Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Изгубеният рай

Не знам колко време бе минало. В облаците вече нямаше светлина и те плуваха мрачно покрай луната. Променливата лунна светлина ме събуди от съня, който си бе като смърт наяве. Очите ми не се бяха затваряли.

Изправих се до седнало положение и усетих болка. Имах още една голяма цицина на главата. И тя също кървеше точно над ухото ми. Странно, че в мен бе останала още кръв след всичките ми кръвопускания. Бях целият омазан в нея, както и пространството по палубата около мен. После видях, че не всичката е моя, част от нея беше на Ева.

Лежеше, както си беше облечена в бански, на ръба на палубата, а едната й ръка висеше над водата. Разкопчаната й бяла блуза беше пропита с кръв, кръв капеше и от раната на главата й. Обърнах лицето й към мен и с облекчение установих, че чертите й бяха непокътнати. Очите й бяха широко отворени, приличаше на мъртва. Притиснах ухо към гърдите й и се заслушах за пулс. Нищо, само безжизнена тишина. Разтворих пръстите й, обвити около дръжката на оръжието и го взех. На дръжката имаше кръв. Осъзнах, че ме у дарила с нея. Но как куршумът не ме е улучил?

Отворих барабана. Единственият куршум беше още вътре — на две отделения от спусъка.

Осмислих факта и разбрах какво се бе случило. Когато преди това проверих дали куршумът е вътре, сигурно, без да искам, съм завъртял барабана. Ева е „стреляла“, но без да излезе куршум. Когато съм я нападнал, тя се е опитала да ме удари с дръжката. Точно преди да стоваря кюлчето в черепа й.

Погледнах заредения пистолет в ръката си. Защо е искала да ме убие? Дали беше само от алчност? С внезапно надигащо се отвращение изхвърлих оръжието през борда.

Гледах как тупна беззвучно във водата, след това вдигнах очи към мъртвешкия бряг и видях клада. Белочек, помислих си. Местните печаха големия черен дявол. Върнах погледа си към Ева, която лежеше убита от собствената ми ръка. Това въплъщение на красотата беше моята възвишена любов. Сега лежеше мъртва и кървища в краката ми. Почувствах същата празнота, която бях усещал и преди, сякаш с всяка следваща смърт, причинена от мен, сърцето ми потъваше във все по-дълбок гроб.

Зави ми се свят. От ръката ми капеше кръв. Ако не я спра, няма да изкарам и една минута. Заклатушках се през палубата към стълбището.

Каютата долу беше тъмна и задушна, миришеше на изгнила храна. Натиснах ключа на лампата, но електричеството все още беше прекъснато от бурята. Аварийната лампа с батерии бе оставена да свети цял ден и се бе изтощила. Качих се обратно на палубата и намерих фенера за подводно плуване на Ева в купчината водолазни принадлежности. Включих го, слязох обратно долу и огледах помещението под лъча му.

Там цареше пълен безпорядък. Вратите на шкафовете бяха отворени, съдържанието им — разпиляно наоколо: тенджери, тигани, провизии, бутилки, карти, книги, спасителни жилетки, дъждобрани — всичко това лежеше там, където каубоят го бе изхвърлил в диво търсене на златото. Дори хладилникът бе преровен. Картонена кутия мляко бе разсипана върху разпиляната храна.

Вонеше на гнилоч.

Превръзките бяха в банята на Ева. Тръгнах право натам. И нейната стая, като останалата яхта, беше в пълен безпорядък. Шкафовете и чекмеджетата бяха изпразнени и дрехите й бяха разпръснати по леглото и пода. Прескочих ги и влязох в банята. Видях, че несесерът й с тоалетни принадлежности бе изсипан в мивката. Вратичките на шкафчето над мивката също висяха отворени. Вътре намерих ролка бинт. Оставих фенера на земята и превързах китката си. Кървенето сякаш спря. Срязах бинта с ножици за подстригване, които намерих в мивката, и го вързах около ръката си. Върнах остатъка в шкафчето и когато затварях огледалната вратичка, видях отражението си в нея.

Изтръпнах от ужас.

Бях изпит и с хлътнали очи, сякаш не бях спал и ял от дни. Все още бях само по бански и по голите ми гърди видях подутините от besso del diablo, драскотини от нокти, синини по ребрата. Шията ми беше тъмносиня от душенето, по лицето ми не бе останала и капчица кръв, кожата ми бе с нездрав, почти зеленикав цвят. Очите ми бяха празни и зловещи, ирисите — почти безцветни. Носът ми бе ухапан. Косата — сплъстена и твърда от засъхналата кръв. Кичури бяха полепнали и по челото ми. Имах голяма цицина на слепоочието, където Ева ме бе ударила. Тя се бе разпукала и от нея също се стичаше кръв.

Отстъпих от отвращение и за малко да се спъна в купчина дрехи. Чифтът къси панталони и смачканата тениска бяха пропити с кръв. Ева ги беше облякла сутринта, след като каубоя ни намери в леглото. След това ги хвърли тук, когато се преоблече в бански, за да се гмурне с Белочек. Сега забелязах нещо в джоба на панталоните — към пода се спускаше тънка златна верижка. Наведох се и я дръпнах, за да извадя стар джобен часовник, този, който Хосе бе вдигнал от пода.

Като го разгледах под светлината, разбрах, защо каубоят толкова го бе искал и защо Ева си го бе върнала при първа възможност. Лъскавият златен предмет беше също така стар и омагьосващ като златната монета на Белочек, която ни беше завъртяла главите и ни бе примамила в залива. За разлика от монетата обаче този часовник не носеше имперския символ с орела и знака на лейди Либърти, а бе гравиран с доста по-интимен и сложен мотив от листа. Интригуващият дизайн от едри преплетени лози се разстилаше върху цялата му повърхност както отпред, така и отзад. Така предметът изглеждаше като завършено произведение на изкуството, което трябва да си остане затворено и да не се ползва за прозаично действие като сверяване на времето.

Въпреки това го отворих, като пъхнах нокът под капака и внимателно го повдигнах. Пред очите ми като скрито съкровище се откри циферблатът с цвят на слонова кост. Беше обграден с деликатни ръкописни златни цифри в сериф[1], стрелките бяха елегантни златни стрелички, които заблестяха под лъча на фенера ми. Марката беше изписана с прекалено ситни букви, които не можах да разчета, но на лъскавата вътрешна страна на капака имаше гравирано посвещение в елегантен шрифт. И то бе трудно за разчитане. Буквите бяха достатъчно големи, но толкова тънички и украсени, а думите така преплетени, че ми трябваше минута, преди да забележа, че надписът не бе на родния ми език.

Реших, че трябва да е на португалски. Това беше родният език на Ева и вероятно на майка й, която й бе предала семейната реликва. Разпознах само една дума: amor. И другите думи приличаха на любовни. Mina. Promessa. Eternamente. Думи на любов или на обещание за любов. Това без съмнение беше подарък за любим човек. Но за кого?

Разгледах екстравагантния подпис, гравиран красиво отдолу. Трябваше да откроя всяка буква от сплетените като лоза думи. Накрая разчетох три отделни имена: Цезар. Луис. Брага.

Капитан Брага.

Търговецът на роби. Крадецът на злато. Самият дявол.

Внимателно оставих часовника до ножиците на мивката. Погледнах отражението си в огледалото. След това грабнах фенера и изчезнах от каютата.

Навън поривът на вятъра ме погали като ръка. Облаците вече се движеха бързо и изпълваха небето. Океанът се бе раздвижил. Прекосих мостика в посока към Ева, която още лежеше по гръб на ръба на палубата. Разкъсаната й бяла блуза се вееше на вятъра, а пълната луна осветяваше лицето и кожата на тялото й със сребриста светлина, която се пръскаше като мъгла по водната повърхност. Лежеше неподвижна като камък, но косата й се вееше силно. Коленичих до нея и отметнах разлетелите се кичури от челото й. Тези дълги черни къдрици, които така ме заблудиха. Очите й все още бяха отворени и безжизнени, а тюркоазеният им цвят бе потъмнял до сиво. Пред луната премина облак и тогава и сивото изчезна, и те станаха непрогледно черни.

Потръпнах.

Вдигнах фенера и насочих силния му лъч към лицето й. Когато попадна върху очите й, ми се стори, че долавям в тях движение и внезапен зелен проблясък. Насочих лъча право в черното й око. Зеницата се сви.

Отдръпнах се и затаих дъх.

Очите се размърдаха. Дробовете й поеха въздух. И тя се задави.

Изправих се, обзет от паника. Ева се съживяваше.

Веднага се сетих за Хосе и начина, по който Белочек го бе умъртвил. Бързо затичах надолу по стълбите към всекидневната. Спънах се в една спасителна жилетка и се проснах в бъркотията на пода. Фенерът загасна. Изругах и го ударих с ръка. Светлината потрепна и се върна. Допълзях до шкафа, в който беше брадвата. Той също бе опустошен от Хосе и беше почти празен, ако не броим чифт ботуши и сгънат брезентов стол. Обърнах се, огледах бъркотията в салона под лъча на фенера. Проверих под масата и из помещението. Брадвата я нямаше.

За последен път я бях видял в ръцете на Белочек. Може би за по-сигурно я бе оставил в каютата си. Бързо се втурнах по стълбите надолу по късия коридор към капитанската каюта. Вратата бе отворена, а в помещението цареше пълен хаос. Чекмеджетата — измъкнати, а вратите на шкафовете — отворени. Навсякъде бяха разпръснати дрехи, обувки и книги. Претърсих сред тях, като движех лъча на фенера отгоре им, както бях правил в „Аргонавт“. Проверих зад леглото, дори в банята.

Нищо.

Поех към вратата. Тогава забелязах, че стената до нея е всъщност тесен шкаф. Това беше единственото отделение в разхвърляната стая, чиято врата отново бе затворена. Отворих я рязко, насочих светлината и веднага зърнах дългата, добре оформена дръжка на брадвата, облегната на вътрешната стена. Изцапаното с кръв острие лежеше на пода. Посегнах вътре.

В този миг чух шум на яхтата.

Спрях и се заслушах. Дали Ева се движеше? Веднага загасих светлината. Не знае, че съм тук, помислих си. Не знае и какво съм намислил. Тъмнината пак ми ставаше съюзник. Оставих тихо фенера на килима на пода. И като внимавах да не вдигам шум, посегнах пак към шкафа и взех брадвата. Вдигнах я с две ръце. След това излязох тихо в коридора. Очите ми още се адаптираха към тъмнината, но въпреки това поех бавно напред. През пердетата на прозорците се процеждаше лунна светлина и хвърляше сенки по стените и пода. Но на тази светлина не можеше да се разчита, защото изчезваше рязко, щом пред луната преминеше облак. В един миг коридорът бе окъпан в синьо — в следващия потъваше в непрогледен мрак.

В края на коридора се спрях и се заслушах, като се взирах в тъмнината на мрачната всекидневна. Чувах само приглушеното припляскване на водата по корпуса. Завих и тръгнах по стълбите към палубата.

Вятърът вече духаше силно и заплашителни облаци изпълваха небето. Хвърлих поглед през палубата към мястото, където бях оставил Ева, и сърцето ми подскочи. Нямаше я. Излязох на мостика и се завъртях, за да огледам покрива на всекидневната и външните палуби. Нямаше я никъде. На мястото, където бе преди, имаше локва кръв. До нея лежеше последното златно кюлче, с което я бях ударил. Огледах за стъпки или следа от кръв, но не виждах нищо в тъмното. Сякаш се бе разтворила във въздуха или бе паднала зад борда. Изкачих се на задната палуба, погледнах в отвореното багажно помещение. Завитият труп на Рок приличаше на съвременна мумия. До него лежеше голяма купчина златни кюлчета. Нямаше достатъчно място за Ева да се скрие. Проверих въжената стълба, кърмата и двете страни на яхтата. Не беше във водата, не висеше и отвън. Беше изчезнала.

Известно време стоях така на вятъра, стисках брадвата в ръце като глупак и оглеждах водната повърхност. Вълните ставаха все по-високи и яхтата започваше да се люлее. Не може да е слязла долу, не и през нощта, не и в тази вода и със сигурност не и в състоянието, в което беше. Две паралелни светкавици разцепиха мрака над хоризонта, последвани от двоен гръм. Спомних си ската и ми хрумна, че никой не може да напусне яхтата жив.

Облаците отгоре се разделиха за миг и луната ярко заблестя. Надникнах в отворената шахта под мен, към увития в синьо мумифициран труп на Рок и златните кюлчета до него. Красота и смърт, най-великите тайнства. Луната се скри зад облак и корабът пак потъна в мрак. Очите ми се впиха в отвора на стълбището, което водеше към вътрешността на яхтата. Ето къде бе потънала. Беше се промъкнала оттам, докато претърсвах каютата на Белочек. Сигурно от нея бе дошъл шумът, който чух.

Тръгнах надолу и се заслушах, застанал на стъпалата. Не се чуваше и звук от вътрешността. Там цареше само пуста като в гробница тъмнина. Запромъквах се през тясното стълбище. Стъпалата ми намериха пода преди очите ми да го видят. Едвам различавах прозорците със спуснатите пердета от другата страна на стаята. Над масата за хранене бе паднала тъмна сянка, а съседното помещение без прозорци бе в пълен мрак, в който се процеждаха само частички от лунната светлина.

Стоях дълго и се ослушвах. Яхтата се люлееше, ръцете ми трепереха. Усетих се, че стискам брадвата прекалено силно и я притискам към гърдите си. Отпуснах хватката, внимателно поех дълбоко дъх и се опитах да успокоя дишането си. Спомних си, че хвърлих оръжието през борда. А сгъваемият нож бе забит в змиорката. Няма пистолет, няма нож, няма стрели за харпун. С какво можеше да се опита да ме убие? С голи ръце?

Кухненските ножове във всекидневната. Сетих се за момичето, което ме нападна на „Орхидея“ с тънък нож за филетиране. Ако беше силна и жилеста като Ева, можеше без проблем да ме убие с него. А сега, след като бях изгубил толкова кръв, нямаше да е трудно да ме довърши. Достатъчно бе едно рязване през гърлото. Припомних си, че има три кухненски ножа — всичките бяха в едно и също чекмедже. Два от тях бях ползвал. Единият беше къс нож за белене, другият — с дълго острие за обезкостяване на риба и третият — огромен месарски нож с широко острие за кълцане. Можеше да ме убие лесно с всеки един от тях.

Дали шумът, който чух преди малко, не бе от отварянето на чекмеджето? Дали не беше взела нож и не се бе скрила в яхтата?

Отделих се от стълбището и навлязох предпазливо в тъмнината. Стаята се клатеше и въздухът вътре вонеше на гнило. Сякаш усетих, че има нещо в мрака пред мен. Може би беше само вятърът в прозорците или вълна, ударила се в корпуса. А може би беше звукът от дишането на Ева. Започвах да чувствам пулсиращото й присъствие. Дали не беше слязла тук, когато аз се спуснах по стълбите? Дали се криеше и ме причакваше?

Спрях на място и прошепнах в тъмното:

— Ева, моля те, изслушай ме. Не искам да те убивам. Наистина не искам. И не мисля, че и ти искаш да ме убиеш.

Заслушах се, но чувах само вятъра. Пристъпих внимателно в мрака.

— Искам само да поговоря с теб. Може да успеем да се споразумеем. Има достатъчно злато и за двамата.

Тя ми отвърна пак с мълчание.

— Знам за капитан Брага — казах.

Дори и това не предизвика реакция.

— Какъв ти е той, Ева? Оженил се е за твоята прапрапрабаба? Или само й е обещал да се ожени за нея? И да се върне в Рио с кораб, пълен със злато.

От тъмнината не долетя дори дъх. Започвах да си мисля, че е мъртва, че в стаята е призракът й, който ме наблюдава тихо и чака. Или пък истинската Ева е рожба на мрака. Илюзия, създадена от дявола вътре в мен.

Пресегнах се през плота, опипвайки слепешком за дръжката на чекмеджето. И през цялото време се молех на Бога от детството ми, този от блестящия кръст на гърдите ми, да ми помогне да се събудя от ужасния кошмар. Да ми покаже, че я няма. Да ме вдигне от пиянския сън и да ме върне на брега на Бока. Да отворя очи и да видя прекрасната жена да се разхожда във водата. Онази със сребърните гривни, светлосинята забрадка, дългите черни коси, които меко се спускат по гърба й. Жената, чиито очи никога няма да забравя.

И която сега се опитваше да ме убие.

Нещо просветна в мрака. Видях чекмеджето. Отворих го. И трите ножа си бяха вътре.

— Ева…

Светлината изчезна. Последва тътен на гръмотевица, която сякаш викаше името ми.

Обърнах се и различих силуета й в тъмнината.

— Ева — прошепнах. — Обичам те.

Очите ми бяха ослепени от силна светлина на прожектор. Вдигнах ръце, за да се предпазя.

Ножиците се забиха в гърдите ми. На сантиметри от сърцето, което биеше само за нея.

Изпуснах брадвата и тя тупна на пода. Последното нещо, което видях, преди да се свлека, бяха очите, някога така искрящи, а сега така тъмни и непрогледни като мамеща бездна.

Бележки

[1] Сериф — общо название на група шрифтове от кр. XV — н. XVIII в. — Б.р.