Дейвид Ангстън
Златният дявол (12)

Великите мистерии

— Слепецът е бреме. Глухонемият е просто досаден. — Бисери на мъдростта от устата на крал Леополд.

Чух го, докато се изкачвах на палубата, за да се потопя в солената нощ, в която чувствах влажният въздух да ме близва като езика на куче. През последните няколко часа бях като вцепенен, със сухи очи. Бях се свил в ембрионална поза на койката си и четях измачканата тетрадка на Дан, слушах припляскването на водата по корпуса и приглушените гласове на другите. Сега гласовете ме пронизаха като парчета стъкло, чувствах палубата като шкурка под босите си стъпала и всичко край мен беше натрапчиво и заплашително. Сякаш току-що ме бяха откъснали от майчината утроба и бях беззащитен и чувствителен като новородено.

Отрицанието предпазва като плацента, защитава душата от бруталните житейски факти. Като този, че брат ми е мъртъв и дори вероятно е убит. Вече виждах този факт така ясно, както звездите в небето над мен — ярки дупчици, през които проникваше светлина като през набодена с игла превръзка за очи. Само дето в този миг звездният блясък ме заслепяваше, затова затворих очи, както бях застанал на несигурния край на стълбището, и се опитвах да намеря баланса между светлината и тъмнината.

Как е възможно Дан да е мъртъв и в същото време така жив в ума ми? Виждах го как нервно си пипа брадата. Как си гризе мръсните нокти. Вдига тежести в мазето. Имаше страховит белег на бедрото от падане с „Харлея“. Свиреше ужасно с уста, не можеше една мелодия да изкара като хората. Виждах го как потъва в любимите си комикси. Забавлява се с изучаването на някакъв тайнствен текст и се чувства спокоен. Независимо какво му говорят, той присвива очи, докато слуша. Има дразнещата склонност да атакува гледната ти точка, но не обича да спори, предпочита да се надруса. Смуче като смок персийската си лула. Носи я дори когато катери Гран Тетон, за да може да си попуши първокласен хашиш на пет хиляди метра височина. Как въобще е слязъл жив от там?

Дан е странна птица, ексцентрик във вкусовете си и вманиачен ентусиаст. Интелектуален културист с често объркан, но брилянтен ум. Веднъж го слушах да изнася доклад пред надутия си професор по класически езици. Нито една от думите, които казваше, нямаше смисъл, но светът в негово присъствие сякаш вибрираше. Имаше рядката способност да вдъхва живот на нещата. Това, което на повечето от нас ни се струваше пълна скука, за него беше безкрайно очарователно. Мравки. Гущери. Вносни цигари. Формирането на океанските вълни. Веднъж написа 90 страници доклад върху фармакологията на кочата билка. В моя, признавам си, ограничен свят, не бях срещал човек като него. И съм сигурен, че няма и да срещна.

Какво трябва да направи човек, когато някой е мъртъв, а сърцето отказва да го признае?

Спомних си за мама, сама вкъщи. Как бих могъл да й кажа?

— Ела при нас, Джак. Свежият въздух ще ти дойде добре. — Белочек ме бе забелязал да стоя в тъмното и да се поклащам на върха на стълбището. — Момичетата дадоха ли ти нещо за ядене?

— Може би по-късно — отвърнах.

— Трябва да ядеш — настоя той. — Ще ти повдигне духа. Намери ли нещо в тетрадката?

— Да — казах. — Очевидно при планинския водопад на изток от града има полянка с халюциногенни гъби.

Дъф се засмя, а Рок каза:

— Дан си е все същият.

Рок, Дъф и Белочек се бяха оттеглили от трапезарията след вечеря от варени омари и изстудено шампанско и сега си почиваха на капитанския мостик под яркия звезден купол с дебели хавански пури в ръка. Ева улови омарите със сложна система от капани, които беше заложила малко след като ние слязохме от яхтата този следобед. Кенди приготви вечерята и сега двете разтребваха. Сигурен съм, че Рок и Дъф с радост биха им помогнали, но Белочек ги бе поканил при него на палубата.

Нощта бе тиха, а океанът — необичайно спокоен. От брега до мястото, където бяхме пуснали котва, долитаха откъслечни звуци — подрънкващо звънче на коза, рев на магаре, кратки човешки викове. Но самият град беше потънал в мъгла, бледият му силует едва се различаваше на фона на буйната джунгла. Освен мъждукащата светлина на фенер, която се движеше по извита уличка, нищо друго не подсказваше, че мястото въобще съществува.

Седнах до Рок.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърнах.

— Питие? — Той ми наля чаша шампанско.

— Разбира се.

Дъф ми подаде кутия пури.

— „Монте Кристо“?

Избрах си една. Рок я подряза и ми я запали. Всички се настанихме удобно по столовете.

— За свещеника ли си говорехте? — попитах.

— Да — отвърна Рок. — Тръсна няколко сантиметра пепел във водата и се обърна към Белочек. — Защо просто не са го убили? — попита. — Няма мъка, няма досада, нищо.

— Изглежда този, който е осакатил горкия човечец, е искал той да се навърта наоколо.

— За какво му е притрябвал глухоням свещеник? — настояваше Рок. — Не може да изнася проповеди и не може да изслушва изповеди.

— Трябва да ме заведеш в църквата — каза Дъф. Изглежда беше погълнал доста шампанско. Взираше се в играта на мехурчетата в чашата си.

В небето над главата му просветна падаща звезда.

— Още една — каза Рок и я посочи, но докато Дъф се обърне, вече я нямаше.

— Това е предупреждение — каза Белочек.

— Метеорът ли? — попита Дъф.

— Осакатяването на свещеника. Отрязаният му език е по-красноречив от всяка проповед.

Рок издиша облак дим с размерите на Манхатън.

— Иде да покаже, че ако кажеш каквото не трябва, на когото не трябва, може да си загубиш езика?

— Езика… или може би самата душа. — Белочек погали катраненочерното куче, което седеше като статуя до него. — Виждате ли… когато някой жител извърши грях, няма кой да го изслуша и да му предложи божието опрощение.

Замислихме се върху това в пълно мълчание. Взирахме се в огряната от звездите мъгла, образувана от цигарения дим. Бяхме като азиатци на опиумно парти. Стомахът ми изкъркори. Шампанското ми действаше оздравително, въпреки разговора. Налях си още.

Дъф ме погледна, без да ме вижда.

— Янки, вървете си у дома — каза той замислено.

— Какво? — попита Белочек.

— Нищо — отвърнах аз.

— Янки, вървете си у дома — повтори Рок. — „Предупреждение“, което Джак получи в Пуерто Валарта.

Белочек присви очи към мен.

— Разкажи ми.

— Предпочитам да не разказвам.

Рок и Дъф бяха по-словоохотливи. Каквито и притеснения да имаха за мен, не биха ги оставили да застанат на пътя на хубавата история. Но и не бяха съвсем безмилостни, разказаха малко омекотена версия.

Когато свършиха, Белочек ме погледна удивено.

— И този тип изряза думите на гърба ти? — попита той.

Изведнъж ми хрумна, че никога не ги бях виждал със собствените си очи.

— Поне така казват — отвърнах.

— И ти не отиде в полицията?

— Не.

— Дали той знае, че си тук?

— Не мисля — отвърнах. — Искам да кажа… не виждам как.

Белочек продължи да ме гледа, сякаш искаше да се увери, че историята е вярна.

Това ме изнервяше. Белезите по гърба ме засърбяха. Представих си бедния свещеник, загубил езика си и ми хрумна плашеща мисъл:

— Дали каубоят не е обезобразил отчето?

Белочек се облегна назад, дръпна от цигарата си и издиша кръгъл сребрист облак, който увисна над главата му като ореол.

— Трудно е да се каже…

— Знаем, че обича да раздава предупреждения с ножа си — предложи Рок.

— Няма спор — добави Белочек.

— Знаеше нещо за Пунта Пердида — казах.

— Очевидно.

— И знаеше, че Дан е… — намеси се Дъф, но се спря, преди да го произнесе.

— Знаеше, че Дан е мъртъв — казах го аз.

Белочек кимна тържествено.

— Така изглежда.

Да, така изглеждаше. Определено. Може и да се бях усъмнил в каубоя, но защо му е на един свещеник с отрязан език да ме лъже за такова нещо? Вече не изпитвах нужда да го отричам. Всички знаехме, че е вярно, въпреки че не бяхме наясно кой, защо, как и какво бе направил с тялото му. Единствената ни следа беше тетрадката и въпреки че тя разкриваше интригуващи тайни, не подсказваше нищо за смъртта му.

Над разговора се спусна сянка. Сякаш призракът на мъртвия Дан бе изпълзял от тъмната вода и бе влязъл в яхтата ни като в крипта, оставяйки димна следа, която ни обгърна като погребален венец. Пред смъртта живите не можеха да направят нищо друго, освен да се извърнат, да не мислят и говорят за нея прекалено настойчиво и прекадено дълго. Иначе можеха да свършат като се разхождат по пижама из дома си, говорят си сами и забравят да се бръснат. Бедата беше, че не можех да се отърва от въпросите — кой, как, защо? Исках отговори, но знаех, че няма как да ги получа, преди да се съмне, когато щяхме да вдигнем котва и да проверим мястото, което Дан бе заградил на картата си. Дотогава щях да мъкна на гърба си загадката за смъртта му като безименна надгробна плоча, чието лъснато лице и чиято черна мистерия щяха да отразяват всички звезди там горе във вечното необозримо нищо. А ярката им светлина беше толкова красива, че очите ми се насълзиха.

Красота и смърт, велики тайнства. Някой го беше казал веднъж, или не беше, но сега го казвах аз: Красотата и смъртта. Най-великите тайнства.

Защо ми е иначе да уча английски, ако не за да служа на тези два вечни близнака?

Бях толкова потънал в небесна медитация, че дори отначало не чух музиката. Беше някой местен Синатра, застанал на някаква порта, и пееше естествено за луна, бриз, който целува дърветата, ей такива работи. Не чувах думите, докато Ева не взе чашата от ръката ми и не я остави внимателно върху обляния от лунна светлина под от тиково дърво. Взе и пурата от устата ми и я хвърли през борда. Нямах нищо против. Гадеше ми се от проклетата пура и освен това очите й бяха точно както ги описваше Франк — ярко греещи звезди.

Тя протегна ръка. Ако щете вярвайте, но Ева искаше да танцува с мен. Взе дланта ми и ме поведе към предната палуба, където се спря, обърна се с лице към мен и постави украсената си със сребро ръка на рамото ми. Обвих кръста й и поставих длан отзад на талията й. Беше си вързала блузата и мястото бе голо, кожата й под ръката ми беше топла и стегната. Когато докоснах гърба й и почувствах парещата й плът, осъзнах, че не сънувам. Колкото и „Дом Периньон“ да изпиеш, такъв сън няма да ти се присъни, толкова възбуждащ и ярко еротичен. Такива неща ставаха само наяве. Случващото се беше толкова реално, че приличаше на сън, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Водех я бавно, силно притиснат към нея под звездите. Точно до нас старият ми приятел Дъф танцуваше с Кенди, шепнеше й в ухото и я разсмиваше. Сигурно й разказваше вица за Етел, който си беше смешен, ако изобщо бе стигнал до него в този миг. Белочек бе взел кучето и бе изчезнал под палубата. Рок пушеше и ни гледаше, не завиждаше, не ревнуваше и не беше тъжен, просто ни гледаше как танцуваме и нямаше нищо против. Имахме предостатъчно време, щяха да изскочат и нови възможности. В края на краищата, яхтата не беше голяма и от краткото време, прекарано на нея, това вече започваше да ни става все по-ясно.