Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831

История

  1. — Добавяне

Глава IV

Вече три пъти младата царица се ослушва дали няма да отекне конски тропот по широките плочи на двора, дали няма да се чуе дрънченето от веригата на подвижния мост, дали гласът на Калояна няма да прозвучи в преддверието и да облее с буйна радост младото й сърце, но в спокойната дрямка на това горещо юлско след пладне тя нямаше друга утеха, освен да слуша тихия равномерен говор на приятелката си Зоя. След потресението, което бе изпитала подир измяната на Иванко, Белотовата жена бе станала неузнаваема. Дръзкият огън в черните й очи бе угаснал, бурната неукротимост на движенията й бе изчезнала, заядливата присмехулност на думите й се бе стопила. Тя бе станала кротка и смирена като монахиня, лицето й бе малко повяхнало и отслабнало. И сега тя се мъчеше да разсее досадата на хубавата куманка с всевъзможни истории из живота на император Андроник и множеството му наложници, описваше й нравите на Визанс, красотата на великия град…

Изведнъж Целгуба прекъсна думите й, които очевидно не слушаше, и като въздъхна дълбоко, каза:

— Пак стана късно! Иваница ми беше обещал да отидем на лов за лисици. Вчера някакъв планинец ми донесе в дар един чудесен сокол. Така ми се искаше да изпитам прехвалените му способности… А ето че пак трябва да се отложи ловът… — и тя неволно сви устни.

Вратата се отвори и куманската прислужница на Целгуба влезе, като стъпваше безшумно с босите си крака. Царицата трепна и жадно се извърна, но като видя жената, по лицето й се изписа дълбоко разочарование.

— Какво има? — попита тя.

— Куманката тайнствено и виновно се усмихна.

— Деспот Борил иска да влезе за малко. Щял нещо да ти каже. Понеже царят се забавил, той щял сам да отиде на лов и искал да те покани да отидеш с него…

Радостен блясък светна в малките черни очи на Целгуба. Тя рипна пъргаво като котка и понечи да се спусне към вратата. Но Зоя скочи след нея и я спря.

— За бога, не отивай! И после… за една царица не е прилично да посреща вън гостите си. И освен това знаеш ли какво? Кажи му, че имаш гости и няма да можеш да отидеш.

— А лисиците, соколът…

На младата жена почти й се плачеше. Тя каза на прислужницата нещо по кумански и я прати вън. Мълча дълго, без да продума и без да вшие нито един бод в зелената коприна. Зоя изпитателно наблюдаваше лицето й и най-сетне забеляза как от черните клепки на царицата капна една сълза, която тя веднага се помъчи незабелязано да изтрие.

— Какво ти е, Целгубо? — попита кротко Зоя.

Изведнъж куманката захвърли везбата си и закри лице с ръце. Сълзи измокриха мургавите й пръсти. Широките й рамене потръпнаха в някаква безименна тъга. Ромейката дълго и мълчаливо я гледа, след това сведе замислено очи и поклати глава. Не можеше с нищо да й помогне, освен с това, да я предпазва от грешките, които бяха разрушили собственото й сърце. Млада и пламенна беше Целгуба и много съблазън се виеше край стъпките й. А простият, суровият живот на българския двор не задоволяваше жаждата й за шумни празненства, весели пирове, скъпи одежди и искрящи накити. Нямаше дете, което да погълне в наивния си взор всичките безкрайни празни и досадни дни, в които Иваница забравяше младата си жена, отдаден цял на своите тежки държавни грижи. А малката Мария прекарваше по-голямата част от времето си в стария Асенов дом при палавите си братовчеди Йоан Асен и Александър, които след смъртта на баща си живееха с овдовялата царица Елена в замъка край Етъра.

Нима това беше живот на царица? Целгуба жадно слушаше разказите на Зоя за бургундката Агнеса, за пратениците из Визас, за бляскавия и весел живот, който се водеше в двора на френския крал Филип Август, на крал Алфонс Кастилски, на датския крал Кнут, за бляскави турнири, за пищни шествия, за игрите в Хиподрома, за песни на влюбени трубадури, за рицари, верни до смърт на дамата на сърцето си, за приказните велелепия на Венеция… И като сравняваше всичко чуто с оскъдната си съдба да бъде царица на такава бедна и проста страна, вълна от горчивина и смътно недоволство се надигаше в сърцето й.

По стълбите отекнаха стъпки и гласове. Веднага Целгуба изтри очите си и сведе глава над копринения плат. Стъпките минаха край вратата и се загубиха в преддверието. Младата жена вдигна глава и радостно се усмихна:

— Царят си дойде!

Тя скочи и бързо пресече двете стаи, които отделяха малката й приемна от работната на Иваница. След това, като открехна тихо вратата, надникна и видя царя — заобиколен от княз Белота, презвитер Василий, войводата Манастър и сестреника му Слав — наведен над някакъв чертеж. Петимата мъже бяха така дълбоко углъбени в разговора си, че не чуха тихия зов на Целгуба.

— Иваница!

Никой не отвърна.

— Иваница!

Царят бегло се извърна, направи на жена си знак да почака и продължи да отбелязва нещо върху чертежа. Тя постоя малко, след това се приближи до мъжете и каза малко сърдито:

— Ето че и днес пак стана късно!

Иваница я изгледа учуден.

— За какво е станало късно?

— Ти даже не помниш за какво! — и като сви рамене, тя подаде ръка на новодошлите, които се поклониха почтително пред нея. — Зоя е при мене, елате после всички оттатък да закусим.

И тя се отправи към вратата.

— Где е Мария? — попита внезапно царят, като дигна главата си от чертежа.

— У Еленини — отвърна сухо куманката, малко оскърбена от непрестанното внимание и нежните бащински грижи, с които Иваница обграждаше единствената си дъщеря.

Тази нежност и тези грижи я оскърбяваха толкова повече, колкото повече тя губеше надежда някога да стане майка. И затова, колкото и да се мъчеше да се сближи и сприятели с малкото момиченце, детето инстинктивно чувствуваше тайната й неприязън и обладано от някаква смутена боязливост, странеше от хубавата куманка.

Чертежите, които лежаха на масата, бяха планове за укрепяването на Хемуса.

Царят плесна с ръце, поръча да им донесат гроздовица и малко сушено месо, след това продължи разговора с приятелите си.

— Тия дни очаквам да се върне вождът Зелгу с боляра Николина откъм Цурул. Дано ни донесат повече плячка, защото тия строежи ще погълнат пак много пари… — каза Иваница и неволно си спомни, че е обещал на Целгуба златна гривна с бисер и смарагди. Сякаш и гривната ще отиде да зида крепости, както огърлицата купи една катапулта повече — си помисли той и за миг лека неприязън трепна в сърцето му към неговата лекомислена жена.

— А пратениците за Рим още не са се върнали… — рече замислено княз Белота.

Високата осанка на княза беше все още тъй мощна и снажна, но вече гъсти кичури бели косми се примесваха в тъмнорусите му къдри. Взорът му беше станал още по-суров и пронизителен. От двете страни из носа му се спущаха две остри бръчки, които се губеха в къдравата му брада.

Иваница се навъси. Този беше най-мъчителният въпрос. Засега на юг Иванко във Филиповград, Хръс в Просек и Иван в Бургас залисваха василевса с неспирните си непокорства, вероломства и безкрайни изисквания. Никоя земя, никоя почит, никоя власт не бе достатъчна, за да успокои двамата изменници. Тъкмо докато българите добре се подготвяха за последната и решителна борба. Но мълчанието на папата, неприязнеността на съседите, които не искаха да пропуснат българските пратеници до Рим, силно безпокояха Иваница и близките му.

Горещото пладне вече преваляше и първите свежи часове на здрача нахлуха в стаята. Царят стана и каза:

— Хайде да отидем при жените, инак царица Мария пак ще се сърди.

При покръстването бяха нарекли младата царица Мария. Но почти всички продължаваха да я зоват с куманското й име.

В това време вратата буйно се отвори и един строен юноша влезе тичешком, като извика:

— Чичо, дошли са пратеници от Филиповград!

Живите му черни очи блестяха, радостна усмивка трептеше върху хубавите му пълни устни.

Мъжете се спогледаха? От Филиповград? Значи, от Иванко?

Това беше нечувано.

Какво можеше да иска Иванко, изменникът Иванко, от тях? Княз Белота скочи възмутен и предложи да изгонят пратеника. Слав настоя дори да се отреже главата му. Но царят заповяда да го доведат. Пратеникът беше българин. Като зърнаха подпечатания свитък в ръката му, вълна от омраза заля сърцата на присъствуващите, скръб и болка закипяха в жилите им. Но Калоян се овладя, стана и като отиде към пратеника, любезно го попита:

— Какво желае от мене твоят господар?

— Мир и съюз, велики царю. Съюз и обща борба срещу ромеите.

Мъжете отново се спогледаха смаяни. Калоян седна и закри очи с ръце. Съюз с убиеца на Асена и Петра…

„Борис ослепи сина си за България — отекна нещо в душата му — а ти, Калояне?… Асен и Петър дадоха живота си…“

— Предложенията на Иванко са добре дошли за нас.

Йоан трепна и извърна глава. В този миг бъдещият победител при Клокотница получи първия си урок по мъдро царуване. Един цар не можеше да има лични омрази и предпочитания. Неговият живот бе животът на народа му.

Калоян покани пратеника да седне, почерпи го и като счупи печата, разгъна тънкия свитък от телешка кожа.

Иванко горчиво се разкайваше и молеше за прошка. След това предлагаше обща борба срещу Визанс. За тая цел той постепенно сменял вярната му ромейска войска с българска и здраво укрепил местността си. Всеки миг бил готов да дигне въстание. Чакал само утвърдителен отговор от Калояна. Добромир Хръс, Просешкият владетел, бил също на негова страна. След това се оплакваше от ромейското коварство и отново молеше за прошка и забрава.

Царят сви пергамента и се усмихна доволен.

Това предложение му идеше тъкмо навреме. Той наля на пратеника втора чаша гроздовица и попита:

— Е, ожени ли се най-после Иванко за Теодора? Агнето порасна ли вече?

Пратеникът хитро присви малките си тъмни очи и се засмя.

— Не. Нито за Теодора, нито за майка й. Нали василевсът даде Анна Комнина на Теодор Ласкарис.

Княз Белота заяви смаян, че не са чували подобно нещо.

— Да… — отвърна пратеникът. — За тази княгиня се повдигна голям спор. Иванко беше лудо увлечен в нея и се надяваше, че все някога тя ще свали траура за любимия си съпруг Исак Комнин и ще приеме да стане негова жена. Ала хитрата гъркиня гледаше само да печели време и да залъгва Иванко. И когато реши да отиде пред олтара за втори брак, тя застана пред свещеника редом с красивия Теодор Ласкарис. Тогава Иванко побесня. Прокле гръцките хитрини и се закле да си отмъсти. И без това ни денем, ни нощем можеше да намери покой от тъга и копнеж по България…

Царят мълчеше и слушаше. Той отдавна очакваше това. Защото знаеше, че буйният Иванко няма да издържи дълго при новия си господар. Освен това познаваше добре и непостоянния му нрав: ту див и необуздан, ту кротък и смирен като дете.

И хиляди нови мисли, нови начинания се развихряха в душата му. Докато император Алексей се залъгваше с пиршества и пантомими в Константиновград, Иванко — комуто императорът се доверяваше сляпо във всичко — издигаше нови крепости по Хемуса, подменяше старите войски с нови, български набори, купуваше скъпи оръжия и се готвеше за тежка борба. Но с кого? Алексей смяташе, че Иванко се укрепва срещу българите, но никой не знаеше дали крепостите по Хемуса не бяха по-пригодни за бран против Визанс… А отдавна люде на Добромир Хръс му бяха донесли клетвите и уверенията на бившия Струмишки владетел, че Калоян може всеки миг да разполага с него и земите му като със свои.

Царят потри доволно ръце. Работите се нареждаха точно така, както той желаеше. Дори и сърбите държаха здраво с него и не се поддаваха на ромейските изкушения. Княз Стефан здраво крепеше съюза си с българите.

Мъжете ядяха, пиеха и се смееха. На два пъти куманската прислужница на Целгуба дойде да напомни, че царицата ги чака. Най-сетне великият примикюр отведе Иванковия човек да си почине в една стая на палата, а Калоян, придружен от приятелите си, се отправи към стаята на жена си, за да й каже радостната вест. Но стаята бе празна. Зоя си бе отишла. Калоян смутено изпрати гостите до преддверието и отиде в спалнята. В полумрака на стаята най-напред той не можа нищо да забележи. След това полека-лека различи върху леглото някаква неподвижна фигура.

— Болна ли си, Целгубо? — попита изплашено той и се отправи към нея.

Тя не отговори. Царят се опита да я улови за ръката, но тя сърдито я дръпна. Той пусна ръката й, въздъхна и излезе. В душата му залезе радостната светлина. Парлива болка сгърчи ръцете му в гневен трепет. Не, той нямаше никога да се разбере с Целгуба. И едновременно яд и жал го обхвана към това буйно, неукротимо дете, което обичаше само лова, соколите, кучетата, едрите елмази и кованите златни гривни.

„Каква грешка, каква грешка… — шъпнеше тихо сърцето му… — Ти не трябваше вече да се жениш, Иваница. Твоят живот е обречен на друго, твоят живот е отреден за друго. А тази жена не те разбира…“

Късни съжаления свиха сърцето му и той седна сам и нещастен пред широката маса, на която едно време братята му бяха писали златопечатните си слова. Дълбоки бръчки браздяха хубавото му чело, тъмен облак засени лицето му.

Мръкна съвсем. В стаята тихо надникна един столник и попита дали да донесе светлина. Иваница трепна, прекара ръка по челото си и каза:

— Добре. А сега вървете, доведете Мария. Хайде…

Той стана, отиде до разтворения прозорец и се загледа навън.

Чувствуваше се самотен и нещастен. Ефросина бе преминала като чуден, приказен сън в живота му. Мария бе отнесла със себе си всичката му нежност, копнежа му за щастие и честити дни. Целгуба помрачаваше и най-леката му радост. Тя му беше чужда. По кръв, по нрави, по всичко.

Търново замръкваше в глухия смътен шум на лятната вечер. На площадката на главната кула стражите се сменяха с бавни тържествени призиви на рог. В тъмната синева на небето месецът се появи невероятно бял и прозрачен, сякаш изтъкан от светло сребърна пара.

Две тънки ръчици крепко обгърнаха шията на царя.

Това бе Мария. Единственият светъл лъч в самотата на сърцето му.