Дейвид Ангстън
Златният дявол (26)

Ненаситността на окото

— Buenos Dias! — извика тя към мен.

Това е един от няколкото израза на испански, които всички знаем. Заедно с „ola“, „por favor“, „hasta la vista, baby“ и „gracias“ — учтиви поздрави и думи на добрия тон, жизнено необходими за всеки турист в Мексико. Сериозните пътешественици, разбира се, с удоволствие прихващаха още няколко фрази и с малко усилие и постоянство накрая си бъбреха с местните. Новите думи и изрази помагаха да избегнеш неудобните моменти и дори пазеха да не си изкараш боя някъде. Да вземем например прекрасната дума „ayalaba“. Звучи очарователно, направо трепти на езика. Но ако не знаеш какво, по дяволите, означава, накрая главата ти може да бъде поднесена някъде на тепсия.

Добре, добре, да не се впускаме отново в това. Да се върнем към по-приятна тема. Да се върнем към Ева.

Да опиша ли начина, по който изглеждаше, когато се появи от вълните и извика местния поздрав? Добре. Освен ако не искате да чуете за болката, която изпитвах във всеки квадратен сантиметър на изстрадалото си тяло? Например мехурите? След като лежах почти два дни без никакви предпазни средства на плажа, не бях приятна гледка. По буквообразните белези на гърба ми се бяха надигнали мехури, които отваряха полузарасналите рани и ги откриваха за бруталното въздействие на слънцето и пясъка. Посягах да облекча непоносимия сърбеж и после виждах, че пръстите ми са нацапани с кръв. Като стана въпрос за кръв, трябва да спомена и странната безчувственост в ръката си, след като почти литър от жизненонеобходимата течност попи в ризата ми, същата, която набързо скъсах и превързах около прехапаната кървяща китка. Трябва също така да спомена и странните ухапвания по гърдите и корема си. Те се бяха превърнали в малки подутини, от които сега течеше смес от жълтеникава гной и тъмна кръв. Между другото, тези ухапвания бяха така равномерно разпределени — по едно над и под всяко зърно и по две от двете страни на корема, че можеха да са направени само от човешка ръка. От извратено и болно същество, но все пак човешко. Имах някаква представа кой точно би могъл да бъде. В края на краищата, хилещата се старица едва не ме уби…

Добре, добре. Знам, че не трябва да се разпростирам върху това. Животът е поредица от страдания и злини. Нека погледнем към светлата му страна. Да обърнем очи към Ева.

Искам да ви помоля да ми се доверите. Със сигурност твърденията ми подлежат на съмнение. Но това, което видях от брега, бе по-велико от всяко съкровище или злато. Не беше монета от търбуха на потопен кораб, нито перла от черупката на стрида. Стойността му не може да се измери в пари и удоволствия. То беше откровение, морско чудо, безкрайността, преминала през замъгления човешки поглед.

И то като се има предвид, че не бях във върховна форма. Върнах се обратно на брега малко след изгрева и бях лежал проснат под намаляващата сянка на акостиралата лодка вероятно шест-седем часа. Допих последната си вода още през първия час под палещото слънце и не бях ял нищо, откакто повърнах нещастния си десерт. На всичкото отгоре не бях спал като хората от почти три дни. Много горещи сънища през това време, но нито миг дълбок, съставен от четири фази с ободряващи делта-вълни сън. Отровните пари все още се носеха в тялото ми и, разбира се, бях изгубил цял тон кръв. Силите ми бяха почти на привършване, мозъкът ми беше повече от замъглен, а подозирах, че и зрението ми не беше наред — дори не бях забелязал яхтата в залива. Меко казано, не бях с всичкия си. Незнайно защо си бях въобразил, че вещица с мачете…

Съжалявам. По-силно е от мен. Ненавистта избуява като плевел. Истината е, че нищо вече не ми правеше впечатление. Едно зърване на небесния идеал, един поглед към Ева и вече знаех, че сърцето ми е спасено.

Красотата съществува.

Признавам, че никога не съм я виждал да се появява от вълните. Водата й беше до кръста, когато вдигнах очи. Сякаш беше родена там вече пораснала, светът я видя за първи път в мидена черупка, избутана на брега от боговете на вятъра. Косата й се спускаше по раменете като копринен воал, отметнат назад, за да се види поразителното й лице. Дори на 25 метра разстояние не можех да не се възхитя на дългите й черни ресници и силните, елегантни очертания на скулите. Движеше се през водата с широки, бавни стъпки, като пазеше равновесие с грациозните си тънки ръце, изнесени леко встрани и назад. Върховете на пръстите й се влачеха по податливата водна повърхност. Гърбът й беше изправен, главата — високо вдигната. Блузата й едвам удържаше мокрите й гърди, които леко се местеха настрани с всяка крачка и радваха изблещеното слънчево око. Сребристата вода жадно обгръщаше тънката й талия и се разтваряше бавно, с поразително великолепие, когато прекрасните й бедра се показваха от нея на слънцето.

Преглътнах. Примижах. Вдигнах поглед.

Краката й крачеха към мен цяла вечност, водата падаше като рокля по тях. Да, носеше бански, разбира се, някакъв черен, който не бях виждал, но няма никакъв смисъл да го описвам тук. Нямах усещане за силно изрязан бански или изчезващи прашки, за изпълнено горнище, презрамки, очакващи да бъдат развързани, и плат, копнеещ да избяга с бриза, а за жената като цяло. Не беше само банският, слънцето или цветът на косата, а всичките тези неща, а и не само те, взети заедно и събрани, признавам си честно, от нестихващата ми страст и отчаяната ми нужда от помощ. Всичко това създаваше видението, зримо не толкова за очите, колкото за кървясалия поглед на плътта — видение на безсмъртно същество, заченато от богове, въплъщение на красотата.

Разбира се, магията изчезна в мига, в който тя видя окаяното ми състояние. Внезапният шок, който помрачи лицето й, неподправеният страх, който смрази крайниците й, разпръснаха видението ми и пред мен изникна една реална жена.

— Господи, Джак! — извика тя, клекна до мен и ме разгледа с пълно отвращение.

— И ти ми липсваше — казах. Лакътят ми поддаде и главата ми падна в пясъка.

— Джак!

Измърморих нещо.

Ева се наведе.

— Какво, Джак? Какво казваш?

Аз пак размърдах устни.

— Изглеждаш страхотно — казах.

 

 

Бяха ни предупредили за дъждовния период. Казаха ни, че вали всеки следобед през цялото лято и където и да отидеш, се измокряш до кости. Опитът ни сочеше друго. Наистина преваляваше, от време на време силно, но определено не беше всеки ден. Минаваха по три-четири дни без капка дъжд. А когато валеше, най-често ставаше въпрос за разхлаждащо освежаване и преминаваше толкова бързо, че не му обръщахме внимание.

Не и този път.

Започна незабелязано, като котешка стъпки на палубата, като слънчево зайче, промъкващо се пъргаво в съня ми. С течение на времето котенцето се превърна в лъва на „Метро Голдуин Майер“, ревът му достигна до каютата ми и ме изхвърли от леглото. Толкова бързо, че едва не паднах. Яхтата беше стабилна, но аз — не. Ухапванията ми бяха прилежно превързани, гърбът — майсторски лекуван, но главоболието, което започна на брега, определено се влошаваше. Въпреки опитите на Ева да ме накара да ям, аз все още нямах нито апетит, нито стомах, способен да задържи храната. Можех май само да чакам сънят да ме излекува. Но под този безмилостен проливен дъжд и това се оказваше невъзможно.

Заклатушках се към вратата.

— Ева!

Все едно карфица падна насред рева на бурята. Като чух немощния си глас, с уплаха осъзнах колко съм слаб. Минах с мъка през вратата и се затътрих през коридора, като се подпирах на клатещите се стени, които заплашваха да се стоварят върху мен. Каютата на Ева беше празна, на Кенди — също. Едвам се добрах до трапезарията и видях, че и тя е пуста.

— Ева!

Чух първо нейния глас, после и този на Рок — надвикваха се на палубата с дъжда. Костваше ми огромно усилие да изкача стъпалата и да изляза навън. Дъждът се сипеше неудържимо, сякаш някой бе обърнал още един океан върху нас, а в същото време този под нас бе изненадващо равен и спокоен. Силният удар на вода върху вода звучеше като счупено стъкло, повърхността вреше в сребристи пръски, светещи с леден блясък. Купестите мрачни облаци висяха в оловното небе над яхтата и ако съдех по нездравата зеленикава светлина, която се процеждаше от тях, беше късен следобед.

Рок стоеше на кърмата с гръб към мен. Беше бос, по бански и подгизнала тениска на „Куерво Голд“, която едвам се виждаше от сипещата се отгоре му вода. Тръгнах към него, но застаналата зад мен Ева ме спря.

— Джак, какво правиш тук?

Гледах я, без да й отговарям, като че ли сам не знаех защо съм се довлякъл на палубата. Ева беше мокра до кости, отворената й бяла блуза беше придобила телесен цвят. Мокрите й коси бяха полепнали по страните и шията й, а капките, падащи по лицето й, я караха да премигва с дългите си ресници. Погледът й се наведе към гърдите и корема ми. Бях без риза и превръзките на странните ми рани се бяха отлепили от дъжда. Тънки струйки тъмна, мътна кръв се стичаха по корема към джинсите ми.

Огромните ръце на Рок ме хванаха за раменете. Налагаше му се да крещи, за да надвика грохота.

— Какво има? — попита. Мина пред мен и се взря в очите ми. — Добре ли си? — След това наведе очи към гърдите ми и притесненият му поглед стана още по-притеснен. — Заведи го долу, аз ще наглеждам тук — каза той на Ева.

Успях да задам нещо като въпрос. Без дори да ме чуе, Рок ми отговори.

— Кенди и Белочек — каза той. — Слязоха да търсят тялото на Боби. Изгубихме мехурчетата им, когато заваля. — Той погледна към водата, като примижаваше заради капките. — Трябва да се върнат всеки момент.

— Хайде, Джак — каза Ева и ме поведе надолу по стълбите.

Не бях забелязал колко е влажно в трапезарията, но сега, когато Ева пусна капака над стълбището, въздухът долу сякаш ни обгърна като ръце с латексови ръкавици. Непрекъснатото трополене на дъжда навън усилваше осезаемото усещане, че сме обградени отвсякъде. Спрях насред помещението и се опитах да се отпусна. Умът ми се въртеше в някаква собствена спирала и скоро се плъзна по сюжета на един ярък детски спомен: монотонният звук на овлажнителя в замъгления пашкул на долния кат на двуетажното ни легло; размазаният образ на разклатен термометър и тракането му, когато влиза под езика ми; баща ми бодро произнася „пневмония“, устните му се разтягат в строга усмивка, но погледът му остава стоманен; и накрая ужасяващото среднощно отвличане, последвано от кошмари с дълги игли и болнично заточение.

— Джак…? — Ева докосна ръката ми и ме погледна изпитателно. — Защо не полегнеш тук? — Тя разчисти тапицираното канапе покрай стената, след това отиде до мивката и пусна водата. Направих както ми каза, легнах внимателно по гръб и без никакво усилие или трик от моя страна веднага потънах в сън. Откакто се бях събудил, под трептящата граница на разума ми непрекъснато ме очакваше огромна черна реалност. Сега по своя воля се гмурнах в нея и оставих съзнанието ми да полети като издишани мехурчета във водната бездна.

Възможно е да съм сънувал тъмнокоса русалка да спасява моряк удавник от морето, но не съм убеден, че е така. Със сигурност обаче, когато се събудих, Ева седеше до мен, нежно бършеше гърдите и корема ми с топла мокра кърпа и ми се усмихваше ослепително.

— Сънуваше — каза. — Виждах очите ти да мърдат под клепачите.

— Напоследък често ми се случва — отвърнах. — Понякога дори в будно състояние. — Вдигнах глава и я видях да чисти гноясалите рани на корема ми. Ако не беше толкова отвратително, щях да се възбудя.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Черното е от билковата паста, която сложих под превръзките. Лео казва, че ще помогне на раните да заздравеят.

— Раните? Мислех, че са ухапвания. Подути са. Всяко има две дупки, като от зъби.

— Лео ги нарече „el beso de diablo“. Целувката на дявола.

— Лео пък какво ли знае.

— Ще се изненадаш колко много знае — каза тя с тон по-скоро назидателен, отколкото пълен с възхищение. — Лео разбира от доста неща.

— Целувката на дявола?

— Отраснал е в село като Пунта Пердида. На остров Тобаго.

— Повярвай ми — отвърнах, — няма място като Пунта Пердида. Никъде, та дори в ада.

Ева не ми обърна внимание.

— Препоръчва и чай. Канех се да ти направя в мига, в който се събудиш.

— Колко време съм спал? — попитах.

— Само няколко часа. Нали си спомняш, че този следобед те намерих на плажа.

Разбира се, че помнех, но ми се струваше невероятно. Сякаш бяха минали дни, а не часове. Попитах я защо са се забавили толкова.

Тя се поколеба, преди да ми отговори.

— Имахме известни… трудности, след като напуснахме Пуерто Валарта.

— Трудности?

— Трябва да си почиваш, Джак.

Опитваше се да ме предпази. Не искаше да ме тревожи. Но аз само това можех, да се тревожа.

— Какви трудности, Ева?

Тя ме погледна за миг и след това се реши.

— На Лео му се стори, че един кораб ни преследва. Реши, че трябва да спрем в Йелапа за през нощта.

— Какъв кораб?

— Трийсетметров крайцер. Казваше се „Орхидея“. С двама мъже на борда.

— Изплъзнахте ли му се?

— Изчакахме ги да слязат. Доста почакахме. Най-накрая, на сутринта с Кенди слязохме на брега. Когато ни последваха, ние се върнахме незабелязано на яхтата и отплувахме.

— И кои са били според вас?

— Не знаем. Но Лео се бои, че нямаме много време. Затова настоя да се спусне този следобед.

Ева сгъна напоения с мехлем парцал и тръгна към мивката. Очевидно не е била очарована от идеята да се гмуркат пред лицето на приближаващата буря. Гледах я как изплакна кърпата, подсуши си ръцете и закрачи през помещението. Кожата и косата й бяха още мокри от дъжда и блестяха. Под прозиращата мокра блуза още носеше черния бански, с който доплува до брега, за да ме спаси. През прихлупената пола, която плътно прилепваше към краката й, се виждаше всичко и аз търсех да зърна голите й бедра под местещата се цепка. Отваряше шкафчета, взимаше съдове, наглеждаше синия пламък под чайника, навеждаше се, изправяше се, обръщаше се, пресягаше се и се плъзгаше през претрупаното помещение с безупречната грация на латиноамериканска балерина. Вероятно цяла минута гледах в безмълвен недодялан транс как движи крайниците си, накрая осъзнах, че търси нещо.

Изправих се до седнало положение и болката проряза главата ми.

— Какво има, Ева?

— Той май каза, че го е сложил тук, но не го намирам. — И тя тръгна по коридора към стаята на Белочек.

Сведох очи и прокарах върховете на пръстите си по подутите следи от ухапвания, които всъщност не бяха от ухапвания, а el beso del diablo. Каквото и да бяха, изглеждаха адски грозни. Затърсих подаващия се черен ръкав на тениска в купчината нахвърляни дрехи, които Ева бе отместила към долната част на кушетката. Когато го издърпах, той повлече надолу стъклен буркан, който се изтърколи по пода до стъпалата ми. Вдигнах го и изведнъж замръзнах. Беше пълен със сухи, крехки ронещи се листа, също като онези в буркана на свещената купчина на брега.

Чайникът засвири.

— Ева! — извиках. — Намерих чая.

 

 

Все още валеше като из ведро, когато Белочек и Кенди излязоха на повърхността и се качиха на лодката. Пак бях заспал и се наслаждавах на блажен отдих след две димящи чаши от тайнствената отвара. Събудих се чак когато чух снижени гласове в лодката. Всъщност събуди ме гръмовният баритон на Белочек. Той сякаш винаги говореше по-силно от останалите. Седнах и отърсих от себе си остатъците от съня. Никой не ме забелязваше. Другите пиеха кафе и закусваха с ароматно сирене и хрупкави филии мексикански хляб, който наричаха bolillo.

Изведнъж страшно ми се приходи в тоалетната. Втурнах се по коридора, влязох и си положих задника на чинията. Мехурът и червата ми експлодираха едновременно. Бях поразен от огромното количество и продължителността на освобождаването, всичко от мен изтичаше мощно и неспирно. Това не беше просто диария и пълен пикочен мехур. Това беше безпрецедентно недвусмислено явление, за което не положих никакво усилие. Стоях сигурно цяла минута, без да спирам да освобождавам вътрешностите си от натрупаното в тях, и се удивлявах на капацитета на телесните лабиринти и чудодейността на чая на Белочек.

Свърши по обичайния начин. Избърсах се, пуснах водата и си вдигнах панталоните. Би трябвало след такова рекордно отделяне да почувствам задоволителна лекота и облекчение. Но у мен имаше само потискащо усещане за загуба и празнота, сякаш жизненоважна част от съществото ми си беше отишла в завихрената вода на чинията. Излязох в коридора и тръгнах обратно. Чувствах се ефирен, сякаш крехката ми плът беше само една обтегната мембрана, илюзорна и незначителна. Усещах се като сянка на предишното си аз.

Но пък изглежда отровата беше излязла от мен. Главоболието ми бе спряло, а треперенето под лъжичката напълно изчезнало. Нищо чудно, че се чувствах толкова различно. Липсваше само тъмнината, която ме бе притиснала така жестоко през последните няколко дни. Вдъхновен от това откритие, реших да приема лекотата, която ме изпълваше сега, за новонастъпил период на добро здраве.

— Здравейте всички — казах и влязох в стаята.

Рок, Ева и Кенди вдигнаха очи от масата. Белочек беше с гръб и с голямо усилие успя да се извърне.

— Май се чувстваме по-добре, а, Джак?

В гласа му имаше нотка на скептицизъм или гняв. Този негов златен език! Защо винаги звучеше като адмирал Нелсън?

— Остров Тобаго британска колония ли е бил? — попитах.

— Да, британска. А преди това френска. И холандска. И испанска. Ако се чудиш на акцента ми, той е от годините, прекарани в Оксфорд.

Спомних си, че скоро убиха кучето му пред очите ми. Не можех да виня човека, че е ядосан. На масата до лакътя му имаше бутилка ром.

— Не намерихте Дъф, нали? — Беше по-скоро потвърждение, отколкото въпрос.

Белочек не отговори.

— Минахме през всяко помещение в руината, ни следа от него — каза Кенди. Изглеждаше малко бледа и изпита, сините й очи бяха помръкнали и посивели.

— Но видяхте съкровището, нали?

Кенди погледна Белочек, преди да отговори.

— Да. Точно такова е каквото го описа, Джак. Но трябва да свалим инструменти, за да отворим сандъците.

Седнах до Рок. Беше се облегнал на стола, подпрял глава на стената. Дланите му обгръщаха топла чаша с кафе. Очите му бяха кървясали, изглеждаше изтощен. Очевидно бе взел присърце обещанието, че ще спи „с отворени очи“.

— Как беше в Пуерто Валарта? — попитах.

Той извърна глава към мен и ме погледна от горе на долу. Носех неговата черна тениска с надпис „Ню порт Лобстър Хаус“, която ми беше поне два номера по-голяма.

— Със сигурност по-добре отколкото в Пунта Пердида. — Погледът му се спря на бинтованата ми китка. — Защо не ни кажеш какво ти се случи?

— Да, Джак — каза Белочек, докато капваше малко ром в чая си. — Разкажи ни приключенията си. И не забравяй да кажеш какво се случи с кучето ми.

Ето го пак този тон — пълен с напрежение, но привидно овладян. Ева стана от масата и му хвърли поглед, в който се четеше лек упрек. Той я погледна ревниво, след това взе хляба и откъсна от него голямо парче.

Ева ме попита дали не искам още чай.

— В никакъв случай — казах. — Само вода, благодаря.

Тя отиде към шкафа. Потърсих останалия хляб. Той лежеше зад крепостната стена, която ръцете на Белочек образуваха.

— Искам да си хапна малко… ако нямате нищо против.

Белочек вдигна очи към мен. И той изглеждаше доста изтощен. Една нощ прекарана на руля, след това още една в наблюдение на тайнствената „Орхидея“. Не бях виждал, преди да се смесват ром с чай, но очевидно имаше ефект. Ъгълчетата на устните кисело сочеха надолу, а очите му изглеждаха нащрек и пронизителни. Подаде ми парче хляб, след това бутна и бутилката към мен.

— Пийни си от това, Джак. Ще ти върне апетита.

— Не мисля… — започнах аз.

Той ме прекъсна като извика през рамо Ева.

— Донеси му чаша. — Обърна се пак към мен и очите му се впиха в моите. — Това ще напълни празнотата в теб.

Потръпнах. Сякаш бе надникнал през прозореца на душата ми и бе видял, че тя е отлетяла. Извърнах се.

— Толкова млад, а толкова мъдър — каза той тайнствено.

Ева сложи пред мен чаша вода и с неодобрителна гримаса постави до нея и чаша за алкохол. Огледах се. Всички чакаха да видят какво ще направя. Взрях се в бутилката за момент, след това си налях ром и за най-голяма моя изненада го изпих на една глътка. Белочек се усмихна. Задавих се и се закашлях, а той се засмя, големите му бели зъби сякаш осветиха мрачната стая. И другите се присъединиха към смеха му, докато огнената течност минаваше през корема ми, пращаше невидими пламъци към гърлото, които изгаряха паяжините в главата ми. Глътнах малко вода. Тя превърна горещината в успокояваща пара, която обгърна цялото ми същество.

Чувствах се прекрасно. На лицето ми се появи усмивка.

— Така е много по-добре — казах. И се нахвърлих лакомо върху хляба. Белочек ме гледаше как ям.

Разказах им какво се бе случило. Цялото си гадно приключение. За тълпата на брега с тялото на Дъф. Старицата с мачетето. Кръгът от отровни бутилки, свещената купчинка и козята глава. Големият огън и странната процесия. Измъчваният свещеник и групичката вещици със светещи очи. И за Гракхус — как злонамереният му опит да ме убие всъщност ми спаси живота.

Полузаспалите ми слушатели изглеждаха по-заинтригувани към края на историята, отколкото в началото. Може да беше заради кафето, но на мен ми се струва, че беше заради мъчителната фабула, пълна с ужас, която им разказах. Почти час ме засипваха с въпроси, на повечето от които не можех да отговоря. Какво имаше в бутилките? Как трупът на Дъф е изплувал толкова скоро? Защо са го нарязали? Сигурен ли съм, не, не съм сънувал? Какво означава свещената купчинка? За какво беше странната процесия? Ако не са изгорили Гракхус в огъня, то тогава какво са горили? Как старицата се е озовала в двора? Какво бе направила на кучето? И защо ще иска да ме убива?

От петимата на масата, само Белочек не изглеждаше изненадан от историята ми. На отегчения от света мъж от Тобаго изгарянията, обезглавяванията, вакханалиите и бродещите групи от жадни за кръв вещици не му изглеждаха чак толкова необичайни. Наистина зададе няколко странни въпроса. Колко беше висок свещеникът? Имаше ли отсечени пръсти на купчинката? Имаше ли кръв на острата част на черното перо? Гракхус махаше ли с опашка? И няколко, които ми се сториха перверзно воайорски. Момчетата от процесията голи ли бяха? Жените показваха ли своята pudenda^[1]? Имаше ли разврат? Но в по-голямата част от времето просто слушаше. Нещастните ни предположения изглежда го интригуваха и забавляваха. От време на време ставаше нетърпелив и раздразнителен, друг път се смееше. Само едно нещо го притесни много: че са хванали кучето. Това го накара да се ядоса на себе си.

— Трябваше да се досетя — промърмори. — Тези хора са варвари.

— А процесията? — попита Рок. — Има ли такива в Тобаго?

— Там има карнавал. Но това е различно. Това е Dia de los Muertos. — Той вдигна очи, за да срещне погледите ни. — Ден на мъртвите.

Начинът, по който произнесе думите, ме уплаши. Имаше нещо непоправимо и зловещо в тях. Напомняше ми мученето на очилатия свещеник, белите маски като черепи на момчетата край него. Защо мексиканците празнуваха смъртта?

Видях как адамовата ябълка на Рок се повдига, докато преглъща.

— Това не става ли на Хелоуин? — попита той.

— Денят на мъртвите датира от 3000 години. Индианците го празнували, преди да започнат да прибират реколтата. В края на лятото.

Краят на лятото. За студент като мен, това звучеше като смъртна присъда.

— Но тези хора не са ацтеки — протестирах.

— Те не са и фермери, а рибари — добави Рок.

Белочек се взираше невиждащо в трохите по масата.

— Може да е бил… специален случай — каза.

С Рок го гледахме безмълвни. И двамата знаехме точно какво има предвид. Трупът на кладата не е бил кучешки.

Вдигнах очи към Ева. Погледът й беше разсеян. Обърнах се към Белочек.

— Защо? — попитах. — Защо ще му причиняват това?

Той изглежда не ме слушаше. Взираше се в питието си.

— Испанците смятали ритуалите им за светотатство. Опитали се да ги изкоренят, но разбира се, не успели. Само ги преместили така, че да съвпадат с техните — Деня на Вси светии и Задушница. Но испанците така и не ги разбрали. Тяхното отношение към смъртта било напълно различно. Те тъгували за изгубения живот. А индианците дълбоко почитали смъртта. За тях животът не бил нищо повече от сън. А смъртта била истинското събуждане.

Събуждане за какво? За мен процесията беше като кошмар. Попитах го за дяволските маски, пръснатата кръв, обърнатите кръстове и изображения на светци.

— Сигурно е било прелюдия към Черната меса — каза той. — Празникът на глупците.

— Те почитат дявола? — недоумявах.

— Почитат? Не. Уважават го. Отдават му дължимото. Обръщат църквата със свещената й глава надолу.

— Защо? — попитах.

— За да видят всички какво лежи в тъмнината. Директна среща със сенките на племето. Тези контра религиозни празненства били доста разпространени сред средновековните християни. Проклинали името Христово, целували ануса на животно в името на дявола, използвали гърба на гола жена като олтар и така нататък, тоест правели точно обратното на това, което по принцип се смятало за правилно и свято.

Сетих се за индианците хуичоли, описани в тетрадката на Дан, онези мирни потомци на ацтеките, които променяли названията на нещата, докато търсели пейоте. Може би тези пълни с насилие и готови за ритуални убийства селяни се бяха върнали към древните си жестоки корени.

— А тези порязвания по мен? — попитах. — Те част от черната им магия ли са? Приличат на ухапвания от вампир.

Белочек се засмя, отхвърляйки идеята ми.

— Най-вероятно са от перо на гарван като това, което си видял на купчината. Вещицата го е използвала, за да ти пусне кръв и да ти влее отрова.

— Можеше да избере по-лесен начин да ме убие — казах.

— В този момент тя не се е опитвала да те убие. Опитвала се е да прогони дявола.

— Значи всичко е само едно суеверие?

Погледът ми срещна опиянените от рома очи на Белочек.

— Суеверието се ражда от страх, а страхът се ражда от опит. — И той допи остатъка от алкохолния си чай. После продължи: — Природата създава и унищожава. Духът живее и в низшето, и във висшето. Демоните засенчват божественото. Ние се боим от тази сянка и бягаме от нея. Но в същото време я търсим, тя се превръща за нас във фикс идея. Само че нито можем да избягаме от нея, нито да я покорим. Можем само да я признаем и да се опитаме да я открием в себе си.

След тези думи Белочек сложи тапата на бутилката и стана, като залиташе, от масата. Очевидно едрият мъж беше пил доста. Олюляваше се, сякаш всеки миг щеше да падне. Но с Рок нямахме намерение да го оставим да се легне. Последвахме го из вътрешността на яхтата и не спирахме да му досаждаме с въпроси. Той ни разказа, че култът на Шанго от Тринидад и Тобаго съчетавал йоруба, католицизъм и баптизъм. Почитателите му вярвали, че човек, заслепен от желание, може да се превърне в жив дявол. Купчината, която бях видял на брега, била „преграда срещу злото“, построена, за да гони всички тези обсебени души. А с „ayalaba“ те трябвало да бъдат прогонени в пламъците на ада.

Белочек предположи, че по време на шестмесечното си пътуване с „Аргонавт“ неговия прапрапрадядо е предал тези мистериозни островни тайни на африканските роби, които без съмнение вече са били пропити с магическите вярвания на своята примитивна родина. А в изолираното селце на мексиканския бряг всичко това се е смесило с пейотерските тайнства на хиучолите, ацтекските жертвени обреди и католическите ритуали. И днес живее в уникална неуловима комбинация от дивашки спиритуализъм и ексцентрични церемонии.

На вратата на каютата си Белочек се обърна, за да ни пожелае лека нощ.

Спрях го, преди да успее. Нещо липсваше.

— Защо са нарязали трупа на Дъф? — попитах. — Защо го горяха и плюеха в огъня? Това не е нито религиозен, нито магически акт. Това е просто зло.

— Не можеш да разбереш ума на вярващия. За тях ние сме злото.

— Дъф не беше ангел — каза Рок, — но да го обявят за дявол е малко прекалено.

— Кое е прекалено? — попита Белочек. — Платон е казал, че когато погледнеш злото, то става част от душата ти. Библията го нарича „похотта на окото“. За хората тук това не е просто въпрос на морал. Това е жизненоважен практически проблем. Злото е природна сила и вашият приятел е попаднал под нейното влияние. Към него трябва да се отнасят като към наводнение, суша, чума или болест. За тях той вече не е човешко същество.

— Не е човешко същество? — попитах.

— Когато някой се поддаде на дявола, той губи човешкия си облик. Той се чувства божествен и затова трябва да го постигне съдбата на божествата. Хората горят дяволите и разпъват божествата.

Дъф като дявол? Дъф като божество?

— Имате предвид… че това е защото се е гмуркал, дишал е под вода?

— Не, не — каза той. — Защото се е гмуркал за златото.

Погледнах Рок. Беше объркан като мен.

— Златото? — попитах.

Белочек ми отправи добронамерен поглед.

— Не разбираш ли? За тях то е прокълнато. Този метал е изворът на всичките им беди. Африканците са отвличани от родината си, оковавани във вериги, транспортирани като животни през половината свят и насила заставяни да копаят в студени планини жълтата руда, „заровеното слънце“, за което нищо не знаели. Само и само за да задоволят алчността на един човек. — Погледът му се фиксира в пространството между двама ни. — Това не е ли олицетворение на злото?

Гледахме го, без да продумаме.

Той вдигна очи и се заслуша в тропота на дъжда, който все още се стоварваше с всичка сила върху палубата.

— Сигурно ви се спи — каза. — Ако тази буря изобщо спре, утре сутринта ще се гмуркаме. — Влезе в стаята си и понечи да затвори вратата, като се усмихваше лукаво. — Не забравяйте да си кажете молитвите.

Стори ми се, че го чух да се смее зад затворената врата.