Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (64)

Глава XXXIV

Бледата светлина на есенния здрач падаше от тесния сводест прозорец и с мъка диреше мрачните ъгли на грамадната зала, в която спяха сенките на тишината и скръбта. Царствена и безмълвна като каменно изваяние, солунската кралица бе затворила покоите си за суетата на света и със сгърчени от болка устни и изгорени от плач очи стоеше по цели часове замислена и неподвижна, отпусната в креслото си от абанос и седеф. Твърде малко радост бе видяла през живота си дъщерята на крал Бела. Още на крехка възраст Маргарита се бе простила с родна Венгрия, за да сподели с нелюбим съпруг тежестите и опасностите на византийската императорска корона. След това съпругът, комуто бе родила деца, биде ослепен от родния си брат. И тя трябваше да прекара десет тъжни, безкрайни години в унижения и сълзи. А после бе дошла новата измяна на Мурзуфлон. Съпругът й Исак Ангел бе загинал заедно със сина им — младия Алексей. Но сега, когато слаб лъч от щастие бе огрял за миг скръбната й душа, когато благородният маркиз Бонифаций Монферато с топлото си сърце на южняк бе върнал върху устните на Исаковата вдовица бледен трепет на щастие и надежда, грозната вест за ненадейната му смърт бе смразила завинаги сърцето на Маргарита с печата на болката и отчаянието.

Бе заминал радостен, бодър, с весел смях на уста. „Ще се срещна в Кипсела с Анри, ще се отбия за малко в Мосинопол и след две недели ще бъда при теб!“ Каква зла съдба бе пресякла пътя му с пътя на страшния български цар?

Защо трябваше буйният и смел гибелин да остави хубавото си Монфератско владение в Италия, за да дири нова власт и нови приключения в далечни непознати земи? Не беше ли достатъчно синьо ломбардското небе? Не беше ли достатъчно достойна родината му, за да й отнема юначната си ръка в борбата й срещу притеснителите си? Защо трябваше прекрасната му мъжествена глава, да се търкаля опозорена пред краката на хищния варварин?

Сълзи като едри бисери се ронеха върху посърналото лице на кралицата и падаха въз преплетените й пръсти.

В стаята влезе безшумно стара ромейска прислужница.

— Господарке!

Кралицата потрепера.

— Граф Биандрате иска да ти говори…

— Не приемам никого. Не знаеш ли?

— Но той настоява. Нещо много важно.

Кралицата вдигна гневно глава.

— Оставете ме на мира! Нищо не искам да чувам…

Граф Биандрате се втурна в стаята. Бледен, разтреперан.

— Госпожо, българският цар е потеглил за Солун с несметна рат!

Кралицата скочи. Изправи се с цялата си горда и стройна осанка.

Със страшен вик тя дигна нагоре ръцете си и се спусна в съседната стая. Там, в меката люлка, спеше златокъдрав румен младенец. С диво движение кралицата го грабна и притисна до гърдите си. Взорът й тъмнееше в ужас.

— Да бягаме.

— Где, госпожо?

— В Константинопол, при Анри!

— По всички друмове кръстосват куманите на Йоаница…

— По море!

Рицарят поклати глава.

— Никоя галера, никоя трирема няма да посмее да излезе сега в открито море. Морски разбойници дебнат и нападат всички кораби. Вече два месеца как върлуват из нашия край.

— Тогава? — пошъпна отчаяно майката.

— Ще се борим!

Горчив смях изкриви устните на Маргарита.

— Ще се борим… С Калоян… Помните ли как разруши той Филиповград, Сер, Аркадиопол, как отби реката при Димотикон? Нищо не може да се опре на Ромеоктона!

Биандрате дигна рамене.

— Ще се помъчим. Дайте веднага заповед да се събере околното население в крепостните стени. Да се натрупат хранителни припаси!

Маргарита мълчеше. Ръцете й все още трепетно притискаха спящото дете. Тя поклати глава, въздъхна и дигна очи нагоре.

— Само бог може да ни спаси…

А навън сякаш буря метеше града. Тъй страшен и див бе ревът на тълпата. Обезумели от страх, солунските граждани се тълпяха около двореца и зовяха кралицата. Отчаяни викове отразяваха като тъжно ехо ужаса на многохилядния град. Кралицата обви в един копринен шал малкия си син — непълнолетния солунски крал Димитри — и се яви в ложата на замъка.

— Свети Димитре! Чудотворецо! Спаси ни!

И хиляди ръце се простираха в гореща молба към големите златни облаци, които закриваха потъмнялата синева на небето. Хладен вятър развяваше черните къдри върху чистото чело на венгерката. И така, с детето в ръце, мрачна и безмълвна, последвана от графа и придворните си, тя слезе долу и сред две крила коленичил народ се отправи към черквата на Чудотвореца.

Като влезе вътре, Маргарита се просна на земята пред гроба на свети Димитър. След това дигна нагоре малкия крал и високо се помоли:

— Ти, който си спасявал Солун от толкова напасти, от глад и мор, от Мавра и Кувера, спаси го и сега. Смили се над невинния младенец… Стори ново велико чудо…

Младият Димитър се събуди, заплака и цял се сви у майка си. Тогава кралицата го остави, високо се разрида и с отчаяни заклинания почна да удря чело в мраморните плочи, украсени със злато, сребро и безценни камъни, които покриваха гроба. Стари жени се кръстеха и прегъваха треперещите си крака, мъже свеждаха чела пред образа на Чудотвореца и шъпнеха тихи молби.

— Свети Димитре, велики стратего, градохранителю, отечестволюбче, добропобеднико, хегемоне, славний мъченико, спаси ни сега…