Дейвид Ангстън
Златният дявол (28)

Поглъщане

Беше заради светкавицата. Тя ни превърна в животни. Само близката среща със смъртта може да ти изпържи така мозъка.

Никой на яхтата не бе ранен, но всички сякаш бяхме заредени с електричество. Светкавицата проникна под палубата, плъзна нагоре, премина през мачтата и железните плочи, на които бяха прикрепени пантите, влезе в печката, хладилника, машинното и таблото и изгори лабиринта от корабна електроника. Радиостанцията и радарът замлъкнаха. Светлините в каютите угаснаха като духнати свещи на торта. Яхтата се потопи в зловеща задимена тъмнина. За мен тя се оказа странно стимулираща. Движението слепешком увеличи възбудата, останала от падналия гръм и придаде на хаоса странно, но не и неприятно усещане за интимност. Не спирах да бръщолевя развълнувано за ската, но нито Кенди, нито Ева изглеждаха заинтригувани. Бяха заети с непосредствената катастрофа. В халата на Белочек Кенди приличаше на измъкнал се от черупката си охлюв. Тя безрезултатно натискаше копчета и местеше неработещи релета на командното табло. Ева отваряше вратите на уредите, пробваше бутоните и търсеше някакво оцеляло от удара устройство. Свалих си дъждобрана и го окачих обратно в шкафа. Рок отвори хладилника, взе си бира и я изгълта на един дъх. След което издаде един дълъг и пълен със задоволство звук „а“ и обяви, че се чувства като напълно нов човек.

Не можеше да се каже същото за капитана ни. Той се появи от каютата си само по огромни боксерки с фенерче в ръка. Белочек шумно ругаеше лошия си късмет и срива в заземяващата система на яхтата, за която се предполагаше, че е безотказна. Светна една аварийна лампа на батерии на стената над електрическото табло, която хвърли дълги сенки в трапезарията и огря лицето му с призрачен блясък. След като бърника из бушоните, мести релета и удря с юмрук, той реши, че нищо не може да се направи до утре сутринта. Насочи фенера към барчето, извади бутилка ром и си наля още едно питие.

— По дяволите! — изръмжа и го изпи на един дъх, след това закрачи обратно към каютата си, като мърмореше.

Чухме вратата му да се затръшва и дълго никой от нас четиримата не проговори нито дума. Бурята бе утихнала до кротък дъжд, яхтата леко се полюшваше и в тишината на трапезарията се чуваше как дишаме.

Рок се изправи и прекоси стаята. Мина покрай аварийната лампа и хвърли чудовищна сянка на отсрещната стена, която зловещо пропълзя и по тавана. За мое учудване се спря пред Кенди и се взря в нея. Стоеше с мокра тениска и подгизнали шорти, косата му бе отметната назад, лицето и вратът му още бяха мокри от дъжда. Тя седеше зад масата с картите, халатът й се бе разтворил. Вдигна лице към него. Гледах безмълвен и поразен, как Рок протяга месестата си ръка, хваща хавлиената й яка и внимателно я вдига от стола. Постояха така за миг и само се гледаха, без дори да мигнат. После Кенди се обърна и тръгна да излиза. Рок я последва по коридора и чухме как вратата на каютата й се затвори.

Ева стоеше срещу мен. Нямаше как да не забележи изражението ми.

— Започна в Пуерто Валарта — каза тя.

— Рок? И Кенди?

— Правят го всяка нощ през последните три дни.

Новината беше шокираща, но само за миг. Като се замислих, осъзнах, че признаците бяха налице. Уморените им очи, изтощението им. Гузното мълчание на Рок. Мислех, че не е могъл да заспи, страхувал се е от Белочек. Оказва се, че е чукал гаджето на стареца под носа му.

— Ами капитанът?

Ева ми отговори с вдигане на рамене.

— Не му пука? — попитах.

— Той никога не е самотен — отвърна тя. — Просто не обича да остава сам — и се приближи към мен.

— Не съм сигурен, че разбирам разликата.

— Не му трябва никой. Няма нужда от никого. Не е като нас.

Докосваше ме, докато изричаше последните думи.

Преглътнах. И потръпнах.

— Трябваше да видиш ската — казах аз ни в клин, ни в ръкав.

— О…? — Нейните движещи се пръсти ме докосваха по места, до които тя физически дори не се допираше.

— Да — казах. — Да, беше… беше…

По тила ми премина тръпка. Като остатък от падналия гръм.

— Какво, Джак? — Примамващият шепот на Ева сякаш идваше по-скоро от очите й, отколкото от устните й. — Какво се канеше да ми кажеш, а?

— Беше… беше… — Забравих за какво говорех.

— Джак?

— Ева…

— Джак…

Отидохме в нейната, не в моята стая.

Първо, там леглото беше по-голямо. Два пъти по-голямо от тясната ми койка. И чаршафите бяха копринени. Яркорозови, като устата й, и толкова тънки и фини, че едва усещах докосването им по кожата си. Но истинската причина да отидем в нейната стая беше, че тя ме заведе там. Поведе ме по тъмния коридор, като леко ме държеше за ръката, и опипваше стената, за да намери вратата. Бих я последвал и в ледения океан, ако ме поведеше натам. Но не го направи. Искаше да правим любов в нейния будоар, върху луксозните й чаршафи, в сравнително голямото й легло. Аз се подчиних.

Не разбрах как си свали пижамата. Нямах нищо общо с това. Стаята беше непрогледно тъмна и не виждах нищо. Разбрах само, че лежа с Ева на леглото и тя ме съблича. Докато го правеше, различни части на голото й тяло леко се докосваха до мен, онези части, които обикновено бяха скрити и за които момчета като мен мечтаеха цял живот и си ги представяха, докато лежаха в измачканите си легла или по-скоро на всеки трийсет секунди будуване. Със сигурност всеки път, когато красива жена минаваше покрай тях, те се опитваха да визуализират какво има под прекрасната й лека лятна рокля или под силно изрязаната блуза. Точно тези скрити части ме докосваха сега случайно, сякаш не се случваше нищо особено, бяха просто гола плът, а не някаква магическа болезнена красота, прикрита прекалено дълго, докато най-накрая бъде споделена щедро с мъж. Зърното й се плъзна по корема ми като малък мек пръст. Глезенът ми се настани между бедрата й. Посегнах надолу да й помогна да ми свали панталоните и с опакото на дланта си почувствах дращенето на слабините й. Инстинктивно обърнах ръка, за да погаля обръснатата кожа и да си поиграя с нежната подута плът. Пръстите ми проникнаха дълбоко в нея, въздишката й направо ме обгори, докосна се до нещо дълбоко в мен, което дори не знаех, че съществува. Пръстите ми останаха в нея, почувствах я как пропълзява над мен. Нещо невидимо и голямо ме възседна, усетих косата й да се спуска над мен. Беше като същество, изтъкано от тъмнина, като богиня на съзвездие, оставила звездите при смъртните в гладкото море. Притисна издутата си гърда към устата ми. Опитах я на вкус, съвсем леко, а тя я отдръпна и ми подаде другата. Засмуках я жадно, докато тя не се изви внезапно назад. Подаде ми пак първата, която сега беше влажна и студена, взех зърното й между зъбите си и погалих твърдия му връх с език. Тя го изскубна от зъбите ми, после върна другата си гърда в устата ми, дръпна я пак, преди да й се наситя и отново ми подаде предишната. Продължи така, поднасяше ми ту едната си гърда, ту другата, движеше се напред-назад, докато зърната й не набъбнаха и не се втвърдиха, станали почти безчувствени от целувките, хапането и смученето.

След това устните й намериха моите в мрака. След пира, който получих от гърдите й, нежната ласка на устните й и топлата им подканваща влажност ме накараха да се почувствам сякаш се връщам там, където принадлежа. Бях като новородено, което се прибира обратно в утробата. Всичко беше уязвимо и подлежеше на похищение. Дивият сблъсък с езика й се сля с влагата, която чувстваха пръстите ми и стоновете, идващи дълбоко от нас, от място, за чието съществуване не бях подозирал, където мекият сблъсък на плътта отстъпваше място на драскащи нокти, втвърдени зърна и жадни езици и проправяше път на безумния, твърд като камък, звяр, който се настаняваше между нас двамата. Тя бавно откъсна устни от моите, после се отдръпна цялата и ме остави да лежа на леглото сам, потен, твърд и копнеещ. Почувствах топъл дъх по корема, който после се отправи към пламналия стълб, който се надигна да я посрещне. Копринената й коса се посипа по бедрата ми, тя се протегна и с внезапно рязко движение постави члена ми в устата си.

Продължавах да изучавам неосветения пейзаж на плътта й, търсех на сляпо с нос и език, докато не почувствах следата от течна страст в увеличаващата се топлина на удоволствието й. Беше гладка, мокра и настръхнала, ухаеше на парфюма, с който се бе напръскала преди часове, знаеше, че мога да се изгубя в стаята й и че ще трябва да намеря пътя си в тъмното. Аз я намерих, хареса ми и се загубих отново в пространството между бедрата й.

Облизвахме се по-дълго, отколкото трябва. Имаше нещо инстинктивно и безмилостно в това. Накрая стоновете й достигнаха болезнен звук, а моят член гореше като нажежен до бяло въглен, така че не ни оставаше нищо друго, освен да довършим започнатото, да направим това, което желаехме и от което се страхувахме. Страхувахме се, защото с него щеше да свърши това, което никой от нас не искаше да свършва. А го искахме, защото краят беше ужасяващото нещо, за което и двамата копнеехме.

Разделихме се, след това се намерихме отново. Тя разтвори бедра и жадните й пръсти ме насочиха към центъра на страстта й. Трябваше да събера цялата си воля, за да не свърша в ръцете й. Освободих се от тях, забавих темпото и оставих сърцето на звяра да се втвърди отново. След това настървено се спуснах в гъделичкащата плът. Чувствителният ми връх бе погълнат от косми, меки като ресници. От дишането на Ева ушите ми се зачервиха.

Влязох в нея бавно. Милиметър по милиметър, сантиметър по сантиметър. Тя започна да ме моли. Шепнеше думи на португалски, които не разбирах. Повтаряше ги отново и отново. Ръцете й бяха някъде в тъмното, не ме докосваха. Само умоляващият й глас ме милваше със странни думи на непознат език, прошепнати почти отчаяно.

Вече бях изцяло в нея, топлината й ме обгръщаше, световете ни се сляха в едно. Излязох бавно от нея и за миг прошепнатите й молби замряха. След това се върнах обратно мощно и дълбоко, а тя изсумтя, простена и зашепна пак. Още веднъж излязох и влязох, след това останах, движейки се напред-назад. Болезнени викове на удоволствие и копнеж полетяха като черни птици в нощта. Притисках се силно в нея, а гърлените й стонове, пълни със страст, отмерваха ритъма. „Това ли е всичко?“ — молеше се тя, докато се спусках над нея. „Това ли е всичко?“ — питаше тя с всеки тласък. „Това ли е? Това ли е? Това ли е? Това ли…“.

Тя пое дъх, краката й се изпънаха, бедрата й затрепериха, ръцете й се появиха от мрака, дланите й се срещнаха с плътта ми, сграбчиха ме за врата, а във въздуха полетя гърлен вик. Хвана ме за косата и ме притегли към себе си, но аз се съпротивлявах, притисках я надолу и продължавах безмилостно с тласъците. Тя се мяташе и пищеше под мен. Носехме се в забранени тъмни територии на безпаметна първичност, докато животинското безумство и жестокото удоволствие не ни обзеха напълно. Те ни доведоха до болезнена граница, до дълго отлаган момент. Изведнъж в пълна забрава сякаш скочих в бездна с изтръпнал пенис, от гърлото ми се изтръгна стон, през полетялото ми тяло премина тръпка и аз свърших.

Правихме любов още два пъти тази нощ, ако можеше да се нарече любов. В действията ни имаше нарастваща ярост, опияняваща първичност. Ева беше неудържима, а в мен имаше нещо неназовимо, някаква празнота, която се пълнеше с кървава страст и не ме оставяше на мира. Не знаех къде и как я бях намерил, или пък тя ме беше намерила. Може би на брега. Заради нещата, които видях. Заради бруталната ми среща със смъртта. Или пък на яхтата, когато падна гръм. Каквото и да беше, то ме променяше. Нещо в мен не беше същото. Сърцето или душата ми. Не знаех кое точно. Никога не се бях чувствал така. Може би не беше нищо повече от желание или нищо по-малко от любов. Но ме плашеше, защото живееше много дълбоко в мен.

Не мислех за него, а го сънувах. Беше като кошмар. Платон в пещерата на сенките. Когато се събудих, видях, че в живота ми се е върнала една сянка. Онази, която с всички сили се опитвах да забравя.

Сянката седна на леглото до краката ни. Окото й беше насинено, а на главата й имаше черна каубойска шапка. Като на лошите момчета.