Метаданни
Данни
- Серия
- Пирати (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Freibeuter des Herzens, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Пепа Димова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2009)
- Разпознаване и начална корекция
- sqnka (2017)
- Допълнителна корекция
- asayva (2017)
- Форматиране
- in82qh (2018)
Издание:
Автор: Карин Робърдс
Заглавие: Необуздана страст
Преводач: Пепа Димова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1993
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: Полиграфия АД — Пловдив
Излязла от печат: октомври 1993
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Мая Арсенова
ISBN: 954-8070-92-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8359
История
- — Добавяне
13.
Раждането започваше. А как болеше, о, господи, какви непоносими болки имаше Кети! Когато виждаше бледото лице на Джон, надвесено над нея, тя се опитваше да потисне стоновете си, но не й се удаваше. Продължаваше твърде дълго… Цял ден или дори два? Вече не знаеше. Разкъсвана от болки, беше загубила всяко чувство за време. Вместо да брои минути, отброяваше пристъпите. Не осъзнаваше нито люшкането на лодката, нито сянката, която Джон беше направил над нея от разкъсаната си риза. За нея съществуваше само големият й корем, детето, което, за да се появи на бял свят, сякаш заплашваше да съдере тялото й.
— Напъни се още веднъж, моля те, скъпа! — Пресипналият, настойчив глас на Джон достигаше до ушите й като че ли от друг свят. Трябваше да се напъва. Постоянно й го повтаряше. Искаше й се да му изкрещи, че я болеше, щом се напънеше, че точно при напъните болките ставаха непоносими, но не можеше.
— Напъни, Кети!
Този път беше заповед. Тя се подчини с неохота. Болката прониза всяка нейна фибра. Ноктите й се забиха в крака на Джон така, че потече кръв. Пребледнял и потен, той търсеше някакви признаци, че детето е на път да излезе. Кети се гърчеше и стенеше страхотно. Дори и стенанията й причиняваха болка, защото гърлото й вече беше разранено от викане.
Нищо не стана. Тя ридаеше и се молеше бог да я избави от тези мъки. Джон, който можеше само безпомощно да гледа, също се молеше. Господи, та това беше по-лошо от всичко, което изобщо можеше да си представи някога. Мъките продължаваха вече двадесет и четири часа, двамата бяха сами в тази открита лодка, а единственото, което той можеше да окаже като помощ при раждане, знаеше от опита си с жребчета и теленца. Ужасно се страхуваше, че тя може да умре. Беше направил всичко, което можеше, за да я облекчи, но страданията й очевидно бяха нетърпими. Със стиснати зъби той си пожела да може да поеме всичко върху себе си. Би направил и невъзможното, само и само да не я гледа как страда! Но нямаше смисъл. Можеше само да гледа и да се опитва да й помогне. Всичко останало беше в нейните и в Божиите ръце!
— Викай, Кети! — каза й той, като видя, че се мъчи да потисне стенанието си. — Викай, скъпа, щом се чувстваш по-добре.
Накрая тя извика, вероятно защото не издържаше повече. Всеки от нейните викове беше като саблен удар. Джон безпомощен държеше ръката й, изобщо не забелязваше как ноктите й се забиват в кожата му.
При следващия пристъп той коленичи между краката й, за да види не се ли показва вече детето. Страхуваше се, че ако не се роди скоро, Кети ще отслабне твърде много и няма да може да издържи. Изведнъж той изпита безгранична омраза към това същество, което сякаш искаше да я убие. Ако беше негово, той също се считаше убиец. А ако беше на Херълд… Очите на Джон заблестяха мрачно. Ако Кети умре, той щеше да убие Херълд!
— О, господи! — изстена тя, когато започна нов пристъп. Джон видя как се раздвижи големият й корем. Спомни си смътно какво беше направил Питързхем при раждането на едно жребче и като постави ръката си върху корема й, натисна надолу. Кети мяташе глава насам-натам и стенеше. Единствената му надежда вече беше в това, че болките идваха на все по-кратки периоди. Той разбираше, че съвсем скоро детето трябва да се роди. Молеше се да е така. По бузите на Кети се стичаха сълзи от мъка и изтощение, дори и в очите на Джон се появиха сълзи.
— Опитай още веднъж, Кети, моля те — окуражи я той, след като видя, че тя иска да се откаже. — Само още веднъж, Кети. Трябва да опиташ!
Кети, погълната изцяло от болките, все пак дочу гласа му. Защо трябваше да се измъчва така? — помисли си тя.
Всичко, което искаше в този момент, беше само да лежи и да може да заспи…
Но собственото й тяло не го позволяваше. Всичките й мускули сякаш се свиваха спазматично, тя викаше, не издържаше повече. Болката я раздираше. А Джон продължаваше да настоява. Не виждаше ли, че вече беше толкова уморена…
Нов пристъп проряза тялото й. Кети се сви, изкрещя, струваше й се, че се разкъсва надве.
— Ето, Кети! Излиза! Кети, то излиза! Напъни се за последен път, скъпа, свършва вече!
Тя можа да усети ръцете му, които се опитваха да й помогнат. Вече нямаше нужда да се подчинява на заповедите му. Тялото й се справяше като автомат — тя се напъна колкото сили имаше, запъхтяна, хълцаща и обляна в сълзи. Изведнъж — като че нямаше вече никаква съпротива, сякаш след дълго усилие беше извадена тапата на бутилка. С облекчение се отпусна. Усети само, че бедрата й станаха топли и лепкави.
— Кети, ти успя! О, боже, ти наистина успя! — Джон не беше на себе си, широко се усмихна, когато взе детето в ръце. Видя, че Кети лежи бледа и неподвижна, без да разбира какво върши той. За миг сърцето му почти замря… След това забеляза плавните движения на гърдите й и се успокои. Разбра, че беше изгубила съзнание от силните болки. Най-добре беше сега да си почива, докато събере отново малко сили. Той погледна дребното създание, което все още беше свързано с майката чрез пъпната връв. Какво да прави сега с бебето? — отчаян се запита Джон. Смътно си спомни как беше нахълтал в стаята веднага след раждането на Крей. Лекарят беше вдигнал момченцето за крачетата, ударил го беше по мъничкото дупе и детето беше изплакало. Сега и той трябваше да направи така… с това малко момиченце, помисли си, след като едва сега разгледа новороденото. Но първо трябваше да пререже пъпната връв. Положи бебето малко непохватно върху крака си и извади ножа от колана. Погледна го и се намръщи. Внимателно изля малко уиски отгоре, за да го стерилизира, доколкото беше възможно. Погледна жадно бутилката — не беше останала много от течността, пък може би щеше да трябва и за Кети. Остави настрани шишето и преряза пъпната връв. После завърза двата края, вдигна детето за крачетата и плесна дупенцето му с угризения на съвестта. За негово облекчение и изненада то отвори свитата си устица и започна да плаче.
Когато Кети отвори отново очи, вече се свечеряваше. Тя се раздвижи, вдигна глава и видя Джон недалеч от себе си. Седеше с кръстосани крака на пода на лодката, люлееше се напред-назад, а от гърлото му излизаха странни звуци. Тя се вторачи в него. Какво правеше той, за бога? После Кети видя мъничкото вързопче в ръцете му и си спомни всичко. Бебето! С радостен тих зов протегна ръце към детето си.
Щом чу гласа й, Джон я погледна и се усмихна.
— Имаш дъщеря — рече той и положи детето в ръцете й. Кети погледна щастлива сбърченото малко същество.
— Дъщеря — промълви тя. После стрелна с очи Джон, а по челото й се появиха бръчки. — Ние имаме дъщеря — поправи го тя.
Джон я погледна в сините очи.
— Ние имаме дъщеря — съгласи се той с безразличие. Кети отдъхна и насочи цялото си внимание към детето.
Джон беше го измил и сега то беше чистичко и спеше невинно, увито в парче плат, което Джон бе съдрал от панталоните си. Кети се усмихна — ако продължаваше така, скоро трябваше да седи гол пред нея… Бебето явно бе съвсем здраво, имаше по десет пръстчета на ръцете и на краката. Малки къдрички червеникава косица покриваха главичката му. В очите на Кети то беше чудесно и тя се усмихна, когато погледна към Джон, за да му го каже.
— Тя е прекрасна — щастлива каза майката, а той отвърна с усмивка.
— Знам.
Докато седяха така и се усмихваха един на друг като деца, тя отново изпита неописуема любов към него. Джон имаше своите недостатъци, но кой ги няма? Колко са мъжете, които биха я спасили от ада на горящия кораб, а след това да помагат и при раждането — и всичко това в рамките на четиридесет и осем часа? Повечето мъже, които познаваше, вероятно щяха да са съвсем безпомощни. На Джон можеше да се разчита във всяка ситуация.
Тя отвори уста, за да му го каже, но вниманието й бе отклонено от тихо хленчене. Сякаш я омагьосаха две оченца, толкова сини, колкото бяха и нейните.
— Гладна е — каза Джон, когато хленченето се превърна в плач.
— Да — рече Кети и почувства как се изчервява, когато разгърна одеялото, в което Джон я беше увил очевидно след раждането. Беше съвсем гола. Смешно беше да се срамува, каза си тя, когато слагаше детето на гърдите си. Но когато вдигна очи и забеляза, че той гледа с непонятно изражение на лицето към бебето, Кети се изчерви още повече. Джон разбра това и тактично отклони погледа си.
Когато след известно време отново ги погледна, майката и детето бяха заспали. Бебето лежеше в ръцете на Кети, а двете бяха загънати хубаво в одеялото. Тъй като нямаше вече риза на гърба си, Джон зъзнеше в настъпващата студена нощ. Надяваше се обаче, че одеялото ще е достатъчно, за да стопли новороденото и майка му.
Той продължи да гребе през цялата нощ, без да се остави да го надвие умората. Животът на Кети и на детето — макар че той все още имаше известни съмнения относно бащинството /червеникавата коса не беше убягнала от вниманието му/ — да, техният живот зависеше изцяло от него. Той трябваше да ги спаси или да умре.
Но на сутринта почувства пълно изтощение, примъкна се колкото можа до Кети, за да се постопли мъничко, и моментално заспа.
Майката беше събудена отново от хленчене и от малката уста, търсеща гладно гърдата. Все още замаяна, тя постави детето да суче и се разсъни. Вдигна ръка, за да отмести един кичур, паднал върху лицето й. Слънцето грееше ярко и тя премига. Намръщи се, когато установи, че лодката се движи безцелно. Къде беше Джон? — помисли си тя обезпокоена и внимателно се надигна, за да седне. Тогава го видя — лежеше по гръб, сложил ръка върху очите си, а краката му бяха върху задната пейка. Положението му беше ужасно неудобно. Кети се усмихна с обич. Беше без риза, а гъстите косми по гърдите му не можеха да скрият зачервената кожа. Беше изгорял на слънцето, докато се бе грижил за нея часове наред. А и почернялото му лице също бе зачервено, особено от дясната страна, където го бяха обгорили пламъците на експлодиралото оръдие. Бузите и брадичката му бяха брадясали, кожата — настръхнала, а черната му коса стърчеше във всички посоки. Едва сега осъзна, че той беше предоставил единственото одеяло на нея и на детето. Сигурно е премръзнал. Тя започна да търси с поглед дрехите си. Откри ги недалеч, свити на кълбо.
Малкото момиченце се нахрани и почти веднага заспа. Кети внимателно го постави настрани, допълзя до дрехите, облече фустата си и зави Джон с одеялото. Той изобщо не се помръдна. Усмихвайки се, тя обви детето в блузата си, седна удобно и започна да мисли какво име да му избере.
Когато Джон се събуди най-сетне, обедното слънце печеше безжалостно. Той се чувстваше като риба на скара. Когато си отвори очите, установи, че главата му беше под сянка. Кети седеше до него, а детето лежеше в скута й. Сините й очи грейнаха, щом срещна погледа му.
— Добро утро — тихо каза тя.
Джон се прозина, надигна се и седна, при което подпря с главата си сенника.
— Дала си ми одеялото — почти като обвинение рече той, едва сега го беше видял увито около тялото си.
— Целият беше настръхнал, имах чувството, че си замръзнал — обясни му тя, а той се намръщи.
— Как се чувстваш? — загрижено попита Джон.
— Много по-добре от вчера по това време — отвърна тя, като се ухили.
Той помнеше непосилните й страдания, затова стана още по-угрижен и каза сериозно:
— Трябваше да си почиваш! Боже мой, та ти си успяла дори да се облечеш! Все още си твърде слаба…
— Добре съм — тихо го прекъсна Кети. — Наистина!
В действителност се чувстваше още слаба, но това беше нормално. А и в никакъв случай не би искала да безпокои Джон.
— Трябваше да лежиш — повтори той, като гледаше скептично.
Кети изохка. Бебето се разплака за малко, но бързо замлъкна. Джон веднага погледна към малкото вързопче.
— Добре ли е? — поиска да разбере той. — Изглежда спокойно.
— Да, тя е добре — с усмивка потвърди Кети. — Мислих вече какво име да й дадем. Какво ще кажеш за Виржиния, на майка ти?
Джон не отговори нищо, а я погледна с присвити очи. Ако детето наистина е негово — а според датата на раждане излизаше, че е възможно — той би избрал същото име. Но ако беше на Херълд, родено по-рано поради травмиращите събития… Кети го гледаше и очакваше отговора му. Какво значение има вече? В момента беше важно, че тя е добре. Щом се чувстваше щастлива да твърди, че детето е негово, и искаше да го нарече на майка му, той реши да не се противопоставя.
— Виржиния е хубаво име — рече той, — но второто да бъде Кетрин — на теб.
Кети го погледна сияеща.
— Виржиния-Кетрин — повтори бавно, гледайки спящото дете. — Какво ли ще каже Крей, когато научи, че има сестричка?
— Нямам представа — сухо отвърна Джон. След това реши, че ще е по-добре да сменят темата. — Обзалагам се, че си гладна — рече той.
Кети кимна.
— Да, така е, но имаме ли достатъчно храна? Аз мога и да почакам…
В гласа й можеше да се долови загриженост и тревога. Джон разбра, че тя бавно започва да осъзнава положението им.
— Тук има достатъчно — излъга я той. — Поне сушено месо има, а като свърши, има и риба.
Кимна с глава към морето и се усмихна насила. Кети също се усмихна, а тревогата й малко се разсея.
— Като че ли не мога да си представя как ще се проявиш като рибар — измърмори тя, докато Джон отиваше в другия край на лодката, за да извади провизиите. Той се ухили и обясни:
— Моите способности вече са станали легендарни — думите му звучаха убедително, сякаш се чудеше как може да се съмнява в него.
Очите на Кети заблестяха.
— Знам — промърмори тя.
Джон се върна с храната и се засмя високо:
— А сега яж, нахакано момиче — заповяда той, като й подаде голямо парче сушено месо. — Не съм забравил, че си още болна. Но освен за ядене се сещам и за друго.
— Спомням си — отвърна Кети със същия предизвикателен тон и лицето й грейна. Джон изохка и като отмъщение подръпна една от къдриците й, но не каза нищо. Кети се нахвърли върху месото. Почти беше изяла парчето си, когато й направи впечатление, че той изобщо не яде.
— Ти не ядеш нищо — отбеляза тя с укор.
— Аз ядох, преди да заспя — излъга той. — Не съм гладен. Сега яж ти!
Но Кети се възпротиви. Подаде му остатъка от месото и упорито настоя да го изяде.
— Ако ти не го изядеш, и аз няма да хапна нищо.
Гласът й звучеше твърдо, а тонът бе категоричен. Джон не беше слагал нищо в устата си повече от двадесет и четири часа. Беше гладен, но искаше да запази малкото, с което разполагаха, за Кети. Тя имаше много по-голяма нужда от храна. И така, той си отхапа само веднъж от парчето, за да я успокои. Вероятно още доста време щяха да бъдат в открито море. Той беше силен физически и можеше да издържи известно време без храна, но Кети… а и бебето… Тръпки го побиха, когато се замисли как биха им се отразили дългите дни сред морето. Защото лесно можеше да каже, че ще лови риба, но как щеше да го направи без въдица, без кукичка и без стръв…
— Къде сме сега? — попита тя, след като бе пийнала вода и се облегна удобно назад. Малката Виржиния спеше в скута й.
Джон направи гримаса.
— Доколкото съм в състояние да се ориентирам, намираме се някъде между Мадейра и Канарските острови. Има една малка група острови наблизо — португалците ги наричат Самотните острови. Ако имаме късмет, би трябвало да стигнем до тях. Те са безлюдни.
— Не можем ли да се опитаме да достигнем обитаем остров?
— Мисля, че нямаме избор, любима — сърдито отвърна той.
— Любима ли съм ти? — тихо попита Кети. Очите на Джон се замъглиха, когато я погледна. Беше разбрал въпроса, но се направи, че не го е чул.
Следващите няколко часа Джон гребеше непрестанно. Правеше само малки почивки, за да пийне глътка вода. Кети дремеше или кърмеше Виржиния, която спеше почти през целия ден. Слънцето грееше безпощадно. Ако не беше сенникът от ризата на Джон, кожата й вече щеше да е изгоряла. Тя стоеше отдолу и се опитваше да предпази бебето от страшната жега. Всеки път, щом погледнеше към Джон, виждаше как се обтяга и свива мускулестото му тяло, обляно в пот. Обземаше я дълбока любов и привързаност. Слънцето така беше го изгорило, че кожата му имаше тъмен, червеникавокафяв цвят, почти като на американски индианец. Беше гладен, но отказваше да хапне повече от един залък, обаче следеше съвсем строго тя да изяде всичко, което й определяше. Продължаваше неуморно да гребе и предизвикваше учудването й откъде взема толкова сили. Възхищаваше му се. Беше горда, че е баща на децата й. Той беше най-силният, най-хубавият и най-смелият мъж, когото бе срещала.
Слънцето отиваше към залез, а Джон не спираше да гребе. Все още не се виждаше никаква суша и той започна да се тревожи. Ако се беше заблудил, което напълно бе възможно, можеха да се отнесат навътре в морето. Това щеше да бъде краят. Той не си правеше никакви илюзии, колко време биха могли да издържат Кети и бебето в една открита лодка. Още отсега лицето й се беше зачервило, въпреки че стоеше на сянка. С нейната светла кожа нямаше никакъв шанс. Но щом си представи такава смърт, Джон стана още по-решителен. На всяка цена трябваше да заведе и нея, и бебето на сушата. Той отправи кратка, гореща молитва към небето.
На разсъмване полегна. Кети се събуди, когато го усети до себе си. Гушна се до гърдите му и положи главата си върху рамото му. Виржиния спеше между тях. Джон беше толкова изморен, че не изрази никакъв протест. Благодарен бе за топлинката под одеялото, която му даваше нейната близост. Прегърна с ръка раменете й, целуна косата й и заспа.
Следващият ден беше самият ад. Слънцето печеше много по-силно. За ядене не остана почти нищо. Джон настоя Кети да изяде последното парченце. Водата също свършваше. Той остави малко за себе си, защото знаеше, че ще припадне под жежкото слънце, ако не приеме никаква течност. Тогава нямаше да е полезен на никого.
Виржиния плачеше постоянно. Плачът беше слаб, но Кети не успяваше да я успокои. Опитваше се безуспешно да й даде да суче, напръскваше я с морска вода, дори се помъчи да й изпее нещо. Но всичко беше напразно.
— Толкова е гореща — обърна се Кети към Джон, когато най-сетне детето заспа. Тонът й като че ли изразяваше извинение и загриженост. Джон я погледна и установи, че и нейното състояние не е добро. Цялата й кожа беше станала огненочервена. Сините й очи се бяха уголемили и замъглили, а устните се бяха подули. Изведнъж забеляза, че тя вече не се поти. Изплашен протегна ръка към нея и докосна челото й, после бузите и ръцете. Цялата гореше и това не беше от слънцето. Тя имаше много висока температура!
Джон беше смятал изминалите дни за кошмарни, но сега предстоеше нещо ужасно: Кети се бе разболяла от родилна треска. Собствената му майка беше умряла точно от такава треска и той се страхуваше, че и Кети може да умре. Тя бълнуваше, от време на време се събуждаше, понякога го познаваше, друг път — не. Той правеше всичко, което можеше, охлаждаше тялото й с морска вода и й даваше да пийне от последните остатъци. Дори успя да хване с ножа си една риба и сложи в устата й от крехкото месце. Грижеше се и за Виржиния, не можеше да остави детето да умре, но като гледаше Кети, която сякаш бе на прага на смъртта, минаваше му мисълта, че не е трябвало да зачева. Не можеше да си представи живота без нея, знаеше, че ще е пуст и самотен. За него тя беше всичко на този свят, а сега чезнеше пред очите му…
Джон се молеше така, както никога преди не се беше молил. Обещаваше на бог дори невъзможното, само да спаси Кети. Но докато държеше Виржиния върху изгарящата гръд на майка й, мислеше и за най-лошото. Никой не можеше да гори вътрешно тъй силно и да преживее.
През нощта тя беше като в делириум, зовеше името му, но не го познаваше, когато застанеше пред нея. Обхващаше я лудост, мяташе ръце и удряше като луда около себе си, ридаеше от болка и страх. Джон нежно я държеше и усещаше как сълзите потичат по бузите му. О, господи, толкова много я обичаше — повече не можеше да го скрива. А тя умираше пред очите му…
— Горещо… ужасно горещо… — мълвеше Кети, а очите й се отвориха, погледнаха го и даже като че ли го видяха. Той оправи един кичур коса и охлади челото й с влажна кърпа.
— Знам, скъпа… — прошепна утешително. Виржиния се разшава и започна да скимти. Джон почти не й обърна внимание, то изцяло бе насочено към Кети.
— Крей — продължи да бълнува тя. Въртеше глава насам-натам, сякаш търсеше откъде идва скимтенето. — Крей — повтори още веднъж и протегна ръце по посока на плачещото дете. Но те бяха твърде слаби и паднаха надолу. Джон взе детето и го положи върху корема й. Ръката й погали гърбенцето на бебето. Виржиния веднага се умири. Кети затвори очи и сякаш се поусмихна, но в следващия миг ръцете й се отпуснаха.
— Кети — стенеше Джон, а мъката разкъсваше сърцето му. Нима щеше да я загуби? — Кети, любима, не ме напускай! Не мога без теб, Кети! Крей също има нужда от теб! Бебето — също! Остани при нас, Кети, моля те! Обичам те!
Тя не чуваше думите му и като че ли престана да диша. Джон се наведе над безжизненото й тяло, а сълзите му капеха върху бледото й лице.
— Моля те, Господи — продължи да се моли той. — Остави я жива! Моля те… умолявам те!
Усещаше, че тялото й продължава да пламти силно. Да можеше да смъкне температурата по някакъв начин… Вдигна глава. Отчаяно размишляваше. Вятърът пръсна хладна морска пяна по лицето му.
Морето! То почти я беше уморило, сега може би щеше да я спаси. В следващия миг той се изправи, разгъна Кети от одеялото и я съблече. Вдигна я внимателно и внимателно се потопи с нея във водата. Придърпа я към себе си, тъй че главата й да лежи върху гърдите му, и започна да плува по гръб. Остана плътно до лодката и се движеше само толкова, колкото да не потънат.
На изток хоризонтът вече побеляваше, когато я прехвърли в лодката и се качи след нея. Трепереше от студ, но това не му правеше впечатление. Коленичи до голото тяло на Кети и погали с ръка кожата й отначало със страх, а после с надежда. Толкова беше спокойна във водата, че той си беше помислил, че рязката смяна на температурата би могла да я убие. Но сега видя, че дишаше. Гърдите й се вдигаха и отпускаха в равномерен ритъм. Кожата й не гореше вече, беше хладна… О, Велики Боже, може би е успял! Може би тя щеше да живее! Искаше му се да се смее, да пее, да танцува с облекчение. Но опасността не беше отминала, сега трябваше да я подсуши и да я загъне в одеялото, иначе можеше да лепне някоя пневмония. Избърса я с фустата й, после я уви като тюрбан около главата й, а след това загъна нея и бебето в одеялото. Кети охкаше, обтягаше се. Джон я взе в ръцете си, прегърна я и тя като че ли заспа…
Целуна нежно челото й, което вече не гореше, и промълви:
— Благодаря ти, Господи — затвори очи и също заспа.
Събуди го плачът на Виржиния. Денят беше светъл, но небето се заоблачаваше. Скоро ще завали, помисли си Джон, но поне облаците ще пазят Кети от убийственото слънце. Тя лежеше все още неподвижна в ръцете му, но дишаше спокойно и бледата й кожа бе хладна. Спеше дълбоко — имаше нужда от този здрав сън. Нямаше да я събужда сега, не и заради Виржиния. Щеше да се занимава с детето, докато майка му се събуди.
След като настани Кети удобно на дъното на лодката, Джон се обърна към Виржиния, чийто плач бе прекъснат от хълцукване. Сложи я върху крака си, а тя сякаш го наблюдаваше със сините си очи. Джон се усмихна, но тя го гледаше сериозно. После той се понамръщи, но изразът на нейното лице не се промени. „Прилича на Кети“ — помисли си и за пръв път почувства симпатия към това мъничко същество. Изведнъж ококори очи — панталоните му се овлажниха там, където седеше бебето. Беше объркан. „Да му се не види, сега пък се напишка“ — рече си Джон и се засмя. Подсуши я, но след малко тя се разплака пак. Ясно му беше, че е гладна, но в момента не можеше да направи нищо. Опита се да не обръща внимание на рева й, като започна да гребе. Но тя не преставаше. Накрая той се надигна и взе малката къделя. Виржиния го гледаше вироглаво, лицето й се беше зачервило от плач. Джон несъзнателно я сравни с Кети и се засмя — твърдоглавието беше наследила от майка си.
Той внимателно отгърна одеялото да не събуди Кети и сложи бебето на гърдата й. Тя се усмихна насън, ръката й се плъзна по мъничката главица, сетне се отпусна надолу. Клепачите й се размърдаха, но след малко отново се успокоиха. Джон осъзна с примирение, че все още е рано да се говори за оздравяване.
Късно следобед започна да вали дъжд. Всъщност ръмеше леко, но продължително. Сенникът се намокри и започна да пропуска. Кети се разтрепери. Проклинайки, той остави греблата и се изви над тялото й така, че да я предпазва от дъжда.
Докато държеше в ръце единствения човек, който наистина значеше нещо за него, отново го обзе отчаяние. Ако не достигнеха скоро земя, щяха да умрат. За ядене нямаха вече нищо, а да се лови риба не беше лесно. Като че ли беше свикнал с глада, но се боеше, че Кети не би могла да издържи дълго без храна. Ако спреше и кърмата й, а вече имаше такива признаци, щеше да умре и бебето. А пък и времето беше отвратително. Първо ги опече жаркото слънце, сега пък ги мокреше дъжд. Липсва само да завали и сняг, помисли си той с горчива ирония. Не можеше да повярва, че бог е спасил Кети от треската, за да я остави сега да умре, и започна отново да отправя молитви.
Изведнъж до ухото му достигна познат шум. Отначало не повярва. Струваше му се, че се заблуждава. Но после скочи, обхванат от надежда. Дори стресна Виржиния, която започна да плаче. Отчаяно се взираше през пелената от дъждовни капчици, защото вярваше, че е доловил звуците на морски прибой. А прибой имаше само там, където имаше суша.