Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (62)

Глава XXXII

Княз Йоан излезе от черквата „Свети Димитър“ и се запъти към царския палат. Преди да завие към Боярския рът, той се отби за малко у Анини. Грижи и безпокойство засеняваха челото му. Инак винаги руменото му лице беше посърнало и безкръвно…

Като влезе в двора, той се спря до вратата и се заслуша в ликуващата радост на Аниния глас…

Стояну гости додойха,

девет сестрици кралици,

десета сама царица.

Песента спря за миг и князът чу бистрото чуруликане на дъщеря си.

Веднага лицето му се проясни и той влезе вкъщи. Младата жена го посрещна, както винаги, с дълбока вълнуваща радост, примесена с малко безпокойство.

Какви ли новини й носеше Йоан? Добри, лоши? Беше ли го видял някой, като влизаше вкъщи? Тъкмеше ли царят нова бран?

Тя гледаше веселата игра на бащата и дъщерята, но от острото й око не можа да избегне разсеяността на княза. Тя бавно се доближи до Йоан, опря се на рамото му и ласкаво запита:

— Какво ти е? Криеш нещо…

Той дигна бързо взор към прекрасното й лице, за миг се помъчи да се усмихне.

— Нищо.

— Не е вярно. Познавам те.

Йоан въздъхна и сведе чело.

Изплашена, младата жена взе детето от ръцете му изнесе го бързо вън при майка си, върна се отново и с пресекнат от тревога глас пошъпна:

— Кажи.

Князът махна с ръка.

— Някой нечестивец е изказал всичко на чичо.

Ана плахо извика и застана като вкаменена. Цялата къща се завъртя наоколо й. Сякаш светът се събаряше. Какво щеше да стане сега? Какво ли е намислил? Казваха — напоследък бил станал такъв зъл, мълчалив, потаен.

Тя се прекръсти и заплака.

— Пресвета владичице, пресвета Филотейо! Свърши се вече. Тъкмо сега намери да се случи… Какво ще стане с мен и… с децата ни!

Йоан се навъси. Преди няколко дни Ана му бе съобщила, че за втори път очаква да стане майка. Не. По-добре. Беше вече време. Нека става каквото ще. Той не можеше повече да мълчи.

— Кой му е казал? — попита Ана, след като се поуспокои и изтри очите си.

— Не знам точно. Мама предполага, че е Борил.

— Аз си знаех! — извика гневно Ана. — Само той може да стори това. Инак всички те обичат и не биха посмели да ти напакостят. Защото се боят, че един ден, когато станеш цар, няма да им го простиш. Но Борил… Той има сметка да те кори пред царя.

Йоан се замисли. Ана наистина имаше право. Той не бе се сещал за това. Борил бе станал така особен напоследък. С причина и без причина, час по час идваше в Търново, губеше се по необичайни часове, дружеше със съмнителни хора… Какво имаше той против него? Какво искаше да загатне Ана? Може би Борил иска да очерни него пред чичо му, за да стане той сам наследник. Може би се надяваше, че Калоян ще накаже твърде строго братанеца си, може би той знаеше, че Йоан е готов да брани с всички сили любовта си и е готов заради нея да се отрече дори и от престола…

Да. Така беше. Съвсем ясно.

Той стана изведнъж. С решително свити вежди и стиснати зъби. Не можеше повече да мълчи.

Най-сетне това нещо трябваше да има някакъв край. Лъжата и криенето бяха вече непоносими. Това вечно грозно притуляне из тъмни, безлюдни улички, толкова заобикаляния, толкова унижения и страх, докато успее да се вмъкне незабелязано в къщата на Ана. Но въпреки всичко той знаеше, той чувствуваше, че цяло Търново знае кой е неизвестният любовник на ватаховата щерка. Знае и мълчи. Мълвата не смееше да прекрачи прага на царския палат. Бояха се от гнева на Калояна. Но още повече от тоя на бъдещия цар Йоан Асен.

И все пак едни предателски уста бяха изрекли страшната тайна.

Какво щеше да му каже царят? Йоан леко потръпна. Той грабна шапката си, прегърна Ана и дъщеря си и безмълвно напусна къщата. След него Ана падна на колене пред кандилото на иконостаса и с горещи сълзи попроси милост и пощада.

Йоан тръгна край реката. Той вървеше тъй бързо и унесено, че не виждаше нищо наоколо си. Край него минаваха с весел глъч кръшни девойки, които отиваха да перат на Етъра, спираха се поразени от ненадейната среща, дълго гледаха след хубавия княз и тиха въздишка се отронваше от мерджанените им устни.

Калоян бе седнал гърбом към прозореца. Със скръстени на гърди ръце и наведено чело. В здрача на стаята не можеше да се види колко е навъсено тоя път лицето му. От отворения прозорец се виждаше само тъмната извивка на хълма, наричан Гарван, който отсичаше могъщите си плещи върху бледото, почти бяло небе. Когато княз Йоан влезе, царят не дигна глава, не помръдна, не проговори. Сякаш загубен в някакви далечни мисли, сякаш откъснат от целия свят…

Йоан пристъпи несмело към него:

— Чичо…

И изведнъж в него кипна асеновската кръв. Е добре. Да става каквото ще. И той дръзко впери очи в неподвижното, тъмно лице на чича си.

Калоян все още мълчеше. В съседната стая се чуваха веселите смехове на Мария и Белослава…

Изведнъж царят заговори. Бавно, тихо, строго:

— Йоане, аз те смятах винаги като син… Обичах те повече от син…

Князът чакаше изтръпнал бурята.

— Мисля, че заслужавах повече твоето доверие, Йоане. Защо досега не си ми казал нищо? Имал си жена, дъщеря…

Момъкът пламна и не отвърна нищо.

— От мене ли се боеше? Нима толкова малко си ме познавал? — Царят скочи и застана до прозореца.

Погледна навън, постоя малко, поглади челото си. След това се извърна и с треперещ глас каза глухо: — Не аз, а друг един трябваше в този час да те благослови. Ела, Йоане, сине мой… Прегърни ме тъй, както би прегърнал Асена, баща си, бог да успокои душата му…

Нещо сграбчи гърлото на княза. Мъчително, до болка. Напразно той се бореше със сълзите, които го душеха, нито думица не можа да се изтръгне от устата му. В душата му се стопи нещо, преля и го удави в поток от безпаметна радост и благодарност. Ярко слънце избухна в очите му. Той безмълвно доближи царя, коленичи, взе ръката му и със страстна обич притисна уста до нея.

Вратата внезапно се отвори и една руса глава светна в полумрака.

— Татко, тук ли си?

Мария застана като закована на прага.

— Какво има? Какво се е случило? — Тя се отправи към княза. — Йоане! Кажи!

Тя погледна безпокойно баща си. В бистрите й очи надничаше дълбока уплаха.

Царят се изсмя:

— Ще има наскоро сватба. Ще женим Йоана…

Момичето извика и се извърна към братовчед си…

— Вярно ли е? За Ана?

Йоан се беше изправил и се мъчеше да се овладее.

— Да. За Ана… — отвърна вместо него Калоян. — И се обърна към братанеца си. — Хубаво момиче е тя… Лицето й е бяло като памук…

Но младият княз с бързо движение се прости и избяга. Радостта прикачи криле на нозете му. С буйно нетърпение той изтича през цъфналите градини, зави край дома на стражата, мина през малката порта и стремглаво се спусна надолу по стръмния път.

Сватбата щеше да стане през октомври. В същия ден щяха да се венчаят и много други млади боляри и войводи. Някакво странно опиянение, някаква чудна, трескава радост бе развихрила този път спокойните търновци. Най-после, след толкова бран, след толкова тревоги, щеше да има малко веселба. Най-сетне мъжете щяха да прекарат зимата вкъщи, край домашното огнище, без да се готвят за нови походи. Царят беше обещал на войводи, челници и боляри, че ще остави войската си да почине по-дълго време. Ромеите бяха вече сломени. Латинците кротуваха…

А есента даряваше богатия си плод. Кюпове и хамбари прибираха златна жетва, бъчвите кипяха, пълни с младо вино, бистър мед тежеше в едри восъчни пити, ден и нощ млините сипеха ситно брашно, големи крондили се пълнеха със сладък петмез от грозде и тикви…