Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (5)

Глава V

През есента на 1187 година император Исак Ангел се отправи към София, за да се поклони на мощите на свети Йоана Рилски, наскоро върнати от унгарския крал Бела. Придружен от многобройни войски, той смяташе да продължи своя поход, за да нападне България откъм западната страна.

Тежка зима затрупа хемските проходи с дълбок сняг, изличи планинските пътеки, заледи реки, из друмищата се явиха огромни глутници. Византийските войски останаха да зимуват в София. Исак Ангел се върна към топлото очарование на Пропонтида, към радостите на лова и състезанията в Хиподрома.

Ала през пролетта, когато люлякът покри с обилен уханен цвят Хема, василевсът потегли през Етрополския проход към Търновград.

Първата голяма, силна крепост, която се изпречи на пътя му, бе Ловеч.

Напразно войските на Исак се опитваха да сломят юначната съпротива на българите. Претъпкани с храбри бранници, яките непристъпни бойници се издигаха в небесата, сякаш искаха да стигнат надоблачните висоти. А пролетните води на придошлия Осъм течаха буйни и гневни, като не позволяваха на врага да го преброди под смъртоносния дъжд на българските стрели.

Крепостта се отбраняваше от Асен и братята му.

Три месеца изминаха в напразни нападения. Българите бяха добре снабдени с храна и оръжия. Съпротивата им беше несломима. Пътят за Търново — мощно защитен. Исак Ангел се надяваше поне на един малък успех, за да може да сключи мир с непокорните българи и да се върне към Цариград, където го теглеше жаждата му за тържества и веселби. Той не можеше да живее без влудяващата наслада на състезанията на Хиподрома, без пантомимите на танцьорките, без радостите на лова.

Не, Исак Ангел не бе роден за бранен живот, за борба и победи. Неговите лични изгоди бяха по-важни от нуждата на държавата. Забавите и лекотата на цариградските нрави бяха по-силни от чувството му за дълг и чест.

С българите борбата бе мъчна, искаше равни и достойни по храброст и издръжливост противници. Защото това, което стенобитните машини на ромеите успяваха да разрушат през деня, през нощта българите го изграждаха с удивителна бързина и ловкост. А на два пъти смели защитници бяха излизали в беззвездна мрачевина, тайно се бяха промъкнали до стана на ромеите и бяха подпалили две от най-мощните им балисти.

От високите бойници дръзките жители на Хема хвърляха към „неприятелите си огромни камъни и гръцки огън, с който си служеха не по-зле, отколкото неговите изобретатели“. Жени и деца, които се бяха скрили от всички околни селища в крепостта, помагаха, с каквото могат, носеха оръжие на бранниците, деряха волските кожи, с които защитниците пазеха телата си от запалените борини, хвърлени от ромеите. Стари жени варяха в котли отровни билки и топяха в тях стрелите и върховете на копията. Девойки бъркаха вар за зидарите, които работеха непрестанно при разрушените стени.

Често между мъжете, които защищаваха бойниците от нападателите, можеха да се видят войници с дълги плитки, навити около челото, които се бранеха не по-зле от мъжете и братята си. Когато един ромейски войник успя да се изкачи на края на стълбата, издигната от подемната машина, и следван от десетина по-смели, завърза отчаяна ръчна борба със защитниците, мнозина видяха как една яка планинка захвърли счупеното си копие и започна бран със зъби и нокти, не позволявайки на ромееца да развее византийското знаме връз българската твърдина. В това време бранниците от съседната бойница дотичаха и помогнаха да се отблъснат нападателите, които непрестанно се изливаха от площадките и стълбите на подемните машини.

Щитоносците едва успяваха да закрият тялото на Асена, който обикаляше всички бойници и често сам вземаше лъка от ръцете на някой войник, за да пусне бръмчаща смъртоносна стрела към някой дързък нападател. Ала малцина знаеха, че леките рани, които Асен беше получил, всъщност го измъчваха повече, отколкото той си даваше вид, че ги понася с насмешка. Бавно заздравяваха, отнемаха покоя на нощите и кратките му почивки.

Той ядеше само това, което бе определено за всеки друг жител от обсадената крепост, спеше заедно с войниците, не се делеше за миг от войводите.

Може би верни изпитвани бяха успели вече да научат, че храните в Ловеч са на привършване, че българите се държат само благодарение на личното присъствие на храбрия Асен. Ала Исак Ангел нямаше повече търпение да чака. В началото на лятото той почна да изтегля войските си по посока на равното Загоре. Българите възликуваха. Врагът си отиваше без решителна победа, за която бе възмечтал. Мирът щеше да се сключи, ала в полза на българите. Техните условия щяха да бъдат основа за преговорите. Императорът на Византия бе разбрал, че ще трябва да се помири с неизбежното: да признае на полуострова новата държава.

Възкръсналото второ царство на гордите българи!

Все пак една непредвидена случка се намеси и промени развоя на събитията.

През една лятна нощ двама мъже — със сгърчени от тежки грижи лица — седяха сами и мълчаливи пред купа вино и две празни чаши във високата главна бойница на Ловчанската крепост.

Широка гънка дълбаеше челото на Асена.

Той стана, погледна през тесния процеп на бойницата и отпусна ръце.

— Няма ги още!

Не страх от василевса Исак Ангел, нито от някой именит ромейски бранник тревожеше царското сърце. Отдавна Византия беше разбрала, че нищо не може да покори несмиримата храброст на българите, безчетните пълчища на техните кумански съюзници. Яко бяха укрепили двамата братя своите твърдини по Хема. Чак до филиповградските области стигаха смелите им войски и се връщаха с богата плячка: огромни стада, хиляди пленници, които работеха на властелите, златопурпурни одежди, оръжия и царски съкровищници. Сякаш някаква щастлива съдба им помагаше и ги закриляше.

Лекомислие бе помрачило ума на Исака, за да вярва, че българите са безобидни, за да не смаже опасния бунт още в самото начало, за да извърши няколко непростими грешки: първо, да отнеме — поради дребни интриги — воденето на войските от лукавия и смел севастократор Йоан, за да го смени с бездарен, сляп вожд, и, второ, да погуби единствено опасния за българите мъж, Алексей Врана, победителя при Димитрица.

И ето сега, след три месеца безуспешна обсада, Исак бе загубил търпение и воля за борба и вдигаше становете си. Бързаше да се върне към шумните тържества на Хиподрома. Войната му досаждаше.

А побеждаваше тоя, който имаше върховното търпение да изчака докрай.

При всяка нова радостна вест сърцето на тримата братя: Асен, Петър и Иваница, биеше в буйна, топла признателност, а устните им нашепваха благодарност към небесния воин, покровителя на българския народ и Асеновския дом свети Димитър.

Не страх от ромеите. Друга грижа свиваше царското сърце. Преди два дни бе дошъл бърз гончия от престолнината с вестта, че царица Елена се канела да тръгне към Ловеч, щом друмовете се очистят и от последните ромейски войски. А със себе си щяла да вземе и малкия Йоан Асен, крехкия двегодишен младенец.

Оттогава бяха изминали няколко дни и царицата още не бе пристигнала. Вместо нея бързоходец от Градница бе донесъл вест, че отряд от ромейската рат дебнел някъде из долината на Росица, пазейки свободното отстъпление на Исака. Всички бяха убедени, че това е било съобщено на царицата и че тя се е отказала от решението да пътува в тия опасни времена.

Все пак неизвестността тежеше над всички сърца като градоносен облак и по два пъти на ден в Ловеч отслужваха молебен за спасението на благочестивата царица Елена, обичана и почитана заради милостта на сърцето си и хубостта на осанката си.

Петър полека вдигна очи, изгледа брата си изпод вежди. Помисли да го разсее, като го заговори за последната новина от запад.

— Знаеш ли, че ако излезе вярно, от тая работа ние ще имаме голяма полза…

Асен не отговори, углъбен в мисъл.

Петър продължи, повече говорейки на най-младия си брат Иваница, отколкото на Асена.

— Ако император Фридрих наистина събира сто хиляди души, за да премине през нашите земи, може ли Исак Ангел да гледа равнодушно преминаването на толкова кръстоносци през Византия? Дали няма да се дойде до бран между Фридрих и ромеите? Тогава и ние ще можем да се намесим, помагайки на аламаните, за да си върнем Средец и Долна земя…

Асен слушаше внимателно, ала внезапно бърза тревога го прекоси, той скочи, почна да се разхожда с неспокойни стъпки нагоре-надолу из постланата с плочи кръгла стая на бойницата, спирайки се от време на време, за да долови някой шум отвън.

— Фридрих може да… — поиска да довърши мисълта си Калопетър, ала брат му го пресече:

— Не! Не мога… Ще отида да видя.

Петър и Иваница бързо се вдигнаха, спуснаха се към царя.

— Безумен ли си? По всички друмове дебне смъртта…

Асен препаса меча си. Двамата братя препречиха пътя му.

— He. He бива да играеш с живота си. Ловеч се държи само защото знае, че си тук. Ако стане нещо с тебе, хората ще поискат да излязат извън стените, да подирят храна до насита. Ала още е рано, опасно е… Може би Исак Ангел ни слага примка…

В миг пред Асена се мярнаха изпитите от глад и лишения лица на ловчанци, в очите на всички гореше твърдо решение: всички ще умрем, но Ловеч не даваме… Ръцете му се сгърчиха от ярост и мъка. А малкият, малкият! Исак е злобен. Може да го убие или ослепи… Наследникът на престола, надеждата на държавата, малкият Йоан Асен…

Бащиното сърце изтръпна пред ужаса на видението. Но и друга мисъл го разяждаше като отрова. А Елена? Неверни ръце бяха ромейските. Кога вълк влезе в стадото, мирно ли излизаше? Кога дете падне в огъня, здраво ли оставаше? Грозна картина трепна пред трескавите му очи…

Часовете минаваха дълги и страшни.

От кулата се обади проточен звук на медна тръба, завършвайки с къси, отсечени призиви. Преваляше полунощ. Тежките стъпки на царя кънтяха по каменните плочи. Сянката му играеше тревожно по стените. Внезапно той махна с ръка и се спусна навън. Тежък и безмълвен, като изваяние, Калопетър го изгледа с дълъг, горящ от мъка поглед. Асен се ослуша. Надвеси се от перилото на площадката. Долу отекнаха само равномерните крачки на блюстителите. Една тиха сянка изникна в полумрака, застана до брата си.

— Где отиваш?

Иваница, порасъл и възмъжал, с широки рамене и стройна талия, попита още веднъж:

— Где отиваш? Какво си намислил?

Белгун го изгледа внимателно, сякаш за пръв път забелязваше колко се е променило момчето напоследък, бързо превръщайки се от юноша в момък.

— Никой, освен стражата не бива да узнае, че съм излизал от крепостта! Не мога повече да чакам. Три отряда изпратихме да прегледат друмовете и още ги няма… Хайде! Върви при Петра…

Момчето поклати глава:

— И аз ще дойда с тебе…

В това време недалеч от Селви десетина конници се движеха предпазливо по брега на Видима, от време на време спираха. Няколкостотин крачки подир тях ги следваше закрита кола, теглена от три коня.

Женска глава надникна нетърпеливо от колата:

— Защо не вървите по-бързо?

— Опасно е, честита царице. Все ми се струва, че трябваше да останем повече в крепостта на Градница. Навсякъде се пуща дума, че гърците не си били отишли, а дебнели наблизо. Ще отида да питам хе там в оня хан. Сякаш жива душа няма, ала не, ето, някой излиза…

Стотник Дельо изтича до хана. Свари двама селяни да свалят византийското знаме. На въпроса му единият се засмя и посочи към далечния друм, където се извозваха последните ромейски обози, чезнеха светлинните на факлите.

— Изметоха се най-сетне… Тези са последните… Дайте сега да окачим нашия лъв! Като гледах орела им, сякаш сърцето ми се обръщаше…

— Отървахме се! — изпъшка другият. — Нашите в градището издържаха на глада, ала ония не можаха… Обраха и последната ни коричка. Умно го намисли нашият Асен. Нарочно затвори всички проходи на изток, за да ги накара да минат покрай Ловеч откъм запад. Така ги отдалечи от прехраната им. Три месеца обсаждаха Ловеч и сега се връщат обратно. Дано ги чумата тръшне! Да идат, че да се не видят! Все към Цариград ги тегли…

— Там има пирове, лов, конски надбягвания… — обади се един ранен войскар, който бе стоял скрит дълго време в мазето на ханджията. — Раниха ме, като препусках към Търново с писмо от царя до жена му. Но писмото не можаха да уловят… Другарят ми се изплъзна и побягна… Но сега друмовете са вече свободни. Не ще помислят вече да се връщат… Ей, къде бързаш? За наши хора ще намерим ядене! Чакай…

Но Дельо бързаше да занесе радостната вест.

— Нали ти казах, че това са празни приказки, Дельо! Народът е наплашен, затова си измисля небивалици… Карайте по-бързо! Цар Асен знае, че сме вече на път, и ще се тревожи…

И конете отново препуснаха. Колата премина край ханджията, който напразно зовеше, че ще има с какво да ги нагости. Бързо почна да мръква. При един завой на пътя далечните светлинни сякаш блеснаха по-близо. Елена разбра, че много неразумно бе потеглила от Градница, и викна на кочияша да кара по-бързо.

Изведнъж конете наостриха уши, ноздрите им неспокойно потрепваха. Сенките им плахо играеха по широкия друм, облян от лунния блясък.

Нощната тишина беше толкова дълбока и зловеща, щото Елена усети как сърцето й бавно изтръпва в безумен ужас. Тя стисна силно до гърдите си спящото дете и отново надникна от колата. Един голям тъмен облак внезапно затули бакърено пламтящата месечина. Някъде далече ехтеше неясен конски тропот. Много бройни копита биеха земята в равен удар, който още повече се засилваше от сънния покой на затихналите хълмове и кротко блещукащата река. Царицата поиска да извика, но от гърлото й не можа да се откъсне вик. Леден трепет обля лицето, гърба, ръцете й.

С изстинали пръсти Елена прекръсти Йоан Асена и го притисна още по-силно до себе си. Детето дишаше дълбоко и спокойно, доверчиво отпуснало глава на майчиното рамо.

Конският тропот се чуваше все по-ясно и по-ясно. Колата литна в безумно бягство. Но скоро зад нея се разнесоха остри, заплашителни викове. След миг двадесет конници я обградиха, други препуснаха напред, след това се върнаха и заповядаха на коларя да спре.

В кратката, неравна борба седем българи паднаха мъртви, с прободени от копие или меч тела, останалите петима вързаха и обезоръжиха. Един от ромеите дръпна вратичката на колата и надникна. След малко в ръката му блесна кинжал. Той го захвърли далече към реката и погледна смаян другарите си:

— Една жена! Искаше да се самоубие!…

Ромеите слушаха поразени. Жена… По това време, тука, где отиваше, коя беше? След това се оттеглиха смутени. Непознатата бе подала от колата бледото си лице. В тъмните й очи гореше презрение и дързост. Тя полека слезе. В ръцете си държеше малко дете, което наблюдаваше с навъсени вежди и сърдити очи непознатите.

— Какво искате от мен? — попита непознатата по гръцки. — Пуснете ме да си вървя по пътя… Аз съм от Селви, отивам в Микре. Майка ми е там зле болна. Не чаках ли три месеца, докато траеха битките. Или да я заваря умряла?

Ромеите се спогледаха и се подсмихнаха. Прашната кола показваше по-дълъг път от тоя до Селви. А дванадесет конници съпровождаха най-знатни пътешественици.

— Коя си ти?

— Каква полза, ако научите името ми?

— Когато те заведем при нашия светъл господар, василевса Исак Ангел, той ще иска да знае какви почести дължи на пленницата си: като на високоблагородна болярка или като на знатна еснафка.

Жената побледня още повече, погледна детето си и не отвърна.

— Ако ти не отговориш, ще накараме хората ти да говорят вместо тебе.

Непознатата се усмихна, поклати глава:

— Моите хора говорят само когато аз им заповядам.

Един ромеец допря върха на ножа до гърлото на Дельо. Българинът спокойно го гледаше с хладен, безстрастен поглед. Тогава неволно очите на всички ромейци паднаха връз малкото дете. Ножът приближи до невинния младенец. Царицата изтръпна.

— Аз съм царица Елена, жената на Асена! — промълви тя със скован от ужас глас.

Викове на почуда и тържествуващо ликуване огласиха мрачевината. Пристигнаха още конници. Малкият Аен заплака, стискайки майка си за шията, отправяйки недоверчиви погледи към людете, които говореха неразбран език и държаха нож в ръка.

Поканиха царицата отново да се качи на колата си и я отправиха по посока на лагера на василевса. Щом се видя сама в колата, бедната жена изгуби всичката си смела дързост, притисна в безумен страх малкия до себе си, коленичи и с набраздено от сълзи лице пошъпна:

— Света Дево и ти чудотворецо Димитрий, спасете само него…

В това време Асен и Иваница, сред облаци прах, доближаваха Градница, надявайки се да намерят царицата в силната крепост. Опасността ги правеше дръзки. Затова, когато при един завой на друма се сблъскаха с десет ромейски конници, нито за миг не се изплашиха или разкаяха. Те очакваха това. Само бегло очите им се срещнаха и мълчаливо си рекоха:

— Дерзай!

Без да трепнат, те продължиха пътя си. Какво щяха да дирят странствуващите съгледвачи от двама мирни търговци? Ала началникът на отряда спря коня си и извика на двамата пътници да се върнат малко назад, за да ги питат нещо.

Асен и Иваница все пак останаха доста учудени, когато ромеите им казаха, че са пратеници до българския цар от василевса на Византия. Носели важна вест и с благодарност щели да научат от двамата пътници най-късия път до Ловчанската твърдина.

Едва доловима усмивка трепна по Асеновите устни.

— Каква вест носите на българите? — попита нетърпеливо царят, като обръщаше коня си обратно към Ловеч. — Аз ще ви заведа дотам…

Ромеите го изгледаха недоверчиво и си размениха скрито взор, пълен с подозрение.

Кой беше този висок мъж с властен глас и корав, светъл поглед?

Писмото трябвало да се предаде лично на българския цар. Не знаели какво пише вътре. Ала се отнасяло нещо за българската царица и малкия й син. Те били пленници в лагера на василевса. Ромейският алагатор надникна в очите на търговеца, любопитен да види как ще се отрази на българина поразителната вест. Не му убягна бързият отчаян поглед, който непознатият метна към юношата с дългите къдрици, бързото пребледняване и на двамата.

Невероятна мисъл прекоси ромееца. Той обори чело в колебание. Да приеме ли услугите на двамата търговци, които предлагаха да го заведат в Ловеч, или най-добре да изпрати и тях като пленници при василевса?

В този миг срещу тях се зададе гъста редица конници. С радостни викове и шумни възклицания те се спуснаха към двамата непознати и ги обградиха.

— Брат ти Петър ни изпроводи да ви следваме на няколко поприща… — каза войводата Коча и сведе чело в дълбока почит, слагайки десница на гърди. — Не можехме да ви оставим сами да пътувате из тия друмове.

— Дайте писмото за царя — каза Асен на ромейския алагатор и протегна нетърпеливо и властно ръка. — Аз ще му го предам по-скоро от вас.

— Но аз трябва лично да го предам нему, за да получа отговор — каза ромеецът.

— Пред вас стои българският цар… — каза Асен.

„Ако Исак узнае, че е бил в ръцете ни и сме го изтървали, или ще ме убие, или ще ме ослепи“ — си помисли алигаторът и се вцепени от изненада и страх.

— По-скоро — изгърмя властният Асенов глас.

Ромеецът скочи от коня си, прегъна коляно, подаде императорското послание. Коча приближи запалена борина. Асен бързо разкъса печатите, преброди буквите на треперливата червена светлина. Василевсът пишеше, че решил да сключи вече траен мир с българите. Дотегнала му ненавистната бран между двата съседни народа. Бил готов да изпрати посолство за водене на преговори. Питаше за мястото, което би било най-удобно за сключване на мир.

Ала не питаше дали най-сетне Асен е съгласен да прекрати войната. Защото той беше уверен, че скъпият залог, който случайно бе попаднал в ръцете му, щеше да направи коравия българин по-отстъпчив и примирителен.

На края на писмото пишеше:

„Съгласен съм да върна царицата и малкия княз, ако вместо тях получа друг заложник, равен по знатност на тях.“

Асен и Иваница се спогледаха. Нямаше какво да избират. Трябваше да се съгласят.

— Приемам мира — отвърна царят на пратеника. — Съобщете на светлия си господар, че очаквам посолството му в твърдината на Боженица.

— Аз ще бъда заложникът — предложи Иваница, без да се колебае. — И мога още сега да замина. Царицата не бива да се тревожи повече в ромейския стан.

Сълзи задушиха гърлото на царя. Но очите му останаха сухи.

— Ицо!

Той крепко прегърна юношата. Целуна го.

— Никога няма да забравя това.

— Аз няма да остана дълго време там. Бъди спокоен!… — му пошепна момчето и се измъкна от ръцете му. След това добави високо: — С бога, братко! Поздрави мама, Петра!… С бога!

Царят съобщи волята си на ромеите и с горещ поглед проследи конниците, които бързо се отдалечаваха по друма. Остана неподвижен, докато очите му можеха да различават стройната осанка на младежа.

— Господи, запази го, върни го… — пророни сърцето му гореща молба.

Тропотът на ромейските коне заглъхна в далечината.

На следната сутрин царица Елена предаде в любещите крепки бащини обятия малкия Асен. С буйна нежност царят целуна меките му буйни къдри, големите му черни очи и тръпнещ от неизказана радост, го стисна до сърцето си.

Сякаш предчувствуваше колко скъпоценен бе крехкият живот, който държеше в ръцете си.