Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (41)

Глава XI

Като по чудо след три дни архиепископът стана на крака, а след десет дни в подножието на Царевец се струпа многочислен народ.

Търновци искаха да изпратят с китки и синовна обич светия старец на дългия неизвестен път. Една кочия беше приготвена за високите пътници: Василий и презвитер Константин, а друга за царските подаръци до папата. Двама млади калугери пренасяха и грижливо нареждаха тежките восъчни пити, копринените платове, кожените кесии със злато и сребро, скъпите съдове… Зад кочията бяха наредени няколко чифта породисти жребци и мулета, също царски подаръци…

Навалицата всеки миг ставаше все по-голяма. Яркоцветните руби и забрадки на жените се люлееха като широка пъстра вълна. Любопитните търновки се блъскаха с лакти, диреха по-удобно място. С широко отворени очи те се мъчеха да отгатнат какво може да съдържа всяка ракла, шъпнеха си на ухото, когато някой знатен конник слизаше пред портата и изчезваше сред поклони на иноци и дякони.

— Кой е този? Кой е този?

— Великият примикюр Михаил.

— Гледай, гледай само как тежко върви, как важно се клати насам-натам, въсите му стигат комай до плещите.

— Ами този?

— Севаст Селимир… Знаеш ли, че той бил богомил?

— Не думай!

— А този кой е?

— Великият боляр Саца… Този човек няма остаряване…

— Та кога пък е станал от великите?

— Нали е царски човек?

— Ето, ето деспот Слав! С какво е алено рухо… Няма ли да се ожени най-сетне за Деяновата дъщеря? Да го не прежени Стрез?

— Ами! Ще й се да стане деспина.

— Но и той не е кой знае какъв хубавец! Пък какви ли иска?

— Ето и братовчед му, деспот Борил. Колкото Слав е нисък и пълнолик, толкова той е висок и мършав… Много ще има да чака, докато куманката хвърли око на него. Знаеш ли? Той я задирял…

— По-тихичко! Какво приказваш? Да стигне до Калиянчовите уши, ще видиш после беля… А гледай там, онзи синеокия, с дългите посивели коси… Протовестиярия. Великият боляр Сеслав е от най-драгите царски люде. Виж жена му — госпожа Евпраксия — с каква е жълта аксамитена руба… Ето и княз Белота. Дясната ръка на царя. Колко е побелял! И брадата, и веждите чак. А я виж Зоя как върви чинно сега! Кои ли кучета търкалят кокалите на триж проклетия Иванко? Голям поразеник беше! А това е щерка им, малката Белослава. Аз все си я мислех малка, но я гледай каква мома се изтърсила! Голяма хубавица ще стане! Тия пък са братята й, от първата жена на княза. Почина, когато роди втория. Те, жените, от това са мрат… Ама царската дъщеря е по-хубава…

— Кой ти говори за царкинята? Ех, без майка е клетото, но казвам ти, такава хубост не е раждала българската земя досега. На баща си прилича. Аха. Ето кастрофилакс Видул и катепан Дан. Царят вече тръгнал. А този високият, с дългата бяла брада, великият боляр Николица, с него е боляр Деян. Те не давали и дума да става да отиде светиня му при папата. Но какво да правят? Пред Калиянчо не се рита. Ето великия боляр Петър. И той бил богомил. А оня там дребничкият е половецът Манастър. Хич не ми харесва тоя човек, като те погледне, кръвта ти смръзва! А царят все с него… Сякаш му е брат. Я гледай, я гледай…

Цялата тълпа се развълнува като нива, повеяна от вятър.

Яхнал на чер кон, с бледоморава туника и зирдавена гугла, княз Йоан-Асен бавно приближаваше сред радостните възклицания на народа. Цял заруменял, той кимаше с глава наляво и надясно, махаше с ръка, усмихваше се… Жените и девойките го поглъщаха с очи. Но между стотиците зеници, които с жаден блясък се впиваха в стройната осанка и черните къдри на хубавеца княз, един чифт очи не посмя да вдигне взор от земята. Струваше се на Ана, че само ако за миг дръзне да го зърне, всички там събрани люде веднага ще отгатнат тайната, която гризеше младото й сърце. И тя се сниши, скри се зад един широк гръб, пожела да потъне в земята. И не можа да види с какво пламенно любопитство Йоан диреше с очи из пъстрата вълна на женските забрадки.

Изведнъж всички шапки се смъкнаха, настана дълбока тишина. Беше се задала царската телохранителна конница, която ограждаше владетелската кочия. Иноци и презвитери се втурнаха насреща. Най-напред слезе Калоян. След него царицата. Гъвкава и стройна. С надменна уста и горящи очи.

Жените зашъпнаха:

— Куманката… Куманката… Вижте колко е жълто лицето й, а очите й са като на дива котка…

Но мъжете я гледаха занемели.

С тях беше и Мария. Доста израснала за годините си, с дълги пепеляворуси плитки и големи сини очи. Тя свенливо погледна към тълпата и палава детска усмивка трепна на лицето й. Народът с радост и благоволение замаха с ръце.

— Мария! Мария!

Момичето съвсем се смути, препъна се в дългата си руба и изприпка след царя.

Кочиите бяха вече готови. Пристигна и конната свита, която щеше да ги придружава и пази до Драч. Едри и пъргави войскари със зелени копия и медни щитове, заострени към долния край. Водеше ги коместабул Сергии. Тълпата почна нетърпеливо да се движи. Откъм двора на архиепископския дом оживено се разтичаха дякони и прислужници… Зачу се смътен шум от много гласове. Всички се дигнаха на пръсти, простряха врат. Всеки искаше да види и да чуе.

Върху прага на крепостната порта се появи високата суха осанка на архиепископа. Облечен в черно расо, с тъмна калугерска шапка. Бледото му лице изглеждаше още по-мъртвешко и изпито. Но стъпките му бяха твърди и решителни. Той дигна сухата си ръка и благослови три пъти тълпата, която коленичи. След това се качи в първата кочия заедно с презвитер Константин. Калоян се приближи, говори му нещо дълго и развълнувано, след това сведе бързо глава и за последен път целуна старческата десница. Тогава тълпата се спусна и обгради кочията. Деца подаваха китки трендафил, жени се кръстеха и молеха за благослов. Някои плачеха. Кочиите бавно тръгнаха по тесния каменен път, придружени от множество народ, който отиде да изврати светия отец чак извън градските порти.

В дясната страна на расото си Василий носеше зашити две писма. Едното бе златопечатно слово от царя, а другото от държавния логотет княз Белота.

Царят пишеше:

„Калоян, император на българите, до светейшия господин, патриарх на християнската вяра на Изток чак до Запад, папа римски. Аз ти пращам послание, като се радвам, ако моят пратеник те намери здрав и весел заедно с всички, които са с тебе и с всички твои сродници и приятели. Аз съм здрав с помощта на Господа и блажената Дева, чрез молитвите на светите апостоли Петър и Павел и чрез твоите свети молитви. Аз, Калоян, император на българите, виждам, че ти имаш власт от Бога да свързваш и развързваш, както е имал блаженият апостол Петър, комуто Господ е казал: «Каквото свържеш на земята» (според евангелист Матея), така и върху тебе е възложил бог същата благодат: когото свържеш, той е свързан, и когото развържеш, той е развързан. Съобщавам на твое светейшество, че изтекоха шест години, откак аз веднъж, дваж и трети път пращах при вас мои пратеници, но не можеха да стигнат при твое светейшество, за да предадат моето слово и да ми донесат твоето утешение. Господ внуши на твое светейшество да ми прати Доминик, архиирезвитера Бриндизийски, от когото разбрах, че ти не си забравил мене — твоя раб; него аз почетох като твой човек и му дадох писмо, което да отнесе на твое светейшество, дали го е донесъл, или не, Бог знае. Откакто гърците узнаха това, патриархът и императорът ми известиха: «Ела при нас, ще те коронясаме за император и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не може да бъде», но аз не пожелах; а напротив, прибегнах към твое светейшество, защото искам да бъда раб на свети Петър и твое светейшество! Затова ти изпратих, според всички правила, моя архиепископ с много голямо богатство, копринени платове, восък и сребро, коне и мулета, за да отдаде на твое светейшество почит наместо мене, твоя раб. И аз умолявам чрез молитвите на блажения апостол Петра и твоите свети молитви, да изпратиш кардинали, на които твое светейшество да поръча: да ме коронясат за император, а в моите земи да поставят патриарх, за да бъда твой раб за цял живот. Месец юни 1203 година.“

Лятото бе сухо и необикновено горещо. По целия път пратениците събираха около себе си тълпи жетвари, млинари, бостанджии, овчари, които напущаха стасите, жрънките, периволите, катуните и пасищата си, за да видят светия старец. Някои водеха болните си деца и молеха благослов, други поднасяха едри дини и пъпеши, кошнички с грозде, ябълки, медени питки…

След като си починаха по няколко дни в Средец, Велбужд, Скопие и Кичево, подир тридесетдневно пътуване, те се явиха пред яките крепостни стени на Драч, край Синьото море. На бойниците бдяха латински стражи от Венеция. На пристана чакаха да пристигне кубер от Апулия, също така и пратениците на граф Велтер де Бриен, които носеха важно послание до папата. Една група от кръстоносците начело е двамата братя дьо Бриен настоявали походът да продължи пътя си към Ерусалим.

С радост кръстоносците обещаха да помогнат на пътниците за Рим, да им бъдат другари в пътуването. Ала гъркът, който ги придружаваше, като разбра кои са българските пратеници, отиде да се посъветва с византийския дук на Драч. Съветът на ромеите бил, че отиването на архиепископ Василий в Рим ще бъде неприятно на императора.

А латинските духовници, които се намираха в Драч, направо помолиха архиепископа да се откаже от пътуването си, инак може да загуби живота си.

Привидно Василий се подчини и заедно със свитата си отседна в един арбанашки хан. Така изминаха осем дни и все още никакъв кубер не пристигаше на пристана. Най-сетне, на трети август, откъм Дубровник се зададе генуезка търговска триера, която се връщаше в родината си. Като зърнаха острия й нос, украсен с красиви бронзови изваяния, българските пратеници въздъхнаха облекчено. Побързаха да известят на господин Василия, прибраха подаръците за папата и заедно с мулетата, които Калоян изпращаше на Инокентий, веднага се отправиха към пристана. Но в последния миг, когато те напущаха брега, десетина ромейски стотници се явиха при кубера и заявиха, че на непознатите българи е забранено да напущат Драч. Телохранителите на пратениците се опитаха да се противопоставят. В кратката борба паднаха убити петима от българските войскари. С гръмки укори презвитер Константин заяви, че ще се оплаче на латините и ще иска жестоко наказание за ромеите. Но те вързаха ръцете му и го заплашиха със смърт. Тогава Василий се намеси и за да спаси хората си, каза, че се подчинява. Под силна стража ромеите ги върнаха в града и им заявиха, че ако посмеят отново да напуснат Драч, ще ги хвърлят в морето. Все пак, с големи усилия и хитрини, коместабул Сергии успя да се добере до катепана на крепостта — рицаря Оливие дьо Рошфор — и му разправи за несполуките си. Поразени от вестта, че в града им се намира такъв висок духовник, латините се посъветваха с арбанашкия архонт Гико, побързаха да посетят високите пътници, сурово смъмриха ромейската власт и освободиха българите. За по-голяма предпазливост архиепископът реши да напусне Драч и заедно с другарите си и останалата стража тайно се отправи за пристана на Каватахори. Но силните вълнения, безпокойството, че няма да може да изпълни задачата си, телесните несгоди сломиха и умориха изтощения старец. Щом стигнаха в Каватахори, Василий легна отново зле болен. Напразни бяха молбите на презвитера и коместабула: поне един от тях да остане с него. Старецът клатеше упорито глава и сред глухи стенания и сподавени въздишки ги заклинаше да го оставят и да изпълнят грижливо царската поръчка.

— Като се придигна, и аз ще дойда след вас — им казваше. — Но вие трябва да отидете.

Отчаяни и пълни с тревога, презвитерът и коместабулът оставиха архиепископа на грижите на ханджийката и конната свита и заминаха с първия пристигнал кубер. Сърцата им тръпнеха от тежки грижи. Какво щеше да каже Калоян, като научеше, че са оставили стареца сам? Но нямаше ли да се разсърди повече, ако не изпълнеха поръчката му? Ами ако Василий умреше? Ако ромеите го нападнеха коварно в Каватахори?

— Боже, спаси ни! Помогни ни… — се молеше и кръстеше презвитер Константин — за добро го правим, за доброчестието на държавата… — И притискаше ръка до сърцето си. Там, зашито в расото му, беше Калояновото писмо.

А в това време болният старец лежеше в нечистия хан — заобиколен от непознати, подозрителни хора — да чака с християнско смирение смъртта си. Защото и да го пожалеше още веднъж болното му сърце, щяха ли да го пожалят ножът на измамата и отровата на подкупа? Вярно бдяха стражите ден и нощ над главата му, но какво можеха те да сторят сами срещу жестоките врагове?

Лежеше Василий на бедния си одър, слушаше грохота на морето, а мисълта му неспирно придружаваше двамата царски пратеници. Щяха ли да стигнат здрави и читави до Рим? Нямаше ли буря да преобърне като крехка черупка чуждоземския кубер? И смъртна тъга прибулваше взора му.

Защо трябваше такъв жесток жребий да поломи последните му земни дни? Да склопи очи сам и разкъсан от грижи в далечна, чужда земя?

Една сутрин — на петнадесетия ден — неочакван шум разтревожи целия хан. Конски копита изтрополиха по каменните плочи. Архиепископът леко побледня и се надигна върху лакътя си. Войскарите грабнаха копия. В това време вратата буйно се блъсна и в стаята се втурна алагатор Георги, последван от няколко български стотници. Той се затече към одъра.

— Най-сетне те намерихме, светиня ти! Ходихме в Драч, ходихме в Шкодра, Балона… Най-подир научихме, че си бил в Каватахори. Ами где са презвитерът и коместабулът? — Той целуна ръка на смаяния архиепископ и внезапно извика: — Боже господи, щях да забравя най-важното. В Търново пристигнаха папски пратеници!

Василий го изгледа поразен. Кога са успели да стигнат Константин и Сергей в Рим? Кога папата е пратил вече отговор?

Но писмото, което му пращаше царят, разясни съмненията му.

Калоян пишеше, че внезапно в Търново пристигнал папският легат Йоан Каземарински, за да предаде на архиепископа палиум и да го ръкоположи за примас на България. Той бил тръгнал още отдавна за Търново, но по пътя се забавил много в Моравско. Между това Калоян през юлий слязъл надолу в Тракия и попречил на бягащия от латините Алексей III да влезе в България, като отблъснал за последен път лъстивите му предложения за съюз и обща борба против латините. Царят разправяше за страховете и тревогите си, като научил от странници търговци за преживяното от архиепископа в Драч. И го молеше да се завърне веднага, за да изпрати колкото е възможно по-скоро папския легат обратно в Рим.

Василий отпусна писмото. Тиха усмивка успокои и разведри лицето му. Сякаш нови целебни сили разтърсиха тялото му и за пръв път от толкова време той спа дълбоко и спокойно.

Архиепископ Василий оздравя и на 8 септември 1203 година папският легат капелан Йоан Каземарински го ръкоположи в Търново за примас и архиепископ на цяла България и Влахия на празника Рождество Богородично, като му предаде палиума, изпратен от папата. След това капеланът веднага се върна обратно в Рим заедно с барничевския епископ Власий, който носеше нови дарове за Инокентий; три топа скъпи копринени платове, една златна купа, четири ливри перперии, три сребърни съда и една сребърна обкова за книга.

Ала те носеха със себе си и други дарове, по-ценни от всички коприни, жълтици и златни предмети: писмо от новия примас, писмо от митрополитите, които са присъствували на благословението му: Анастасий Велбуждски, Сава Преславски, епископите Марин Скопски, Аврам Прищински, Кирк Нишки и Климент Видински. Капеланът носеше писмо и от самия цар, в което Калоян между другото казваше, че предоставя на неговата присъда да уреди честно и справедливо въпроса за границата между Унгария, България и Влахия, за да може и той да има такива права над тях, каквито има унгарският крал над Унгария, та да престанат убийствата на християни между него и краля. И за да знае негова светост, че на българското царство принадлежат петте епископии: Браничево, Ниш, Белград, Срем и Рашка, които унгарският крал нападна и завладя заедно с църковните им правдини, макар че те винаги са били в пределите на българската държава. В замяна на това Калоян пращаше хрисовул, от който папата можеше да бъде доволен и да разреши българо-унгарския спор. Този хрисовул изпълваше дълголетната, изпълваше вековната мечта на папския престол — да присъедини България към църквата на свети Петра.

Хрисовулът започваше така:

„Во имя Отца и Сина и Святого духа, амин. Тъй като било угодно на Господа нашего, Исуса Христа, да ме въздигне господар и цар на цяла България и Влахия, аз изследвах писанията и книгите на нашите прадеди и законите на покойните царе, наши предшественици, отгде са те получили българско царство и императорско утвърждение, корона на главата си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочиващи царе на българите и власите и наши предшественици: Симеон, Петър и Самуил, са получили корона за своето царство и патриаршеско благословение от пресветата божия Римска църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър. Така също и моето царство пожела да получи благословение и царско утвърждение чрез корона на главата на своето царство и патриаршеско благословение от Римската църква…“

И завършваше:

„А пък моето царство подписа своя златопечатник в потвърждение на това, че никога не ще отстъпи от Римската църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър — сиреч нито самото мое царство, нито другите князе на моето царство ще се отлъчат, но аз ще бъда като призван възлюблен син на светия отец и апостолически римски престол на княза на апостолите Петър. И каквито земи на християни или езичници в бъдеще придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свещен и апостолически римски престол. И за да бъде смятан за истински и безсъмнен настоящият златопечатник на моето царство, то царството ми го дава в ръцете на препочтения мъж Йоан, пратеник на светия римски престол и капелан на господин папата. Подписа се в него и нашето благочестиво и от бога издигнато царство, в годината 6712 (1204), индикт VII.“

Скъпоценният хрисовул, по-скъп от всички елмази и бисери на света, носеше най-голямото задоволство на римския папа и закриляше, без бой и кръвопролития, запазването на всички освободени български земи. А това пък беше съкровената мечта на българския цар.

Мъдрият и ловък държавник си осигуряваше предварително папската подкрепа за всички свои бъдещи бойни предначертания.

Наскоро след това, като използува междуособиците между чешкия крал Отокар I, алеманския император Филип II и унгарския крал Емерих, Калоян завзе отнетите по време на Борис I югозападни български краища, изгони великия жупан Вълко, който се беше отметнал от съюза си с българите и преминал към унгарците, а на негово място постави брата му Стефан. След това спокойно зачака посредничеството на папата и решението му върху спорните земи. Неговите войски се бяха здраво настанили в древните твърдини на Истъра, които три века бяха гранични точки на българската държава.

Решението му бе непоколебимо. Късното подчинение на ромеите му беше вече излишно. Константиновград чакаше нови господари. И натам вече отправяше будното си внимание този, който ръководеше българските съдбини.