Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (69)

Глава XXXIX

В ясната хладна нощ безкрайна тъмна върволица се люлее между високите червеникави скали и светлото сребро на Вардара. Далече някъде клисурата се разширява като исполински отвор и в грейналото от трептящи звезди небе се изрязват тъмните очертания на Малашево и Бабуна.

С наведени глави и морна стъпка войскарите се връщаха към далечната родна земя. Всяка крачка ги отдалечаваше все повече от мястото, гдето техният велик вожд беше изпуснал сетната си въздишка, всяка стъпка ги приближаваше все повече към бурната и мрачна неизвестност. Връщаха се сиротни и разпилени. Без вяра, без утеха в нищо. Нямаше вече силната ръка, която ги тласкаше неспирно в неукротимия си устрем към толкова славни битки. Склопени бяха завинаги онези очи, дълбоки и примамващи като вирове, които с дръзкия си взор вливаха толкова пламък в сърцата им. Той бе умрял. И сякаш нещо бе умряло в сърцата на всички. Волята за борба… Радостта от победата… Дързостта за живот…

И един страшен въпрос гореше устните на всички.

Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му — винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?

Кой щеше сега да поеме със силна ръка великото дело? Можеше ли дребната злоба на няколко честолюбци да замени незаменимото — човека, отреден от съдбата?

Млад бе още княз Йоан. Негоден и бездарен — деспот Борил. Кой ще замести Калояна?

И тежка въздишка ломеше коравите гърди на суровите войскари.

А звездите трептяха учудени в дълбоките сини води на Вардара…

Връщаха се унили и с оборени глави непобедимите войски на Калояна. Връщаха се с празни ръце, сякаш от позорно поражение.

И носеха една-единствена плячка, скръбна и зловеща: осоленото тяло на царя.

А там, в далечното Търново, узурпаторът седеше на престола на Асеновци.

И ден и нощ камбаните биеха в чест на новия цар.

Четиридесет дни след погребението на Калояна узурпаторът се венча за вдовицата му. И цялата българска земя изтръпна от светотатствената женитба. И настръхнала зачака дни на позор и беззаконие, по-страшни от дните на Василий Българоубиеца.

Само една искрица остана да блещука в тежкия мрак, който бавно забулваше Мизия, Тракия и Долна земя.

Защото, докато надеждите и успехите на тримата велики братя изглеждаха изчезнали завинаги заедно с тях в хладната тиха гробница, окрилена от безстрастната усмивка на Солунския чудотворец — там, далече при Днепър, в земята на русите, се таеше и сияеше една тиха светлинна, една радостна надежда — Йоан Асен.