аз току-що ти казах, че не е тъй, както си мислиш! — тя се ядоса още повече. Той просто не я слушаше, докато покриваше Херълд с едно одеяло.

— Предполагам, че имаш пътна чанта! — въпросът му като че ли нямаше връзка с това, което правеше. Кети кимна объркана. Какво ли общо имаше тук една пътна чанта?

— Къде е тя?

— В ъгъла! — отговорът на Кети бе също така кратък като неговия въпрос. Той проследи с поглед накъде сочи ръката й. — Но не разбирам съвсем…

— Никой не е казал, че си изключително интелигентна, нали? — Джон все повече отхвърляше фасадата на учтивост. При това оскърбление очите на Кети пламнаха от гняв; но тя тайно се усмихваше, макар че й идваше да го убие с поглед. В продължение на седмици бе копняла по него, бе направила всичко, което бе по силите й, за да не му се случи нещо. А сега, когато някакво чудо ги беше събрало отново, те се караха! Поклати глава. Би му обяснила всичко, като му покаже любовта си…

— Джон, любими, толкова съм щастлива, че си тук! — въздъхна тя и по матрака стигна до мястото, където стоеше той. — Само да можеш да ме изслушаш…

Тя му се усмихна и вдигна ръце, за да го прегърне. Той хвана китките й и ги задържа. Милата й усмивка се превърна в гневен поглед; изражението на лицето му показа задоволство от нейната реакция.

— Действително ли смяташ, че след всичко станало можеш да протегнеш ръка, за да ме прегърнеш? Смяташ ли, че аз ще отвърна със същото? — попита той учуден. — Този път не, съкровище. Няма да ме подведеш повече със сладката си усмивка, с целувките си и твоето наистина прелъстително тяло. Най-сетне разбрах: ти не си нещо по-различно от уличница, която се хваща с този, който има повече пари, или с този, който в момента предлага по-доброто.

— Как се осмеляваш да ми говориш такива неща? — извика Кети, едновременно озадачена и ядосана. — Ако мислиш това за мен, по-добре ми се махни от очите! Е, хайде, заминавай, изчезвай вече! В такъв случай, Господ знае, бих останала по-скоро при Херълд, отколкото при теб!

Джон се усмихна нерадостно. Пръстите му така здраво хванаха нейните, че тя усети болка.

— Отлично, наистина отлично, Кети! — тихо аплодира той. — Но ти забравяш едно: аз те познавам доста добре. Ти би могла да бъдеш много убедителна актриса. Но в сметките си си пропуснала нещо: което е мое, държа да остане мое.

— Аз смятам, че по-скоро ти си забравил нещо! — гневно отвърна Кети. — Аз съм омъжена за Херълд, знаеш го, нали? Не ти принадлежа, ако така продължаваш, и в бъдеще никога няма да ти принадлежа!

— О, напротив — каза той тихо. — Ти ми принадлежиш дотогава, докато те искам. Като ми омръзнеш, може би ще те върна дори на твоя любим Херълд. Можеш да се утешаваш с тая мисъл, дете мое.

— Какво правиш? — въпросът се изтръгна от нея, когато той хвана ръцете й и започна да връзва китките й с къс въже. Докато Джон затягаше възела със зъби, тя отчаяно правеше опити да се освободи.

— Ти си полудял! — изкрещя Кети, след като той я хвърли върху леглото и завърза по същия начин и краката й. Тя се съпротивляваше диво и се опитваше да го ритне, но беше достатъчно само да постави коляно върху гърба й, за да я обездвижи.

— Ако не ме развържеш веднага, ще се развикам. Този път ще те хванат и ще те обесят. Мисля това, което говоря, ах, ти, свиня! Ще викам!

— Ах, наистина ли? — тонът му би трябвало да я предупреди, но тя все още не схващаше, че Джон може да постъпи грубо с нея. Съвсем изненадващо й дойде парчето плат, натикано в отворената уста. И докато тя все още се съпротивляваше, той завърза собствената си носна кърпа около устата й.

Кети се бунтуваше, когато Джон я вдигна, а сините й очи мятаха огнени искри.

„Копеле такова!“ — искаше да каже тя, но кърпата в устата й задушаваше всяка дума. Джон се ухили, без да му е смешно. Като че можеше да чете мислите й.

— Не се страхувай. Чувствата ми към теб са подобни — присмя се той и я постави на пода. Следващия момент й стана ясно защо: започна да я увива с китайския килим. В носа й влезе прах, тя се разкиха и почти се задуши от ужасната кърпа в устата си. Джон веднага й разтвори малко килима, за да може да диша.

— Лежи си кротко и нищо няма да ти се случи — изрече той грубо. Кети можеше само безгласно да го фиксира с поглед.

В следващия миг той я вдигна високо и я метна през рамото си, като че ли в действителност носи само килим. Кипяща от негодувание, тя се опита отново да рита, но беше безпомощна.

На излизане от каютата той взе и малката пътна чанта на Кети в едната си ръка, докато с другата здраво държеше съпротивляващата се лейди. Накрая, когато бяха вече на палубата, тя се отказа от борбата и не мърдаше повече. Той се надяваше, че не се е задушила. Когато в началото я видя да лежи в леглото с Херълд, обхвана го неописуема ярост. Първата му мисъл беше да ги убие и двамата. Като положи всички усилия да се овладее, удари Херълд така, че той падна в безсъзнание, и взе жената — не, не своята, а на Херълд. Този факт все още му създаваше проблеми. Не беше необходимо много, за да кипне отново гневът му. А ако Кети ги предизвика, Господ да й е на помощ!

Тя беше негова жена — ако не пред хората, то поне пред Бога — и го беше измамила. Съзнателно, с готовност беше продала тялото си, макар че се бе заклела във вечна вярност. И защо? Обичаше ли лорда? Това мазно и противно кюфте? Защо бе легнала с него? Защо той самият се бъхтеше от сутрин до вечер, за да изкара прехраната за нея и детето й? Беше ли готов да даде живота си, за да я предпази от всякаква опасност? Не! Кети бе заменила безпределната му любов с безжизненото богатство и бляскавия живот на лондонското общество. Той и преди се беше страхувал от това. Тя се беше показала като всяка друга жена: като котките те обичаха винаги тоя, който им подхвърлеше по-хубавите рибки, или който им предлагаше по-меката възглавница до по-топлата камина. Любовта им не отиваше по-далеч.

Междувременно братовчедът и съпруг на Кети без съмнение бе опознал всяка подробност на красивото й тяло. Докато Джон вървеше по тъмната и пуста палуба на „Тамаринд“, се опитваше да изпъди от съзнанието си женствената уста на Херълд и месестите му пръсти, които опипваха стройното тяло на Кети. Но не му се удаваше.

Той бързо достигна до задната палуба, където О’Рейли и Тинкер — друг бивш затворник — го чакаха в гребна лодка. Джон им се видя най-разгневеният мъж на света. С едно въже той пусна надолу чантата.

— Намери ли това, което търсеше? — попита предпазливо О’Рейли едва по-късно. Той вече знаеше някои подробности от живота на Джон и беше изненадан, че се връща сам. Новият капитан на „Кристобел“ беше дошъл тук заради някаква лейди; за малкото време, в което ирландецът го познаваше, се бе убедил, че Джон е човек, който довежда намеренията си докрай.

— Да — беше краткият отговор, който чу О’Рейли. Всичко му се изясни, когато сложи върху рамото си килима, който Джон му подаде, за да се спусне по въжето.

— Тръгваме — каза той. О’Рейли и Тинкер започнаха да гребат, а Джон внимателно положи килима на дъното на лодката. От гънките му се чуха приглушени звуци. О’Рейли се ухили, като видя изненаданото лице на Тинкер.

— Казах ти да не мърдаш! — нахока Джон килима и го разтвори малко в единия край. Когато от него отново се чу звук, той просто не обърна внимание, а без да се трогва, отиде към задната част на лодката и се загледа в морето.

Когато стигнаха до „Кристобел“, Тинкер взе чантата и се изкачи нагоре по плетената стълба, спусната към тях. След него се придвижи О’Рейли. Джон отклони предложението да му помогне и с килима на рамо се изкачи последен. След него стълбата беше отново изтеглена.

На палубата гъмжеше от хора, които биха дали всичко, за да потегли корабът нататък. Само няколко от бившите затворници бяха опитни моряци и можеха да се смятат за екипаж. Останалите бяха готови да се учат. С бившия екипаж и неговия капитан на сушата бяха изпратени жените затворнички и всички, които не му вършеха работа. Джон знаеше, че е въпрос на време вестта за бунта на кораба да достигне до Англия. Веднага щяха да изпратят кораби преследвачи. Но той се надяваше да се е отдалечил достатъчно с „Кристобел“.

С широки крачки се запъти към капитанската каюта под задната палуба. Тъй като беше единственият, който преди бе командвал кораб от този клас, избраха го за капитан. Но още от началото бе изяснил на всички, че очаква абсолютно подчинение. Междувременно мъжете се бяха научили да го уважават заради знанията, честността и внушителния му вид. Проблеми почти нямаше. Онези, които създаваха ядове, бяха затворени и по-късно пуснати на сушата. От опита си като пиратски капитан той знаеше, че бунтът е зараза — като шарката. Имаше вече един метеж на „Кристобел“ и Джон твърдо бе решил той да е последният.

Капитанската каюта беше малка и мръсна като всичко на кораба. Обзавеждането се състоеше от една грозна печка на твърдо гориво, маса, забита в пода, и два стола. Койката представляваше твърдо тясно легло до стената и бе изключително неудобна. През седмицата, когато бе спал на нея, се бе убедил в това.

Като затвори вратата след себе си, Джон запали една свещ, свали килима с Кети върху прашния под и я постави на крака. Бавно я разопакова. Кърпата в устата й не даваше възможност за говорене, но очите правеха това достатъчно красноречиво. Джон си помисли, че ако погледите можеха да убиват, само след миг щеше да е мъртъв. Кети сигурно би желала да притежава тази способност!

— Сега ще извадя кърпата от устата ти, но те предупреждавам: ако ми създаваш главоболия, светкавично ще я върна на мястото й и ще остане там. Разбра ли?

В очите й все още можеше да се види желание за мъст, но след минутно колебание тя кимна.

Едва я беше освободил от кърпата, и Кети започна да го ругае.

— Този път наистина си загубил разсъдък, Джонатан Хейл! — тя се изплю и облиза с език пресъхналите си устни. — Как си позволяваш да се отнасяш така с мен? Ти си подла, презряна и безмозъчна свинчура. Ако притежавах малко власт, щях да те изпратя на бесилото!

— Защо не го направи? Трябва да си призная, че този въпрос действително ме занимаваше. Какво се е случило, Кети? Да не би мисълта, че могат да ме обесят, ти е причинявала угризения на съвестта? Затова ли ти и твоят Херълд се погрижихте да ме транспортират и да ме продадат като роб? Добре замислено! По този начин позорът от миналото ти би бил забравен завинаги, без дори да оцапаш с кръв фините си ръчички. Любопитна ми е да разбера как възнамеряваш да се отървеш от Крей.

— Това е най-гадната мисъл, която може да ти хрумне! — от гняв Кети почти не можеше да говори. — Ти много добре знаеш, че обичам детето си повече от всичко на света! Никога не бих искала да се отърва от него, както се изразяваш ти. А аз обичах и теб! Надявам се, че ти прави впечатление какво казах: обичах те! Това е минало! След начина, по който се отнесе днес с мен, започвам да се питам дали бих искала дори да съм те познавала някога.

— Вероятно искаш да ми кажеш, че всичко си извършила само от любов към мен? — цинично отвърна той.

— Да, разбира се! Естествено, че е така! Направих го от любов към теб! — гласът й премина в крясък, сякаш го замеряше с думи.

— Тия ги разказвай на баба си! — брутално отхвърли той нейните твърдения. В очите на Кети отново пламна гняв.

— Ти си жалък гадняр! — с треперещ глас каза тя. — Знаеш ли, че ще се поболея заради теб? Ти си неспасяем! Ти…

— Достатъчно! — заповяда той мрачно. — Нямам време да те слушам как плетеш мрежата си от лъжи. Трябва да отпътуваме с прилива около десет часа, ако не искаме любимият ти Херълд и приятелите му да тръгнат по петите ни и да ни хванат, нали?

— О, напротив! Искам! — изсъска тя и в момента почти го мислеше.

Той я хвана за ръката и я домъкна до койката.

— Какво възнамеряваш? Махни ръцете си от мен!

Тъй като тя се съпротивляваше, Джон само се наведе напред и я вдигна на ръце.

— Не, не, скъпа моя, всичко това е зад гърба ни. Не искам да поемам още веднъж риска да те оставя на свобода тук, а после да открия, че малкото ми птиченце е излетяло.

— Та ти не би могъл да ме оставиш тук завързана! — извика Кети и се извъртя в ръцете му.

— Не мога ли? Само почакай.

Без предупреждение той я хвърли на койката. Тънкият матрак беше твърд почти колкото дъската отдолу и Кети се сви от болка, но веднага се опита да се изправи, въпреки че беше завързана.

— О, не. Това няма да го правим! — с една ръка Джон я натисна отново на койката и с колената си я задържа, докато завързваше ръцете над главата й за таблата. В това време Кети го даряваше с всички обидни думи, които някога беше чувала. Той не й обръщаше внимание, изправи се и с малко усилие завърза и краката й. Сега Кети лежеше безпомощна върху койката със завързани за нея ръце и крака. Коленете й бяха леко присвити, а нощницата й — вдигната до бедрата. Дългите й бели крака блестяха приканващо. Златните й къдрици падаха разпилени чак до пода, бузите й бяха зачервени, а очите й пронизваха Джон като стрели. Най-после тя остана да лежи безмълвна. Дишаше тежко и само го фиксираше с поглед. А той я гледаше безизразно доста време. След това очите му трепнаха. Хвана подгъва на нощницата й и я дръпна до долу, после, без да каже нищо, се обърна и напусна каютата, като преди това духна свещта.

На палубата Джон вдиша прохладния нощен въздух с надеждата, че главата му ще се проясни. Не можеше да осъзнае, че красотата на тази уличница отново замъглява способността му да преценява трезво. Беше ли възможно извършеното от нея действително да бе продиктувано от любов към него? Не! Той отхвърли тази малка надежда. Ако тя действително искаше да го спаси от бесилото, защото го обичаше, би могла да направи твърде много неща, но не и да сключи брак с един богат лорд. Баща й би помогнал, дори само заради Крей. Мършавият иконом, който го бе пуснал в дома на лелята на площад „Гросвенор“, му беше казал, че баща й се чувства по-добре, дори че вече е извън опасност. Лъжливата уличница не би трябвало да изтъква болестта на баща си като причина! Или пък би могла да подкупи някой полицай, за да го остави да избяга, или… Освен това, когато бе дошла в „Нюгейт“, самата тя беше си признала всичко и после си замина, като го остави в отчаяние. Не, само страхът от неговото отмъщение беше причината за мнимата любов, която му разиграваше. Не би се оставил повече да го върти на малкия си пръст!

— Хейл… исках да кажа… хъъ… капитане, не бихте ли могли да погледнете това нещо? Като че ли не е както трябва.

Зарадван, че го отклоняват от мрачните му мисли, Джон последва човека към бизанмачтата^[1] и откри, че при опита да се вдигне платното на третата мачта, въжетата се бяха завързали на възел. Платното висеше наклонено. Джон изпъшка и сам се изкачи по мачтата. Като се придържаше с една ръка за такелажа, освободи с другата въжетата. Накрая демонстрира едва ли не за десети път как се вдига платно. Под неговите наставления неопитните мъже го направиха съвсем сносно. Той ги похвали и слезе отново на палубата, като ги остави да си вършат работата. Господ да е на помощ на всички на борда, ако някога „Кристобел“ се натъкне на буря! С неопитния екипаж биха могли да преживеят само ако Господ чуеше молитвите им.

— Студено, нали, Джони? — гласът, който добре имитираше девически, беше на Сарита Джонс, както самата тя се наричаше — чернокоса, черноока циганка, депортирана заради проституция — една от малкото затворнички, които бяха предпочели и на които бе разрешено да останат на борда. О’Рейли беше й хвърлил око и се застъпи за нея, затова Джон позволи да остане. Но Сарита ясно даде да се разбере, че намира далеч по-привлекателен новия капитан на „Кристобел“. Джон въздъхна в себе си, като видя колко се е накичила и че сочните й гърди почти изцяло се виждаха от дълбокото деколте на селската блуза. Жените на борда винаги създаваха проблеми, ядосан помисли той. А едно беше сигурно: вече си имаше достатъчно проблеми с една жена, без да се смята тази тук!

— След свечеряване жените няма какво да търсят по палубата, Сарита. Това вече съм ти го казвал. И то неведнъж — говореше търпеливо, но явно мислеше за това, което казваше. Сарита го гледаше с прелъстителни очи.

— Но аз ти донесох бутилка грог, Джони. Сигурно е позволено да ти донеса бутилка грог, когато е студено навън, нали?

Джон я гледаше, без да проговори. Беше невъзможно да й се сърди, колкото и да го дразнеше държанието й. Не беше особено интелигентна, идваше от калта на Лондон, но не беше злонамерена. И поне се представяше такава, каквато беше, което не можеше да се каже за други жени…

— Благодаря, Сарита — Джон взе бутилката, която тя му подаде, и се направи, че не забелязва как погали пръстите му. — А сега изчезвай отново под палубата. Веднага!

— О, Джони! — запротестира Сарита; но за негово облекчение тя се обърна, като люлееше предизвикателно ханша си. Знаеше, че в момента той я наблюдава и я желае.

— Жените са творения на дявола, нали, капитане? — прозвуча до него тъжният глас на О’Рейли. Дребният набит мъж с червеникаво лице явно завиждаше на Джон за привлекателния му външен вид. Джон се намръщи.

— Без съмнение са такива, О’Рейли — отговори той съчувстващо. — Вземи, пийни една глътка.

Джон подаде на другия мъж бутилката, той отпи и му я върна. Джон избърса гърлото с ръкава на ризата си и също отпи. Мъжете седяха на задната палуба около два часа и разговаряха от време на време, докато изпразваха съдържанието на бутилката. Когато луната се появи, „Кристобел“ вече бе навлязъл доста навътре в морето. Джон гледаше отражението на лунната светлина във водата и осъзнаваше, че главата му вече се е размътила. Не беше пиян, но вече не беше и съвсем трезвен.

— Смятам да си полегна — каза той, обърнат към О’Рейли, който кимна и се ухили, защото се сети, че една лейди чака Джон в каютата. Капитанът прие това с леко раздразнение. Очевидно О’Рейли си представяше, че го очаква дълга сладострастна нощ, а той си знаеше, че му предстоят само ядове.

Джон предаде командването на Мик Фрейзиър, един от малцината на борда, които се справяха отчасти с управлението. Даде и наставления относно курса и броя на платната. После тръгна към каютата си.

Кети беше заспала от умора, но се събуди, когато Джон влезе. Той затвори вратата и се облегна на нея, докато очите му привикнат с тъмнината. Дори от това разстояние Кети можа да долови миризмата на алкохол. Значи беше пил, докато тя тук лежеше и страдаше! Но когато се приближи до нея, не можа да установи никакви пиянски признаци в поведението му; само очите му малко блестяха.

— Мислиш ли, че би могъл да се осмелиш да ме развържеш? — остро попита тя, докато той стоеше пред койката. — Сега си тук и би могъл да предотвратиш евентуалното ми бягство.

За миг Джон като че се колебаеше, но после седна на ръба на койката и безмълвно развърза възела, който стягаше ръцете й към леглото. Кети ги свали, без да потиска лекия стон. Ако го накараше да се чувства виновен за държанието си спрямо нея, още по-добре. Заслужаваше нещо далеч по-лошо.

Беше му необходимо повече време, за да развърже възела на китките й. Най-сетне Кети имаше възможност отново да разтвори и свие пръсти. Разтърси ги, след това протегна ръце. От кръста нагоре като че ли я пробождаха иглички и без да иска, тя изстена.

— Ръцете ти са се схванали, така ли? — попита Джон с глас, в който можеше да се усети и съчувствие. Кети обаче не беше в настроение да приеме съчувствието му.

— О, не — недружелюбно отвърна тя. — Как ти хрумна такова нещо?

Джон я погледна ядосано.

— По-добре ще е, ако обуздаеш горещия си темперамент, любов моя. Мога да те завържа отново, щом ти харесва повече.

— Много си добър да отправяш заплахи! Ще видим тогава дали ги изпълняваш също толкова добре.

С тези думи тя му плесна един шамар тъй, че изкънтя. Главата му се отметна назад и той автоматично сложи ръка на ударената буза.

— Ах, ти, проклета малка мизернице! — изсъска той, хвана й ръцете и ги стисна. — Това, от което се нуждаеш, е един голям бой! И ако продължаваш да ме ядосваш, ще го получиш!

— Боже мой! Още закани! — присмя му се Кети. — Само ме виж — треперя като лист.

Джон изскърца със зъби, сграбчи я за раменете и я разтърси, докато й се зави свят.

— Пусни ме, брутална мършо! — изкрещя му тя, когато бе в състояние да говори. Джон престана да я разтърсва и й хвърли поглед, който би трябвало да я възпре. Но тя беше толкова разгневена, че не можеше да разбере. Как можеше да я третира така? Протегна отново ръка напред и тоя път го цапна по другата буза.

— Ах, ти, нескопоснице! — изрева той и тъй здраво хвана ръцете й, че тя се преви от болка. — Стига вече. Би трябвало да те направя на пестил от бой!

— Е, хайде тогава! Ти си голям и много смел, няма що! Давай, направи го! — предизвикваше го тя. Сивите очи на Джон опасно блестяха, но той не се поддаде на предизвикателството й. Кети не вярваше, че ще приведе в действие заканите си. Тя го познаваше прекалено добре, или поне така смяташе…

Джон я притисна обратно към матрака, като я придържаше с коляно и почти смазваше гръдния й кош. Тя се обърна и го наруга, когато той завърза първо едната, а после и другата ръка за койката. Когато свали коляното си от гърдите й, тя беше безпомощна като малко дете, а неговите очи блестяха от задоволство.

— Веднага ме развържи, Джонатан Хейл! Ако не го направиш, ще съжаляваш! Ще ти издера очите, като се освободя. Аз…!

— Спокойно, спокойно, момичето ми — смъмри я Джон и отиде към долния край на койката. Посегна към краката й и Кети за момент затихна, изненадана от явното му решение да ги развърже въпреки всичко. Но след като бе освободил глезените й, той отново ги завърза, само че този път поединично — и то широко разтворени.

— Какво правиш? — извика тя. Джон се усмихна ехидно.

— Току-що се сетих, че съм те лишил от съпруга ти. Но не се тревожи за това, сладурано. Аз ще го заместя.

Изведнъж Кети осъзна напълно в какво положение се намира: лежеше на койката безпомощна, с широко разтворени крака.

— Да не си посмял! — предупреди го тя шепнешком. — Не се осмелявай, Джон! Ще те намразя завинаги, ако направиш това! За разлика от теб мисля, когато говоря: завинаги ще те намразя!

— Проблемът е твой, лейди Стенхоуп! Можеш да го направиш — отговори той. — Но мисля, че не можеш да ме намразиш повече, отколкото аз теб!

Още докато говореше, той извади от колана всяващия респект нож. Кети го гледаше със страх и се притисна още повече в матрака, щом острието се приближи към врата й. Но в следващия момент облекчена разбра, че бе насочено към якичката на нощницата й. Джон повдигна малко тънката коприна, вкара острието под нея и сряза плата от горе до долу. Кети почувства нощния хлад, когато Джон смъкна остатъка от нощницата и го пусна на пода.

— Джон, не го прави! Моля те! — промълви тя, когато той се наведе над нея. Гневът й беше преминал и я беше обзело отчаяние. Не би могла да го понесе, ако постъпи така брутално с нея. По-рано се обичаха, а сега между тях цареше омраза. Това би било изнасилване, каквото бе възнамерявал да извърши и Херълд.

— Джон, недей! Моля те! — тя отново се замята, докато силните му, топли ръце с мазолести длани опипваха бавно тялото й.

— Колко хубаво можела да се моли тя — каза Джон. — И на Херълд ли така се молеше, лейди Стенхоуп, преди да му се отдадеш?

— Не! — изкрещя Кети, като въртеше глава. Но Джон не я чуваше. Отново се беше изправил и неподвижно я гледаше, докато сваляше дрехите си. Голото й тяло проблясваше в тъмнината. Очертаваше голям бял „X“ на фона на тъмното одеяло. Гърдите й бяха меки, закръглени и снежнобели — като два хълма, на върха на които имаше две изпъкнали розови зърна. Те трепереха, докато я гледаше. Ханшът й беше тесен, а коремът, в който бе носила техния син, беше плосък и гладък. Дългите й крака бяха добре оформени, а въжетата, с които бяха вързани, ги изпъваха. Нежният златен триъгълник между краката й като че ли го подканваше, обещаваше му радости като в миналото. Тя лежеше пред него като празнично ястие и изведнъж Джон усети, че… примира от глад. Месеци наред не бе притежавал жена, откакто Кети го напусна в Уудхем, за да замине при баща си. После, по време на дългото пътуване към Англия през Атлантика, той постоянно мечтаеше за нея. Представяше си как страстно люби голото й тяло… А през безкрайните дни и нощи в затвора фантазията му беше станала още по-еротична. В мислите си я бе обладавал по всевъзможни начини, но едно прелъстяване в мислите съвсем не беше удовлетворяващо. Но тази нощ, тази нощ! Тя лежеше пред него като безпомощна девица, която трябваше да бъде принесена в жертва. И той щеше да я обладае. Нямаше да го трогнат каквито и да било молби.

— Джон, не го прави! — отново започна да моли Кети, когато той легна гол до нея на койката.

— Просто си представи, че аз съм Херълд — грубо прошепна той, а Кети се присви.

Той направи опит да я целуне, но тя извъртя лицето си настрани. Ръката му болезнено хвана брадичката й и я принуди да се обърне към него отново. Не я пусна и когато сложи устните си върху нейните. Езикът му се мъчеше да влезе между устните й, докосваше зъбите й, които тя стискаше здраво. Нямаше да му се даде!

— Престани да се съпротивляваш, Кети, иначе ще ти причиня болка — пошепна в ухото й. Тъй като продължаваше да му се противопоставя, леко я ухапа. От болка Кети чак изохка. Едновременно се отвориха очите и устата й. В същия момент той натисна с палец бузата й навътре, тъй че тя щеше да се ухапе сама, ако опиташе отново да затвори устата си. После устните му пак покриха нейните и той започна жадно да я целува. Езикът му се потопи в сладката й уста, докосна възбуждащо нейния, галеше устните, зъбите и небцето й.

Кети го мразеше за това, че я обладаваше със сила, и отказваше да приеме насладата на прегръдките му. Когато той положи ръце върху гърдите й и започна да гали нежно зърната, тя се опита да се отдръпне. Но въжетата й позволяваха да се отмести само няколко сантиметра. Ръката му я последва и продължи играта си. Засрамена, тя трябваше да установи, че белите й хълмчета трепкаха, а зърната й набъбваха.

Устата му замени ръцете и започна да смуче чувствено гърдите. Без да може да направи нищо против това, Кети усети топъл прилив в стомаха си. Като че ли искаше да подкладе още тази топлина, ръката му премина по меката като коприна кожа на корема надолу към краката и спря между тях. След малко пръстите му започнаха да се движат. Кети усети дрезгаво дишане и уплашена установи, че идва от собственото й гърло. Джон също го бе усетил и вдигна глава, за да й се усмихне тържествуващо.

— Ако извършиш това, никога няма да ти простя — прошепна Кети с треперещ глас, когато той легна върху нея.

Джон се засмя…