Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (37)

Глава VII

Наближаваше празникът на Солунския чудотворец.

Боляри, клирици, войводи, крепостни и себри напущаха кулите, манастирите, крепостите, градовете и стасите си и в дълги върволици, на коне и кочии или пеш се отправяха към престолния град, за да присъствуват на голямото тържество.

Постите на Чудотвореца почваха още двадесет и шест дни преди Димитровден, а службите и химните начеваха пет дни по-рано. Затова винаги през месец октомври стените на Търново с мъка побираха хилядите гости, дошли от цялото Загоре, от Лисечко краище, от Долна земя, от Крънската и от Карвунската хора, за да се поклонят пред чудотворния свят образ. От царския палат до най-сиромашката катуна всички бяха пламнали от трескаво нетърпение. Девойки бързаха да ушият за панаира най-хубавите си руби, да извезат най-пъстрите си кърпи. Младите момци си купуваха нови рунтави гугли, цървули и скараманги, войскарите си поръчваха оръжие в самоковите по Етъра. А в целия град се разливаше душна и опияняваща остра миризма на младо, кипящо вино.

На празника на Солунския чудотворец народът разгръщаше широко сърцето си на волното опиянение да живее и да се радва.

Сякаш никой друг в славния престолен град не изпитваше тъй силно този несдържан копнеж за радост и безумна забрава, както младият княз Йоан. Със светнали очи той следеше от прозореца на кулата си при Трапезица гъстите тълпи, които пълнеха улици и площади, блъскаха се по мостовете, напираха при градските порти. След това до късна нощ той оставаше буден и слушаше смътния шум на безпокойния град, далечния ек на песни и звуци от гусли и лютни, волните провиквания на закъснели странници. И всяка нова песен, всеки нов вик го караше да изтръпва и унило да оборва глава. Така му се искаше да излезе, да се смеси, да потъне в тази радостна тълпа, за миг да забрави себе си и всичките си високи задължения. Затова, когато на утрото, което предшествуваше великия празник, Йоан отново видя оная шумна навалица да нахлува с весел глъч из всички търновски улици, не можа да издържи и без да слуша мъмренията на майка си, повика брата си Александър и двамата младежи, съвсем сами, без охрана, излязоха да се разходят из гъмжащия град. Като минаха край кулата на великия боляр Сеслав, те повикаха и младия Добромир, по-големия син на протовестиара.

Тримата момци — Александър, висок и сух, невероятно рус и бял сред двамата си тъмнокоси и тъмнооки другари — весело се спуснаха по пътеката, която водеше към реката. Скоро те се смесиха с навалицата, която се трупаше по тесните улички. Хубостта на Йоана биеше на очи и търновци още преди да познаят княза, се взираха очаровани в стройния напет момък. После радостно смайване се разливаше по лицата им и с оживени възклицания те заграждаха и приветствуваха младите хора. Те отвръщаха смутени и зачервени, след това забързваха и изчезваха в тълпата.

— Ако чичо узнае, ще се сърди — пошъпна Александър.

— Ах, все едно! Аз не се боя от неговите сръдни — каза усмихнат Йоан и предложи да отидат към оръжейниците.

Минаха моста и завиха нагоре към подножието на Царевецката твърдина. Пазарната улица бе препълнена с хора. Всички дюкянчета гъмжаха от купувачи. Като познаха царските люде, всички се стъписаха и сториха място на князете. Глух шъпот от възхищение се надигна и разля наоколо. Оръжейникът Недялко се затече към високите посетители, с дълбоки поклони ги въведе в дюкянчето си и започна да хвали стоката си. Показа им тежки ковани щитове с медни украшения, копия със зелени върхове, бронзови рогове, посребрени юзди, малки двуостри секири… Йоан си избра един кръгъл железен шлем, Александър — копие, а Добромир — бодове за чизми. Технитарят ги проводи до улицата с високи славословения. След това те влязоха у майстор Драгомъж. Дребничкият куц златар се разсипа да отваря сандъчета, облечени в скъпа кожа, и да им показва всичките си съкровища. Князете избраха кръст от ковано сребро за майка си, бисерен пръстен за царица Целгуба и тънка златна верижка за малката си братовчедка Мария. Добромир дълго гледа едни гранатени обеци, не посмя да ги вземе.

— За майка ти ли са? — попита Йоан, след това изведнъж ниско му пошъпна: — Ако парите не ги достигат, с колко да ти услужа?

Добромир се изчерви и не отговори нищо. Князете го изгледаха и тихо се усмихнаха. Знаеха, че младият им приятел на драго сърце би ги подарил на Белотовата дъщеря, но не смееше…

В това време се бе събрала огромна навалица, която чакаше с нетърпение да види Асеновите синове. Момчетата с мъка се изтръгнаха от възторга на тълпата и побързаха да се спасят в тихия покой на една малка странична уличка.

Тръгнаха надолу из махалата, в която живееха по-заможните търговци, технитари и държавни служители. Къщите сякаш бяха съвсем празни, като че целият град се бе събрал само из многолюдните пазарни улици. Тук-таме само по някоя любопитна глава бързо надникваше от някое прозорче и пак така бързо изчезваше. Няколко деца играеха в праха с едно рошаво куче.

— Нощес нали ще дойдете на службата! — попита Добромир.

— Разбира се — каза Йоан. — И чичо ще бъде също… — Внезапно той млъкна и се ослуша. Дигна глава нагоре.

От един широк чардак се лееше хубав, сочен женски глас:

— Сиви мои гълъби,

где сте вие летяли?

— По царюви двори.

— Що ви цар работи?

Момците се спряха и заслушаха прехласнати. Чистият порив на свеж девичи глас проникваше като топла омая в младите им сърца.

— Бе излязъл отколе

цар с войници на поле,

поприще ги гонеше,

хранен кон яздеше…

Дълго копие въртеше,

медни щити ломеше…

Александър понечи да тръгне. Но Йоан го спря. Черните му очи горяха в сдържан, пламенен копнеж.

— Ех, че молец си и ти! Чакай! — рече. Но кой може да има такъв хубав глас? Не е ли тази къщата, гдето живее Агнеса бургундката?

— Да — каза Добромир — но откакто бургундката овдовя, при нея живее семейството на ватах Андрея. Жена му е сестра на покойния. Те се преселиха от Дръстър. Ватахът има много хубава дъщеря…

В този миг гласът спря да пее и се чу някакъв бистър, волен смях. Едно предивно лице се показа сред саксиите с цветята. Девойката хвърли бърз, усмихнат поглед към тримата непознати и изведнъж по лицето й трепна уплаха.

— Добър ден, Ано — каза весело Добромир. — Прощавай… Бяхме се заслушали в песента ти?…

Девойката не можеше да откъсне взор от Йоана. Сякаш не вярваше на очите си, че хубавият княз стои пред портите на дома й. Той се усмихна.

— Защо не продължиш песента? Много ни хареса гласът ти…

Девойката се смути и бързо се скри вкъщи. Няколко души се подадоха от края на уличката. Александър дръпна брата си и тримата момци се отдалечиха.

През нощта всички търновски черкви блестяха в хилядите трепети на вощениците. Там се молеха тия, които не бяха успели да се вредят около свети Димитър. Гъсти, тъмни навалици се трупаха около черквата на Чудотвореца и чакаха да видят тържественото шествие. Най-после светлите пламъци на борините очертаха пътя на шествието, което с мъка си пробиваше път между две крила развълнуван народ. Начело вървеше архиепископ Василий с целия си клир: всичка епископи, протопопове, екзархи, игумени и монаси, отстрани, на които пристъпяха певци и факленосци. После следваха великите и мали боляри със семействата си, видни държавни люде, богати търговци, множество чужденци, дошли от набожност или любопитство. Към края на шествието вървеше ватах Андрея с жена си, дъщеря си и бургундката. Ана пристъпваше чинно, с вощеница в ръка и наведена глава. Черквата на свети Димитър едва побра клира и боголюбивите велможи. Останалите се наредиха пред тълпата, която се притискаше навън, около черквата, по тесния площад, чак до реката и подножието на стените на Трапезица. Изведнъж долетя конник и тълпата се разлюля от горещо любопитство. Откъм моста се зададоха пламтящи борини. Царското семейство идеше пеш за нощната служба.

Една девойка държи благочестиво вощеницата си, но ръката й трепери. Малкото златно пламъче се люлее неспокойно в мрака. С мъка тя се промъква напред и застава на предната редица. Майка й я дърпа за рубата и шушне:

— Ано! Какво правиш? Ще ти подпалят кърпата… Боже господи, с това момиче… все всичко да види…

Минава царят с Целгуба и Елена. Стъпките им са бавни и тържествени. Челата им са сведени надолу. В ръцете си държат вощеници. Народът коленичи. Минава Мария с Йоан и Александър. Следват Калояновите сестри с мъжете си и синовете си: Борил, Слав и Стрез.

Ана едва забележимо вдига очи и с трескаво любопитство търси стройната осанка на княз Йоана. Но князът минава с благочестиво наведени клепки. Стъпките му са равни и спокойни. Червената му туника ярко аленее сред светлините на борините. Той отминава… Царствен, недостъпен…

Ана въздъхва дълбоко и замайваща печал нахлува в младото й сърце — тъй весело, тъй безгрижно до вчера. Сълзи бликват от очите й. Укори загризват душата й. Безумница… Как бе дръзнала тя да отдаде всичките си мисли на гордия светъл княз… Как бе посмяла да остави сърцето си на опиянението на толкова невъзможни надежди. Безумница… Но тя знае. Никога вече радостна, волна песен няма да бликне от румените й устни, никога безгрижен смях няма да възликува по снежните й ланити… И смутената й душа в безнадеждна гордост скърби, че се е родила в такъв малък, скромен дом.

На следния ден архиепископът с целия клир отново отслужи молебен. Отново царското семейство мина сред нестихващите радостни възклицания на тълпата — този път в кочии, заградени от конници. Отново всички черкви забиха в ликуващи призиви. Последните топли слънчеви лъчи щедро обливаха празничния ден…

Но Ана не пожела да отиде на празненството. С отпуснати ръце и неподвижен взор тя седеше посърнала и безмълвна на миндерчето в стаичката си и не искаше нито да излезе, нито да потърси другарките си. Напразно майка й я одумваше, обикаляше безпокойно край нея и я разпитваше. Девойката мълчеше. Не й се излизаше никъде. Каква полза? Гдето и да отиде, тя знаеше, че няма да може да види княза, да чуе отново чудния му глас, да изпита чара на тъмния му взор…

— Ами защо заляга толкова да си шиеш новата руба? — продължаваше да я пита майка й. — Толкова я искаше, толкова й се радваше… Откога чакаше този ден, за да я облечеш… Защо? Чудно момиче! Какво му стана изведнъж? Пресвета Владичице, и ти, свети Димитре, свети Кузмане и Дамяне, някоя пламеница го е разкършила… Утре ще извикам баячката Каля. А сега дай един червен конец, отивам да накъсам босилек… Да те поръся…

— Недей, мамо. Нищо ми няма…

Едва следобед тя склони да излезе с другарките си на сбора при Света гора.

Целият град беше излязъл вън на простор да се повесели далеч от тесните, тъмни улички на крепостния град. Празнично облечени хора със засмени лица се блъскаха край панаирските бараки и разглеждаха стоката, донесена от всички краища на България и далечните чуждоземни пазари. Само веднъж в годината търновци виждаха толкова много, толкова скъпи и толкова разнообразни неща на едно място. Ана и другарките й се промъкваха от барака на барака и гледаха с жадни очи хубавите работи, които търговците с високи викове се мъчеха да нахвалят. Какво нямаше там! Скъпи византийски аксамити, копринени кърпи, египетски платове, златни, сребърни конци от Генуа, червени кожи, венециански сапуни, лаванда, мускус… Зад бараките, по-близо до града, се тълпяха чарди от свини, овце, коне, кози. Там се продаваше също месо от птици и дивеч, риба, ябълки, орехи, сушени плодове…

Всеки можеше да си купи това, което му е било на сърце цяла година. Виковете на продавачите се смесваха с глухите думкания на тъпаните, с високия писклив призив на гайдите, с крясъците на проповедници и фокусници. Под едно дърво се тълпеше голяма навалица около един богомил-странник, който заклинаше людете да не се увличат в бесовски изкушения. Недалеч от него биляр-целебник продаваше сухи жаби, човешки черепи и кости, вълчи сърца и прах от змийски кожи. Малко по-нататък двама едри борци събираха около себе си купове любопитни. И цялата тази пъстра тълпа от граждани, войскари, селяни, монаси, проповедници скитници се блъскаше с гръмки смехове, остри викове, крамоли, песни. С накривени до ухото ниски, сплеснати гугли и блеснали от вино очи момците се суетяха около девойките, които, задъхани, с пламнали лица, прехванати под ръка на дълги редици, разнасяха насам-натам ярките, весели петна на своите зелени, сини, жълти и червени руби. Някои от тях се залутваха из гората да дирят звездел за късмет… Много семейства си бяха постлали на пожълтелите есенни ливади и лакомо ядяха. Долу край реката се виеше лудо хоро…

Ана и другарките й се упътиха към него.

— Какво ти е? Защо не пееш, защо не се смееш? — питаха я загрижено девойките.

Хубавото момиче не отговаряше. Само леко поклащаше глава. Отбягваше възхитените погледи на момците, вървеше с тъжно оборено чело. За какво й беше тази хубава янтароцветна руба, тази хубава алена кърпа? Когато ги носеше вече без радост… Някъде далече се зачуха радостни викове, които скоро се преляха в дълго, непрестанно ликуване. Цялата тълпа се раздвижи, залюля, почна да се струпва към реката.

— Царски люде! Царски люде! — се чуваха викове.

Ана побеля цяла. Някаква сладка умора я закова на мястото. Буйни вълни топла кръв заляха главата й.

В далечината се показаха няколко конници. Най-напред яздеше някакъв момък с огненоцветна туника. Ана го позна веднага. И първото й движение бе да избяга, да се скрие някъде. Но някаква чудна сила я държеше покорна и неподвижна.

Князът бавно наближаваше… Кожата на тъмнозлатистия кон блестеше като коприна под косите лъчи на слънцето. От дясната му страна на бял кон яздеше княз Александър, облечен в гълъбова туника, от лявата — младият боляр Добромир. Около Йоановата талия се виеше тънка верига от сребърни халки. Под шапката му се подаваха лъскави, тъмни къдри. Очите му безспирно се местеха из тълпата, сякаш диреха някого. Изведнъж лицето му светна.

Беше я видял…

Да. Тя беше. Същата… Сто пъти по-хубава в тази светла руба, с този ален мерджан на бялата шия. Кестенявите й очи тихо блестяха сред златната мъгла на дългите руси клепки… Сури къдри надничаха под везаната кърпа, бузите й горяха като трендафили… И тя го гледаше. Сякаш омагьосана.

Ана разбра копнежа и скрития въпрос в искрометния му взор, разбра, че заради нея тъй радостно блестят черните му като въглени очи. И вълна от безумно щастие удави душата й. Замайващият шум и празните забави на панаира внезапно се превърнаха в райска песен, в свято тайнство, глухото думкане на тъпана отекна с радост в сърцето й. Какво от това, че тя беше бедна и проста девойка… Какво от това, че той беше от царски род, далечен и непостижим…

Те се обичаха…

В побелялото небе се изряза тънък и неуловим бледният сребърен полукръг на месеца. От реката лъхна свежест. Гръмкият шум на панаира почна бавно да утихва. Лек ветрец развя пъстрите кърпи на жените, наду платната на бараките като ладии, дигна по друма вихрушка от прах и сухи червени листа. Тълпата се развълнува като море и се стече на потоци към градските порти.

Празникът на Солунския чудотворец се свършваше.

И всеки се мъчеше да отнесе със себе си в душните крепостни стени нещо от свежия лъх на ливадите и гората, дивото ухание на окосено сено и полски цветя, тихата сънна песен на щурците…