Дейвид Ангстън
Златният дявол (39)

Ад

Лежах почти безжизнен по гръб, но се съвзех, когато чух скърцането на лебедката и стърженето на котвената верига. Край нас бушуваше буря. Моята убийца предаваше яхтата на стихиите.

По палубата виеше силен вятър, черните облаци на небето бяха кипнали, а светкавиците се спускаха във въздуха като пукнатини на счупено стъкло. Пред мен се появи лицето на Ева, очите й бяха като изрязани парчета нощ, а пипалата на дългата й черна коса се удряха в лицето й като камшици. Тя се спусна над мен като вампир, за да ми подари целувката на смъртта. След това черните камшици се спуснаха върху лицето ми, потъмнелите й очи минаха близо до моите и я чух да прошепва в ухото ми с глас като шумящо море:

— Adeus, meu amor^[1].

Остра пронизваща болка ме върна обратно в пълно съзнание. Ева бе коленичила до мен на палубата и изваждаше кървавите ножици от гърдите ми. Отряза кожената каишка от гърлото ми и се смръщи при вида на блестящия сребърен кръст, който заискри под падаща светкавица. След това го хвърли във водата в оживялата тъма.

Сграбчи ме за китките и ме помъкна към ръба на яхтата. Оставях кървава следа, която се отмиваше от дъжда и бурното море. Тогава видях последното кюлче да лежи самотно на палубата. Колко ли струваше? Още един миг живот? Още един дъх? Животът ми отиваше по дяволите заради тази проклета купчина злато.

Ева пусна китките ми, пъхна ръце под мен и ме преобърна на ръба. Погледнах към тъмната вода, която се надигаше към яхтата, и видях нещо, което ми заприлича на призрак. Може да е било отражението на луната или лунният блясък на Белия дявол, надигащ се от мрака под мен. Независимо дали беше призрак, луна или Дявола, имаше същото лице, което видях в огледалото, лицето на надвисналата смърт.

Опитах се да извърна очи. Опитах се да се задържа и да не падна. Сграбчих ръката на Ева, която ме бутна надолу. Висях над черната вода и я стисках за китката, както каубоят се бе впил в гърлото ми. Над нас проблесна светкавица. Лицето на Ева стана неподвижно. Взираше се в нещо точно зад мен във водата. Обърнах се и го зърнах преди светкавицата да угасне. Призракът, който бях видял, лицето, което си мислех, че е на смъртта, не беше моето, не беше и призрак, не беше и Белият дявол. Беше празна лодка, която се люлееше на повърхността. Бях виждал и преди този бял корпус, докато наблюдавах тайно кладата на Плажа на мъртвите. Кой беше гребал дотук? Свещеникът? Или пък вещиците са дошли, за да ни убият?

Когато небето пак пламна, се обърнах към Ева. Зад нея в падащата светкавица се появи побелял брадат мъж с широки рамене и гол до кръста. Устата му беше гневно отворена, а очите — побеснели като океана. Фигурата на носа на „Аргонавт“ беше оживяла!

Мъжът се наведе и се пресегна към Ева. Тя се извърна уплашена. Тогава небето отново потъмня и силуетите им изчезнаха. Огромна вълна удари яхтата и се стовари с грохот около мен. Изпуснах ръката на Ева. Вълната ме понесе със себе си през палубата и аз се спрях в стълба, който поддържаше въженото перило. Той се счупи, когато палубата се издигна. Щях да падна, ако не се бях задържал за найлоновото въже, което се опъна като тетива на лък. Ударих се в корпуса и се спуснах към водата.

Бурният океан и небето бяха черни. В тази непрогледна тъмнина проблесна светкавица. И в нея изскочи изчадието на нощта — скатът се извиси от водата. Прелетя над вълна, приличаща на планина, набра скорост в траекторията, след това със замирането на светкавицата се спусна отново в тъмнината.

Потънах заедно с палубата, като стисках опънатото въже. Ревът на бурята ме последва и под водата, където океанът също бушуваше. Черната солена вода запари на очите ми. Сякаш преглътнах сълзи. В дълбоката подводна нощ скатът грееше като луна.

Когато яхтата се наклони обратно, въжето ме издърпа нагоре и ме удари в корпуса, сякаш бях вързан спасителен пояс. Поех дълбоко дъх, отърсих солената вода от очите и погледнах надолу в тъмнината. Изпод завихрената вода приближаваше скатът в целия му разноцветен блясък. Приличаше на воднисто отражение на луната, паднала в океана, за да се върне при своя двойник там долу, да слее блясъкът с низшето.

Върху луната се появи тъмна сянка, когато съществото разтвори паст. Гледах надолу обзет от ужас.

Нямах сили да се спася. Нямаше как да избягам. Увиснал, посрещах лице в лице съдбата си, идваща през водните спирали на бурята. Бях като хипнотизиран, тъмнината ме теглеше към себе си и ме изпълваше със страхопочитание и вцепеняващ ужас. В този миг животът и смъртта се сляха, както се сливаха страните на въртяща се монета. Всяка една вече докосваше другата и заедно образуваха нов свят, който сега блестеше пред мен толкова ясно, както никога преди и ми откриваше реалности отвъд видимото. Надигащият се под мен мрак идваше от още по-дълбок мрак. Светкавицата, която разкъсваше въздуха, се процеждаше от пукнатина в небето. Мъжът, когото видях да се появява през тази пукнатина, пристигаше от някакъв друг бляскав свят, може би от място, където се раждаше светлината и мракът бе забранен за вечни времена. Стори ми се, че в донесения от океана непознат зърнах светъл лъч от рая, както когато видях да проблясва кръстът на дъното на океана или повърхността да свети обещаващо.

Държах се за това обещание за светлина като за единствена сламка. Защото около мен беше само непрогледен мрак.

От водата изскочи Белият дявол и премина точно покрай краката ми.

Изведнъж се издигнах във въздуха. Силните ръце на непознатия се бяха протегнали към мен и ме издърпваха заедно с въжето. Клатещите ми се крака се разминаха на косъм със зейналата паст на Дявола. Когато светкавица пак освети небето, видях белият звяр да се носи над перилото на яхтата. Чух пронизителния писък на Ева и ръцете, които ме издърпаха, ме пуснаха на палубата. Чудовището се изви в зловеща арка и се върна обратно в океана. На палубата плисна гигантска вълна и потопи яхтата.

Взирах се в процеждащата се от небето светлина. Жълтият „Зодиак“ премина покрай мен. Някакво въже се откъсна и просъска. Не изпусках от очи светлината и когато водата се отдръпна, ми се стори, че в каютата отдолу виждам Ева с брадва в ръце.

Над палубата проблесна светкавица и гръмотевица разлюля яхтата. Обърнах се и видях брадатият мъж да се изправя на колене. Наклони чорлавата си глава и се пресегна да извади ножиците от плешката си. Падна нова светкавица и видях, че по гърба му се стича кръв.

Мъжът се строполи.

Изправих се с мъка на крака. Видях „Зодиак“ нелепо заседнал в мостика с носа нагоре. Яхтата се наклони рязко и стоманената мачта проскърца. Внезапен удар в лицето ме свали отново на палубата. Лежах объркан и замаян и чаках Ева да стовари брадвата. След това нова светкавица освети люлеещото се въже. То се клатеше от върха на мачтата и плющеше като камшик. Скобата в края му ме беше шибнала през бузата и бе оставила отворена рана. Сега се носеше свободно над мен, сякаш се любуваше на дяволското си дело.

Пресегнах се, хванах се за нея и опитах да се изправя. От раната в гърдите ми шурна кръв и ме прониза силна болка, от която ми призля. Върху ми се стовари още една огромна вълна. Избърсах водата от очите си и през палубата видях Ева да се приближава. Тя се измъкна от мостика и тръгна към падналия мъж.

Извиках в опит да го предупредя, но гласът ми бе прекалено слаб. Нямах сили нито да стоя прав, нито да помръдна. Палубата се наклони или така ми се стори, докато губех съзнание. Тъмнината отново се спусна пред очите ми. Стисках като олюляващ се пияница металното въже и се опитвах да не припадна. По въжето в ръцете ми сякаш течеше ток. Ослепителна разклонена светкавица разцепи небето.

Ева вдигна брадвата над мъжа, лежащ на ръба на яхтата. Видях как яркото й острие се издига нагоре. Концентрираната й тежест описа орбита като на мятащия се във въздуха скат, събрал гнева на океана. Когато достигна апогея си и се спря, преди да се стовари, видях зад нея Белият дявол да изскача от водата, а високо в небето светкавица се стрелна да докосне металната мачта като в огледална действителност.

Бутнах желязното въже. То проблесна като огън през палубата. Стрелна се покрай падащата брадва, закачи металното острие и двете образуваха перфектен проводник.

Лицето на Ева грейна като слънце, черепът й побеля. Тялото й излъчваше светлина, костите й се нажежиха. Светкавицата премина през пипалата на косата й. Тя се търколи пламнала от палубата, когато скатът се спускаше във водата. Той я прибра в устата си като полудял огнен език, погълна я в тъмнината на търбуха си и се скри в океана.

Гледах поразен надигащата се вода. Палубата потъна, след това пак се издигна. Падналият мъж бавно се изправи на крака. Нова вълна се сгромоляса върху яхтата и го събори пак, след това тръгна към мен. Докато се борех с връхлитащия ме воден стълб, чух отдолу ужасяващ стържещ звук. Яхтата се наклони със силен трясък и ме бутна на палубата. Като стигнах до мачтата, се хванах за въжетата. Небето се разцепи от нова светкавица и под нея във врящата вода видях да се подават тъмни зловещи скали.

Това бяха скалите, потопили „Аргонавт“ и удавили капитан Брага и неговия екипаж.

Корпусът отново проскърца заплашително. Яхтата се наклони и се разтресе. Стисках ужасен металния стълб на въженото перило. Килът се блъсна в скала и високата мачта силно се наклони. Вълна като планина се изсипа на палубата и аз се озовах под водата, както си стисках перилото. Бушуващият воден поток ме дръпна за краката и влезе в гърлото ми. За миг не чувах нищо, освен ужасяваща тишина, след това около мен внезапно засвистя и яхтата изскочи пак на повърхността. Водата бързо се отдръпна, но гърлото ми още бе задавено и не можех да дишам. Претърколих се по гръб и устата ми се отвори, за да извикам, но не излизаше глас. Задушавах се.

Океанът се надигна около мен. Нищо не можех да направя. Гледах с ужас безмилостното небе. Скоро светкавиците вече не ми се струваха ярки, а само тънички очертания в сгъстяващата се тъмнина, сякаш умирах в полуизмътено яйце или се раждах в ковчег.