Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (13)

Глава XIII

Като излезе от гората, Иваница премина една малка полянка и се намери пред каменната — висока около шест лакти — ограда на двореца. Намери твърде лесно малката тайна врата и преди да я отключи, се ослуша. Стори му се, че чува някакви стъпки. Той бавно отвори вратата. Но отдавна неупотребяваната брава леко скръцна. Иваница бързо надникна и в ослепителния блясък на снежната нощ видя една висока тъмна фигура, която се разхождаше пред вратата. В ръката си държеше копие.

— Кой е там? — попита войникът и се приближи.

„По дяволите! — прокле в ума си Иваница. — Значи, те са пазели и тайната врата.“ И без да мисли много, се хвърли върху непознатия. Изненадан, пазачът не успя да дигне оръжието си. Двамата мъже паднаха на снега в жестока смъртна борба. Но князът зашемети ромееца с няколко удара по главата и успя да му върже ръцете с кожения си колан. След това го вмъкна в градината и завърза и устата му. Войникът лежеше неподвижен със затворени очи. „Да не го убих? — си помисли Иваница и се наведе над него. Ромеецът дишаше. — Какво да го правя сега?“ — въздъхна в недоумение момъкът. Сне бързо копринения си пояс, стегна краката му и изчезна тих като котка зад желязната вратичка.

Улицата беше пуста.

Той тръгна нагоре по стръмния наклон, измина около сто стъпки и зави вдясно. Огромните дворци от двете страни на улицата спяха, потънали в мрак и тишина. Като стигна до първата пресечна улица, срещу него изникна малкият кръг на площада на Теофано̀. До обелиска, който се издигаше в средата му, се разхождаше някакъв мъж.

— Никита! — извика тихо князът.

Човекът веднага се отправи към него, ниско се поклони и без да продума нещо, тръгна напред. Изминаха мълчаливо няколко тъмни криви улички. В сянката на една аркада се чернеше нещо. Като забеляза коня, Иваница радостно потрепера. Даде парите на двамата и се метна върху едрото охранено животно.

— Ще гледаш все към колоната на Константина — посъветва го Никита — оттам по Меза направо към Златната порта. Сбогом, чужденецо!

Константиновата колона ту се мяркаше, ту изчезваше зад високите здания. През големите улици Иваница яздеше бавно, с небрежно отпуснати юзди. Късните минувачи изглеждаха с любопитство стройния конник. Но в тесните и мръсни стари улички, които неочаквано пресичаха великолепието на другите, той караше бързо и нетърпеливо. Като минаваше през една такава уличка, неочаквано от един ъгъл изскочиха десетина безделници.

— Почакай малко, хубавий момко — извика един от тях и се опита да спре коня.

Князът се дръпна, но безделникът увисна на юздите. Останалите го заобиколиха. Със светкавично движение Иваница измъкна камата си, готов да удари. Един висок мъж се приближи. Ръцете му приличаха на мечешки лапи, носът му беше сплескан. Той се ухили с беззъбата си уста и каза:

— Сваляй каквото имаш.

Очите му спряха лакомо върху двата пръстена, които искряха върху ръката на момъка.

Иваница помисли малко и без да скрива камата, им хвърли кесията с перперите. Дръпна юздите. Но беззъбият се ухили отново с ужасната си уста. Някъде наблизо проехтя конски тропот. В един миг безделниците изчезнаха.

Обхванат от непреодолим страх, момъкът пришпори коня и лудо подкара напред. След малко вече летеше по Меза. Но оня тропот не преставаше зад него. Иваница се обърна и забеляза един конник, който го наближаваше с изумителна скорост. Тогава бодна още по-силно коня си, стисна го жестоко между железните си колене. Животното трепна, простря шията си напред, ездачът почти легна на гърба му.

Две сенки се гонеха в безумно бягство по огрения от звездите друм. В далечината се мярна тъмната снага на крепостната стена.

— Йоаница! — долетя до ухото на княза тих зов.

Той бързо дръпна юздите и се обърна. След миг непознатият конник се изравни с него. Беше Теофил.

— Слава богу, че те настигнах!

Ромеецът бързо тикна в ръцете му една тежка кожена кесия и някакво писмо.

— Вземи. Утре баща ми щеше да изпрати находник с писмо до Аркадиопол. Покажи го на стражата и кажи, че си пратеник на Каламодиос. А с тия пари си сменяй конете по хановете и крепостите. Сбогом, Йоаница! Нека бог те пази…

— Теофиле, какво направи? Сега ще разберат, че си ми помагал…

— Нищо, нищо. Каламодиос ще поразтърси малко хазните си и ще се свърши. Сбогом!

Князът стисна ръката му.

— Сбогом! Сбогом!

Гласът му пресекна. От радост ли? Пред него грееше друмът на жадуваната свобода. От скръб ли? Зад него оставаше приказният Визанс, верният другар, любимата жена…

Иваница изтри една сълза на окото си.

Като огнени очи приближаваха към него горящите борини пред вратата на крепостта.

Един последен взор. Великият град изчезна.