Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (53)

Глава XXIII

Ведра пролет бе разгърнала изумрудени криле над славния престолен град. Млади листа окичиха буйни лесове и гори, луди потоци се смъкнаха надолу към Етъра и препълниха коритото му, палави ветрове шъпнеха в тревите, леко галеха нежните цветове на ябълките, сливите, вишните…

Отново наближаваше Великден.

Но колкото по-жизнерада и опияняваща бе пролетта, толкова по-тежко униние и тревога душеше празничната радост на търновци. Като каменна плоча притискаше тъмната заплаха сърцата на всички: от палата до бордея.

Затова в тази звездна нощ на великденско бдение в църквата на Солунския чудотворец лицата на богомолците бяха тъй безпокойни, тъй мрачно бледи. Застанала права до царския престол, Целгуба слушаше песента на божиите слуги и често се разсейваше, догонваше царските войски, които бяха заминали преди две недели към равното Загоре и още не бяха пратили никаква вест. Ни за добро, ни за зло. Тежките мисли, които тормозеха духа й, бяха същите, които свиваха веждите и запалваха тревожен блясък в очите на останалите богомолци.

Щеше ли и този път да се върне победител цар Калоян?

Или железните копия на латинския император щяха да смажат като презрян мравуняк българи и кумани? Нямаше ли с огън и нож да унищожат българските градове, както не се подвоумиха да унищожат великия град на Константина? Какво ли по-тежко робство ни чакаше? Толкова ли малко трябваше да трае скъпо изкупената от рода на Асеновци свобода?

И страшни видения заличаваха топлата радост, която ехтеше от песента на клириците…

— Христос воскресе из мертвих!

Камбаните забиха в буйна превара и разнасяха надлъж и нашир чудната вест…

— Христос воскресе из мертвих!

Като насън Целгуба се подвижи със запалена вощеница в ръка сред облаци от благоуханен тамян, целуна ръка на светия старец Василий, получи благослова му и пошъпна няколко думи на благодарност за добрите му пожелания. Но като дигна взор и го погледна, царицата видя, че дори и в тъмите очи на патриарха трепка зле сдържана мъка и тревога.

След това повика Мария и като се поздрави с най-близките си роднини, премина между жените, които се притискаха да целунат ръката й, излезе навън, качи се в кочията и заповяда да карат направо към Царевец.

По всички друмове се тълпяха тъмни върволици хора, повече жени, с блестукащи вощеници в ръце. Всички мълчаливи, всички замислени.

— Нямаше човек, който да не бе изпратил някой скъп човек на тежката бран. Затова всички чела бяха тъй кротко и тежко сведени, всички стъпки тъй плахи и безшумни.

Кулите на Царевец се изрязваха с остри, тъмни черти в звездното небе. Палатът и градините спяха, потънали в тишина и мрак. И там тежеше все същото униние, все същото зловещо спокойствие.

Целгуба изпрати Мария да си легне и се прибра в стаята си.

Прозорецът беше отворен и през него нахлуваше на широки вълни острото благоухание на росните перуники. В полумрака Целгуба бавно смъкна тежките си одежди, разплете косите си и застана пред отворения прозорец.

Пак сама. Винаги сама.

Тъмна болка сви сърцето и напълни очите й със сълзи.

Вярност искаше от нея Калоян. И тя му беше вярна. Вече толкова години… Толкова дълго тя се бе надявала, че най-сетне тежките държавни задължения все някога ще престанат да гънат челото му в мрачни бръчки, все някога сурово стиснатите му устни ще се отключат за радостна усмивка, за волен смях… Напразно бе. От година на година, от ден на ден Калоян се отчуждаваше, усамотяваше, загубен в нови тревоги, в безчислени грижи.

Нощта мамеше и опияняваше в кротката нега на безкрайната си тишина, в тръпния блясък на сияйното си небе. Някаква тъмна ласка пробягваше по всички неща, безименни копнежи лъхаха в благоуханния въздух…

Царицата въздъхна.

Защо вчера бе изпъдила деспота?

Нима Калоян щеше някога да й бъде признателен? И нима той мислеше за нея? Искаше ли да знае той нещо за нейните желания, за нейните копнежи, за това, което я радва или наскърбява? Какво значеше тя в живота му? Нищо. А ето, деспот Борил мислеше и се грижеше за нея повече отколкото собственият й съпруг.

Деспот Борил знаеше коя е нейната любима песен, знаеше кои са багрите, които тя предпочита, подаряваше й соколи и хрътове, свиреше й на лютня…

И ето вчера той й беше донесъл нова, благородна кучка. С дълги стройни крака и мека козина като коприна. Купил я от странник — търговец чуждоземен. А тя го бе изпъдила. Защото той й бе казал, че е приел да стане челник на търновската защитна войска само за да вижда по-често черните й очи.

Целгуба знаеше, че деспотът бди и чака сега в главната кула. Бди и чака. Но тя стоеше неподвижна при отворения прозорец и сълзи тихо браздяха пламтящото й лице.

Тя обичаше Иваница.

А свежата великденска нощ ухаеше и мамеше…

И цял град бдеше в тръпките на смътна тревога. Готов да чуе най-хубавата вест или най-грозната беда.

След полунощ Целгуба чу тихите стъпки на госпожа Тамара да приближават към вратата й. Непосилната тревога не й даваше покой. Тя спря тъжен взор връз царицата.

— Сама ли си, Целгубо?

— С кого да бъда? Аз съм все сама… И когато Иваница беше тук, аз пак бях сама. Нему е по-драга да язди кон с Мария, да поучава Йоан, да чете послания и приема пратеници, отколкото да каже две думи на жена си. Днес чака отговор от папата, утре от Иконийския султан или от Тодор Ласкарис… Ако не пътува да обглежда строежа на крепостите, ще бди по цели нощи с чертожниците, които измислят нови каменометки… Аз не го видях нито веднъж да бъде цар, да отиде на пир или на весел събор! Царица! Нима съм царица! Нима за това дойдох в Търново?

Гневен лъч прекоси загрижените зеници на старата жена.

— Иваница е цар! Той е цар, когато приема и отпраща посланици, когато закрепва границите, когато бди над народа! Гневът те заслепява, дъще!

Куманката прехапа устни, за да сдържи хълцанията, които напираха да избухнат.

— Той бяга от мен… Аз съм му чужда. Никога не ме е обичал…

— Властта не дарява радост, а е само дълг, Целгубо — поклати глава Тамара и въздъхна. — Мен не ме ли боли да гледам как Иваница губи здраве и сили, как по цели дни не слага залък в уста и по цели нощи крачи из стаята и сънят бяга от очите му, както прилепът бяга от светлината… А как се свива сърцето ми всеки път, когато го провождам на бран! Мисълта ми лети към Дрянополе… Борбата ще бъде страшна и непосилна…

— Дай му съвет… Ти си му майка… Тебе той ще послуша.

— А кой ще бди над тоя изстрадал народ? Кой ще ни уварди от погледа на толкова чужди, които искат да направят друмища по земята ни? Венгри, сърби, ромеи, а сега и латинци… Нормани, печенеги… Всичко е сложило око въз нашата богата земя… Затова Иваница не яде и не спи… Като орел е разперил ръце над своя народ… И затова всички го обичат, него, добрия Иван… И православни и богомили, и парици и отроци, и войскари и войводи…

Целгуба потрепера, изви се и впи тъмните си очи в благо усмихнатото лице на свекърва си, която бе седнала до отворения прозорец.

— А някой ще му признае ли? Ще му заплати ли за това? Колкото платиха на братята му.

— Остави праха на мъртвите… — прошъпна старата жена.

Ала Целгуба продължи потока на гневните си слова, в които изливаше спотаената тревога:

— Кой знае дали всички го обичат… Болярите пак надигат глава… Утре ще свие гнездо нов заговор и отнейде ще се протегне нов кинжал… Болярите са задължени да поддържат отрядите си от Гергьовден до Архангеловден… А войската сега се бие по всяко време. Жените не могат една руба да си ушият… Всички пари отиват все за оръжия, за градене на крепости, за правене на друмове… Кумерк и димнина се увеличават с всеки минат ден… И ще тръгнат властелите подир някой нов Иванко… Не жалиш ли сина си?

Госпожа Тамара скочи. Застана пред царицата и я изгледа:

— Слушай, куманко! Аз съм майка и знам колко ми е скъп животът на моя последен син — най-свидния! Но само кръвта на синовете ми е запазила тая земя… Тя е зазидала темелите на държавата ни… Не смей да заставаш между моя син и мене! Не смей да разделяш сърцето ми между моя син и земята ни… Те са едно!

Навън се зачуха камбани.

Старата царева майка се прекръсти. И тръгна към вратата.

— Започна нощното бдение… Да се помолим за победа над врага… Ще те чакам в параклиса долу…

Целгуба се уви в тъмното си наметало, запали свещ и тръгна след нея. Вечерни и утринни… Молитви и пост… А душата й жадуваше за родната степ… Ширна и свободна. Далеч от тия тесни и мрачни кули, гдето сън не слиза над клепките… Как хубаво се спеше, когато вятърът свири край плъстената юрта… Как копнееше за паница просо, сварено в кобилешко мляко… За танци и песни… А трябваше да шъпне молитви, да свежда смирено чело пред дима на тамяна… Молебени за победа. А после — нова бран…

За трети път заби клепалото на дворцовия параклис.

Към разсвет, когато трендафилите и перуниките изпуснаха още по-силно замайващия си мирис и зората полъхна с румено крило над тревожните безсънни люде, двама конника прелетяха като стрела от градските порти към Боярски рът. И гдето преминеха, оставяха диря на огнена радост след себе си. Невероятна, безумна вест…

Калоян бе разбил латинските войски при Адриановград, унищожил цвета на рицарството и пленил самия император!

Тогава градът избухна в диво, неудържимо ликуване. Людете се поздравяваха и прегръщаха из улиците сред неспирния весел звън на всички търновски камбани.

Почти не смееха да вярват. Струваше им се, че сънуват…

Надменният латинец бе паднал в ръцете им…

Най-знатните от страшните железни рицари бяха мъртви, унищожени, пленени… А другите се надваряха в позорно бягство да стигнат южните брегове и да се спасят в корабите си или зад яките стени на Константинопол…

И вълна от възторг, любов и преданост към царя се разливаше в душата на всички българи.

В последната катуна името на Калояна се споменаваше с набожно страхопочитание…

А славата му отлетя зад границите на България и учуди и порази света…

Трубадурите съчиниха песни за могъщия цар, крале, велможи и клирици слушаха поразени разказите на гончии и вестоносци за страшната бран при Адрианопол.

Тържественото завръщане на победителя на латинците бе едно непрекъснато празненство.

През, където минеха Калояновите войски, тълпи народ се стичаха и в несдържано ликуване приветствуваха великия цар. Цялата българска земя се радваше и веселеше. Във всеки крепостен град кастрофилактът нареждаше да сложат народни трапези, където по няколко дни и нощи по ред градски люде и селяни от околието ядоха и пиха до насита.

Калоян даде големи дарения на черкви и манастири, възвиси в болярско достойнство мнозина войводи, раздаде земи и пари, опрости много даждия, отпусна още по-големи свободи на богомилите, мнозина парици направи себри, подари Родопските земи в прониятство на деспот Слав, възвиси Шишмана във велико болярско достойнство.

Цяло Търново излезе на три поприща извън града да посрещне победоносните войски. С кринове и теменуги румени девици искаха да посетят славния цар. Със свещени хоругви и кадила патриархът заедно с всички епископи щеше да приеме и благослови неустрашимите войскари.

Когато безкрайното шествие се зададе, тълпата диво зарева от възторг. Гугли захвърчаха във въздуха, цветя се посипаха в нозете на коне и пешеходци, барабани забиха бавно и тържествено, тръби затръбиха в луда надпревара.

Начело яздеше цар Калоян, заобиколен от войводите си.

От лявата му страна яздеше плененият император.

Очите на всички бяха впити със злорадо любопитство в латинеца. С потъмняло от болка и унижение лице Бодуен бе свел взор надолу. Слънчевите лъчи изтръгваха искри от бляскавото сребро на ризницата и набедрениците му. Аленото перо на шлема се вееше като пламък над сведената му глава. На лявото му бедро висеше меч със златна дръжка, обсипана с безценни камъни. Огромният му кон, облечен в наметка от червен сатен, която стигаше чак до земята, бавно и надменно пристъпваше с тежките си копита. От време на време животното разтърсваше посребрените си юзди и дългото бяло перо, прикрепено на главата му. Зад тях се точеше безкрайна върволица царска войска, после следваха коли с плячка, накрая безброй пленени кръстоносци. Върху лъскавите им шлемове слънцето се отразяваше като в огледало. Бодри, щастливи, българските войскари пееха Симеоновата песен…

От време на време Калоян се навеждаше и казваше по някоя дума на императора. Служеше си с ромейски думи и няколко латински слова, които бе научил покрай преписката си с папата, но повече се обясняваше с ръце. Показваше му столицата си, трите укрепени хълма, Хемуса. В далечината се чуваше непрестанният звън на всички търновски камбани…

А в това време сред тълпата една нежна стройна жена с пламтяща нежност диреше между първите редици конници. Когато зърна княз Йоан усмихнат, с ожурено от вятъра лице, бузите й пламнаха като макове. С бързо движение тя хвърли китката си и се скри между тълпата. Князът трепна, улови трендафила, който падна върху гърдите му, и се засмя. Но не посмя да се обърне, нито да погледне. Сърцето му биеше като безумно. Той знаеше от кого е благоуханното цвете…

Царското семейство чакаше в двора на палата. С луда радост Мария се хвърли на врата на баща си.

Пред високия чужденец със студените сини очи Целгуба не посмя да прегърне мъжа си. Смущаваше я умореният му взор, пълен с тихо презрение към всичко и към всички, смущаваше я пренебрежението, което едва видимо блесна в усмивката му, когато той с бавно движение се наведе да целуне края на дрехата й…

От този ден нещо се преломи в душата й.

Откак царственият пленник остана да живее в палата на Царевец — тя престана вече да се оплаква от самотата и пустотата на живота си.

Светът доби за нея нов, примамващ облик. Всичкото великолепие, всичкият приказен чар на непознати, далечни страни цъфтеше в светлите очи на хубавия чуждоземец.